Отраженията на властолюбието върху личностното развитие

Отраженията на властолюбието върху личностното развитие

Наред с индивидуалните дадености като дарби, способност да налагаш волята си и други, значение за размера на увреждането има нивото, което е достигнало знанието на детето за реалността в момента на „завземането на властта". Бихме могли да го сравним с улица, на която е била взривена бомба тъкмо преди разклона.

Щетите се отразяват във всички посоки. Желаещите да продължат се струпват с колите си на местопроизшествието и не могат да продължат.

Симбиотичната свързаност с майката се запазва по подобен начин, само дето не майката управлява детето, а обратното. То се самоосъществява, дърпайки я за вече невидимата, но съществуваща пъпна връв¹⁰. Ако катастрофата е станала малко преди разклонението, тоест -през фазата на срамежливостта и страха, тази фаза ще бъде пропиляна или най-малкото - смутена. Развитието на присъщите за нея способности бива възпрепятствано: спазването на дистанция, търпението, изчакването на алтернативната реакция на майката (ще ми даде ли веднага гърдата си или трябва да чакам?, ще ме вземе ли веднага на ръце или трябва да плача?), фазата на срамежливост може впрочем да отпадне и поради някакво нарушение на потребността от свързаност в най-ранната възраст. Колкото повече детето е свързано с майката, толкова повече тя му липсва и то се срамува и страхува и обратното. В нашия пример с избухването на бомбата нарушението е като мощно превозно средство, което няма достатъчно гориво и задръства движението.

Мисленето можем да сравним с летящи над местопроизшествието самолети. Във всеки случай, мерките за сигурност през нарушената фаза му се отразяват и му придават един или друг нюанс, но „по канала" на вече изпитани, предсказуеми схеми. То често претърпява положително развитие с подчертано техническа ориентация в рамките, разбира се, на интелигентността на индивида. (Остава да се запитаме дали съществува някаква взаимозависимост между линейното мислене, присъщо най-вече на мъжете, и тяхната предразположеност към властолюбие?) Но готовността за свободно, допускащо алтернативи духовно комбиниране „на разклоните", което стои в основата на социалната интелигентност, в основата на съгласието да се правят компромиси и прочее, бива блокирана. Колкото по-мудно е мисленето, толкова повече застива в простотата на първоначалната схема: една определена причина си има определено последствие. Например - всяко натискане на копчетата на телевизора предизвиква караница от страна на майката. Но дори духовното комбиниране да сработи, включително при деца с говорни нарушения, забавено умствено развитие или с не кой знае какъв интелектуален потенциал, склонността към регресия (забрана за летене през по-високи въздушни пластове) неминуемо се проявява, и то веднага щом децата бъдат разтърсени от загубата на чувството си за защитеност.

Според това, как конкретното мислене е било формирано преди началния момент на кризата, се променя и отношението към реалността. Ако връзките във външния свят продължават да се схващат все пак адекватно, отклоненията от нея си проличават поне в самооценката и в оценката на другите хора. Една по-буйна фантазия, която се активизира тъкмо във фазата на схематизиращото мислене и преминава фазата на конкретното духовно комбиниране, без да развие връзка с реалността, води до изкривено психотично мислене (детето наистина вярва, че е Рамбо, от който всички се страхуват).

И тогава само някои странности в поведението са приемливи за цялостната картина.

Защо отпада фазата на негативизъм?

Защото към този момент упражняването на власт се е превърнало в много по-надежден, по-сигурно възпроизводим и осезаем опит в сравнение с всеки друг заместител. Малките тирани посягат отново към биберона-залъгалка едва тогава, когато временно предават властта, за да заспят.

В основни линии детето все още се придържа към гнездото. То възприема майка си, която тиранизира, почти като част от себе си, така че не му трябва да я замества с преходни обекти. Тя не му липсва, за да се налага да я замества.

Защо малкият тиранин не може да се отдели от майка си?

Защо детето не може да развие силно, издръжливо социално Аз?

Няколко бариери препречват пътя на местопроизшествието:

Страхът от приспособяване към непредвидени, отнемащи властта промени възпрепятства предприемчивостта.

