Афективни потребности: какво преживява детето в „кенгуруто"?

Афективни потребности: какво преживява детето в „кенгуруто"?

Едва ли някой ще се усъмни в сръчността на малките индианчета, например. Умственото им развитие, въпреки привидното потискане на импулсите, е удивително добро. Голяма сензация предизвика през шейсетте години едно проучване на възпитанието в някакво южноамериканско племе. Независимо че до навършване на годинка децата са били привързани към майката по цял ден и посягането към други обекти, както и хващането им е било възпрепятствано от тялото и дрехите й, независимо че поради пелената за носене са имали незначителна възможност да наблюдават заобикалящото ги, при тестването на развитието им те не са показали много по-лоши резултати от североамериканчетата. Този факт е толкова по-удивителен, ако се знае, че тестът е разработен за североамериканчета, които са били подготвяни за постигане на очакваните резултати посредством стимулиращи играчки и предоставяне на достатъчно свобода, за да могат да изпробват умението си да се движат.16

Ако погледнем назад в човешката история, ще се убедим, че привързването на бебето към тялото на родителя не е накърнило човешката етика през всички столетия.

За по-голяма яснота не привеждам примери от тъй наречения „трети свят" с индийската, етиопската или гватемалската традиция в носенето на децата, а от историята на малкия Иисус: колко често го е носила майка му можем само да предполагаме. Но със сигурност знаем, че това е било неизбежно по пътя от Витлеем до бащиния му дом в Назарет и особено по време на бягството в Египет. Според изчисленията на историците тогава той е бил на около две години. Не е нужна много фантазия, за да си представим, че малкият Иисус не е имал право да решава дали майка му ще го вземе на ръце или ще върви сам, колко бързо ще се движи магарето, дали изобщо и накъде ще се отправят. Дори и родителите не са били в състояние да вземат решение, защото животът им е бил застрашен и ангелът е определял посоката и бързината на техния ход.

По удивителен начин, тъкмо във века, в който носенето бе, меко казано, отречено (пък и на толкова много места още е!), ние преживяваме невиждан до този момент разпад на човешките чувства и етика, изразяващ се в страхотно растяща престъпност и в зачестяване на психическите заболявания. Дали усамотяването на модерния човек не започва още с отделянето на бебето от тялото на майката и изолирането му от нея?

Според мнението на Доналд У. Уиникът държането на кърмачето е основното измежду всички грижи, които то получава от майка си. При това става дума както за действителното, физическото държане, така и за цялостното приготовление на необходимата за съвместения живот обстановка. В нея детето получава много ключови познания, върху които може да изгради личното си съществуване:

• Задоволяването на основните потребности от храна, но главно от очакваните утешение и закрила под формата на държане убеждава детето в благонадеждността на родителите му и му осигурява сигурността и закрилата, от които то се нуждае.

• Когато с изразните си средства (гукане, мляскане, хълцане и др.) предизвиква вече познат отговор, детето се чувства разбрано.

От това става ясно, че то не се намира все пак в „безсилна зависимост" от родителите си, посредством която би научило какво е безпомощност, както смяташе Балинт. Детето е зависимо от грижите им, но определя взаимното приспособяване и общуването с тях с едно -бих казала - безпрекословно очакване. Арно Груен казва: „Безпомощността на кърмачето, обгърнато от жизнеността и радостта на майката, не го кара да се усеща застрашено и потиснато. То постепенно открива, че му се помага да разбере и постигне света."19 Готовността за приспособяване и нейното усвояване е, тъй да се каже, безусловна биологична необходимост, предпоставка за по-сетнешно самоутвърждаване. Няколко примера: дървото трябва отначало да се приспособи към естеството на почвата и климата, преди да може да дава плодове. Един заселник трябва да се приспособи към езика, порядките и пазара на труда, за да се интегрира на новото си местоживеене.

Без да може само да определя близостта, темпото на телесния контакт, респективно начина, по който се грижат за него, и въпреки че може би му е неприятно да продължават само да го държат и люлеят, когато вече го присвива стомахчето и е гладно, детето учи: да търпи лишения, да понася фрустрация, да изживява собствения си гняв и страх, да чака и най-накрая все пак да получи необходимите му грижи и любов от майка си, макар да нарушава спокойствието й и т. н. То преживява спадовете и апогеите на тази връзка, може да изразява чувствата си и винаги намира уютен пристан в любовта. (Неизпиталият всичко това в близост до майчиното тяло някой ден може да последва принципа „нарушенията се отстраняват с предимство", като се реши на психотерапия и на тренинг по комуникативни умения.)

Детето възприема родителите си като по-силните и по-опитните, защото те го утешават и поощряват по-дълго, отколкото то успява да се съпротивлява, а ограниченията на „гнездото" възпират активността му. То се чувства истински защитено от несъмнения им авторитет, може да ги уважава и да се ориентира по примера им.

От височината на този, който го носи, детето може да наблюдава всички невиждани промени и явления в заобикалящата го среда: огъня, бурята, ставащото на пазара, животните, други хора и т. н. При наличието на утеха и окуражаване от близък човек то се учи да понася плашещите го ситуации без или с не толкова голяма боязън. Колкото по-умело различава близките от чуждите хора, толкова по-добре осъзнава страха си от вторите, както и болката от раздялата с първите. Все по-осезаема е и необходимостта от дистанция спрямо непознатите, която го кара активно да търси убежище при закрилящите го познати хора.

