Моите изходни размишления за възникването на властолюбието

Моите изходни размишления за възникването на властолюбието

Само при такъв подход си разрешавам да насоча вниманието ви към една определена причина. Ако в тази книга се постарая да представя хипотезата си за съществуването на известна зависимост между „нежната вълна" и властолюбието, тя може да предизвика нечие възмущение.

Осъзнавам този риск. Въпреки това именно за доброто на „нежната вълна" се осмелявам да изтъкна една грешка, която се допуска при връщането към старата традиция, почиваща на продиктуваното от инстинкта поведение в отглеждането на детето. В примитивните култури пеленачето се носи и успокоява в допир с тялото на майката, защото се налага да се приспособи към нея и към всички условия на живот на голямото семейство. Активността му бива ограничавана в значителна степен, но пък то се чувства защитено и разбрано от родителите си, братята и сестрите - или който друг го носи - посредством взаимното нагаждане; потребността му от свързаност е удовлетворена и закрилящите го родители полека-лека му признават правото да се отдели. Днес обаче се получава обратното: в рамките на добрите условия на живот на технократичната култура и малобройното семейство родителите се нагаждат към бебето. По този начин на него му се отнема както шансът да се упражни в адаптация към средата като предпоставка за житейска годност, така и възможността да усети закрила. На едно определено стъпало в развитието на мисленето и личността си за бебето се оказва особено важно да почувства себе си всевластно, а родителите си - напълно покорими. Получи ли увереност в тази си практика, на него не му остава нищо друго, освен да превърне овладяването на средата в заместител на удовлетворението на основната си нужда от защитеност. То става болезнено зависимо от опита си на владетел.

Бих се радвала много, ако в тази книга ми се удаде да ви убедя в следното свое твърдение: „Когато двама постъпват еднакво, постъпките им съвсем не означават едно и също нещо." Начинът на живот на прединдустриалното общество или на тъй наречения „трети свят" не може да се пренася лекомислено в нашето технократско общество на благоденствието. Нямам намерение да ви съветвам да се противопоставяте на инстинктивното, напротив - за мен също така е от значение да защитя „нежната вълна" от лошата й слава и да се застъпя за хуманистичните й стремежи.

Засегнати от разглежданите проблеми са не майките, занемарили децата си заради собствената си еманципация, точно обратното: имам предвид едно много по-младо поколение, което по вътрешно убеждение и от страх да не допусне грешки се опита напълно да се посвети на децата си. Именно тези родители, които искат да направят обществото по-човечно, се сблъскват с трудности.

Колко малко можем да се осланяме на инстинктите си

В процеса на индустриализацията примитивните начини на отглеждане стават все по-голяма рядкост. Започнаха да се използват заместващи майката вещи и норми: кувьоз за недоносчетата, термокреватче, стая за кърмачетата с редички от легла и стъклени прегради, шише за пиене, детска количка, проходилка. Чувствата се овеществиха, изкривиха. За отделянето на детето от майката се привеждаха медицински и педагогически доводи, които се подкрепяха със статистически данни, откъснати от цялостната картина на детското здравеопазване, като например - намаляването на смъртността в кърмаческа възраст. Най-голямо значение взе да се отдава на перфектното медицинско-техническо оборудване. В името на опазването от инфекции (стъклените прегради между майката и детето, отсъствието на бащата при раждането, отказът от кърмене) стерилната чистота беше изписана с главна буква. Специалистите не забелязваха, че заедно с нея се промъкна и стерилността на чувствата. Основанията за това изглеждаха емоционално изчерпателни: на майката също й трябва спокойствие. Детето трябва да свикне с някакви норми. Нека да плаче, така гласните му струни ще укрепнат.

Колкото повече стилът на живота се формираше от техническия напредък, толкова по-малко първичност стигаше до детето:

- В ранните си години неговата прабаба е била носена и успокоявана и е спала заедно с братчетата и сестричетата си в леглото на родителите.

