Терапията с държане в здрава прегръдка

Терапията с държане в здрава прегръдка

При това задължително трябва да се подходи хронологично. Предимство се дава на конфликтите в родителските семействата на самите родителите. Един пример: ако бащата или майката имат все още непреработени чувства спрямо собствените си баща или майка и поради това поведението им е някак несигурно и инфантилно, се прави опит дядото или бабата да бъдат привлечени за участие в терапията. Разбира се, в такъв случай е важно те да бъдат запознати с нейния смисъл и методика. Терапевтът гарантира на възрастните хора, най-често без психотерапевтични познания, че могат да разчитат на неговата етичност. „Никой не си тръгва, преди да е изпитал самоуважение и преди любовта у него да е била съживена." Принципът е родителите да държат вече порасналото си дете, а не обратното. За съжаление, бабата и дядото рядко биват спечелени за този вид лечение. Ето защо толкова по-голяма похвала заслужават онези, които се съгласяват.

Преди детето да бъде държано, трябва да бъдат държани родителите му. За него е добре да присъства на сесията. Така получава шанса да забележи, че не е отговорно за техния проблем и затова не е нужно да представлява никого от тях. Чак след като се помирят, те стават истински родители. По този начин подходихме със семейството на Хуберт. Бабата и дядото нямаше как да бъдат поканени, защото не бяха живи. Но родителите преминаха през драматична сесия, която не биха издържали без терапевтична подкрепа. Те не бяха имали интимен контакт от две години. Всеки се измъчваше в самотната си тайна стаичка с чувство на изоставеност. Но докато се държаха, се случи нещо вълнуващо. Сълзите на мъжа покапаха върху лицето на жената, тя видя неговото страдание, а той чу колко й бе липсвал през цялото време... Хуберт и Мартина седяха наблизо. Без страх, но несъмнено много напрегнати. След като родителите им нежно се прегърнаха, децата бяха обзети от силна радост.

Накрая идва ред на страдащото дете и евентуално - на неговите братя и сестри. Колкото по-голямо е то, толкова по-подробно би следвало да му се обясни терапевтичният процес, за да може свободно да реши дали да се включи или да откаже. По-голямото дете трябва, разбира се, да пази някакъв самоконтрол, помнейки, че му е позволено да даде воля на яда си не с удари или ритници, а само с думи. Инструкцията изглежда горе-долу така: „Ти сигурно вече си по-силен/силна от майка си. Тя има повече житейски опит от теб и затова те превъзхожда. Но тук не става дума да си мерите силите, а да изразите своите чувства. Трябва да изхвърлите от себе си гнева и тъгата, за да можете отново да се обичате." Мартина бе държана от майка си, та като обично първородно дете да намери отново път към нея. В същото време Хуберт бе държан от баща си, за да се убеди в неговата закриляща, достойна за подражание сила и да усети стабилната му, но нежна опора. На следващата сесия Хуберт бе държан от майка си, а държането на четиринадесетгодишната Мартина от баща й бе пренебрегнато, за да се изключи всяка вероятна опасност от инцестно влечение.

• По принцип детето се държи от родителите, а не от терапевта.

• Терапията с държане в здрава прегръдка не се отличава от държането на детето във всекидневието, както е описано на стр. 186. Но понеже тя не се прилага като помощна мярка в рамките на една нормална, по изключение нарушена връзка, а при наличието на вече затвърдило се разстройство, преминаването през нея се нуждае от компетентно ръководство. Може би е по-добре да се потърси терапевт, получил квалификацията си в учебния институт към „Обществото за насърчаване на държането като форма на живот и терапия". Той присъства и на „преподреждането" на семейството или лично го води, а след това проследява протичането на всяка отделна сесия с държане. Освен това оказва подкрепа на семейството дотогава, докато то напълно се оправи, и ако е необходимо - посредничи за провеждането и на други терапии.

• Като всяка властомания, и детската е сама по себе си патологична, затова „детронирането" с всичките му съпътстващи явления (потене, викане, душевна болка и т. н.) протича особено драматично. По-нататък единият или и двамата родители се оказват за дълго в афективно раздвоение и не могат да излъчат към детето си недвусмислени послания. Терапевтът го насърчава да „сдаде властта" и изтърпява заедно с него както болката от това, така и освобождаването на афективния блокаж у родителите. Той се сблъсква с техните силни защитни реакции, които често се заключават в ругатни и от двете страни, като непрекъснато трябва да внимава дали всеки един представлява себе си или някой продължава да изпълнява нечия чужда роля в семейството, с която несъзнавано се е натоварил (например синът често дава израз на неизразените афекти на своя баща), колкото по-умело подтиква терапевтът страдащите да проявят еднозначно чувствата си и колкото по-лесно се решават те на това, толкова по-бързо се осъществява преходът от конфронтационен сблъсък към изживяване на любовта (по време на първата сесия, която обикновено е най-дългата, този процес може да отнеме един или два часа). Ако се допусне застой в състоянието на афективна раздвоеност, процесът е неприятен и се проточва твърде дълго. Това не е желателно.