Детето учи в непосредствена близост до родителите си отначало като само наблюдава заобикалящото го многообразие. С нарастването на физическите му и духовни сили то развива и желание да подражава и да проявява инициатива. Постепенно започва да иска да стане голямо и да прави всичко като възрастните, само да се облича, само да яде и т. н. Предишната инстинктивна, телесно-духовна симбиоза се трансформира в по-високо качество на идентификацията* между дете и родители, която показва пътя на способността за осъзнато солидаризиране.

От тази сигурна позиция при родителите си - Енсуърт я нарича „sekure-base", което е трудно за превод и по-скоро съответства на понятието „опорна точка на сигурността" или, в преносен смисъл, на „гнездо" - детето развива не само подражателно, но и активно любопитство. За това то използва отначало прости схеми на действие, които винаги са насочени към предвидима цел, например да свали очилата на баща си, за да чуе „Ей ти!" (виж „фаза на схематизиране" в колонката „Психология на развитието", графика 1). В подобна ситуация детето се възприема като всемогъщо и като център на света, тъй като му липсва база за сравнение. Постепенно започва да комбинира в ума си вече изпитаните схеми на действие, за да постигне нови цели и да изнамери нови околни пътища. Един пример: желаейки да привлече вниманието на майка си, която твърде дълго разговаря с продавачката в универсалния магазин, детето събаря млечни консерви от рафтовете. То иска да знае дали неговите завоевателни опити се харесват на възрастните или не и установява, че последните не винаги реагират по един и същ начин и с еднакви чувства. Полека-лека придобива способността да ги усеща и да действа по съответния начин, но все пак - противоречиво. Нали желае да узнае границите на издръжливост на възрастните, както и собствената си сила и издръжливост. Ето че проявява и инат.

За да може да събере нови сили, за да разруши моста от То към Аз, за да се изживее след това като Аз, който налага волята си, за да си играе на „тооолкова голямо" като другите, да говори като тях, да се грижи за себе си, самообслужва и т. н., за да разграничи своя Аз от Ти и да развие желание за отделяне, детето не само иска да си освободи пространства за вземане на решения, но и отново и отново да се уверява в сигурността на „гнездото". Едва когато в рамките на гнездото при наличието на всички изброени обстоятелства разбере, че го обичат и зачитат безрезервно, ще е в състояние също да уважава и обича родителите си. И тогава ще получи като „зестра" за живота съобразено със социума самолюбие и самочувствие. Ако в „secure base" му се даде възможност да се конфронтира с още не съвсем понятния за него, но закрилящ, ръководещ, любящ авторитет, след време по-лесно ще може да признае и други авторитети, понякога дори и смятаните от него за не особено приятни, като например училищния ред, правилата за правопис и т. н. Аз мисля, че именно тук, в прегръдката на родителите, се корени вярата във висшите принципи, както и готовността да се уповаваме на тях.
Как да разпознаем критичния за възникването на властолюбието период на развитие?

Най-важните белези на критичния период са: първи прояви на въображение и на целенасочени действия; начално разбиране за времева последователност, при което се използват само познати средства в познати ситуации и според определена схема, за да се постигне позната цел.

Някъде към петия месец детето се намира във фаза на развитие, съответстваща на неговото „психологическо раждане". Някои от начините, по които то се движи или проявява любопитство, действително напомнят поведението на малките животни, утвърждаващи себе си „в гнездото".

Детето седи, пълзи, катери се, прави опити да се качва по мебелите и постепенно се научава да ходи. То вече умее да хваща и да стиска здраво, но не и да пуска, така че още дълго няма да може да се занимава с повече от един предмет. Изучава предметите, при което извършва еднакви движения и с двете ръце (държи топка, тупа по нея) или използва само едната. Досущ любопитно котенце изследва с лапичките си всички части на тялото си, всеки отвор, и за пръв път съзнателно съпоставя съпротивата на различните обекти и собствения си разход на енергия по отношение на тях: пъха краката си, пръстите, главата си в празнината между матраците, между пречките на креватчето, бърка в шишето си, в джобовете на якето на татко си, в деколтето на баба си, в устата и ушите на майка си. То „пренася" и изпробва едно определено, познато действие върху много други предмети: разчиства ги, хвърля ги встрани от себе си, дърпа шнурчето на пеещия часовник, брадата на дядо си, ресните на покривката и всеки път предизвиква различна реакция.

Негово разбиране за верижна свързаност определя интеракциите с близките му възрастни. Ако една серия действия се повтори многократно, детето може вече още в началото да си представи какво ще стане във втората част и се старае отново да предизвика очаквания „нaрру-end". Например, то подскача на скута на баща си и очаква „хопа-хоп" отново да премине в „пляс-пляс". Дърпа кърпата от лицето на майка си, за да види лицето й и да чуе „ку-ку"!

Представата за собствените му движения вече му позволява да подражава на конкретни, непроизлезли от самото него, а оттренирани под чуждо ръководство жестове и мимики като махването с ръка при довиждане или вдигането й нагоре в отговор на въпроса „колко си голям?".

