Опората, от която се нуждаят децата

Възможности за завземане на властта

През „фазата на схематизиращото мислене" завземането на властта става по характерен начин чрез упорито настояване на една (и все повече) схеми на действие, което ще рече, че в определени ситуации се прилагат определени средства, за да се постигне определена цел. Вкопчването в конкретни, своенравно зададени самоцелни правила е своего рода каприз. (Този начин на властване ми напомня прилагането на силата и закона в тоталитарната държава с нейните чисто самоцелни правила, на чието спазване се държи неотстъпно.)

Колкото по-загрижени са родителите и колкото по-интензивни са тяхната съпричастност и чувство за вина, толкова по-лесно детето ги принуждава да отстъпят. Освен това всяка фаза от детското развитие идва със своите проблеми: това е времето на никненето на зъби и на ваксините. Съобразно нормите детето би трябвало вече да се движи и да казва по нещичко. И точно сега биват поставяни най-ужасните диагнози - изразява се, да речем, съмнение за умствено увреждане, за физическо или умствено изоставане. На „бавноразвиващия се" се помага с всички средства да покрие норматива (също начин на мислене, присъщ на технократското общество!)

Примери за разстройство на съня

Ирене държи майка й да я взема в леглото си всяка нощ точно в 1.20 (по плача й може да се сверява будилникът). Майката обаче не бива да си ляга, а - седнала по турски - трябва да люлее момиченцето на ръце и да тананика една определена приспивна песен, но само да тананика, защото запее ли я с текст, то възразява с мощен рев. Кулминационната точка на този ритуал за Ирене е да получи венчалната халка на майка си и да я върти на малкото си пръстче.

Ралф иска майка му да седи на края на леглото и да държи лявата му ръка дотогава, докато той се унесе в сън. Не й разрешава да прилегне до него, да го гали или да хване дясната му ръка вместо лявата.

Хранителни разстройства

Познавам няколко жени, кърмили по четири години, чак докато децата им просто сами се отказали. Някои от тези деца се развиха като властолюбци, които „доят" майките си за всичко, което им хрумне. Използват ги, без да се интересуват съгласни ли са или не. Всяко дете, научено да спазва определени ограничения преди да е навършило три години, е способно елементарно да се съобразява - то притежава в истинския смисъл на думата „понятие за обратна връзка с другия човек".

Когато бил на девет месеца, седемгодишният днес Карстен отказал да яде каквото и да било по време на един от многобройните си болнични престои, необходими за проверка на хромозомите му и назначаване на диета. Той е трябвало да бъде хранен със сонда пет години до назначаването на психотерапия. Сега сестрите и баща му от време на време успявали да му дадат нормално ядене, но в присъствието на майка си винаги отказвал да хапне и троха.

Анелизе ядяла до годинка и половина всичко, което й се удавало да отхапе. Откакто й поникнали зъби, започнала да иска само пасирана и тъмнозелена храна. Баща й и до ден днешен трябва да седи до нея, инак тя не си отваря устата. Това положение трае вече осем години.

Седемгодишният Марио яде само бисквити и сухари. Съгласен е и на друга храна, но само под разтворен чадър.

Двигателната способност като средство за упражняване на власт

Бащата носел дъщеричката на раменете си. Тя истински се зарадвала, когато свърнали от пътя и поели през поля и гори. Но не щеш ли, веднъж бащата понечил да спре с намерението да си почине, и тогава Катрин забарабанила с юмручетата си по главата му, за да го накара да продължи. Бащата се оставил да го пришпорват по този начин и колкото по-бързо удряла дъщеря му, толкова по-бързо тичал той.

Някои деца с нарушен сън също определят с какво темпо и по какъв начин да бъдат разнасяни из къщата.

