Родовата съвест поддържа баланса в системата

Деца в нарушени семейни системи

Съпрузите се разделят, изпълнени обикновено с омраза, а не с уважение. Детето преживява родителите си не в цялост, а в разцепление. Солидаризира ли се с един от тях, то неминуемо чувства вина пред другия, тоест -остава разпнато между майка си и баща си. Въпреки това често пъти се нагърбва с отредения му от системата тежък товар да представлява своя избраник и, идентифицирайки се с него, да се откаже да бъде дете.

Майката идва на терапевтичен семинар, предварително поставила диагноза на осемгодишния си син Лукас: той е малък тиранин. Също както в описаните от мен случаи, синът й бил безкрайно нагъл с нея, ако не му угоди на момента, наричал я „тъпа крава", блъскал я, разигравал я по време на ядене и я обвинявал за неуспехите си в училище. Държал се изключително грубо, направо брутално, и със своя две години по-малък брат. Още от малък бил трудно дете, тъй като страдал от невродермит. Майката трябвало да го чеше и маже с мехлеми по цели нощи, и да бъде на негово разположение по всяко време. Мъжът й не й помагал по никакъв начин, напротив - оставил я да се пържи на този огън сама. Сянката, натежала върху брака им, вече трудно можела да се отмести и в крайна сметка последвал развод. Сега майката има нов партньор. Бащата живее сам и все така не се грижи за възпитанието на момчетата, макар да е държал на съвместно упражняване на родителските права. Дори напротив - по всякакъв начин се конфронтира с нея.

По време на разговора Лукас постоянно се намесва с всевъзможни искания. Въпреки неколкократните забрани продължава да отваря чантата на майка си, тича все по-трескаво насам-натам и стреля с въображаемо оръжие. Същински терминатор! Отказва категорично да свали шапката си, подобна на войнишки шлем! На кръста си носи колан с пистолет, ръцете му са разкрасени с лепенки и татуировки. Когато му предлагам да представи⁸ своето семейство, подхожда към задачата неочаквано концентрирано и сериозно. Рисува родителите си видимо отдалечени един от друг. Себе си разполага пред баща си, а брат си - пред майка си, с което се конфронтира с него. Партньора на майка си - с гръб към семейството, съвсем встрани. Една незначителна маргинална фигура! Още от пръв поглед се забелязва, че Лукас е застанал на страната на баща си и воюва с майка си. Според тази рисунка по-малкият брат също представлява бащата, но в добрия смисъл - като помощник и защитник на майката. Което ще рече, че двамата братя продължават битката между родителите си, докато родителите общуват единствено посредством адвокати.

Запитаме ли се как ли се е зародила грубата агресивност на Лукас, ще видим, че тласъкът е дошъл от неразбориите вкъщи, от някогашното му специално положение на особено обгрижвано дете, а също и от това, че поради извънредните грижи за него бащата още тогава е минал на заден план. Синът е заел мястото му в брачното легло от пеленаче и съответно е продължил да го представлява и по-нататък.

Липсващите бащи в повечето случаи играят голяма роля. Тук нямаме за цел да правим точен анализ на това явление, макар че би било интересно да се потърси отговор на въпроса защо много от мъжете предпочитат формалното участие в семейния живот, тоест - избират безжизнеността. За момента ще се спрем само на факта, че мъжкият модел днес в голяма степен отсъства. Повечето от сегашните бащи презират собствените си бащи, които са омърсили ръцете си с войната и политическата бъркотия. Същевременно обаче се отказват и от своята позитивна мъжка сила, съдържаща и известна доза агресивност в смисъл на решително конфронтиране с наболял проблем. (Латинската дума „aggredi" носи не само негативен нюанс, тя значи още и „да се обърнеш към някого, да се стремиш да спечелиш някого на своя страна".) Тази сила липсва на много мъже както като съпрузи, така и като възпитатели и особено когато са изправени пред по-сериозно затруднение.

