Отраженията на властолюбието върху необходимостта от приспособяване

Отраженията на властолюбието върху необходимостта от приспособяване

Най-болезнената точка в цялата тази драма е натрапливата съпротива срещу приспособяването. Тъй като то не е било „усвоено" поне отчасти още докато детето се е намирало в любвеобилното и закрилящо го гнездо, по-късно - с нарастващите нарцистични претенции и все по-смоосъзнаващият се Аз - необходимостта от него започва да се възприема като обида, несправедливост, предизвикателство, като причина за съпротива и бунт. Тогава приспособяването е вече нещо наложено отвън, нещо опасно, нещо, от което трябва да се браниш.

Детето изпада в мъчително раздвоение между най-силните си желания и страха да се нагоди, за да ги реализира. Това състояние е причина за вътрешната му разпокъсаност. То изпитва голяма потребност от любов, но не може да приеме проявената от майка му нежност. То на драго сърце би се подчинило на баща си, но не може, тъй като трябва да властва над него. То с удоволствие би се наяло до насита, би опитало от яденето на другите, но не може да отстъпи и да се зарадва на разнообразието от храни. По-добре да умре от глад, отколкото да се поддаде. Тук отново става ясно, че потребността от защитеност (чийто заместител е властването) стои пред жизненоважната потребност от храна. Ако тези деца не бяха толкова нещастни, би трябвало всъщност да се възхищаваме на способността им да прокарват волята си. (Незабравимо впечатление ми направи три и половина годишната Александра, която заради мускулна хипотония бе приета на стационарно лечение в институт за поведенческа терапия. Беше й дадена възможност „да заслужи захарчето си" с някакво постижение. Цели три месеца всеки следобед и вечер обаче тя отказваше да се приспособи към терапевтката и предпочиташе да гладува. През нощта, когато не я наблюдаваха, си вземаше кисели краставички от хладилника, за да позаглуши глада си.)

С упорития си отказ някои деца без да искат се довеждат до опасни за живота им състояния. Те отклоняват всяко лекарско предписание, било то лекарство, инжекция, диета или почивка на легло. (Едно десетгодишно момче щеше да удължи живота си, ако беше успяло да се приспособи към съветите на лекаря относно захарната си болест. Но то не отстъпи нито пред него, нито пред настоятелните молби на родителите си.)

Такива самоунищожителни тенденции се наблюдават и при властолюбивите възрастни. Спомням си за един мъж, който макар да разбираше безсмислието на аргументите си срещу професионалната реализация на жена си и да я обичаше, не можа да оттегли решението си за развод и предпочете да потъне в дълбока самота и депресия. На всички уговорки от страна на роднините и приятелите си да се откаже от развода реагира с панически страх от развенчаване, изпадна в почти параноидно състояние и започна да пие.

Настървението, с което всемогъщият държи да решава всичко еднолично, в края на краищата всичко му и отнема.

На властолюбивото дете много му се ще да си поиграе, но и в това отношение само застава на пътя си. То трябва да се лиши от игрите с други деца, защото не може да се нагоди към идеите им, не може да чака, не може да не е в центъра на вниманието и в никакъв случай - да бъде победено.

Ученето, възпитанието и спазването на различни други правила във всекидневни житейски ситуации, изискващи необходимото приспособяване, биват игнорирани от детето, тъй като то настойчиво държи на своята програма за управление. Всяко конфронтиране с неща, които представляват трудност за него, се възприема като отнемане на властта. Ученето се бойкотира! Има деца, които оказват на училището такъв отпор, че на тях започва да се гледа като на умствено изоставащи.

Всяко приспособяване се отъждествява със загуба, а всяка загуба означава отнемане на удовлетворенията-заместители. Тогава детето се чувства не по-различно от всеки наркоман, комуто се отказват наркотици. Срещу изгубването на чувството си за сигурност то реагира с паника и дълбока депресия и изпада в амок.

Невъзможността да се брани с истинска агресия срещу приспособяването е гибелно за него. Онова жизненоважно измерение, което обикновено дава на детето сила да се откаже от свързаността си и да се отдели, като същевременно оказва яростна съпротива на съпротивата, остава затворено за властолюбивото дете. То е блокирало във фазата на необузданата ярост, която е значително по-незряла от фазата на гнева. Именно в бебешката фаза възниква опасното чувство за всемогъщество. В нормалните случаи гневът се проявява едва във фазата на негативизма. Разликата между ярост и гняв е качествена. Ще цитирам Александър Ловен: „В избухването на яростта се съдържа елемент на гняв, но двата израза не са идентични. Яростта е ирационална - да си спомним израза „ослепял от ярост". Противно на нея, гневът е концентрирана реакция, той е насочен към отстраняването на сила, която упражнява някакво въздействие върху страдащия. Когато силата бъде отстранена или унищожена, гневът преминава... Яростта не е съизмерима с провокацията, тя е преувеличена. Яростта не спира след отстраняване на провокацията, тя продължава, докато се изчерпи. Яростта не е конструктивна, а деструктивна...

