От този свят до онзи I част християн алегория от джон бънян

Четвърта глава

Когато Християн тръгна, любезните сестри Разумност, Набожност, Умилителност и Разсъдителност пожелаха да го придружат до полите на хълма.

- Както беше трудно изкачването, така трудно ми се видя и слизането!

- Така е - отговори Разсъдителност, - трудно е за човек да се крепи при слизането в "Долината на Смирението". Затова дойдохме да те придружим, докато слезеш от хълма.

При тези думи Християн се стресна и започна да върви с голямо внимание. Въпреки това падна два-три пъти, докато стигне долу.

Видях в съня си, че неговите добри другарки му дадоха един хляб, шише пълно с вино и малко грозде и сбогувайки се с него, го упътиха надолу по пътеката. Той тръгна сам по пътя, който минаваше през Долината на Смирението. Тук, в долината, Християн изпадна в беда.

Не бе вървял дълго, когато забеляза огромната, грозна фигура на един бяс, който идваше срещу него. Името на този бяс беше Аполон (Погубител). Християн се уплаши много. Подвоуми се дали да се върне, или да стои насреща му. Понеже нямаше на гърба си отбранително покривало и ако се обърнеше с гръб към бяса щеше по-лесно да бъде прободен от стрелите му, реши да застане срещу него и да се бори. "Дори, каза си той, ако мисля само за спасението на живота си и за нищо друго, пак по-целесъобразно е да стоя насреща му." И така Християн вървеше по пътя с бавни крачки, докато се срещна с

При тези думи Аполон се разсърди много и извика:

- Аз съм враг на твоя Цар. Мразя лицето Му, законите Му и хората Му. Ако искаш да ти кажа самата истина, нарочно излязох да те срещна.

Християн. Аполоне, внимавай какво правиш! Аз съм вече в Царския път -- пътя на святостта! Затова ти казвам: Пази се!

Тогава Аполон се разкрачи, запречи цялата широчина на пътеката и каза:

- Аз ни най-малко не се смущавам от тази работа, но ти многознайнико се приготви да умреш, защото, кълна се в ужасния вертеп на Ада, че от тука по-нататък няма да ти позволя да пристъпиш нито една крачка. Ей сега ще ти извадя душицата.

И Аполон внезапно изстреля в гърдите на Християн една огнена стрела. Християн, държейки щит в ръката си бързо и изкусно я отби и остана невредим. Схващайки момента, когато трябва да се защищава, той измъкна меча си, спусна се върху Аполон и независимо, че последният успя да го нарани в главата, ръката и крака, не изгуби дръзновение, но се бореше юнашки. Това жестоко сражение продължи повече от половин ден и силите на Християн значително отпаднаха поради раните, които беше получил.

Аполон използва това отслабване, нападна Християн, улови го здраво в ръцете си и го събори на земята. При падането си Християн изпусна от ръката си меча. Виждайки това, врагът му извика:

- Ето, сега си в ръката ми!

И притискайки го към земята, започна да го души.

Християн много се изплаши. Видя живота си изгубен.

По Божия промисъл обаче стана така, че когато Аполон вдигна ръка, за да нанесе последния удар, с който непременно щеше да умъртви този добър човек, Християн успя да грабне отново меча си и да извика:

- Не се радвай, враже мой! Аз паднах, но виж, ще стана пак.⁶⁰

И още не изказал последната дума, той скочи, замахна силно със сабята си, нарани смъртоносно Аполон, и го принуди да се отдръпне назад. В следващия миг, не оставяйки врага му да се съвземе, Християн се хвърли отново върху него с думите:

- Във всичко това надвивам с помощта на Онзи, Който ме е възлюбил.⁶¹

Неочакваният за Аполон обрат в борбата го принуди да разпери крилата си и да излети далеч в пространството.

Християн вече не го видя.⁶²

Нито един човек не е видял и чул онова, което видях аз в това сражение. Никой не може да си представи виковете и ужасния рев, които надаваше Аполон през цялото време на борбата, както и въздишките и стенанията, раздиращи сърцето на Християн! През цялото време, до момента в който усети, че бе пробол Аполон с двуострия си меч, нито веднъж не го видях с весело лице. Едва след нараняването на звяра той се усмихна и погледна към Небето. Изповядвам, че този бой наистина беше най-ужасното зрелище, което съм виждал през живота си.

Когато битката свърши, Християн въздъхна и каза:

- Сега, тук на това място, ще въздам благодарност на Онзи, Който ме избави от лъвови и ми помогна в борбата против Аполон.

Така и направи.

Тогава пред него се яви една ръка, която държеше няколко листа от Дървото на Живота. Християн ги взе и ги сложи върху раните, които беше получил в битката. След полагането на листата раните веднага оздравяха. Като седна да похапне малко хляб и да пийне от шишето, което му бяха дали сестрите, той отново подкрепи силите си продължи пътешествието си. Сега обаче с гол меч в ръце, "Защото, казваше си той, кой знае, дали някой друг неприятел няма да излезе отнякъде".