Други се отказват от бащинската си сила и поради обстоятелството, че в някогашното си семейство по различни причини (общество без бащи след войната, планирано ограничаване на ражданията) са били единственото, или едното от двете деца и твърде дълго са живеели под влиянието на майка си, превръщайки се в „мамини синчета". Момчето е заставало до нея вместо съпруга й. Но тъй като примерът й му е служил за ориентир, то не е могло да разгърне мъжките си качества. Ставало е най-много копие на мъж, подобие на идеала, съществуващ в женското въображение: мъж-мечта, принц. Жребият на сестра му в това малко семейство е бил още по-тежък - тя се е чувствала изоставена не само от майката, но и от твърде строгия и войнствен баща или пък от чувствителния баща-аутсайдер, с когото обикновено е сключвала таен договор за солидарност. Впоследствие тя търси нежен и мек по характер партньор, който да е пълна противоположност на бащата, ако е бил строг и авторитарен, или да прилича на бащата, ако се е чувствала силно привлечена от него, но страхът от инцест е възпрепятствал пълната им близост. Във втория вариант партньорът й съответно също трябва да бъде нежен и отстъпчив човек. И така в представите на съвременните жени се създава образът на идеалния мъж, наречен softie⁹. Край на мъжа с баритонов глас, който се мотае с приятелите си по футболни и боксови мачове и настървено налита на свинското печено; да живее лиричният тенор, който играе с децата и закусва с тях мюсли. Когато става дума за приятелство между мъж и жена, подобен човек е наистина изключително подходящ, но стигне ли се до създаване на семейство, в което той трябва да бъде баща на един син със силен характер, нещата се усложняват. Женейки се, въпросният softie се жени същевременно и за преплитането в системата. Съпругата му проявява склонност да изживее онази връзка между майката и сина, която като дете с болка е набюдавала отстрани, без да може да участва в нея. Сега тя има възможност да си набави любовта, от която е била лишена, като повтаря модела на някогашното си семейство. В резултат на това синът добива по-голямо значение от бащата. А мъжът softie не притежава необходимата сила, за да си извоюва първото място до съпругата си и да постави сина на полагащото му се второ, тоест - мястото на детето.

Преди да е преработил проблематиката на семейната система, Лукас не би могъл да направи нищо друго, освен да се бори на страната на баща си. Докато продължава да бъде пренебрегван от майка си, от брат си и от службите за подпомагане на младежта, той ще ги тиранизира и съответно ще унижава майка си, а брат си- но и всички останали - ще измъчва.

Макси, четиригодишният син на госпожа Б., на пръв поглед е кротко момченце. За такова го имат и в детската градина. Към по-голямата си сестра, баща си, бабите и дядовците, особено към дядото по майчина линия, Макси е много мил, внимателен и никога - агресивен. Единствено майката е мишена на неговите опустошителни атаки. Навън - ангелче, вкъщи - дявол, но само по отношение на нея. Той не я слушал изобщо, но за сметка на това тя трябвало да го слуша, иначе дяволът у него се развихрял. Изхождал се върху най-хубавия й килим, хвърлял чашите й от майсенски порцелан където намери и я щипел до кръв. Тя изпитва панически страх от него и не смее да му забрани каквото и да било. Когато веднъж се намесил в приготовленията й за Бъдни вечер, отчаянието й очевидно взело връх. Тогава се опитала да го задържи в прегръдката си, както била чела в списанията. Но щом се оказала „лице в лице" с него, я обзел такъв силен страх, че започнала да повръща и трябвало да го пусне и остави в твърде объркано състояние. Задавайки насочващи въпроси, научаваме, че тя за пръв път в живота си е позволила да прегърне някого по този начин - „лице в лице, сърце до сърце". Дори собственият й мъж се съобразявал със страха й от близост. Най-накрая се изясни и причината за него: като дете госпожа Б. многократно била обект на сексуално насилие от страна на баща си. Наистина, то се изразявало само в сексуални ласки, за които майка й не трябвало да научава. Но госпожа Б. и до днес мрази баща си заради тези му попълзновения и същевременно изпитва ужасно чувство за вина. Ето защо не може да обича и майка си. Още от малка знаела, че след смъртта си ще отиде в ада. Ала адът настъпил неочаквано рано за нея. Когато след раждането поема в ръцете си така желания син, я обзема невероятен ужас: момченцето било одрало кожата на дядо си.

Психологическият коментар е почти излишен. Видно е, че преплитанията могат да водят началото си и от предишни поколения. Госпожа Б. се отнасяше към дъщеря си като напълно уравновесен родител и я възпитаваше съвсем разумно. Но в отношенията със сина си преминаваше в ролята на лабилното дете, което изпълнява всички изисквания поради паническия си страх и не се осмелява да каже „не". Макси става жертва и под натиска на закономерностите в семейната системата е принуден да представлява дядо си. Майка му несъзнавано го идентифицира със собствения си баща, чиито посегателства е била заставяна някога да търпи. Ето как тя прави сина си свой тираничен мъчител.

