П. Николов Н. Александрова
Въпроси и учебно-научни задачи
Изтегляне 1.94 Mb.
|
Свързани:
prouchvane-i-analiz-deiinostta-na-firma, Работни листове - Валентинки
- Навигация на страницата:
- ГЛАВА ВТОРА ПСИХОЛОГИЯ НА ЛИЧНОСТТА НА УЧЕНИЦИТЕ 3. Личност и нейното формиране
- 3.1. Обща характеристика на личността.
- на оп
- : потребността е нужда от нещо, а мотивът е психичен образ на онова, което може да задоволи тази нужда
| Въпроси и учебно-научни задачи
1. Каква е зависимостта между методологията и методите на психолого-педагогическото изследване? 2. Посочете пример за комплектуване на психологически и педагогически методи в психолого-педагогически експеримент 3. Съпоставете методите на психолого-педагогическото изследване и методите на обучение и възпитание. ГЛАВА ВТОРА ПСИХОЛОГИЯ НА ЛИЧНОСТТА НА УЧЕНИЦИТЕ 3. Личност и нейното формиране Формирането на хармонична личност е немислимо без знания за същността, закономерностите, факторите и движещите сили за развитието на човека. И обратно, наличието на такива знания за личността ще направи тази главна задача на училището „убежна точка” на усилията на всички учители, независимо каква учебна дисциплина преподават, на всички фактори от които зависи обучението и възпитанието на младото поколение. 3.1. Обща характеристика на личността.5 На читателите е известно, че личността на човека е саморегулираща се, самосъзнаваща се и саморазвиваща се система. В светлината на тази общоприета дефиниция най-приемлива е тезата за три основни фактора, които формират личността на човека – природни /биологични/, социални и волеви. Взаимодействието на тези три фактора формира личността на човека, нейния характер и особено висшите етажи в структурата на тази личност. Безспорният акцент в този висш етаж е насочеността на личността и нейните личностови диспозиции. Те отразяват целостността и интегритета на личността, натрупаната, систематизирана и стабилизирана насоченост на тази личност към просоциална или антисоциална дейност. Но съдържанието на тези висши етажи на личността като насоченост, диспозиции, атитюди, отношения, убеждения, ценностни ориентации, нагласи, доминанти и т.н. не са равнопоставени подструктури на системата личност. Моделите, които съвременната наука създава за просоциални и антисоциални форми на поведение, са и трябва да бъдат условни, защото тъкмо разнообразието в насочеността, атитюдите, диспозициите, нагласите и т.н.са основна форма на съществувание на личностите. Всичко останало са опити за структуриране, които балансират между недостатъчните емпирични факти и научната самонадеяност. Още по-сложна става тази проблематика, когато към съзнанието като система прибавим и самосъзнанието като „съзнание, опознало себе си”. По-сложна, защото такива характеристики на съзнанието каквито са атитюдите, нагласите, диспозициите, отношенията, мотивацията, трябва да станат предмет на самопознание и да получат адекватна самооценка в самосъзнанието на индивида. Аз-концепциите на хората са много сложни като структури и в никакъв случай не се делят механически на просоциални и антисоциални или просто на адекватни и неадекватни. Във всеки отделен случай те като съставки на съзнанието и самосъзнанието могат да консолидират интегритета и целостността на човека в неговото поведение и дейност и особено в социалните му отношения Безспорно, това е най-общата и най-съществената характеристика за човешката личност, защото в този интегритет максимално обобщено се проявяват устойчиви психични свойства и готовност за активност в различни социални условия. Мнозина са авторите, които са търсили отговор на въпроса за източника на тази вътрешна психична цялостност и интегритет на човешката личност. Например З. Фройд /1933/ и неговите последователи ги търсят във вродените и безсъзнателни нагони, които непрекъснато се стълкновяват с ограниченията на социалната среда и създават тревожност у всеки индивид. Начините за преодоляване на тези стълкновения стават устойчиви черти на неговия характер. Друг опит, известен в историята на психологията, е този на К. Левин /1951/, който търси източника за целостността на личността в устойчивото мотивационно ядро, което се формира в индивидуалния живот на човека. Интересен е опитът на К. Роджърс /1955/, който обяснява целостността на личността с непрекъснатия й стремеж да хармонизира своя вътрешен с външния свят в адекватни самооценки. Очевидно най-много поддръжници среща становището, че целостността на личността има за източник собствената практическа дейност, в която тя усвоява предметния и социален свят и формира отношението си към него. Интегритетът на личността се демонстрира най-красноречиво в единството между решенията, намеренията на човека и неговите действия. Когато действията на човека съответстват на неговите решения и намерения, когато той съзнателно се ръководи от социални норми, морални или неморални светогледни принципи, тогава неговият интегритет е висок, а когато няма такова съответствие, той се диагностицира като дезинтегрирана личност. Тогава неговите действия не само, че не съответстват на нормите и принципите, които изповядва, а са помежду си несъгласувани, непоследователни, променящи се в зависимост от ситуациите и условията на дейността и поведението. По-късно ще потърсим ролята и мястото на интегралния подход за ефективността на личностовите диспозиции, т.