С Аполон не се срещна повече, и докато премина тази долина, нищо лошо не му се случи. На края й започваше друга, която се наричаше "Долината на Смъртната Сянка". Християн не можеше да я избегне, защото пътят за Небесния Град минаваше право през нея. Самата долина беше много пуста. Пророк Еремия е писал за нея така: "Пустиня, място на пустота и пропасти. Място на безводие и Смъртна сянка. Място, през което не е минавал, и на което не се е заселвал човек".⁶³

В тази долина Християн преживя още по-големи страдания, отколкото в битката с Аполон. Ще ви разкажа за тях по-надолу.

В съня си видях, че когато той стигна до границата на долината на Смъртната Сянка, срещна двама човека, които бързо се връщаха назад. Те бяха потомци на онези съгледвачи, които донесоха лъжливи сведения за добрата Ханаанска земя.⁶⁴

- Къде отивате? - попита Християн.

- Назад! Назад! - отговориха те. Ако ти е мил животът и търсиш спокойствие, ще направиш същото и ти.

- Какво се е случило, та се връщате назад? - попита Християн.

- Какво ли? Слушай да ти разкажем. Ние вървяхме по същия път, по който вървиш и ти. Стигнахме много далече - толкова колкото можахме. И ако бяхме продължили да вървим още малко по-нататък, нямаше да можем да се върнем тука и ти нямаше да узнаеш тези ценни за тебе сведения.

- Добре де, добре! Но какво срещнахте? - попита Християн.

- Едва бяхме навлезли в долината на Смъртната Сянка, когато за щастие забелязахме пред себе си страшна опасност. За малко щяхме да попаднем в нея. Добре че бяхме внимателни!

- Хубаво! Но какво видяхте? - пак ги запита Християн.

- Какво видяхме ли? Видяхме долината, черна като катран. Видяхме змейовете и ламите долу в бездната и чухме непрестанното ридание и плача на страдащи от неописуеми мъки хора, убити духом, седящи в железни окови. А над Долината се бяха надвесили черни облаци на отчаяние. Върху тях се забелязваха разперените крила на Смъртта. С една дума: мястото е ужасно и съвсем непроходимо.⁶⁵

- Въпреки всичко, което ми казахте - отговори Християн - още не мога да видя, че това не е пътят, който ще ме изведе на желаното място.⁶⁶

- Добре де, дръж този път за себе си; ние не го искаме - казаха те и се разделиха с него.

Християн продължи пътуването си в същата посока, държейки изваден меча си от страх да не бъде нападнат ненадейно.

Видях в съня си, че отдясно, по цялото протежение на Долината, имаше дълбока яма. В нея през всички векове, "слепците, като са водили слепи", са падали фатално и завинаги погивали. От лявата страна се простираше едно опасно блато с ужасно тинеста вода. Паднеше ли човек в него, нямаше къде да намери опора за краката си, тъй като то нямаше дъно. В него, някога паднал Цар Давид и несъмнено щял да се удави, ако не го извадил един много силен човек.⁶⁷ Пътят беше много тесен и това всяваше страх у Християн. Причиняваше му и доста страдания. Когато се стъмваше, той се отдалечаваше от дясната страна, където беше ямата, но с това пък се приближаваше към блатото - не по-малка опасност; а решеше ли да се отдалечи от блатото, се доближаваше до ямата. Едно малко невнимание при ходенето би му коствало живота. Вървейки така, аз го чух да въздиша дълбоко, защото не стига, че отляво и отдясно зееха грозната яма и блатото, но и самата пътека беше толкова мрачна, че той не можеше да види къде стъпва. В средата на тази долина, съвсем близо до пътя, се виждаше устието на Пъкъла.

- Какво ще правя сега? - си каза Християн.

Той виждаше непрестанно излизащите от Пъкъла пламъци и дим, придружени с големи искри и страшни гласове. Тъй като сабята му беше безсилна да се бори против тях, той намери за добре да я сложи в ножницата, и да извади другото си оръжие, което се наричаше Молитва. (Ефесяни 6:19). Чух го да вика:

- О, Господи! Моля Ти се, Господи, избави ме! Опази душата ми, Господи.⁶⁸

Той продължаваше да се моли със същите думи дълго време, а пламъкът наближаваше все повече и повече, и все по-ясно се чуваха страшните гласове. Струваше му се, че още малко и ще бъде смазан, разкъсан на парчета, стъпкан като калта на улицата.

Няколко часа той гледаше ужасната сцена и слушаше грозните звукове. Като стигна до едно особено място, му се стори, че вижда много чудовища да идват срещу него. Спря се и започна да мисли какво да направи, за да избегне опасността. Една страшна мисъл за връщане заработи в съзнанието му, но същевременно си казваше: "Минал съм вече половината път и претърпях немалко беди. Да се върна назад? Ами откъде да знам, дали няма да срещна по-страшни неща!" Реши да върви напред.