Нежеланието Аз да бъде отделено от Ти, при което детето „се отдава" на Ти, подражава му, вживява се в него, общува и търси нови пътища заедно с него, и не позволява на волята си истински да се разгърне.

Властолюбецът не може да изпита и изрази силни полярни чувства, придаващи на човека жизненост и будност, като гняв и любов, страх и смелост и други подобни.

Афективността остава консервирана в То-стадия. Детинските нагласи и подходи не се променят; към тях (спадат егоизмът, егоцентричният стремеж да си в центъра на вниманието, тоталитарните претенции за неподлежаща на оспорване правота, нарцисизмът, чувството за всемогъщество в „магичната вселена" (когато някой ми стори нещо, моето небе се срутва).

Ако страдащото дете разполага с потенциал за развитие, който да направи пробив в издигнатата от самото него барикада, тогава тези проходи стават непроходими. По-нататъшното развитие поражда едно на пръв поглед силно, а всъщност лабилно Аз. Разпростиращата се все повече детинска афективност проправя пътя към една егоцентрична, антисоциална личност, склонна към тираничност, самонадценяване, както и към пренебрежение и използване на другите хора.

Тиранинът не успява да изживее любовта. Той обича другия човек едностранно. Обича го, за да взема от него. А самия себе си обича само дотогава, докато успява да властва.

Така умението да властваш става мерило за всички чувства и отношения, но същевременно и извор на постоянно недоволство, напрегнатост и страх от загубата на властта.

Докато успешно компенсира основната си потребност от сигурност, като владее средата си, детето има чувството, че всичко в неговия свят е наред. Но необходимостта от приспособяване към живота все някой ден застига всекиго, тя е непредотвратима. Родителите и другите близки често не разпознават критичните за един малък човек ситуации. Те не им отдават сериозно внимание или си мислят, че винаги ще могат да ги оценят реалистично. Но дори и да желаят, не биха могли да го предпазят от кризи. Въпреки това повечето възрастни се самоупрекват без нужда. Защото истината е, че конфронтациите с действителността са всъщност активираща жизнена сила. За властолюбеца те са от особено значение, тъй като привличат чуждото внимание към страданието му и необходимостта да му се помогне.

И тогава се развива следният болестотворен процес: до момента владеенето на средата е служило за заместител на сигурността. С отнемането на заместителя компенсацията „се обръща" в драстична декомпенсация. Детето изгубва привидната си сигурност, чувства се необичано, самотно и екзистенциално застрашено. Склонно е - според личностните си особености - или към депресивен срив, или към незабавно мобилизиране на нови средства за заместване, предимно - от агресивен характер.

Като пример ще изброя няколко повода за декомпенсация и за последвалите ги реакции.

За Луиза прищипването на пръста е било донякъде последната капка, която е накарала чашата да прелее: настъпила е декомпенсация. Луиза се е почувствало в ситуацията на дете, което тъкмо започва да говори и играе. Вече придобило някакви комуникативни способности, то бива подтиквано да общува и играе с други деца. Множеството въпроси и предложения за игра (Как се казваш? Какво прави кучето? Хвърли ми топката! Дай една целувка на куклата и т. н.) довеждат едно такова дете до „шах-мат". Познавам деца, които веднага „обръщат нещата" и правят от майките си марионетки.

Реакции: тотален отказ от приемане на храна; застой в изграденото поведение по време на игра; отклоняване на разговорите и предложенията за игра; мутизъм; сливане с майката и др.
Повод за декомпенсация: загуба на централното място в семейството.

Михаел се почувствал детрониран поради появата на малката сестричка.

Чувството за сигурност у Филип изобщо не намаляло, когато му се родило братче, а чак когато поради нещастен случай то станало център на грижи и внимание в семейството, сред роднини, лекари и приятели.

Марион се радвала на голямо внимание от страна на баба си. Можела да прави с нея, каквото си иска. Щом бабата отишла на почивка, светът за Марион „се сринал".

