Опората, от която се нуждаят децата

Представяне на детето

То си има и приятели от класа, с които се среща и извън училище поради общи интереси. „Какви?" - е задължителният ми въпрос. („Кажи ми кои са ти любимите игри, какъв искаш да станеш някой ден - и аз ще ти кажа какъв си.") Хайко веднага ми обяснява: „О, тренираме за „борци за справедливост" и за каскадьори. Тези две професии биха могли да се съчетават успешно." Когато забелязва смущението ми, се захваща да запълва празнините в познанията ми и ме просвещава: „Един такъв борец се заема да помага на някой несправедливо осъден, като търси по целия свят истинския убиец и събира доказателства срещу него. Понякога трябва да използва подводница, понякога - да се спуска с въже от хеликоптер или да скача от покрив на покрив." Стигам до извода, че става дума за изключителен спортист, който наистина има глава на раменете си, направо - за някакъв герой. Момчето се съгласява с мен и подчертава, че точно затова тренира усърдно с приятелите си. Всички те правят упражнения за заякване. Падат нарочно надолу по стълбите, стават веднага и си дават вид, че не ги е заболяло.

От родителите разбирам, че тренировките са се превърнали в нещо задължително за сина им. Той събира каталози и изрезки от вестници със статии за храни, които стимулират натрупването на мускулна маса, и заговаря всекиго на тази тема. Неизменно я вплита и в семейните разговори. От същия аспект изучава и телевизионната програма. Не по-малко фанатичен е и в избора на менюто си - то трябва да служи на образуването на мускулатура.

Родителите са сравнително възрастна, по-скоро консервативна и социално много ангажирана двойка, жадувала години наред да се сдобие с дете. Те нямат нищо против Хайко да има за идеал смелостта в помощ на по-слабия и да развива силно самочувствие. Затова с удоволствие му отстъпват и го оставят непрекъснато да определя за какво да се говори и какво да се готви, като не пазят малката му сестричка от постоянната му опека, по-точно казано - господство. Те намират, че всичко е както трябва. Плаши ги само това, че е склонен към насилие.

Когато осиновили тригодишното момченце, най-голямата им грижа била ще успее ли то да си изгради силно самочувствие. Бащата, по професия съдия, и майката - бивш социален работник, са наясно със закономерностите на личностното развитие. Тревогите им са били продиктувани от факта, че най-малкото и слабо дете в детския дом е било потискано от по-големите деца с отклонения в поведението. Липсвало му е усещането за закрила, тъй като е дошло на бял свят като нежелано дете на една неомъжена студентка, която не е поискала дори да го види. В същото време обаче дълго се колебала дали да разреши осиновяването му и така то трябвало да остане три години в детския дом. Поради многолюдното си обкръжение Хайко не е преминал през фазата на срамежливост и боязън от чужди хора, нито през фазата на негативизъм.

Разбира се, родителите и роднините изпълнявали отначало всичките му желания. Хайко трябвало да пусне корени в добра почва. След като навършил четири години, семейството му осиновило и едно осемдневно момиченце. Всички останали изненадани, че братчето изобщо не проявило ревност, дори напротив, веднага приело ролята на помощник, като и до днес се държи към малката по същия начин.

В резултат на последвал подробен разговор във въпросния детски дом бе установено, че невръстният Хайко не е бил притесняван от по-големите, а по-скоро е бил глезен от всички, включително и от възпитателите. Много от децата са проектирали в него потребността си да запълнят липсата на майчина грижа и истинска свобода и са го разнасяли на ръце, обсипвали са го с ласки и са играли с него, колкото му се е щяло. В дома на неговите осиновители всичко това продължило и се засилило. Още с пристигането си той заявил, че ще иска само пасирана храна, макар да имал навика да гризе несварени макарони. Банани ядял само ако са намачкани с виличка за сладкиш; случело ли се да са намачкани с обикновена, отмествал ги настрана. Когато майка му поднесяла по-твърда храна, започвал да я тероризира, викал й и я ритал. Обичал да го носят, но никога така, че да се получи зрителен контакт, а само с гръб към носещия. За него било по-важно да наблюдава и да бъде носен нанякъде, отколкото да почувства и да отдаде любов.

За да предотвратят възможната проява на ревност при осиновяването на второто дете, родителите му внушили - както обикновено при появата на следващо братче или сестриче - че сега той е по-големият и ще може да помага в отглеждането на бебето. Отредената роля била възприета от него на драго сърце. Хайко изобщо не бил ощетен откъм похвали и засвидетелстване на обич за сметка на сестричката си, тъкмо напротив -постоянно му се казвало, че е по-важен и по-силен от нея. Ето как наред с вечните нежности и неизменното удовлетворяване на желанията получил и самочувствие на суверенен помощник. Готовността му да помага и свършената работа ведно с ролята на по-силния се превърнали от този момент нататък в гаранция за сигурността му. Приятелите на семейството се чувствали при гостуванията си като на аудиенция при някакъв добър малък цар. Той сам повеждал разговори с умни не по възрастта му въпроси. Тъй като не досаждал (в присъствието на странични хора майката никога не посмявала да му поднесе нещо друго освен пасирана храна) и предвид предишната му съдба, всички му угаждали.

Злополуката в училище го сполетяла по следния начин: през междучасието Хайко и съучениците му тренирали карате. Той се подхлъзнал и ударил главата си на ръба на един чин. Толкова го заболяло, че се разплакал в присъствието на останалите, които го отвели вкъщи. При спомена за това в очите му отново избиват сълзи.

Сега цялата сигурност, която е притежавал, изглежда изгубена: не е доказал смелостта си (нали храбреците не плачат); не може да се осланя и на пъргавия си ум и физическата си сила; не той е бил помощникът, а на него е трябвало да му помагат. Бил е не победител, а победен. Душевната болка от загубата и разочарованието болезнено се е загнездила в главата и мускулите му.