От около дванадесетия до около двадесет и втория месец детето достига по-далеч в любопитството си в сравнение с малките животни. Опознава специфично човешкото поведение, като изследва предметите не само с частите на собственото си тяло, но използвайки за тази цел и инструменти. Ръчичките му „си поделят" работата; възможностите на различните пръсти, дозирането на силата и планирането на посоката са все по-осъзнати. Вниманието му бива привлечено от неща, които се подават отнякъде или могат да се напъхат другаде: копчетата на радиото, ключа на лампата и прочее. Отворите биват изследвани също с помощта на предмети: между пречките на креватчето се напъхват топката, мечето, шишето за вода. Нещата се слагат едно в друго или едно върху друго: чашките като куличка, халкичките - на пръчка, бисквитите - в устата на мама, топката в гърнето.

По отношение на подражанието и способностите за комуникация детето достига в развитието си също възможно само за хората стъпало. Сега то възпроизвежда нови движения, за извършването на които повече не се нуждае от водеща ръка или от собствения си визуален контрол. Ето че имитира езика на тялото и мимиките на своите близки, като успява не само да се изразява чрез тях, но и да се вчувства в тях. Един пример: то вярва, че майка му ще се радва, ако го види да събаря консервите с мляко в магазина, но вижда ужасената й физиономия, опитва се да наподоби изражението й и установява, че Ти изпитва различно чувство от Аз. И по този начин започва да се разграничава от другите.

В това време детето се учи да говори, показва притежанията си, изразява желания. Тъй като иска да има същите чудни неща, каквито и възрастните, повтаря конкретните им действия: изважда тенджери и бъркалки, за да готви, вдига слушалката и върти шайбата, за да телефонира.

От смелото желание (смело, защото не съответства на очакванията) да откриваш нови взаимовръзки едва по-късно се развива съзидателна сила, която преодолява страховете, търси нови пътища и може да обича живота с цялото многообразие на неговите противоречия. От това първо вчувстване в противоположната страна някой ден ще произлезе способността за емпатия, която се състои от тънък усет един за друг: аз чувствам, че си имаш грижи, но зная също така, че ти чувстваш, че ти съчувствам и че те подкрепям.

Важно е ще пуснат ли тези нежни стръкчета здрави корени и в благоприятни условия ли ще израстат. От едно стръкче, към което градинарят се нагажда напълно, като го пази в парника от температурни промени и регулира почвения състав, едва ли ще излезе жизнеустойчиво дръвче, което може да бъде присадено навън.
Смущения в личностното развитие на малкото дете

Швейцарският сатирик Франц Холер живо обрисува как нарушенията в личностното развитие на детето могат да се отразят на родителите; ако и някои неща да изглеждат пресилени, в същността си този епизод разкрива ситуацията в семейството на малкия власто-любец.24

„Познавам едно момченце, което отказа да яде веднага след навършване на годинка. Когато му поднасяха храна, в повечето случаи във вид на каша, закриваше лицето си с ръце, тръскаше глава и се въртеше така, че не бе възможно да му пъхнат лъжицата в устата. Успееха ли все пак, то тутакси изплюваше всичко и започваше да пищи. Единственото, което приемаше, бе малко вода, но заменяха ли я с мляко, не искаше и да го помирише.

Родителите бяха притеснени и не можеха да си обяснят тази внезапна промяна. Те се опитваха да накарат детето си да хапне от кашата отначало с уговорки, после със заплахи и пердах, обаче напразно; добавяха банан, изяждан по-рано при всякакви обстоятелства, но сега и той биваше блъсван настрана. Развръзката дойде само по една случайност. Детската стая бе обезопасена с оградка, която се окачваше на рамката на отворената врата, така че детето да си остава вътре и в същото време да може да бъде чувано и наблюдавано. Когато вечерта на третия ден от гладуването майката вече го приготвяла за сън, бащата решил да й подаде кашата. Тогава то се спуснало към вратата и лакомо се втренчило в паничката. Бащата веднага се навел и започнал да го храни, а синчето, хванато за пречките на оградката си, подало глава над нея и с много доволно изражение излапало всичко. На следващата сутрин закусило по същия начин без ни най-малка съпротива. Щом обаче майката поискала да му поднесе така кашата за обяд, то избягало и взело да отваря и затваря капака на сандъчето си с играчки, докато тя не се махнала от вратата. По-късно без проблеми се съгласило върналият се от работа баща да го нахрани през оградката.

Детето отново ядеше, но фактът, че не приемаше кашата си от другиго, създаваше много главоболия на родителите му. Така то се хранеше само два пъти дневно, като всяка вечер принуждаваше баща си да се прибира в определен час, което не бе никак лесно, тъй като професията му налагаше да пътува често далеч от дома. Веднъж той позакъснял и чувайки писъци още отвън, метнал бързо палтото си на един стол. Чак по-късно забелязал, че е забравил да махне шапката си. На сутринта се появил с лъжицата, но детето я блъснало, като непрекъснато сочело към главата му. Едва тогава човекът си възстановил картинката от предишната вечер, сложил си шапката и то успокоено се съгласило да закуси. От този момент нататък ядеше само ако родителят му беше с шапка.