- Баба му не е била носена като малка, защото за нея е имало вече красива детска количка, но тя все още е била кърмена и поради липса на място е трябвало да спи в леглото на майка си, където винаги се е чувствала защитена от допира с тялото й.

- Майка му нито е носена, нито пък - кърмена, трябвало е да яде, каквото й се даде, и - независимо искала ли е или не - да спи в леглото си, където на плача й, с изключение на боледуванията, не се е обръщало внимание.

При въвеждането на терапията на държане в здрава прегръдка наблюдавам нещо своеобразно, което във всеки случай вече е типично поради честото си повторение. Ако накарам една туркиня, иранчанка или боливийка да вземе детето си на ръце и да го успокои, тя незабавно започва да го люлее или друса с бързи, ритмични движения. Повечето постъпват така веднага, без да чакат да ги подканям. Когато, правейки един вид тест, ги карам да спрат, те реагират, сякаш трябва да последва нещо необичайно: „Какво става? Защо?" Утешителният ритъм на люлеенето, тяло до тяло, на тези жени им е в кръвта. Той се е сраснал неразделно и несъзнавано с потребността от успокояване и вътрешно равновесие. Напротив, майките от Германия, Съединените щати, Холандия и от други цивилизовани страни са склонни да притискат детето към себе си без каквото и да било допълнително ритмично движение като люлеене или галене и в това статично положение да му говорят.

Често ги чувам да казват, че щом те самите са в унисон с чувствата си, и децата им са добре. Увереността им обаче трае само докато не са се проявили тежки поведенчески смущения. Понеже зад привидната хармония може да се крие невротична потребност от компенсация и инстинктивно чувство за сигурност. Такова нещо се наблюдаваше и при майката на Александър; получила твърде малко семейна топлина като малка, тя бе прехвърлила тази си потребност върху горещо обичаното си изтърсаче и утолявала емоционалния си глад с това да го предпазва от разочарования, вместо да поглези себе си. Жената сигурно е била в унисон с чувствата си, но вече не и с инстинктите си, щом е оставила детето си да спи само в отдалечена от нейната стая и му е подгрявала шишето 10 до 20 пъти на нощ. Потребностите от компенсация и в същото време отчуждаването от инстинктите замъгляват погледа на повечето родители. Те вече не знаят дали трябва да са в една стая с малкото само през деня или и през деня и нощта; някои смятат, че това може да стане чак няколко дни след раждането. Най-големите им страхове са свързани с отделянето на детето, преди то още да е почувствало докрай връзката с гнездото. Доволни са, когато веднага след изписването от родилния дом преспи в детската си стая. Тази радост обаче преминава в особено голям страх, щом то се събуди: какво да правят? Могат ли да го успокоят? Достатъчен ли му е гласът на майката, без да бъде докосвано, или тя трябва да го вземе на ръце и дори в леглото при себе си? Ще иска ли то в такъв случай изобщо да спи в креватчето си? Тук се намесват предупрежденията на бабата: вземеш ли днес детето в леглото си, утре няма да се откачиш от него!

Ако една майка от някоя все още примитивна култура имаше подобни невротични потребности от компенсация, тя бързо щеше да изнамери коректив измежду традиционните правила на обкръжението си. Както всички други майки в голямото семейство, и тази щеше да сложи малкото по определен начин в люлка близо до себе си или да го привърже към тялото си. Такъв естествен коректив се среща все по-рядко в нашето индивидуалистично, белязано от отделността общество. Вече няма големи семейства, разговорите със съседите стават все по-оскъдни, отделният човек губи сигурност поради куп противоречиви становища, достигнали до него посредством медиите. Вече не може безрезервно да се съди дали тази или онази информация е меродавна. Тъй като авторът остава изцяло анонимен, не се знае дали позицията му е продиктувана само от разума или е доловена правилно от интуицията му.