Това преплитане във взаимоотношенията изненадващо често се оказва причина за властническите пориви у момчетата. Същевременно прави впечатление трудно преодолимата съпротива на майката, докато се опитва да задържи сина си в здрава прегръдка. На въпроса дали детето не откликва вече с по-голяма готовност на ласките й или дали не се задържа по-дълго при нея, когато го взима в скута си, майката реагира с ужас: „Та това би било насилие спрямо него! Никога не бих му го причинила! Оставям го да си тръгне, щом пожелае." Въз основа на знанията си за правилата в система можем да заключим, че колкото по-големи са нарушенията във връзката между съпрузите и колкото повече един мъж е сексуално отхвърлян от жена си поради липса на любов от нейна страна, толкова по-голяма е и вероятността за инцест в семейството. А при последните две-три поколения тези благоприятстващи подобно развитие фактори все по-често се наблюдават. Вменяваните някога от църквата съпружески задължения вече не са в сила. И не е чудно, че се случва бащата да се обърне към дъщеря си, за да получи от нея физическата любов, отказана му от неговата съпруга. В трудовете на Хелингер четем, че при кръвосмешение „участват винаги и > двамата родители, а именно: бащата на преден план и майката - на заден". Преплитането във взаимоотношенията засяга дъщерята. Тя трябва да възстанови равновесието и го прави вместо майката. Тайното й жертвоприношение е свързано с най-тежките чувства за вина и неминуемо води до едни или други отклонения. В някои случаи развива психотично заболяване, в други се отказва от сексуален живот и се скрива в манастир, а в трети се оставя да бъде унижавана от собствения си син.

Разбира се, когато една дъщеря изпитва ужас от баща си и в омразата си го изключва от сърцето си, не винаги става дума за кръвосмешение. Отхвърляни са също така и властните, несправедливи, непредвидими бащи, майки, чичовци и лели. И при всеки такъв случай родовата съвест се погрижва някой от техните потомците да повтори като цяло живота им. Ето защо, търсите ли корените на подобна проблематика, най-важният въпрос е: „Детето напомня ли на някого от вашия род?" или „Боите ли се, че детето ви може да стане като еди-кого си, ако продължава да се държи по този начин?" Чак след като идентификациите бъдат осъзнати, се вижда каква несправедливост е трябвало да понесе то, и чак след като бъдат преодолени, майката може да се освободи от импулсивния си вътрешен страх от него.
Хуберт Първи

Родителите дойдоха на консултация заради дъщеря си Мартина. За своите четиринадесет години тя била твърде непокорна. Вероятно ставало дума за по-екстремна криза на пубертета. По време на прегледа се изясни обаче, че кризата трае вече пет години и е следствие не на пубертета, а на нещо съвсем друго - Мартина бе загубила полагащото й се място на първородно дете в семейството. До деветата си година растяла самичка и като на единствено дете не й липсвало нищо. Макар всички да й засвидетелствали обичта си, тя спазвала поставяните й граници. Ведно с родителите си очаквала с нетърпение появата на бъдещото си братче. Но скоро настъпил обрат. Раждането протекло със сериозни усложнения, бебето страдало от недостиг на кислород и от този момент нататък изплашената майка бдяла само над него. Мартина не трябвало да го докосва, за да не му направи нещо. Въпреки рисковите обстоятелства то се превърнало в истинско слънчице. Само че греело единствено когато удовлетворявали желанията му. Инак малкият Хуберт започвал да реве така, че лицето му посинявало и получавал задух. От Мартина - също както от майка си - изисквал да откликва на нуждите му по всяко време. Така тя била принудена да вдига всичко, което хвърлял на земята, и винаги да го оставя да побеждава в съвместните им игри. Момичето нямало на кого другиго да се оплаче освен на баща си, само той бил готов да я изслуша. Но когато се опитвал да я защити, неизменно се стигало до семеен скандал. В детската градина Хуберт правел впечатление със своето властническо, егоцентрично поведение. Особено показателни бяха оплакванията от неговата агресивност, обект на която ставали предимно момичетата в случай че отказвали да му угодят. „Но той все пак сигурно ги обича!" - извика майката. Виновна била по-скоро Мартина. Тя го била свикнала на такъв маниер, защото вечно трябвало да я тормози, преди да направи нещо за него. Мартина, която до момента слушаше мълчаливо, хвърли ключовете си на масата и изхвърча навън, като изкрещя: „Вече ми дойде до гуша!" На което майката реагира с думите: „Сега разбирате защо се притеснявам за нея." Употребих много време, докато обясня на родителите, че проблемното дете е не Мартина, а малкият тиранин Хуберт.

