Отношения

• Изпълнителните органи са в ограничен състав и са постоянни. Съставят се на основата на следните, прилагани самостоятелно или в различни съчетания, принципи: справедливо географско раз­пределение, специфични интереси, равно представителство на групи държави с несъвпадащи интереси, финансово участие. Те ръководят работата на организацията в периода между сесиите на висшите органи. В много от организациите се наблюдава тенден­ция към увеличаване ролята на тези органи.

• Административните органи се състоят от международни длъжностни лица (международни чиновници), наети от организа­цията с договор, ползващи международна защита и отговорни единствено пред нея.

Международните организации имат самостоятелен бюджет и могат да ползват флаг и емблема. Тъй като изпълнявайки функциите си, техни­те органи могат да създават правила за поведението на страните-член-

454 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

ки, обикновено те създават и собствена, действаща като вътрешно право юридическа система. Тази възможност дава големи предимства. Изграж­дат се структури, ред на отношения и органи на многостранна основа, чието създаване с помощта на двустранни договори би било или несрав­нимо по-трудно, или изобщо невъзможно. Така например, ако Европей­ският съвет би се опитал да уреди отношенията на участващите в него страни само с двустранни договори, вместо разработените в неговите органи и влезли в сила 120 многостранни конвенции, за тази цел би тряб­вало да бъдат изработени и подписани между участващите в конвенции­те държави близо 25 000 двустранни договора.

Сред междуправителствените организации Организацията на обе­динените нации заема особено място, като универсална политическа орга­низация на международната общност, предназначена чрез колективни мерки да поддържа и защитава международния мир и сигурност, да раз­вива приятелски отношения между нациите, да постига международно сътрудничество при решаването на международни проблеми от иконо­мическо, социално, културно или хуманитарно естество, както и да бъде център за съгласуване действията на нациите за постигане на тези цели. Заедно с ООН, като нейни специализирани учреждения, развиват дей­ност редица световни специализирани организации:

• ЮНЕСКО (Организация на обединените нации по въпросите на просветата, науката и културата)

• ФАО (Продоволствена и селскостопанска организация при ООН)

• МВФ (Международен валутен фонд)

• МБВР (Международна банка за възстановяване и развитие)

• СЗО (Световна организация по здравеопазването )

• MOT (Международна организация по труда)

• СПС ( Световен пощенски съюз )

• ИКАО (Международна организация за гражданска авиация )

• МАГАТЕ (Международна агенция по атомната енергия)

• ЮНКТАД (Конференция на ООН по търговия и развитие)

• ЮНИДО {Организация на ООН по промишленото развитие) и др.

Студената война предизвика създаването на военнополитически организации, които в този период играха много голяма роля в междуна­родната система: НАТО (Организация на Североатлантическия договор). ОВД (Организация на Варшавския договор), СИВ (Съвет за икономи-

2.6. Международни конференции 455

ческа взаимопомощ), СЕАТО. СЕНТО, АНЗЮС и други. С прекратяване­то на студената война и разрушаването на блоковото разделение на Ев­ропа и света, а още и преди това, много от тях престанаха да съществу­ват. Заедно с това порасна значението и ролята на междудържавните организации за политическо и икономическо сътрудничество като Евро­пейския съюз. Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа и други. Откри се възможност за преустройство и нова роля на НАТО като регионална организация за сътрудничество и колективна сигурност, по смисъла на глава VIII на Устава на ООН.

2.6. МЕЖДУНАРОДНИ КОНФЕРЕНЦИИ

Много юристи и изследователи на международните отношения де­лят международните организации на постоянни и временни (организа­ции ad hoc). Към втората група отнасят международните конференции. Разглеждат ги като международни организации с временно предназна­чение, които след изпълнението на възложената им задача прекратяват съществуването си. За такъв възглед има много основания.

Все пак. това гледище не е безспорно, тъй като между организа­циите и конференциите има съществени различия. За разлика от меж­дуправителствените организации, международните конференции не се създават по силата на предварителен учредителен договор. Свик­ват се на основание на политическа договореност между участващи­те страни. Те не разполагат с устав. Вместо това, работата им се оп­ределя от процедурата. Обикновено нейните правила се приемат в едно от първите заседания. Конференциите създават особени систем­ни отношения на сътрудничество между участниците, имащо за цел да бъде обсъден и решен някакъв проблем или някаква група от про­блеми. За да се организира сътрудничеството, някои конференции формират ограничен брой органи: председател, бюро, президиум, секретариат, комисии, работни групи и други, чието предназначение е сведено до съдействие за резултатното им протичане. Обикновено конференциите не траят дълго. Това зависи главно от сложността на обсъжданите въпроси и от степента на близостта в позициите на уча­стващите в тях страни. Но международната практика познава случаи, когато международни конференции са продължавали работата си в

456 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

продължение на години. Тогава разликата между тях и международ­ните организации в голяма степен се размива.