Колкото по-малко - за наша голяма вреда - можем да се осланяме на интуицията си, толкова повече трябва да знаем за инстинктивните потребности на кърмачето, за растящите му възможности да обработва когнитивна информация и за неговото личностно развитие. Без това знание ние не сме в състояние да му дадем онова, което му е необходимо в съответната степен на развитие. Тези теми станаха предмет на науката относително късно. Изследванията на Рене Шпиц, Джон Боулби и Доналд У. Уиникът допринесоха за едно по-добро разбиране на преживяванията на бебето. X. ф. Харлоу се задълбочи върху инстинктивните потребности, като чрез опити с маймунки доказа, че за кърмачетата вкопчването о майката е от първостепенно значение, а бозаенето е на второ място.

По неговите стъпки тръгнаха, всеки по свой начин проправяйки нови пътища, Анемари Дюрзен, Теодор Хелбрюге, Криста Мевес, Бернхард Хасенщайн и др. Едва през седемдесетте и осемдесетте години на нашето столетие науката прозря, че отношенията между майката и детето започват още преди раждането и биват продължени непосредствено след раждането. Да назовем няколко имена от още скромната редица на учените в тази област: Густав X. Грабер, Ханус и Мехтилд Папушек, Анелизе Корнер, Томас Верни, Зеп Шиндлер, Станислав Гроф и др.

Новото знание бавно си проправя път в научния свят. Отпорът на привържениците на природонаучния начин на мислене е още голям, тъй като те намират сигурност в данни и методи, почиващи върху неща, които могат с точност да се изчислят. Но как би могло точно да се изследва преживяването на любовта, усещането за защитеност, болката от раздялата? Разчлени ли се чувството на отделни измерими части, докато например общуваме с очи или се намираме в нечия прегръдка, докато плачем и прочее, обхващат се само несъществени съставки, но в никакъв случай цялото. Защото цялото е нещо много повече от сумата отделни елементи. Тези специалисти не могат да приложат в практиката нещо, което още не са проверили. Така кръгът се затваря.

От страна на специалистите само лечители-интуитивисти като Фредерик Лебойер се осмелиха да направят пробив в преградата, стояща пред нежната вълна, и да подкрепят обновителната инициатива на родителите. Когато говорим за гъвкавост извън безопасното раждане, едното поставяне на отделни проблеми на отглеждането и възпитанието все още не е достатъчно.

Технократското общество унищожи всички традиции, а нови пътища засега така и не са открити. Учудващо ли е тогава, че можем да се заблудим в тази непозната земя?

Във възрастта от 5 до 22 месеца малкото дете се намира на определена степен от развитието на своите афекти, възприятия, владеене на тялото и мисълта. Чувството за собственото му всемогъщество и желанието да покори средата си са особено силно изразени.

Без изчерпателно описание на обстоятелствата, които полагат началото на тази фаза и обуславят по-нататъшните промени в нея, не биха могли да се направят изводи нито за нея, нито за наблюдаваните смущения и нужната терапия. Затова моля читателите да ме последват за кратко в психологията на развитието на малкото дете.

За разбирането на детското развитие е необходим цялостен подход, за който току-що бе споменато в предходните глави. Детето не се състои само от отделни органи, само от приемане и преработване на дразненията, само от чувства и от душевна сетивност, от нервно-химични процеси и от способност да се движи, а и от всички тези и още много други компоненти и техните променливи връзки, „вплетени" в една динамична и винаги неповторима система. Към целостта на личността принадлежи и нейното отношение към заобикалящото я, характерът на приспособяването и утвърждаването й. Друго неотменно измерение на цялото е времето, в което последователно съзряват всички бележещи развитието процеси в йерархичен порядък. Свободното разгръщане на всяка по-висока степен може да се осъществи едва след пълното изграждане, респективно -засищане на предходната. Това важи както за развитието на сензомоториката и мисленето, така и на чувствата и на способността да контактуваш. Разгръщането на нито една степен не приключва окончателно; тя бива обогатявана от следващата - също както корените не изчезват, когато стволът се издигне нагоре.