Според реда на семейството като система определяща за разположението по ранг на децата е времевата последователност на тяхната поява, независимо от пола и потребността им от грижи. На първородния се пада първото място, на родения втори - второто и т. н. Най-големият има повече задължения, но и повече права, този след него не се нагърбва с толкова задължения, но затова пък е с по-малко права.

Проблемът с Мартина и Хуберт идваше оттам, че йерархията помежду им бе нарушена. Първородната Мартина бе предала своята водеща роля на брат си ведно с полагащите й се права. Останали й бяха само задълженията. И въпреки че той беше по-малкият, правата сега му принадлежаха, а тя, по-голямата, трябваше да му се подчинява. В същото време не му се налагаше да поема ни едно задължение. Негова работа и отговорност например би било да прибира на нещата, които хвърля. Или пък да седи на столчето си като останалите в детската градина, а не да тича напред-назад. Ето как равновесието между вземането и даването в семейството бе нарушено и засягаше не само сестрата и брата, но и родителите. Мартина е била принудена да дава на Хуберт всичко, откакто се е родил, но той не й даваше нищо. И след като сам не можеше да възстанови нужното равновесие, родителите трябваше да сторят това вместо него и да оценят по достойнство даването на Мартина. Отношението към нея бе без съмнение несправедливо, тъй като Хуберт само вземаше и, приемайки вземането за нещо напълно естествено, пренасяше този модел на поведение и в детската градина. Той не се беше научил, че когато другите дават, следва да им отвърне със същото, най-малкото - с готовност да се адаптира към общността или да загуби поне веднъж при игра.

Когато има хронично нарушение на равновесието, никой не успява да остане невредим. Преплитането на взаимоотношенията ще подтикне Мартина да търси обиколни пътища, за да получи, каквото й липсва. Най-достъпният за нея път е пътят към баща й, чрез когото се опитва да компенсира отсъствието на майчина любов, а тази ситуация не е безобидна, тъй като опасността от инцест не е малка. Възможно е обаче Мартина да я избегне, като напусне дома си, за да търси любовта някъде другаде. Напълно вероятно е когато самата тя стане майка, да повтори поведението на своята майка, прехвърляйки на сина си правото си на вземане. Естествено, тук може да възникне въпросът дали и Хуберт, който само е получавал, не е потърпевш? Това със сигурност е така. За своето постоянно вземане малкият тиранин трябва да плати висока цена: липсата на любов от страна на околните.

Както знаем още от историята на Каин и Авел, подобни съдбоносни нарушения в йерархията на братята и сестрите са съществували винаги. Но колкото повече са децата в едно семейство, толкова по-голяма е вероятността нарушенията да бъдат избегнати. За съжаление, в днешните семейства с по едно-две деца често пъти всички са ощетени. Ето защо се налага семейната система да се преподреди, за да нямат децата погрешна самооценка.

„Той всъщност е едно много мило момченце - твърдят осиновителите. „Но при по-особени случаи, когато сме се събрали с роднини и съседи на празници и излети, откача. Започва да крещи, че всички сме тъпаци и че му е скучно. Опропастява всеки наш празник. Опитали сме какво ли не, но нищо не помага. Обещахме му например, както ни посъветва една терапевтка, че ако пет минути се държи прилично, ще получи един жетон. А щом събере пет жетона, ще му купим ранчото с автомобилите - игра, която много му харесва. Само че какво да правим, като не изтърпя и първите пет минути. Пробвали сме и да го държим в здрава прегръдка, за да отреагира гнева си и да си даде сметка, че наранява чувствата ни. Той обаче ни се присмива. Сякаш има някакво вътрешно напрежение, което го кара да взривява света по време на всяко тържество, все едно е терорист. Ужас, ужас! Ние сме напълно съсипани като родители, които освен това са и педагози по професия!"