Майката присъствала неизменно на храненето, но една сутрин си останала в леглото, тъй като през нощта не спала добре. Съпругът й можел да се оправи и сам, бил принуден обаче да я повика, понеже детето отказало да яде без нея; и тя дошла по нощница и седнала на малкото му столче.

Вечерта на същия ден детето с писък се опълчило на настоятелното предложение да си излапа кашата, макар всичко да изглеждало наред. Бащата чакал пред оградката с шапка на главата, а майката стояла до него с всекидневно облекло. Понеже детето постоянно я сочело, най-накрая разбрала за какво става дума и облякла нощницата си. Но то мирясало едва когато седнала на столчето да го наблюдава. И ето че тя вече трябваше да си облича нощницата при всяко поднасяне на кашата, инак храненето бе немислимо.

Скоро детето престана да се ръководи от случайно създадените обстоятелства и започна само да си измисля условия. Една вечер се запримъквало към шкафа, като се втренчило в майка си. Тя отишла до въпросния шкаф с намерение да го отвори, но детето надало вой, протягайки ръчица нагоре. Майката завъртяла глава, не, това няма да го бъде, то обаче се проснало на пода и заблъскало с ръце и крака във въздуха, пищейки пронизително и твърде противно. Въпреки това родителите решили този път да не му угодят и го сложили да спи неяло. Те се надявали, че до другия ден ще е забравило прищявката си.

Когато на сутринта заели обичайните си места пред оградката, детето отново блъснало паничката и посочило към горната дъска на шкафа. Моите познати не изпълнили желанието му, но и то не отстъпило.

След като подир два дни забелязали у него първите признаци на слабост, тъй като сега караше само на вода, те се предали, жената се покатерила и легнала по нощница върху шкафа. Детето тутакси възторжено запрегръщало кашата ей, но непрекъснато проверявало с очи дали майка му наистина го наблюдава. След това поражение родителите бяха много съкрушени и със страх очакваха какво ли още ще им дойде до главите.

Можем да се съмняваме в правилността на тяхното поведение, но те не виждаха никакъв друг начин рожбата им да не умре от глад. Детската лекарка, която винаги заставаше на страната на децата, настоятелно препоръчвала да се изпълняват желанията на момченцето, тъй като било по-важно то да яде, отколкото майка му и баща му да си живеят безгрижно. Познатият им детски психолог също не можа да помогне, говорел за една малко по-силно изразена фаза на негативизъм и изразил плаха надежда, че тя ще отмине.

Признаци за такова нещо обаче не се появяваха, да не говорим, че при следващото хранене малкото изтичало до прозореца и повече не могли да го поместят оттам. Бащата сочел майката, която както обикновено лежала по нощница върху шкафа, сочел шапката си и подавал пълната лъжица през оградката, но то се тръшкало, вкопчено с две ръце в подпрозоречната дъска. Родителите не искали да повярват, защото вече знаели какво означава това. Детската стая се намираше на първия етаж. Бащата изнесъл стълбата от мазето, опрял я отвън на къщата, покатерил се до отворения прозорец и подал през него пълната лъжица. Синчето му засияло и излапало всичко.

На другия ден валяло и бащата застанал на стълбата с чадър в едната ръка. Оттогава трябваше винаги да се появява с него независимо от времето, в противен случай кашата нямаше да бъде изядена.

Междувременно, за да се поразтоварят, моите познати наеха домашна помощница. Детето обаче я игнорираше напълно и приемаше само грижите на майка си. Надеждата, че домашната помощница би могла да ляга върху шкафа с нощницата на стопанката излезе напразна, защото то изпаднало в ярост поради несръчния опит за подмяна. Понечела ли обаче помощницата да излезе,

пак не било доволно. Искало да стои до оградката и да го наблюдава как яде, но и още нещо. Тя трябвало да разклаща една дрънкалка всеки път преди да му поднесат лъжицата.

Би било естествено да се предположи, че това вече бе всичко, но сега детето започнало да блъска баща си да събаря чинията от подпрозоречната дъска, щом само се допирал до нея. На бащата не му дойде нищо повече на ум, освен да си купи една много висока двойна стълба. Изправяше я на известно разстояние от прозореца, възсядаше я и хранеше сина си с вързана на бамбукова пръчка лъжица. За да може да загребва с тази лъжица от кашата, му се налагаше да протяга колкото е възможно по-встрани лявата си ръка, с която държеше паничката в невъзможността да я закрепи на стълбата. Но нали не се допускаше да се появява без чадър, а не му оставаше свободна ръка, човекът си измайстори от тел едно съоръжение, което надяваше на раменете си и в което забучваше чадъра така, че да стои разтворен над главата му на достатъчно голяма височина."

Щом развитието на детето се отклонява от споменатите норми, неизбежно възникват смущения. Борбата с тях протича също според определени закономерности. За да можем да се вживеем в състоянието на обладаното от властолюбие дете, ще изследваме по-подробно поне две:

- закономерността, по силата на която възниква болестоподобната зависимост; и

- закономерността, по силата на която спира развитието на личността и интелекта.