Конференциите са много важно средство на дипломацията за регу­лиране на международното сътрудничество, средство са за уреждане на споровете и за възстановяване на мира след въоръжен конфликт. В зави­симост от участниците, те също както организациите могат да бъдат правителствени, неправителствени и смесени, двустранни и многостран­ни, световни и регионални, политически, икономически и други.

Инициатор за свикването на международна конференция може да бъде всяка заинтересована страна. Обикновено поканата се предхожда от консултации за удобното време, място, дневен ред и състав на участ­ниците. Тя се отправя обикновено към всички страни, от които зависи решаването на проблема или които имат интереси, свързани с него. Понякога обаче политически съображения могат да стеснят кръга и то­гава покани се отправят към ограничен брой страни.

Международният обичай и практиката са утвърдили основните пра­вила за протичане на конференциите. Първото заседание се открива, ако не е предвидено друго, от представител на страната-инициатор или от представител на страната-домакин и се избират председател или съпредседатели. Според волята на участниците, решенията се вземат с обикновено мнозинство, с квалифицирано мнозинство (обикновено 2/3), с единодушие или с консенсус.

В международните отношения термините „единодушие" и „консенсус" не са синоними. Касае се за два различни начина да се вземат решения в международните конференции. Изискването за единодушие при вземане на решение предполага гласуване, при което всеки участвал в него практичес­ки да има право на вето, тъй като всяко гласуване „против" осуетява взема­нето на решението. Единодушното решение предполага гласуване, при ко­ето е изразено съгласие от всички. Вземането на решенията с консенсус е тъкмо начин да се улесни и ускори вземането на решения, като се избегне самото гласуване. При него съществено е не всички да изразят съгласие, а точно обратното - без да се гласува, никой да не изрази несъгласие. За тази цел, след обсъждането на проекта или предложението от председателства­щия заседанието на конференцията се поставя въпрос, дали има възраже­ния. Ако никой не възрази, проектът или предложението се считат за при­ети. Ако бъде изразено възражение, се започва отново търсене на формули­ровка или текст, който няма да събуди възражение.

2.7. Международни движения и асоциации 457

Поначало документите, приемани в конференциите, имат препоръчи­телен характер. Изключение правят мирните конференции след края на войната, при което закрепените в мирен договор решения на конференци­ята не са проект или препоръки, а са задължителни за победените страни.

2.7. МЕЖДУНАРОДНИ ДВИЖЕНИЯ И АСОЦИАЦИИ

Движенията са особена форма на обединяване на държави или на големи социални групи около определени принципи, от които се ръко­води външнополитическият им курс. Отличават се от съюзите по това, че между участващите в тях страни не се установяват съюзни отноше­ния на взаимна помощ. В системата на международните отношения те намират израз в общата позиция, която всяка от страните, участващи в движението, заема по международните проблеми. Движенията имат из­вестно сходство с международните организации, тьй като могат да имат форма на изразено участие и понякога създават обслужващи движение­то постоянни органи. Обаче не са организации, тъй като нямат устав, уставни права и задължения, бюджет, постоянни изпълнителни органи и постоянно седалище. Участието в движение не е само израз на опреде­лена външнополитическа позиция и поемане на ангажимент да се след­ва съответно на позицията поведение, но общите мероприятия на участ­ниците допринасят за взаимно координиране на техните действия. Би могло да се приеме, че стои най-близо до формата на международните блокове.

В следвоенните международни отношения пример за международ­но движение t Движението па необвързаните с/прани, възникнало след втората световна война в условията на студената война и блоковото раз­деление на света. Инициатори на движението през 1961 г. станаха Юго­славия, Индия, Египет, Индонезия и Гана, а непосредствени органи­затори - споменатите държави и Афганистан (без Гана). В движението членуват държави, които считат неприсъединяването към военните съюзи на великите държави за основен ръководен принцип на своята външна политика. То възприе провъзгласените през 1954 г. от държавните ръко­водители на Индия и Китай пет принципа за мирни и демократични меж­дународни отношения, известни като „Принципи Панча Шила":

458 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

1. Суверенитет и териториална неприкосновеност;

2. Ненападение;

3. Ненамеса;

4. Равенство и взаимна изгода;

5. Мирно съвместно съществуване, независимо от различието на социалния строй.