Веднъж една майка ме попита как ли е възникнало властолюбието при седемгодишния й вече син, който тиранизирал и нея, и целия свят. Трябваше да й кажа: „По същия начин, по който това се случва в момента при едногодишния ви Бенжамин, и то в моя кабинет." Обясних й какъв необикновен властнически опит събира тъкмо сега това малко момче. Бенжамин постоянно се смъкваше от скута й на пода (че защо не - застлано с килим, топло, чисто, никакви животни наблизо), затичваше се към касетофона ми и въртеше копчетата. Той беше свидетел на безсилието на майка си да го удържи, а и аз бях „приведена в движение". Всеки път ставах и го отнасях обратно на скута й. Малчуганът веднага се освобождаваше, проследяваше реакцията ми и повтаряше същата игричка. Разкарваше ни нас, две опитни, възрастни жени - в точно съответствие със собствената му схема. Подобни признаци за едно започнало в ранното детство и непресечено от родителите всемогъщество, избуяло - по-късно във властолюбие, откриваме в биографиите на нестандартни личности като терористи, наркомани или изпадащи в амок невротици. Неотдавна прочетох интервю, в което бащата на един такъв невротик разказва: „Нашият син всъщност още на годинка бе своенравно дете. Не можеше да го водиш за ръка... Щом като бебе беше такъв, кого би учудило това сега?" Да, кого би учудило това?

Освен спането, яденето и премерването на физическите сили съществуват още много други поводи, при които особеното дете (самичкото дете, единственият син, изтърсачето, по-бавно развиващото се, болното дете и т. н.) долавя предвестието за своето всемогъщество, като например:

Александър, който тогава бил на 2-3 годинки, най-обичал да бъде вземан на ръце от родителите си и по-големите деца в семейството, за да може да включва и изключва осветлението или копчетата на електрическите уреди. По-късно се прибавили клаксонът на татковата кола и дистанционното управление на телевизора. За втория си рожден ден Александър получил касетофон. Той оставял певците да пеят силно, карал ги да замлъкват или да повтарят едно и също. Чувството, че владееш големия свят чрез натискане на копчета трябва да е фантастично за един двегодишен малчуган.

Ханс-Петер тъкмо постигнал най-сериозните си успехи в овладяването на средата си, когато веднъж, докато плачел, му секнал дъхът. Той скоро разбрал, че може да използва този феномен при изразяване на протест. Стигало да занемее или да посинее и целият свят се задвижвал според очакванията му.

Михаел, чийто слух е увреден, предпочитал да развива кълбенцата с прежда и да очаква другите да ги навият. В негово присъствие водата от ваната не можела да се изпуска. Случело ли се това, трябвало отново да я пълнят, за да го успокоят. Семейството нямало нищо против да се включва в тази игра. Всички съжалявали глухото дете.

Изброяването на тези истории за завземане на властта би могло да продължи безкрайно. Но от съображения за изчерпателност съм длъжна да спомена и незабележимо настъпващото разглезване, което е част от живота на много - най-често единствени в семейството -деца. Властта е била предоставена на бебето, без то особено да е настоявало и без родителите да са разбрали кога точно е станало това. В своя слънчев островен свят малкият паша не е имал причина да се противи или да налага каквото и да било. Поради любов, отстъпчивост и прекалена грижа от пътя му са били разчиствани всички препятствия. И най-лекият знак е бил възприеман от майката и бащата като нежна заповед, която е била изпълнявана. Дори когато капризите и претенциите на детето им са били абсурдни, те са го оставяли да своеволничи и властва, като дори са се забавлявали. Никой не се е замислял, че свободата, предоставена при отсъствието на истинско чувство за защитеност, води право в капана на натрапливостите. Бащата се е отказвал от своята телевизионна програма, майката незабавно е приключвала телефонния си разговор, щом само детето е започвало да се дразни от него. Някои майки се държат като деликатни придворни дами, които веднага и без детето им да им казва нещо, знаят „къде го убива самарът". Те демонстрират готварските си умения и се грижат за развлеченията на малкия принц в страната Лапландия; не му се сърдят, когато ги рита, и се съобразяват с неговите добри и лоши настроения. Колко често чуваме: „Какво прелестно момченце, виж, то знае какво иска." И никой не забелязва скритата пътека от пашата до тиранина.