Закономерността, по силата на която възниква болестоподобната зависимост

Основните потребности трябва да бъдат задоволени и не бива да остават без отговор. Това на първо място важи за основната потребност от защитеност и свързаност, тъй като тя е равнозначна на инстинкта за самосъхранение. Но в живота неминуемо се правят и пропуски. Резултатът от тях също е част от така или иначе съществуващия естествен коректив в развитието.

Всеки културен кръг може да пострада от собствените си слабости и тази опасност грози както богатите семейства, чиито деца се поверяват на различни заместващи майката възпитатели и помощници, така и по-обикновените, чиито деца се дават в целодневни забавачници и детски градини - в държавите от някогашния източен блок например заниманията в тези заведения протичаха в съответствие с определени обществено-идеологически норми. Да си припомним начина на отглеждане, характерен за десетилетията между 1900-та и 1975-та година. Нашите майки следваха с най-добри намерения модерните научни съвети да не утешават своите бебета и да не ги разглезват с нежности.

Герд Бирман описва „панорамните деца, онези фрустрирани кърмачета, които лежат по корем в количките си с прозорчета и наблюдават през тях като на филмова лента хаотичното трескаво движение на големия град, лишени от шанса да видят лицето на майка си."25

Нашата култура крие също така и други специфични опасности, свързани с отдалечаването от инстинктите, за което стана дума в тази книга. Защото за промяната на едно генетично качество на даден вид в процеса на еволюцията са били нужни хилядолетия (например, до-

като тялото на човека почти напълно е изгубило космената си покривка). Толкова време би трябвало да мине, докато човешкото същество спре да изпитва потребността от носене и се справи безпроблемно с отделянето си веднага след като се роди. От друга страна, условията за живот се променят от година на година вследствие на техническия прогрес. Извънредно чувствителното дете би могло да стане жертва на това развитие.26 Високото ниво на медицинската техника, да речем, прави възможно съхраняването на живота на родените преждевременно в шестия и седмия месец от бременността или на навременно родените с остра кислородна недостатъчност. Това става с цената на твърде ранното прекъсване на симбиозата между детето и майката. Тоталната самота на детето се компенсира от тъй наречените интензивни грижи. Под това се разбира модерната техника на кувьоза, а не силната майчина любов.

Известна опасност според мен се съдържа и в частичното практикуване на rooming-in (настаняването на майката и детето в една стая след раждането). Кърмачетата са в непосредствена близост до майката само през деня. През нощта те биват изолирани в друго помещение и успокоявани от често сменящи се сестри. Подозирам, че тази емоционална баня с топъл и студен душ -многообещаваща и предвидима свързаност денем и липсата й през нощта, е по-опасна, отколкото изобщо непрактикуването на rooming-in. Детето трябва отново и отново да изживява плашещото разочарование, че удовлетворяваните през деня очаквания в следващите часове ще се окажат напразни.

Както знаем, душевните травми се предизвикват не от еднократно болезнено преживяване, а от поредица травматизиращи случки. Малкото дете зле понася половинчатостите, понеже още няма ни понятие, ни представа за времето, нито е способно да прави компромиси, та да се нагоди към продиктуваното от съображения за ред разписание на една институция.

Освен това винаги и навсякъде съществуват независещи от духа на времето препятствия, които могат да се изпречат пред детето след раждането му: я майка му ще се разболее, я то самото, а ако е нежелано, не ще почувства любовта й; и още: родителите на едно увредено дете първоначално ще се пазят да не се привържат към него, а дори да е здраво, различията в майчиния и детския темперамент ще пречи на връзката и комуникацията помежду им и т. н.

Вече споменахме, че тези препятствия са част от диалектиката на живота; противоречията поставят силите на изпитание. Все пак бебето не е напълно подвластно на смущенията. Организмът му притежава биологична готовност да възприема промени, да се абстрахира от дразнители и да мобилизира потенциала си за нормални възприятия, пораждащи хомеостатично* равновесие. Всяко живо същество, било то животно или човек, е способно съвсем естествено да приложи стратегията на отделянето.

Решаваща за оцеляването е издържливостта на страдащия, с която той може да отговори на трудностите в конкретна житейска ситуация. Издържливостта се гради на множество дадености на личността: чувствителност в най-общия смисъл на думата, чувствителност към определени, пораждащи страх дразнители, темперамент, виталност, надареност, натрупан до момента опит и т. н. Структурата на личността е различно стабилна или ранима в различни времеви отрязъци; имат се предвид тъй наречените „сензитивни"* фази на развитие. От значение са влиянията на средата, отношението към родителите, приятелите и прочее. Всичко това може да ускори или забави развитието, да се отрази на формирането на личността. Ето защо разликата в реакциите спрямо травматизиращите ситуации е твърде голяма. Престоят в болница без придружител - най-често майката - ще породи у едно дете известна несигурност, но в края на краищата и позитивното чувство, че се е справило. В същата ситуация друго дете ще получи тежка невроза или направо психоза.

Не всички деца се превръщат във властолюбци при наличие на сходни въздействия от заобикалящата ги среда; някои развиват социално самосъзнание, други ще станат нарцистични (влюбени в себе си и жадуващи чуждото възхищение, но не и непременно властни).