Като следвам тези принципи и се осланям на разбирането на читателя, ще се опитам да му изясня положението на страдащото дете, обединявайки възгледите на зоопсихолога и антрополога Иренойс Айбл-Айбесфелд, Н. ф. Харлоу, Бернхард Хасенщайн, Конрад Лоренц, Адолф Портман, Нико Тинберген и др., на психоаналитика Михаел Балинт, Джон Баулби, Ерик Ериксон, Зигмунд Фройд, Арно Груен, Маргарет Малер, Рене Шпитц, Доналд У. Уиникът и др. и на представителите на психологията на развитието Фелис Афолтер, Хайнц Херцка, Жером Каган, Хелгард Pay, Жан Пиаже и др.

За по-голяма прегледност предлагам графика 1. Възрастовите данни са само приблизителни, тъй като всяко дете се различава по интелигентност, темперамент и прочее. При някое бързоразвиващо се например периодът на осъзнаването на Аз-а може да настъпи още на годинка и половина, при умствено изоставащото - може би чак към десет години или изобщо никога.

От решаващо значение за развитието на личността е пълноценната връзка и задоволяване на основните потребности от защитеност в най-ранна възраст. Тук биват зададени посоките на по-нататъшната съдба на детето. Защото без свързаност не може да се постигне и отделяне. Само ако детето притежава базисно доверие⁶, по- късно ще може да се довери на другите и да развие доверие към себе си. Получило ли е достатъчно любов, след време ще е в състояние да отдава любов. Ползвало ли се е от опората на родителите си, един ден ще си изгради вътрешен стожер и ще знае как от своя страна да окаже подкрепа.

Базисното доверие се предава още в майчината утроба с помощта на първичния сетивен канал, телесната сетивност. Благодарение на непрекъснатото ритмично движение12 и сърцебиенето на майката13 детето запомня и разпознава симбиотичната вибрация. При наличието на тези непроменливи импулси то с всяка секунда се убеждава, че може да се довери и на следващото си възприятие. Докато очакванията му се изпълняват, новороденото се чувства защитено и сигурно.

Ако поради някаква драстична промяна в познатото му до момента е изгубило чувството си за сигурност и се е изплашило14, то трябва да се привлече отново към първичната връзка, като - притиснато до корема на майка си - усеща и чува как тя го люлее, вижда я как го имитира и така се почувства разбрано.15 Още много дни и нощи детето ще се нуждае от продължение на симбиозата с майка си - както би следвало да бъде при настаняването им в една стая веднага след раждането - и на нежния диалог с нея, особено, когато не му е добре.

Това му е необходимо, защото измежду всички бозайници е най-беззащитно при появата си на бял свят. В сравнение с първичните гнездожилци като кученцата и котките, които още след раждането си са толкова напреднали, че търсят и сами намират цицките на майките си, във физиологическо отношение човешкото бебе е все едно „преждевременно родено". Едва към дванадесетия до осемнадесетия месец то достига същата компетентност на самообслужването, която поначало притежават споменатите гнездожилци. Щом като трябва да се справи и да надмогне „преждевременното раждане", необходимо е да бъде присадено към „социалната матка" - корема на майка си; и то минимум 12 до 18 месеца, тъй като толкова трае догонването на първичните гнездожилци. Към тези месеци във всеки случай трябва да се прибавят още толкова, колкото котетата или кученцата прекарват след раждането си в своето гнездо. Пресметнато с мерките на човешкия живот това би траяло някъде до навършването на две и половина години -тоест приблизително както е ставало и става в още не дотам цивилизованите култури, в които малкото дете по принуда или съобразно традицията се носи в допир с тялото на майката или на други близки хора.

Съществува и една етиологическа* гледна точка, която е още по-основателна по отношение на човешкия род. Човешкото бебе наистина е по-безпомощно от гнездожилците, но пък притежава по-висши генетични информации за хващателните рефлекси, за дейностите, извършвани с ръце, изправения вървеж и мисленето. То има потребността не само „да си седи в гнездото", а и да се движи, прикрепено към тялото на майката. Това най-често става, когато го носят. Според Адолф Портман и Бернхард Хасенщайн човекът спада към рода „носени".