Така бе станало и с осиновения Себастиан. Преживели разочарования поради няколко преждевременни раждания, родителите още по-силно желаели да имат дете. Пък и бабите и дядовците трябвало да се сдобият с внуче. След като успели да осиновят едно току-що родено момченце, радостта на майката, нейните родители и на леля й била неописуема, тъй като в това семейство вече няколко поколения не било идвало на бял свят момче. Отвсякъде пристигали роднини, за да му се възхитят и да му донесат скъпи подаръци. Всяко негово желание било отгатвано, „прочитано по устните" още преди да го изрече. Скоро Себастиан определял всичко в семейството. На първо място менюто: готвело се главно онова, което обичал. На разходка отивали в избирана от него посока, а ако се случело да не изпълнят волята му, защото този път били решили друго, родителите щедро го компенсирали. Понеже бил едноличен собственик на дистанционното за телевизора, те се съгласявали да гледат предпочитаната от него програма, като си намирали различни оправдания: така се потапяли в детския му свят, а при по-неразбираеми за възрастта му предавания отговаряли на любознателните му въпроси. Себастиян решавал и кого да поканят на гости, а после задавал тона на посещението. Често се случвало възрастните да прекъснат разговора си, за да поиграят на някоя игра, която му доставяла удоволствие. При това винаги го оставяли да спечели, за да не му развалят радостта от контакта. Родителите му го поощрявали и да се утвърждава като лидер в компанията на други деца. Ограждали го от „лошите" и предотвратявали всяка възможност да претърпи загуба. Ето защо му набелязвали такива приятели, които да се приспособяват към него. С помощта на това свое „външно министерство", което му утъпквало дипломатическите пътища, Себастиан станал един малък принц, който със слънчевия си характер, неизчерпаеми идеи и чувство за справедливост управлявал и приятелски третирал подчинените си, сякаш му били равни. Тази роля си запазил и в детската градина. Осиновяването на братче не го разколебало. Останал си паша и просто го приел в двора си, тъй като то несъмнено било взето единствено и само заради него, като великодушно допускал първата придворна дама да му го отглежда. Чак в гимназията на Себастиан му се случило да преживее жестоко детрониране; тогава не само загубил централната си роля и бил принуден да заеме мястото на един от многото (така горе-долу се чувства царят, когато царството му става република!), ами вече не бил и най-добър по английски. В междучасието счупил примуса, а вкъщи изпадал в депресия. Заради тази избухнала за пръв път неовладяна агресия го доведоха в моята консултация.

Майките от по-примитивните култури без големи педагогически и геннопсихологически теории са се държали по-обикновено от всички други, описани дотук от мен. Те е трябвало да приемат ограниченията на условията, при които са живели, а децата им от своя страна са приемали приетото от тях без оглед на желанията си.

През 30-те години моята майка също е можела да реагира на нощния ми плач само по един определен начин поради простия и все още далеч от всяка модернизация домашен бит в Чехословакия: при първото проплакване веднага ме е вземала в леглото си, притискала ме е до топлото си тяло, полюлявайки ме в съня си. Тъй като нощем печката не горяла, мама не ме е разнасяла из стаите. Единственото топло място било в леглото до нея. Там не бивало да вдигам шум, за да не будя другите деца и баща си. Поради липса на огън мама не ми е подгрявала и шише, а ме е кърмила, докато е могла, и не ми е предлагала нищо повече за пиене през нощта. Възможността за успокояване се е свеждала до телесния допир в гнездото.

Ескимоската майка (като представител на всички принудени да се обличат топло майки) също не винаги е можела да кърми детето според желанията му. За да бъде задоволена неограничената потребност от кърмене, и двамата трябва да са си у дома, особено през първите месеци след раждането. Поотрасналото дете (във фазата на „схематизиращото мислене") трябва да бъде носено на гръб от майка си по време на работа й и да нагажда нуждата си от храна към нейните възможности.

В повечето семейства на този свят малкото дете не може да избира какво ще получи за ядене. Сума гладуващи деца не получават нищо. Детето навсякъде трябва да се приспособява към възможностите за хранене на цялото голямо семейство. Ако родителите му са бедни китайци и то се откаже от ориза, просто ще умре от глад.

Една перуанка, която работи на полето или на пазара, или се крие от бурята, не оставя детето си да решава ще го носи ли или не, колко бързо и т. н. То може да слезе от скута й само ако на нея й е удобно. Привързано към тялото й, трябва да се нагоди към трудовия й живот и цялостните условия на съществуване. Детето не бива, например, да пълзи по пода, тъй като там го дебнат опасности от рода на нечистотии, насекоми и змии. Носенето му е и своего рода пазене.