От интензивността и продължителността на дискомфорта зависи колко често малкият човек ще трябва да се справя по своя си начин, постигайки хомеостатично равновесие. Какво може да му даде по-голямо чувство за сигурност от онова, което за него е предвидимо. А предвидимото е вече изпитаното, успешно преодоляното.

Възниква още един повод за постоянни повторения: заместителят на удовлетворението никога не засища истинската основна потребност. Състоянието на незаситеност пък изисква на свой ред постигане на равновесие. Това е дяволският кръг, пораждащ маниакалната зависимост. Степента на тази зависимост е пряко свързана със степента на страха. Особено лесно стават зависими от заместителите децата, които не се чувстват защитени, защото за удовлетворяване на потребността от защитеност се иска нещо много повече, отколкото за утоляване на глада или жаждата. И тук йерархическият порядък на потребностите е ясно различим.

Ние цял живот прилагаме практиката на утешението от детските си години. Ако сме били носени от близките си на ръце, докато отново се почувстваме добре, ще продължим този начин на живот и случи ли се да сме угрижени, ще търсим до себе си човека, от когото можем да очакваме емоционална съпричастност, помощ, солидарност и облекчение на мъката си. Така ще се отнасяме и към мъката на своя ближен.

Използването на изпитания заместител на утешението също ще продължи, като естеството и интензивността на нуждата от него ще определят дали ще се превърне в мимолетен или дълготраен навик, натрапливост или маниакална зависимост. Между другото при някои навикът може да премине в зависимост след избухнала в зряла възраст криза.

Искам да приведа за пример няколко случая, при които съществува вероятност за постепенно възникване на зависимост:

- Ако неспокойното и неудовлетворено в отделни моменти дете се утешава с подаване на шишето, по-късно, вече като възрастен, ще изпитва нужда от пиенето и съпътстващите го усещания всеки път, щом се изправи пред някакъв проблем. Размерът на проблема е решаващ за степента на пристрастяване към пиенето.

- Пъхва ли се биберон-залъгалка в устата на плачещото дете, стимулирането на устните при наличие на притеснение става част от неговия основен опит. Към този вид заместители на удовлетворението се стремят най-вече хората с недоразвита координация на устната моторика. Ако към това се прибави страхът от изгубването на майката и биберонът като неин заместител го няма, детето трябва да прибегне до други стимули: то лапва пръстите си или някакъв предмет. Впоследствие при стрес се дъвче моливът или се пуши цигара.

- Ако детето се е научило да се успокоява самичко в детската си стая, като възрастен ще се капсулира в страданието си и ще изпада в депресия. Телесният кон-

такт ще му изглежда несъвместим с утешаването и реакцията му на подобно предложение ще бъде страх от докосване.

- Когато на детето се дава да държи за успокоение някакъв предмет и тази видима и осезаема придобивка се превърне в заместител на чувството му за сигурност, с това се прокарва пътят на неговата зависимост от „имам", от желанието за притежаване.

- Ако след раждането на второ дете първородното започне да си набавя чувство за сигурност единствено посредством помощта и услугата, която оказва на майка си, може да стане зависимо от такова едно поведение и да се пренапрегне, поставяйки си твърде тежки за изпълнение задачи. Родителите са водени от най-добри намерения, изтъквайки превъзходството му горе-долу така: „Трябва да нахраня бебето, а ти вече се справяш с яденето и сам; бебето трябва да бъде носено и повивано, а ти вече тичкаш и ще идеш без мен до тоалетната." Превърналата се в заместител на сигурността дееспособност трябва да бъде поддържана. Постави ли се тя веднъж под въпрос заради някоя дреболия, цялата мнима сигурност се разпада като къщичка от карти. Погледнати по-отблизо, доброжелателните родителски препоръки се обръщат в мъчение за детето, в натиск за повече можене, който то самото започва да оказва върху себе си, за да бъде „също" обичано.

От тези примери ясно проличава краткотрайността на заместителя на удовлетворението; случи ли се да го изгуби, страдащият малък човек се чувства лишен от всякаква опора. Когато компенсацията със заместители повече не е възможна, той се оказва с празни ръце, не е в състояние да се харесва и гледа враждебно на света. Такъв невротик цял живот е обречен на натоварено с амбивалентно напрежение лутане между зъберите на мнимата сигурност и на своето съмнение в надеждността й.

Смущенията, които се появяват едва във фазата на придобиване на най-съществени когнитивни способности, тоест - едва когато детето започне да говори, да оценява себе си, да се ориентира във времето и да си изработва компенсаторни механизми, не изглеждат чак толкова опасни. То вече притежава стабилен фундамент за възприемане на реалността, натрупвал се през първите една-две години в хода на когнитивните процеси, зависещи от конкретното й преработване чрез сетивата и моториката.

За разлика от тях, смущенията през фазата, предхождаща откриването на Аз-а (виж графика 1, аспекти, свързани с То), са като че ли по-голяма заплаха за детето. То още не е в състояние да структурира опита си, да го коригира и обективизира. Мисленето му е чисто егоцентрично. Склонно е да се приспособява се към отделни елементи от комплексната реалност, което изкривява представата му за нея и същевременно води до отчуждаването му от нея. Ето един пример: вниманието на детето е погълнато само от едното колело на количката, без да се изпробват останалите възможности за игра. (По-нататък ще изясним опасността от стесненото възприемане например при аутизма.)