Детето не е успяло да изживее правилно яростта си заради отстъпчивостта на родителите. То не е способно на компромис, защото нито е в състояние емоционално да разбере отсрещната страна, нито пък да се приспособи по някакъв разумен начин към предлаганите решения на един или друг проблем. Компромисът за него би означавал непоносима капитулация. Средно положение няма.

Полето на напрежение, в което детето би искало да отстоява себе си, възниква, от една страна, между изискванията на живота, които постоянно се променят и му налагат да се приспособи, и собствената му система за сигурност, тоест - за самозащита, от друга, на която то твърдоглаво държи. Така докато се бори със средата си, изразходва най-ценните си енергии. Детето полага огромни усилия, за да си набави самочувствие; строи охранителни кули, за да предпази Аз-а си от външни заплахи и да прокара претенциите си за власт, значимост и превъзходство. Но системата от предпазни средства фиксира човека върху самия него и той се отдръпва от нуждите на заедността, следвайки своята чужда на действителността логика."

Тъй като не оценява реалистично нито собствените си сили, нито заобикалящия го свят, Аз-ът не може да отговори на житейските предизвикателства и да се утвърди. А средното положение, златната среда би трябвало да му се открие тъкмо в това поле на напрежение. Но ето че не!

Полето на напрежение поражда придружен с безпокойство страх от загуба на закрилата и сигурността, който трябва да бъде уталожен и овладян.

Дали детето ще понесе напрежението, дали ще свикне с него, дали ще се брани или ще реагира с разстройства, зависи от душевния и умствения му капацитет, от неговата дееспособност в съответната степен на зрелост и от реакцията на средата му спрямо него. Колкото по-надеждна и успешна се окаже защитната система, толкова по-бързо бива вкарана в действие и стабилизирана тя. Утвърждаването й пряко зависи от успешното избягване на приспособяването. Въз основа на многобройните вариации и комбинации на такъв род защитни системи ще назова като пример няколко тенденции:

- Дете, което е склонно към интроверсия и податливо на страх, ще насочи властническите си претенции по-скоро към майка си, за да продължи симбиотичното си взаимопроникване с нея. (Склонност към симбиотично-психотичен синдром по Малер.)

- Детето с умствено увреждане и склонност към интроверсия и страхови пристъпи по-скоро ще се откаже да утвърждава системата, ще регресира в интелектуалното си развитие и вероятно ще прояви симптоми на аутизъм.

- При конфронтация с нови ситуации интелектуално по-зрялото дете, което е склонно към интроверсия и податливо на страх, ще бъде изложено на тъй наречения „страх от неизвестното", ще развие невротични страхове от страха и ще включи в тях потенциалния си защитник. (Склонност към страхови неврози, респективно към истерии.)

- Екстроверсията и динамичният темперамент помагат на децата „да разпрострат" експанзивно господството си върху целия свят. Някои го постигат с чар, други се впускат в брутална телесна агресия. Тези експанзивни деца тръгват по „пътя на злото", защото с деструктивните си постъпки без никакво съмнение предизвикват реакции, каквито очакват: „Знаех си, че учителят ще ме изхвърли" - казва си малкият злодей и чувства моментна увереност (склонност към антисоциално личностно разстройство).

- Интелигентното и надарено с красноречие дете ще демонстрира всезнанието си и ще започне да доказва собствената си правота и чуждата вина, за да манипулира отсрещната страна, служейки си с изградения от самия него морален кодекс (между другото склонност към „синдром на спасителя" на Шмидбайер).

- Не дотам пробивното и болното дете ще употреби болестта си, за да демонстрира симптомите си - недостиг на въздух при бронхит, чувство за световъртеж при пристъпи от различен характер и т. н. - за да задейства средата си по посока на своите очаквания (склонност към психосоматични болести).

Упражняването на власт в рамките на защитните системи може да е най-различно: симбиотично продължително бозаене, манипулиране, отказ, влизане в ролята на глупак, акцентиране върху болест, физическо насилие, изтъкване на слабост, отправяне на обвинения, използване на чар, настойчиво предлагане на помощ и т. н.