Аз не поставям под съмнение носенето и кърменето. От сравнителните изследвания на поведението е известно, че децата от по-бедните култури са по-жизнерадостни и с по една година по-зрели (като социална нагласа) от децата на същата възраст в технократския потребителски свят. В търсене на „изгубеното щастие"28 ние се връщаме към старите традиции. X. и М. Папушек казват: „Често се употребяват изрази като телесен контакт, телесна топлина, защитеност, емоционален опит и майчина любов. Не подценяваме нито един от тези аспекти на междучовешките отношения. Но докато не разберем механизмите на тяхното действие, те не представляват много повече от красив етикет върху запечатани пликове с неизвестно съдържание."29 Като напълно се съгласявам с тях, бих допълнила: безогледният пренос на начина на живот от една култура в друга може да означава, че в запечатания плик има отрова, унищожаваща и плика, и неговото съдържание.

Наистина, когато двама постъпват еднакво, постъпките им съвсем не означават едно и също нещо. Ето къде е основната разлика: в примитивните култури детето се съобразява с майката и житейската ситуация на голямото семейство. То винаги получава утешение, но другите просто не могат да се подчинят на желанията му за телесна свобода, храна и самоутвърждаване. А стандартът на високо индустриализираното общество позволява на малкото семейство и в частност на майката да се нагоди към детето - което често е и единственото - и изцяло да му се посвети. И така отношенията на приспособяване не само се изопачават, но и направо опорочават.

Близко до ума е, че тъкмо комфортът, превърнал се в нещо обичайно благодарение на модерните технологии и свърхпредлагането на стоки, способства за нагаждането на семейната среда към детето, вместо за обратното, и то - в невиждани досега размери. Само битовите придобивки в резултат на техническия напредък и големината на жилищата вече предпоставят разкарването на майката през нощта. Всички стаи са топли, снабдени с електричество и следователно лампите могат да се светват и угасват по всяко време, а шишето - да се подгрява. Детето притежава собствена стая и може да „дърпа конците". Изобилието от детски храни му дава възможност да избере една определена марка, определен цвят или опаковка и упорито да държи на своето. А напредналото в техническо отношение медицинско обслужване би предотвратило всяко нарушение в храненето и опасност от гладна смърт. Към това се добавя и фактът, че майката не извършва тежък физически труд нито упражнявайки професията си, нито в автоматизираното си домакинство, и е в състояние да разнася детето из жилището в определено темпо и по определен начин. Топлата и застлана с чисти килими детска стая му дава шанс да се движи свободно и не застрашавано от животни или насекоми винаги, когато поиска. С минимална употреба на сила, с натискането на едно копче то извиква и отпраща уловения в картина и звук живот, което го оставя с впечатлението, че е способно да раздвижи и разруши цялото мироздание.
Какво се случва, когато се отдалечим от законите на Сътворението

Ето един пример: бащата е полицейски инспектор. Мъж, който много добре познава законите. Да прави разлика между добро и зло му е дори професия. Майката е социален педагог. По време на следването си тя най-много се е интересувала как да научи едно дете да различава доброто от злото. Въпреки това и двамата имат големи проблеми с първородния си син Йенс.

След това изложение питам родителите как реагират, когато потърпевшите са самите те. Междувременно Йенс се бе покатерил в скута на баща си и го дърпаше все по-силно и по-силно за ушите. Когато най-после бащата направи опит да му попречи само така, между другото, синът му започна да го удря с юмруци. А какво направи бащата? Той го хвана нежно за раменете и каза с глас, който издаваше някакъв гняв, но като че ли повече възхищение: „Ех, че сила имаш, момчето ми !" Такова едно послание без определен знак - ни положителен, ни отрицателен - представлява двусмислена емоционална смесица и е неразбираем за детето. Реакцията, предизвикана от нечие нарастващо безпокойство обаче е винаги недвусмислена. Не е трудно да си представите как завърши тази история. Естествено, че Йенс продължи да удря баща си. А как постъпих аз като психолог, от който бе поискан съвет, ще научите в последната глава, наречена „Какво да правим?"

На това място само ще посоча какви грешки бяха допуснали тези родители, че да не могат повече да се справят с агресивността на детето си. Ако иска да е в добри отношения със самия себе си и с останалите, човек трябва да бъде свързан със законите на Сътворението. Защото не се ли съобразява с тях, той не се чувства добре. Можем да добавим и че съотношението между стила на живот и тези природни закони е същото като между софтуера и хардуера: и най-добрата програма не може да функционира без твърд диск.

Мойсеевите скрижали са такъв „твърд диск". Десетте Божи заповеди могат да се приемат като един вид конституция, която съдържа основните правила на съвместното живеене.