Когато превърне отказа си от приспособяване към средата в заместител на чувството си за сигурност, бебето ще „се затвори" за нови, разклащащи това му чувство опитности, и развитието му ще блокира. Процесът се разпростира впоследствие не само върху социалното, но и частично или изцяло върху интелектуалното израстване. Една от закономерностите при наличието на смущения е, че блокирането на едно стъпало в развитието не позволява изграждането на следващото стъпало. „Всеки неуспех в ранното приспособяване е травматизиращ фактор, който пречи на интеграционните процеси."27 Натрапливото, недопускащо алтернатива придържане към заместителите на сигурността е от маниакален характер. Колкото по-рано започне смущението, толкова по-рано може да премине в психоза. От възможните неправилни развития в този смисъл бих искала да назова две: раннодетския аутизъм и властолюбието.

Позволявам си опита да дам обяснение на аутизма, за да хвърля светлина върху аналогичните закономерности на един болестен процес, който е причина и за властолюбието.

Предпоставка за аутизма е вроденото предразположение на детето към него. Компонентите на това предразположение все още не са изяснени докрай. Между другото се предполага висока чувствителност към дразнители, които всяват у него страх, екстремна интроверсия и склонност към схематично-анализиращо мислене. Когато едно такова дете бива лишено от връзката с майка си след раждането и поради множеството дразнители изпадне в стрес, трябва само да постигне хомеостатичното си равновесие. То се стреми към него, като „пуска в действие" сетивата и моториката си (с повече способности засега не разполага), за да „си набави" вдъхващи му сигурност, предвидими, достъпни за осезанието и слуха му дразнения. Те - като например слушането на собственото сърцебиене или наблюдаването на лампата в кувьоза - служат за заместители на удовлетворението и съответно биват предпочитани. А всички други, непредсказуеми и смущаващи чувството му за сигурност - избягвани. От този момент нататък процесът на приспособяването му е блокиран. Детето не може да свикне с новостите, които нахлуват непрекъснато в неговата реалност, и затова не е в състояние да учи.

След време то ще предпочете безжизнените предмети, защото са по-лесни за манипулиране в сравнение с хората. Вместо да намери успокоение в общуването с майка си, детето я търси в постоянно повтарящи се, определени дейности, както и в натрапливия избор на едни и същи предмети и манипулации. Всичко това му замества усещането за свързаност.

Спонтанните му действия представляват всъщност един постоянен стремеж да организира непосредствената си среда според своите собствени правила и да я направи предсказуема. Резултатът е тоталното оттегляне в себе си. Наложи ли се контакт с външния свят, той ще се поддържа по стереотипно повтарящ се начин. Всяка неочаквана промяна ще предизвиква панически страх. Любопитството „замръзва още в първата фаза след раждането". Способности като зрителен контакт, подражание, проучване на алтернативите (интермодална фаза) се развиват само откъслечно. Още по-непълно е разгръщането на фазата, в която се осъществява схематизирането. Аутистът не постига гъвкава, смела духовна комбинативност, която обуславя готовността за общуване и игра, нито собствената си идентичност (виж графика 2). При интензивно подпомагане - стига да притежава скрит интелектуален потенциал - успява да „се добере" до една подобна на схематизиращото мислене степен на развитие (виж графика 3). На тази степен аутизмът може да премине в натраплива автократия, т.е. във властолюбив. Това става по следния начин: когато изпита желание да общува с други хора и прави опит да ги въвлече в своята схема на действие, като дори успява, аутистът ще трябва да подчини възпитателя си на своите все още съществуващи натрапливости (но все пак на едно стъпало по-горе).

Към описанието на смущенията и на йерархичния модел на развитие (графика 3 и 4, виж стр. 100) искам да добавя, че:

- социалните нагласи, включително способността за общуване и готовността за коопериране, остават неразвити на нивото, на което са се появили пукнатините в развитието;

- ако на по-високите степени на развитие се появи някакво смущение, „нестабилната сграда е застрашена от срутване". Тогава децата проявяват склонност към регрес в развитието си. Те се връщат към познатата им предишна сигурност. Съобразно тези закономерности налице е и невротична регресия. Например: тригодишно първородно дете може вече да се пази сухо и да пие само от чаша. Почувства ли се по-малко обичано заради новопоявило се братче или сестриче, започва отново да се напишква и да иска биберон, сякаш е малко бебе. И при по-нататъшни страхови състояния, предизвикани от трудности в училище, то започва отново да се подмокря, да прибягва до орално стимулиране като смукане на пръстите, гризане на молива, ноктите и прочее.