• Воденето на една терапия изисква гъвкавост. Случващото се с хората е наистина доста различно, както различни са страдащите и тяхната семейна констелация и съдба. При всички представени в тази книга деца освен Макси, който поради душевното разстройство на майка си представлява изключение, държането в здрава прегръдка доведе до кардинален обрат, но протичаше всеки път все пак непредвидимо. Тъй като Луиза бе предразположена към аутизъм и имаше автократична нагласа, то й бе нужно почти всекидневно в продължение на две години. Осиновеният дванадесетгодишен Себастиан мина с една-единствена сесия като ключово преживяване. В предварителния разговор споменах, че когато веднъж бях ужасно нервна и не можех да понасям нито себе си, нито другите, мъжът ми също ме държа. На Себастиан това му се видя изключително забавно и той веднага отиде при майка си, готов да се остави в обятията й. Но подир пет минути вече не можеше да издържа близостта й. След като обаче тя обяви, че ще продължат, започна двучасова борба. Той се отбраняваше мъжки, упрекваше я в нарушаване на човешките права, питаше къде е най-близкото съдилище и й натякваше, че го обича по-малко от второто си осиновено дете. Неочаквано - сякаш след мъчително изкачване в планината бе достигнал върха и, вътрешно щастлив, му се наслаждаваше, и сякаш бе ударил часът на истината - прегърна майка си с плувнали в сълзи сияещи очи и се опита да се включи в разговора ни за любовта, която се усилва, когато хората се прегръщат. „Борецът за справедливост" Хайко не се съпротивляваше, докато майка му го държеше. Той използва този шанс, за да се измъкне от ямата на своите страхове, да изплаче мъката си, да изрази ревността си към по-силните, най-сетне да види слабостите си и главното - да засили връзката си с осиновилата го майка, която до този момент не бе могъл да приеме. За да се конфронтира със собствената си мъка и ревност, на Мартина й бе достатъчен само половин час, но тя поиска да бъде държана още три, сякаш не се бе заситила. Притисната в майчиното си тяло, тя заспа щастлива.

• Терапевтът внимава да не би вече приложената в семейството терапия с държане в здрава прегръдка да се превърне във възпитателен метод, в своего рода наказание. Нейната цел не е да укротява детето, а да му даде възможност да изпита радост от връзката с майка си и със самото себе си, да се успокои и „очите му да заблестят". Следващата грижа на терапевта е доброто възпитание на базата на възобновените отношения. Детето се нуждае от опора не само на рогозката, по време на лечебната ситуация, а най-вече във всекидневието (инак държането би било лъжа). Има се предвид възпитанието, което почива върху примера на родителите, което държи на системното придържане на правилата, което, разбира се, уважава личността на детето и стимулира неговото отделяне. Основният принцип на този стил е: родителите спазват същите правила, които задават и на детето.

• Етичният кодекс на специалиста, прилагащ терапията с държане в здрава прегръдка, предполага, че той самият се чувства част от по-висша йерархия, от която черпи духовни сили за вътрешната си стабилност. Неговият цялостен поглед върху нещата му позволява да види не само детето, а и свързаността му със законите на Сътворението (фази на израстване, йерархичен порядък, порядък в системата). Терапевтът иска да помогне всяка страна в един конфликт да изрази всичките си неприязнени чувства, за да си върне способността да обича. „Любовта към врага" като най-висша форма на човешка любов е духовната основа на този вид държане и на съответната терапия.

Терапията с държане в здрава прегръдка не е някаква новост. Тя е прилагана при деца с комуникационни проблеми от такива високоотговорни педагози и психолози-интуитивисти като например Песталоци. Хейли разказва в биографичната си книга за Милтън Ериксън как известният психотерапевт препоръчвал на една майка да държи здраво детето си, което „притежавало повече власт, отколкото можело да преработи", докато покажело готовност да реагира на въздействия. В САЩ Заслоу и Марта Уелч са прилагали терапията с държане независимо един от друг отначало при аутистични деца, а с течение на времето и при деца с други симптоми. Етиологичната й обосновка е дело на носителя на Нобелова награда Тинберген, благодарение на когото тя започна да се прилага в немскоговорящите страни. Така и на мен ми се удаде случай да се запозная с нея и да я въведа в практиката си.

Съществуват различни мнения по отношение на терапията с държане в здрава прегръдка. Някои се опасяват да не би да доведе до пречупване на личността. Подобна съпротива в повечето случаи е израз на собствените ни детски страхове, например когато държането е било изживяно не като нежна подкрепа, а само като телесно наказание. В случая става дума за точно обратното: колкото по-обичан се е чувствал при държането един човек като малък, толкова по-голямо чувство на сигурност е останало у него и толкова по-склонен е той да държи собственото си дете и да е в помощ и на други родители, без да се нуждае от особената намеса на терапевт. Ако се спазва основното правило детето да не се пуска, преди негативните му чувства да са се превърнали в любов, сеансите не могат да навредят. Така погледнато „държането" е израз на закона на активната любов. Тя е най-основната форма на живот, която всеки инстинктивно трябва да поддържа, случи ли се той самият или негов близък да изпадне в беда. „Държането" не бива да се прилага механично като терапевтична схема за потискане на човека. То се практикува като първично лечение, когато цели освобождаването на страдащия от болестотворните му страхове и зависимостта му от удовлетворения-заместители. „Държа те, защото те обичам и за да се почувстваш свободен."