Реакции: отключване на необикновено по своята деструктивност поведение; „нарушител на реда"; „злодей" (зад това се крие отчаяният опит на детето да предизвика предвидимите, пък били те и негативни реакции на средата си, та макар и с негативни средства все пак да е в центъра на вниманието) и т. н.
Повод за декомпенсация: загуба на представата за изключителност извън дома.

Немалко деца от детската градина и чак до гимназията преживяват унижения и оскърбления, вместо да получат очакваната от учителката роля на принц/принцеса или да задават тона сред съучениците си. Петгодишният Йоханес не могъл да се наложи сред приятелите си със своите идеи за игра, състоящи се от кратка и агресивна схема на действие като „Горе ръцете!" или „Стреляй!". До трети клас Бернд бил любимецът на учителката въпреки неуспехите си и едва със смяната й се конфронтирал с безпощадната реалност под формата на необходимост от приспособяване. Осиновеното дете Хайко се разделило болезнено с представата за себе си като за борец за справедливост. За също тъй осиновения Себастиан „светът се свършил", когато (в гимназията) за пръв път не могъл да изкара единица¹¹ по английски.

Реакции: агресия и изпадане в състояние на амок спрямо учители и съученици; отхвърляне на собствената вина и отправяне на обвинения срещу другите; връстниците се приемат не за приятели, а за враждебни съперници (Йоханес „се скрива" за месеци в ролята на магьосник, който решава всички проблеми и убива всички врагове) и т. н.

Повод за декомпенсация: осъзнаване на собствените неуспехи в дадена област.

Интелигентни деца, несъмнени звезди, изведнъж и неочаквано за себе си установяват, че имат някои затруднения (легастения, заекване, нарушения на грубата моторика при каране на ски или игра на футбол). Те имат шанс да успеят, ако се мобилизират и се упражняват повече. Разглезените деца трудно се приспособяват към непредвидените трудности, а за властолюбивите това е изключено. Техният отказ е натраплив, несъответстващ на реалността и самоунищожителен. Самото осъзнаване на нуждата от помощ за тях е равнозначно на нетърпимото чувство, че са изгубили управлението и са подвластни на чужда воля. Бедата при тези деца е не в частичните им неуспехи, а в разстройството на личността им.

Реакции: Отказ от подкрепа; депресии; палячовщина; психосоматични оплаквания и др.

Тъй като не му се поставят никакви граници в чувстването, а му се правят единствено намеци и му се поднасят полуистини, детето от своя страна не е в състояние да почувства родителите си. То ги усеща като мека маса, която по някакъв начин трябва да се обработи, за да придобие по-установена форма. Атакува ги, за да предизвика твърдостта им. Непрекъснато успява да провокира открит протест срещу себе си. И продължава да се мята в своята раздвоеност между естественото детско желание да усети силата на родителите си и зависимостта от собственото си властване над тях. Защото малкият тиранин не може да се остави да загуби, а вярва, че трябва да се пази от дворцов преврат. Ето как пламва борбата за надмощие, която прави цялото положение още по-непоносимо.

Това е началото на тежкия път, водещ при психолози, психиатри, лечители, в педагогически и семейни консултации. Приемано до този момент каквото е, сега детето се чувства поставено под въпрос и детронирано от родителите си. Множеството изследвания, тестове и загадката относно проблемите му изчерпват енергията на неговата система за сигурност. Което пък е предпоставка за засилване на властническите му стремежи, за да противодейства на този процес. Налице е един порочен кръг, от който няма излизане без радикална намеса.
Още нещо за диференциалната диагноза

Тази глава е предназначена преди всичко за специалисти. Като цяло се придържам към DSM III (Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства).

Властолюбието се класифицира не като невротично смущение, а като разстройство на личността - поради ранното си активиране и широкия спектър, в който я атакува. Посочените в DSM III основни признаци на невротичното смущение, а именно - „очебийно страдание, което измъчва страдащия и се възприема от него като неприемливо и чуждо, и ненарушен като цяло контрол на реалността" - не се наблюдават при властолюбците.

Разстройството при тях е възникнало още преди да може да се развие контролиращата реалността Аз-идентичност. Затова то бива възприемано не като недостатък, а като ядро на собствената личност.