Как се стига дотам, че бебето завзема властта

За да развие волята си, бебето се нуждае от много време; волята се появява едва около втората годинка и се намира в тясна взаимозависимост с дееспособността и ината. В „социалната матка" то отначало е подвластно на волята на тези, които се грижат за него, намира се в определен културен кръг и е лишено от избор. Освен с многото нюанси на плача и смеха си, не разполага с други средства - например думи или различни начини на поведение - и с необходимата духовна комбинативност, за да изрази, пък било то и по заобиколен начин, дори чувствата си. (Едно по-голямо дете и само с мълчание ще обърне вниманието на другите върху това, че е обидено; с прекаленото си пиене един мъж ще подскаже на жена си, че е угрижен.) Малкото дете реагира непосредствено и искрено. Неговото здравословно състояние може да бъде преценено само с прецизно наблюдение на поведението му и с проникновено вчувстване от стана на наблюдаващия. Сигналите за помощ, които дава, следва да бъдат забелязани от родителите, интуитивно разгадани и разбрани.

Съществува вероятност впрочем да се стигне до неправилни тълкувания, ако родителите не се вживеят в положението на детето си, а съдят по собствените си усещания („как добре бихме се чувствали, ако...").

А кои от тях неволно допускат детето им да израсте като малък тиранин?

В личните истории на много днешни родители се открояват следните потребности от компенсация.

- Потребности от компенсация на липсваща любов показват децата от следвоенното поколение, чиито майки и бащи отдадоха всичките си сили за възстановяването на страната. Да добавим и желанието на голяма част от жените за самоосъществяване и еманципация. По тази причина някои (днес вече баби) не се посветиха напълно на бебетата си. Поверяваха ги на детегледачки, детски ясли и т.н. Нощем малките също трябваше да се справят сами. Общоприетата препоръка от онези години гласеше от самото раждане бебето да не се разглезва, а да се оставя да плаче, за да свиква да понася фрустации.

- Потребности от компенсация на липсваща свобода, валидни за същото поколение. Концепцията на тогавашното възпитание включваше и едно авторитарно ръководство с правила, забрани и повели. Детето следваше да свикне с тях от самото си раждане. Храненето му ставаше само по определено време и тогава то получаваше полагаемите му се ласки, фазата на негативизъм биваше прекратявана, като детето редовно се наказваше за упорството си. То не се осмеляваше нито да даде израз на яда и гнева си, нито да прокара волята си с думи и действия. Страховете от спонтанното изразяване на чувствата водеха до задръжки, които продължаваха да се появяват и в по-зряла възраст. Неизживеният гняв се трупаше и ако все пак някой ден се стигнеше до експлозия - когато изкласилото дете си присвояваше свободата без позволение - у него се пораждаше силно чувство за вина.

Докато основните потребности от любов и свобода остават неудовлетворени, децата са принудени да използват заместители. Особено добра работа в това отношение им върши успеваемостта. Детето не се е усещало безрезервно обичано, а само при положение, че се храни добре, не плаче и слуша. Шансът му да промени за себе си това положение е след първата или втората годинка, когато вече говори, играе по-смислено, демонстрира интелектуални способности като рисуване, писане, четене и смятане, и същевременно се опитва да помага. И за тези резултати със сигурност получава очакваното одобрение в рамките на приспособяването му към един последователно авторитарен план на възпитание. Колкото по-перфектно или с по-малко грешки е постигнатото, толкова повече се разчита на похвала и пълно приемане. Така успехите, интелектуализирането, перфекционизмът и помагането се превръщат в компоненти на неговата базисна увереност.

Израсналите по гореописания начин родители пожелават за децата си по-добра съдба. Така се очертава следната типична картина на отглеждане и възпитание, продиктувана от собствените им потребности от компенсация: ето че родителите отново се осланят по-силно на инстинктите си. Допускат по-близък телесен контакт, при който носят детето притиснато до себе си и го успокояват. Свикнали на приспособяване, те доброволно се подчиняват на малкия човек, като същевременно следват и научно обоснованите препоръки на психолози и педагози. (Да оставим на това място открит въпроса до каква степен тези препоръки на свой ред се основават на необходимост от компенсация.) Те гласят: никога не натрапвайте нищо на бебето, а го оставете на собствената му воля. Правете така още от самото му раждане! Дръжте го и го люлейте в темпото, в което най-бързо се успокоява. Щом се разплаче и предположите, че е гладно, нека майката го сложи на гърдата си. Поиска ли да се освободи от ръцете ви, не го възпирайте, за да не прекършите волята му. Вместо това отвлечете вниманието му. И ако по сто пъти пита „защо", отговаряйте му винаги търпеливо. По-добре да го увещавате, отколкото да му поставяте ограничения... Значи, отглеждането на детето се осъществява с претенция за перфекционизъм, съпроводена с някакво количествено честолюбие. Майката се гордее с това, че може да кърми четири-пет години.

Като проектират върху детето си своите собствени потребности, родителите често пропускат да забележат неговите реални основни потребности. Действат според волята му, докато то повече се нуждае от защитеност. Отстъпват му, засвидетелствайки любовта си, докато на него му трябват ограничения, за да може да развие волята си. На графика 4 още веднъж ясно е отбелязан периодът, през който опасността от възникване на властолюбието е най-голяма.

Следващата история разказва за една от многото критични ситуации на завземане на властта. От нея читателят не би следвало да заключи, че всяко дете, което буди нощем възрастните, става властолюбиво. Използвам я най-вече, за да надникнем в преживяванията на малкото същество, в начина му на виждане в рамките на неговия магичен свят, както и да се поставим на мястото на родителите.