Забеляза обаче, че чудовищата се приближават все повече и повече, и когато пристъпиха съвсем близо, той извика колкото му глас държи:

- Аз ще вървя със силата на Господ Бог!

Чувайки тези думи, чудовищата веднага се дръпнаха назад и вече не доближиха до него.

Едно нещо не мога да не кажа. Видях, че Християн беше много смутен. Дори не познаваше собствения си глас! Като стигна до устието на огнената пропаст, едно от лукавите чудовища изскочи, изправи се зад него и без той да го забележи, започна да шепти на ухото му гнусни и хулни думи. Горкият Християн! Мислеше, че тези хули излизат от неговата уста. Дотолкова не разпознаваше гласа си! И това, разбира се, беше най-голямото страдание за него. Такова нещо не беше преживявал досега. Колко много се измъчваше, като си помисли, че хули Онзи, Когото по-рано обичаше с цялото си сърце! Не се сещаше да си запуши ушите, нито пък можеше да разбере откъде идват тези страшни хули.

Докато ходеше в това окаяно състояние, Християн дочу глас на човек, който като че ли вървеше далеч пред него и казваше:

- Даже и в Долината на Смъртната Сянка, ако ходя, няма да се уплаша от зло, защото Ти си с мене.⁶⁹

Тези думи предизвикаха силна радост у Християн поради три неща:

Първо, той разбра, че освен него в Долината има и други пътници, които се боят от Бога.

Второ, той позна, че там с тях беше Бог, макар и те като него да се намираха в същото мрачно и ужасно състояние. "Защо да не бъде и с мене - каза си той - при все, че аз не можах да Го видя по-рано поради многото препятствия на мястото".⁷⁰

И трето, Християн се надяваше да стане другар на човека пред него, ако го настигне. Затова, като ускори крачките си, започна да вика. Този, който беше пред него, изглежда не знаеше как да му отговори, защото досега самият той мислеше, че е сам.

Скоро след това започна да се развиделява. При вида на новия ден Християн въздъхна и си каза:

- Той обърна Сянката на смъртта в светла зора.⁷¹

Когато се разсъмна съвсем, той се обърна назад не от желание да се върне, но за да погледне какви беди беше преминал в тъмнината. Сега много ясно можа да види онази грозна яма, която беше от дясната страна на пътя, блатото, което беше от лявата страна и колко тясна беше пътеката помежду им. Видя и змейовете и ламите в бездната, но вече отдалеч, защото, откакто се зазори, те не смееха да приближат. Тогава си спомни думите, писани в свитъка:

- Той открива из тъмнината дълбоките работи и изважда на видело Мрачната сянка.⁷²

Избавлението от всичките беди по този страшен път, стопли сърцето на Християн и той можа спокойно да огледа опасностите, от които толкова много се страхуваше в тъмнината. Изгряването на слънцето беше Божия милост към него, защото, ако първата част на Долината на Смъртната Сянка беше страшна, то втората част, през която му предстоеше да мине, беше още по-опасна. От мястото, където стоеше, до края на Долината, целият път беше осеян с примки. Толкова много ями имаше по него, че ако сега беше тъмно, както беше, когато мина първата част на пътя, и хиляда живота да притежаваше, всички щеше да изгуби. За щастие слънцето беше вече изгряло и Християн възкликна:

- Светилникът ми свети над главата и с неговата виделина ходя през тъмнината.⁷³

С тази светлина той стигна до края на долината.

Видях в съня си, че точно там бяха разпиляни костите и смазаните трупове на хора, минали по-рано през това място. Като размишлявах, питайки се каква е причината за гибелта им, забелязах пред себе си една пещера, където в старо време седели два исполина - Папа и Поган, под властта и тиранството на които тези човеци (чиято кръв, кости и пепелта от труповете им покриваха земята) били жестоко убити. Християн обаче мина покрай пещерата без никакви затруднения и пречки - обстоятелство, което в началото ме учуди много, но след това разбрах, че единият исполин, Поган, отдавна бил умрял, а другият, Папа, макар и жив, от ударите, които получил на младини, бил станал съвсем немощен, с вдървени крака и ръце, и всичко което можел да прави, било да седи пред пещерата и да наблюдава минаващите пътници, хапейки костите си от яд, че вече не е в състояние да ги настигне и убие.

Видях, че Християн, като вървеше по пътя, забеляза стареца, който седеше пред пещерата, но не знаеше какво да мисли за него. А исполинът, като не можеше да го доближи, само викаше:

- Вие няма да тръгнете в правия път, докато не изгорят още няколко от вас.

Християн не му отговори. Дори не го погледна. Вървеше по пътя си невредим.