В движението участват почти 2/3 от държавите в света, Неговият висш форум е събираща се всеки 3 години Конференция на държавните и правителствените ръководители. Държавата, на чиято територия се е провела конференцията, до следващото събиране играе ролята на коор­динатор, а нейният глава или ръководител на правителството става пред­седател на движението, обезпечаващ връзката между страните и пред­ставящ движението пред третите страни.

Движението е начин участващите в него страни да изразят и още по-добре да защитят своите външнополитически позиции, да обсъждат външнополитически въпроси от общ интерес, да разменят информация и да съгласуват външнополитическото си поведение. Освен на конфе­ренции на най-високо равнище тези цели се постигат и чрез периодични срещи на министрите на външните работи. Документите и решенията на тези форуми се приемат с консенсус и не са задължителни. Имат зна­чение на препоръки. Въпреки това, съгласуването на позициите на тол­кова голям брой страни прави движението на необвързаните страни ва­жен фактор в съвременните международни отношения.

Форми на междудържавно движение се проявяват в активността на т. нар.Група на 77-те. В нея членуват развиващи се страни, членки на ООН, съгласуващи на общи, периодични съвещания позициите, които заемат по основни икономически и други въпроси в ООН и в други меж­дународни организации.

По-гъвкавият и свободен начин на общуване в групата съдържа предим­ството, че участващите в нея страни не са ограничавани от съюзна, органи­зационна или друга някаква дисциплина. По същество тя е не повече от организирана форма да се съгласуват позиции на страните при гласуване. Това позволява в нея да участва г държави с много различна външнополити­ческа ориентация. Но, от друга страна, ефективността на тази форма много зависи от фактическото съвпадане на позициите на страните-учас тнички. Поради големия си брой и съгласуваните си еднакви позиции, тези страни могат да оказват силно влияние при гласуването в международните органи-

2.7. Международни движения и асоциации 45<

зации, в това число и в ООН, където могат да постигат мнозинство за при­емане на съответстващи на техните желания решения. Така те могат по-добре да зашитават своите интереси, нещо което не биха могли да пости­гат, ако действат поотделно и несъгласувано.

Друг характер има Голямата осморка (Г-8). в рамките на която се съгласува поведението на най-богатите и развити държави. Те осъществя ват периодични срещи на държавните си глави и правителствените си ръко­водители. Известно време след създаването й групата е известна като Г-7. тъй като в нея първоначално участват 7 държави: САЩ. Германия, Фран­ция. Италия, Великобритания, Япония и Канада. Срещите стартират пре^ 1975 г. в Рамбуйе (Франция). В началото са посветени на световните ико­номически проблеми и започват като форум за съгласуване на позициите по световната енергийна криза. По-късно дневният им ред се разширява и започва да включва всички основни икономически и политически въпро­си на глобалните отношения - стопанския растеж, външноикономически­те отношения, състоянието на световната търговия, проблемите на инф­лацията и заетостта, диалога „Изток-Запад", диалога „Север-Юг", отно­шенията с развиващите се страни, въпросите на разоръжаването, риско­вите фактори за мира и стабилността и др. От началото на 90-те години в срещите на Г-7 се включва и Русия като 8-ми участник и тя приема сегаш­ното си название. Почти от самото начало в работата на Г-8 участва и председателят на Комисията на европейските общности.

Близко до формата на междудържавно движение е Британската общност, съставена от Великобритания и страни, които преди разпа­дането на империята са били нейни колонии. Участващите в общността страни я определят като доброволна асоциация на независими суверенни държави, всяка от които сама отговаря за собствената си политика, но които се консултират и сътрудничат в интерес на своите народи, на меж­дународното разбирателство и на всеобщия мир. Общността има посто­янни органи: Конференция на правителствените ръководители (свиква­на .всеки 2 години) и постоянен секретариат със седалище Лондон.

В международната система значително влияние оказват и движения и асоциации, които нямат държавен и правителствен характер. Пример за такова движение е Пъгоушкото движение. В него участват учени, подкрепящи мира, разоръжаването и международната сигурност. Възник­ва през юли 1955 г. по инициатива на група учени, публикували призив за отказване от войните и за мирно решаване на международните спорове.

