Опората, от която се нуждаят децата

Представяне на детето

Луиза разсмивала родителите си и техните приятели с бърборенето си. Излъчвала самоувереност и не се стеснявала пред чужди хора. Още не говорела за себе си като „аз", а като „тя, Луиза" или използвала глаголите само в неопределената им форма. Наблюдавала изпитателно хората - дали и как ще реагират на въпросите й, дали ще й се подчинят. Маниерите й наподобявали тези на цар или поне на областен началник на полицията.

Според разказа на родителите й тя била смела, липсвало й чувство за опасностите. От съвсем малка се държала така, сякаш светът й принадлежи. Не искала биберон, дори и на заспиване. Родителите смятаха, че дъщеря им не е изпитвала необходимост да се инати, защото така или иначе винаги е налагала своето.

След раждането си ревяла всеки път, когато кърмачетата бивали отделяни от майките си за през нощта и отнасяни в друга стая. През деня майката на Луиза се опитвала да изглади това разочарование и да й компенсира липсващата любов. Държала я с часове на ръце. Не след дълго волевото бебе започнало само да определя как и в какво темпо да бъде разнасяно и люляно. То вече не оставяло майка си на мира. Жената била доволна, когато съпругът й или свекърва й я сменяли. Но и те се видели в чудо. Щом проходила, Луиза взела да решава и колко дълго ще седи в скута на някой от възрастните, ще я водят ли за ръка или не. Гушкала се с удоволствие, но за кратко. На две години без особени усилия се измивала, но и тук тя имала думата. Не използвала нито тоалетната, нито гърнето, а карала родителите си да постилат пелена в ъгъла на една от стаите.

Жизнерадостна, намираща се вечно в движение, Луиза била смятана от родителите си, роднините и детската лекарка за преждевременно развиващо се дете.
Изясняване на предисторията и на смущенията в развитието от гледна точка на психологията

Тогава дошло съдбовното пътуване. Родителите се отправили заедно с Луиза за Сицилия. За няколко дни тя тотално се променила и всичко, което вече се била научила да прави, изведнъж изчезнало. Майката и бащата нямали основание да се самоупрекват, защото никога не били излизали навън без нея.

Опитахме се да реконструираме какво точно се е случило на „местопроизшествието". Много от нещата можехме само да предполагаме, тъй като Луиза вече не говореше. Когато тя за пръв път влязла в къщата на баба си и дядо си по майчина линия, изпаднала в ужас. Почувствала липсата на своето царство в Германия. Тук имало всичко, но всичко различно: мебелите, хората, храната, миризмите. Нищо не се намирало на обичайното си място. Нито дневната, нито ъгълът в нея с „пелената-клозет". Сигурно от някаква потребност да покори новото място по свой си начин, Луиза прегризала цветята и „помела" до една саксиите от первазите. Родителите не одобрили това и й се накарали, след което тя се обидила и млъкнала. Продължила да говори само със себе си. Не понасяла повече никакви нежности от тях и не разрешавала да я хранят. На следващата сутрин се събудила като че ли в добро настроение. После обаче отново се разтичала неспокойно из къщата и една братовчедка по невнимание притиснала болезнено пръстите й при затварянето на вратата. Въпреки незабавното утешително и любвеобилно внимание на възрастните, Луиза останала безутешна. След този инцидент отказала както да говори и да се храни, така и да пие.

За да я изведат от шока, родителите незабавно я върнали в Германия, в нейната си среда, и се обърнали към познати лекари. Луиза обаче не отстъпила.

Още при първата среща с нея ни се удаде донякъде да я спечелим отново за яденето. Апетитът й се върна за сравнително кратко време, но за възстановяването на духовните й сили бе извървян мъчителен път, който отне повече от две години. Макар семейството да получи терапевтична подкрепа и момиченцето да бе лекувано амбулаторно от педагог (на основата на поведенческата терапия), говорът - с изключение на няколко изречени шепнешком безсмислени думи - отсъстваше. Той пък се върна едва две години след довелото до такива драматични събития сътресение, звучеше весело както преди, само начинът на изразяване бе станал съществено по-комуникативен и свободен.

С отказа да говори (мутизъм*) възникна и подозрението за интелектуален спад и следователно - за опасност от умствено изоставане. Така бе привлечена и службата за подпомагане на развитието в ранна детска възраст. Освен това Луиза се държеше досущ като аутист. Игнорираше не само вербалното, но и всякакъв друг вид общуване с изключение на демонстрирането на съвсем належащи желания. Предотвратяваше зрителен и телесен контакт и категорично отказваше да подражава. Спонтанната и активност не съдържаше каквото и да било любопитство и творческа инициатива. Тя се ограничаваше с всичко на всичко няколко схематични Действия като натрупване и подреждане на предмети или отваряне и затваряне на чешмите. От време на време Луиза оставяше водата да тече и да пълни шепите й. По подобен начин се държеше и на детската площадка.

Ни най-малко не се интересуваше от децата наоколо или от кофичките и лопатките, а наблюдаваше само как пясъкът струи между пръстите й.

Луиза не изостана умствено единствено благодарение на родителите и терапевтите, които бяха също толкова упорити и издръжливи в старанието си, както тя -в отказа си. Навярно други, скептично настроени специалисти щяха да си трошат главите с въпроса дали това не е псевдо или органично обусловено изоставане.

Във всеки случай днес нашата пациентка ни поднася нови и нови изненади, които не съответстват на едно „нормално" бавно развитие, а по-скоро потвърждават подозрението за някаква душевна причина. Решаващият обрат настъпи, когато споменатата братовчедка пристигна на гости в Германия. Още с влизането Луиза се спуснала сияеща към нея и я завела в игралния си кът. Започнала да й подражава и да говори с нея. Трябва да отбележим, че този обрат настъпи без терапевтично въздействие.