Когато дойде ред Кевин да представи семейството си, неговата привързаност към родната му майка си пролича особено силно. Осиновителите си бе разположил в единия край на рисунката. Което те коментираха така: „Ние не можем да се държим все едно майката на Кевин не съществува. Той все пак е живял при нея до четвъртата си година. Освен това никога не я споменаваме с лошо." На въпроса ми: „А споменавате ли я с добро?", отговориха: „Ами мислите ли, че е възможно, като са й отнети родителските права?" Следователно Кевин знае, че неговите осиновители не одобряват родната му майка. Ето защо не може да им бъде напълно благодарен. Някаква вътрешна необходимост го кара да застане на страната на майка си и да злепоставя осиновителите си винаги когато искат да се представят с него пред обществото.

Всяко осиновено дете държи на възможността да уважава истинските си родители и тя трябва да му се предостави. След като бе хвърлена светлина върху закономерностите в семейството като система, мисленето по отношение на осиновяването взе постепенно да се променя. Важността на този процес ще нараства и в бъдеще поради следния факт: предпазването от нежелана бременност в нашето общество ограничи съществено броя на оставените за осиновяване деца, затова чакащите вече се насочват към страните от „третия свят". Когато тези деца компенсират липсата на своите изключени от системата родители, като се превръщат в тиранични „черни крале" или „племенни вождове", се вижда, че нито те, нито осиновителите са в изгодна позиция. Актът на осиновяването може да бъде справедлив само ако детето се чувства свободно да запази в сърцето си образите на истинските си родители, братя и сестри - независимо дали живеят в Шри Ланка или са загинали в Сараево, или пък се подвизават като наркомани в Цюрих.

Искам още веднъж да подчертая, че всеки човек, респективно малко дете, държи да се увери в ефективността и на най-първите си целенасочени действия - нещо, напълно естествено и задължително за едно нормално развитие. Колкото по-реална е конфронтацията на детето със собствената му сила и способност да властва, а също и с границите на онова, което му е позволено, толкова по-добре протича самоидентификацията на Аз-а, оценяването на собствените предимства и слабости, както и предимствата и слабостите на другите хора, и толкова по-лесно се изпълва то с уважение и любов към тях и към себе си.

Изпробването на собствената - всъщност мнима -власт формира детето и му дава невярно усещане. Силата може да е добро нещо, но не и натрапливата зависимост от нея. В заблудата си детето си мисли, че е по-силно от майка си. Подобна заблуда е понякога дори житейски полезна: най-рано през фазата на негативизъм и най-късно през пубертета, когато желанието ти е да си „титан на мисълта и делото" и да правиш всичко по-добре от родителите си. Наистина, така човешкото развитие бива тласкано напред. Но едно дете с такава представа за себе си е крайно напрегнато. То мисли майка си за по-слабата в същата степен, в която мисли себе си за по-силното.

Опасното в случая е, че се намира във фаза на развитие, в която основната му потребност от защитеност изисква неотложно удовлетворяване. Последствията от това, че бидейки все още симбиотично свързано с майка си, получава властта от самата нея, веднага си проличават: щом тя е слаба и податлива, значи повече не може да го закриля, подкрепя и направлява. Страхът му от загуба на усещането за защитеност силно нараства. И за да го смекчи, детето инстинктивно се вижда принудено да прибегне до заместител на удовлетворението. Най-надеждният, даващ отговор на непосредствените му очаквания, най-добре „функциониращият" опит се състои в изпробването на собствената власт върху най-близкото обкръжение. Този опит детето превръща в средство за заместване. Той може да се нарече „отчаян", защото посредством него то иска да се почувства по-сигурно в този силно плашещ го свят. Една защитна система срещу хаоса.

Упражняването на власт като заместител на незадоволените основни потребности е опасна предпоставка за възникването на зависимост. Заместителят обаче никога не може да осигури задоволяването на тези потребности. Недостатъчното им засищане също така води до необходимост от постоянната и непрекъснатата му употреба до степен на натрапливост.

Всяко оспорване на властта разклаща чувството за защитеност. Тези видове афективен опит се намират в тясна взаимозависимост, тъй като чувството за защитеност се набавя с упражняването на власт. Детето компенсира липсващата му сигурност само като властва над околните. Всяко противоположно преживяване, което Ще рече приспособяване към нечия чужда воля, означава загуба на сигурността, равнозначна на екзистенциална заплаха. Стремежът на детето да властва не е проява на произвол, а необходим акт на самосъхранение.