460 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

Названието идва от първата му конференция, състояла се през юли 1957 г. в Пъгоуш (Канада). Дейността му се координира от Съвет, със седали­ще в Лондон. Движението няма формално членство. За участници в него се считат съществуващите в много държави национални пъгоушки гру­пи, съвети и комитети, а също и отделни лично поканени от Съвета уче­ни. Движението издава бюлетин „Pugwash Newletter". Макар и не тол­кова многочислен, интелектуалният елит оказва влияние върху обще­ствените нагласи, а с това и върху развиващите се в международната система процеси.

Такова въздействие имат и други неправителствени движения и асо­циации, сред които са „Амнести интернешънъл", активно защитаващо­то природната среда „Движение на зелените", движения, защитаващи международния мир и много други.

2.8. ИНТЕГРАЦИОННИ ОБЩНОСТИ

В сравнение със съюзите, блоковете, движенията или организациите, интеграцията е много по-развита форма на обединение на две или повече страни. Тя е обединение, което не само създава общност, проявяваща се в международните отношения като самостоятелен субект, следващ собстве­на линия на поведение, но се изразява и в толкова тясно обединение, че се извършва сливане в единен комплекс на национални политически и икономически структури. Докато при съюзите става сливане на цели, докато при организациите става сливане на дейности, при интегра­цията става сливане на субекти. Интегриралите се страни запазват самостоятелността и международната си политическа и юридическа су-бектност, но постигат единство на своите политически и икономически процеси. Създават наднационални органи. Това постепенно води към .хар­монизиране и единство на техните интереси. Доведена докрай, интегра­цията може да създаде структури от конфедеративен и федеративен тип.

Интеграционният процес може да се ограничи само в определена област, например в политическата, икономическата или военната об­ласт, но може изцяло да обхване всички области на живота в участ­ващите страни.

Интеграцията е начин да се отговори на бързо развиващото се международно разделение на труда и на растящата взаимозависимост

2.8. Интеграционни общности 461

между различни страни. Тя създава по-широки политически и стопан­ски пространства. В областта на икономическите връзки позволява да се създадат по-обширни пазарни и стопански пространства и чрез това да се осигурят благоприятни условия в конкуренцията с външни­те партньори.

През втората половина на XX век политическото и военностратеги-ческото разделяне и противопоставяне в света доведоха до различия във формите и в протичането на интеграционните процеси на Запада и на Изтока. Най-успешно и бързо бе развитието им в Западна Европа.

Една от първите прояви на икономическата интеграция още преди края на Втората световна война (1943-1944 г.) беше сключването на икономически съюз между Белгия, Холандия и Люксембург, станал основа след края на войната за развита икономическа общност -Бене-люкс.

През 1952 г. влезе в сила договор между Белгия, Италия. Люксем­бург, Холандия, Франция и ФРГ, който обедини тяхната металургична, железнорудна и каменовъглена промишленост. Възникна т. нар. Обе­динение за въглищата и стоманата. По-късно към обединението се присъединиха Великобритания, Дания, Ирландия и Гърция. Нова стъпка стана подписването през 1957 г. в Рим на договор, създаващ Европейска икономическа общност. По силата на договора, постепенно, на отдел­ни етапи, се формира Общ пазар, като между страните се премахнаха митническото облагане и количествените ограничения за внос и износ на стоки, по отношение на третите страни се въведе обща митническа тарифа и съгласувана търговска политика, създадоха се условия за сво­бодно движение на работна сила, капитали и услуги, възприе се единна политика в областта на селското стопанство и транспорта. Уеднаквиха се и икономическата, социалната, валутната, инвестиционната полити­ка и се въведе единно парично обръщение.

Заедно с Римския договор бе подписан договор, създаващ Евроа-том (Европейска общност за атомна енергетика) - международна орга­низация, установяваща единни за страните правила за внос и преработка на разпадащи се материали, за експлоатация на атомни реактори и елек­троцентрали и за съвместни изследвания.

През следващите години тези три формации се сляха, като обединиха в едно своите ръководни органи. ВъзнккнаЕвропейската общност - най-развитото и мощно интеграционно обединение в съвременния свят. За-

462 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

почнала в икономическата сфера, след 70-те години европейската ин­теграция все повече се превръща и в политическа интеграция, играеща голяма самостоятелна роля в световните политически отношения.