В колкото по-голяма степен когнитивността е зависима от сензомоториката и в по-малка - от съзнателното умствено преработване (включително и от схематизиращата фаза) и колкото съзнанието е по-отдалечено от Аз-идентичността, толкова повече се улеснява развитието на някакво психотично смущение (аутизъм, симбиотично-психозен синдром на Малер и др.). Едва осъзнаването на Аз-идентичността прави възможно контролирането на реалността и на цялостната когнитивност като например изпитването на тъга заради някаква загуба, заради собствената малоценност и т. н. Тогава вече невротичният процес не е изключен.

Властолюбието се движи по това свлачище от опасности - психотични проблеми, блокиране на сензомоторното развитие, забавяне на Аз-идентичността и на интенционното* мислене между То-стадия и Аз-стадия, когато невротизирането грози да настъпи като следствие на декомпенсацията (загубата на властта). Значи неврозата би трябвало да се разглежда като плод на властолюбието, а не обратното.

Не само тази конструкция в рамките на една личностна организация, но и вродените особености (като темперамент, дарба, чувствителност и др.) и влиянията на средата правят картината на смущенията при властолюбието лесноразбираема или ни напомнят - наред с неврозите - и за други смущения като да речем симбиотично-психотичния синдром, личностните смущения на Бордерлайн*, натрапливата невроза и прочее.

Бордерлайновото личностно смущение се отличава от властолюбието с нестабилността на много от начините на поведение, както и с нестабилността на представата за себе си, която може да се прояви като задълбочаващо се разстройство на личността. Противно на това властолюбецът си съставя задоволяващ го автопортрет дори и когато изгуби властта. Не той, а другите са били лоши и виновни. Неговата евентуално нарушена идентичност се поддава по-леко на коригиране.

За разлика от симбиотично-психотичния синдром властолюбието не се характеризира с екстремно привързване към другите или пък с отблъскването им. Тук сливането почти или съвсем не е наложително.

Всемогъществото, което е плод на фантазията на властолюбеца, не е неуправляемо - той много добре различава одухотвореното от неодухотвореното и не е така крайно зависим от еднаквите форми. Страдащият от симбиотично-психотичен синдром се стреми най-вече към автократично владеене на майката, докато властолюбецът господства над повече хора.

При него се наблюдават и много от симптомите на натрапливата личност като например ограничената способност да изразява чувствата си и упоритата борба не той самият, а другият да се приспособи. Натрапливостите са свързани не с перфекционизма на постиженията, грижата за спазване на уговорките или други някакви обекти, а единствено и само с властването.

Властолюбието си прилича най-много с нарцисизма, за който са характерни прекалено високото самомнение, чувството за изключителност, фантазиите за безграничен успех, желанието за власт, настойчивото очакване на внимание от страна на другите и студеното безразличие към тях. Но Нарцис не се нуждае непременно да владее другите. На него му стига възхищението им -на тази цена той е готов евентуално и да се приспособи.

Нарцисизмът се различава изглежда от властолюбието и етиологично. Мичерлих споделя мнението на Уиникът, според което фантазиите на нарцистичната натура за всемогъщество са възможни само в случай че родителите не винаги са изпълнявали желанията на детето, защото при почти перфектното удовлетворяване на вътрешните му импулси не възниква необходимост от нарцистично преживяване. А при властолюбието е тъкмо обратното - то се заражда, защото поради слабата съпротива на родителите малкото дете е могло да почувства своето превъзходство. Главният отличителен белег е маниакалната зависимост от властването.

Във всеки случай гореспоменатите смущения не се разграничават лесно, доколкото при различните хора се проявяват в различни комбинации. Нарцисизмът присъства при всичките. Едновременната поява на множество смущения обуславя и колебанието между повече диагнози.

Препоръчва се повишено внимание при диагностицирането на хиперактивност, хиперкинеза, мутизъм, отказ от храна и други, тъй като тук е възможно да си имаме работа със странични явления или последици от декомпенсация в рамките на властолюбието.