Основният политически орган на Европейската обшност стана Ев­ропейският съвет, съставен от държавните ръководители на страните-участнички. В съвета се обсъждат и решават въпросите за сближава­нето на страните, за тяхната единна политика, за усъвършенстването и развитието на интеграционните форми. Друг орган, чиято роля бързо се увеличава, е Европейският парламент, в който заседават депутати, избирани според национални квоти чрез общи и преки избори в съот­ветните страни. В парламента се приема общ бюджет на общността, разглеждат се въпроси на общата й политика и се правят съответни препоръки. С развитието на интеграционния процес Европейският пар­ламент започна да се превръща в орган, имащ определени наднацио-нални функции, способен да взема и задължителни за страните реше­ния. Изпълнителният орган е Комисията на общността, съставена от личности, назначавани с общото съгласие на правителствата на стра-ните-членки. Действайки на основата на принципа на единодушието. Комисията, към която има развит спомагателен апарат (секретариат, групи по различни въпроси), подготвя проекти за решения на Европей­ския съвет и наблюдава за изпълнението на договорите и решенията на съвета. Към нея се акредитират дипломатически представители, както на страните-членки, така и на страни, които не членуват в общността. В дейността си комисията постепенно започва да придобива чертите на единно правителство на общността.

В противовес на Европейската икономическа общност, през 60-те години Великобритания, Австрия. Норвегия. Дания, Швеция, Португа­лия и Швейцария образуваха Асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). общност, също създаваща невъзпрепятстван от митническите грани­ци общ пазар и направлявана от общи институционни структури (взе­маш задължителни решения Съвет на министрите, Секретариат и др.). Тази инициатива не получи развитие и членуващи в асоциацията страни по-късно се включиха в общата западноевропейска интеграционна структура.

След приемането на Единния европейски акт през 1986 г. европейс­ката интеграционна система беше отново всеобхватно реформирана с подписването в Маастрихт през 1992 г. на договор за Европейски съюз.

2.8. Интеграционни общности 463

Договорът влезе в сила на 1 ноември 1993 г. и очерта пореден важен етап на интегрирането в Европа, основано както и преди, на структурите и взаимодействията на европейските общности, но допълнено с обща по­литика в областта на външните отношения и сигурността и сътрудниче­ство в правосъдието и вътрешните работи. Важна стъпка напрел беше отказването на повечето страни от предишните им национални валути и приемането на обща за всички валутна единица „евро". През 2003 г. ня­колко държави в съюза пристъпиха към изграждане на общи. различни от тези на НАТО въоръжени сили за бързо реагиране. Нова роля и нови възможности откри активната политика на Европейския съюз към раз­ширяване чрез включването на нови европейски страни. Сред тях е Ре­публика България, чието влизане в съюза се очаква да стане през 2007 г. Особено след свързаните с косовската криза събития на Балканите, с конфликта в Югославия и с войната на оглавена от САЩ коалиция про­тив Ирак. в Европейския съюз намират място тенденции към заемане на самостоятелни външнополитически позиции и към отстояване на евро­пейската идентичност, заедно с поддържането на атлантическата соли­дарност със САЩ, Канада и НАТО.

В началото на 70-те години, с приемането на Комплексна програма, бе поставено началото на икономическа интеграция на бившите социа­листически страни. За разработването на програмата и за нейното осъ­ществяване бе използван механизмът на създадена през 1949 г. междуна­родна организация за икономическо сътрудничество Съвет за иконо­мическа взаимопомощ (СИВ). Програмата се основаваше на координи­ране на стопанските планове на страните, на регулиране на разделение­то и специализацията на труда между тях, на създаването на многостранни институционни механизми за валутно-финансови и кредитни отношения (преводна рубла) и на създаването на развита система от смесени пред­приятия и международни икономически и научно-технически организа­ции (Интерметал. Интерелектро, Агромаш, Интерхим и др.). Висш орган на СИВ стана Сесията на съвета, в чиито периодични заседания уча­стваха на най-високо равнише правителствени делегации на държавите-членки (СССР, България, Унгария, Полша, Румъния. Чехословакия. ГДР. МНР. Куба и Виетнам). Главен изпълнителен орган бе Изпълнителен комитет, съставен от заместник-председатели на правителствата, под­помаган от Секретариат и множество комисии и работни групи със се­далище Москва. Определян като социалистически вариант за икономиче-

464 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

ска интеграция, СИВ не се оказа достатъчно ефективен, закрепи доми­нирането на ръководната страна в него - СССР и не създаде подобно на западната интеграция единно пазарно и икономическо пространство. С разпадането на социалистическата общност се разпадна и СИВ.