е. ще се търси по-голямо съответствие между намеренията и решенията на личността и нейните действия и поведение6. В непрекъснатото приближаване на изследователите до построяването на модел на психологическа структура на личността, мнозина7 структурират насочеността като системообразуващ компонент на личността. Нещо повече – някои от параметрите на насочеността като осъзнатост, организираност, реактивност позволяват да се разкрие процесът на формиране на личностовите свойства и качества. Вярно е, че тези три параметъра, които са формулирани като основа за разнообразните цялостни актове на личността, до голяма степен покриват традиционното деление на психичните явления на ум, чувство и воля. Но за разлика от традиционната трактовка, тук те се съчетават органически едно с други във всички цялостни актове на дейността, което пък зависи и се отразява в съответни свойства на личността и в структурата на личността като цяло. Освен теоретичната си стойност, това структуриране на насочеността на личността има и чисто приложна стойност, тъй като дава възможност на съответните органи да вземат мерки, когато не е достатъчна гъвкавостта в дейността, когато не е достатъчно осъзната дейността и когато тя не е достатъчно организирана, контролирана и самоконтролирана. Може да се приеме, че системата личност се изменя не само в зависимост от собствена логика, но и в зависимост от конкретните условия на дейността. Системата от мотиви интегрира дейността и поведението на човека и им придава постоянна насоченост. Тази относително постоянната система отразява достигнатата степен на развитие на всяка личност. Същевременно е известно, че системата от мотиви за конкретния поведенчески акт съответства, но не покрива постоянната мотивационна система. Тази динамика и различие между двете системи варира в определени граници и се обединява около някаква обща „ос” и това са границите на мотивационната система на човека, която отразява достигнатата степен на неговото развитие. Колкото е по-пълно съответствието между едната и другата система и особено, колкото първата се доближава до втората, върху основата на единна общочовешка социална насоченост, толкова по-висока е степента на развитие на личността. Все още не е решен проблемът за „целеобразуването”, т.е. за конкретизирането на целта и нейното приемане като собствена цел от субекта. Не е решен проблемът не само за педагогическото целеобразуване, т.е. конкретизирането на целите като учебна задача, но не е решен и въпросът за психологическото целеобразуване, т.е. за приемането и от учащите като субект на собствено развитие. Без съмнение, учителите и възрастните имат задача да представят целите на своите занятия с учащите се така, че да създадат условия ученикът да подчини на тази цел мотивите си за учебна дейност. В противен случай стигаме до абсурда, който може да бъде вербализиран като „безцелна дейност”. При това в нашия случай става дума не за какъв да е елемент, а за системообразуващият елемент, т.е. целта на дейността.8 Нека сега временно оставим настрани проблема за половината от учениците, които по някакви причини не приемат целта, не я авторизират като собствена цел. Въобще оста „цели и целенасоченост”, „цели и желани ценности”, „цели и мотиви за тяхното достигане”, са онези пресечни точки, които правят възможно съпоставката както на съдържанието, така и на структурата, така и на механизмите за формиране на личността. Представителите на всички науки за човека, в това число и психолозите, са единодушни в признанието на водещата роля на потребностите в живота на хората, считайки ги основен източник за активност. Всяка потребност представлява от само себе си нужда от нещо, намиращо се вън от организма. За човешкото същество това означава още нужда от обществена активност, нужда на субекта от обществен живот. Нито един поведенчески акт на човека, нито едно качество на неговата личност не могат да бъдат съдържателно разкрити, без съотнасянето им с потребностите на индивида и на общността, в която той живее. В историите на науките за човека отдавна се търси обща достатъчно широка платформа, която да обхваща целия живот на човека и заедно с това да позволява отчитането на спецификата на социалното поведение на личността. Навремето З. Фройд издигна на първи план „влечението към живота” /половото влечение/. За А. Адлер това е стремежът към могъщество. За Л. С. Виготски това е потребността от общуване. За Л. И. Божович това е потребността от нови впечатления. За Е. Маслоу това е стремежът към самоактуализация. Внимателният анализ показва, че тези общи платформи всъщност са конкретен вид потребности, които поотделно трудно обясняват голямата мощ на човешката активност. Нито общуването, нито новите впечатления могат да създадат безгранични перспективи за дейността, осигуряващи прогресивно развитие на личността. Може да се смята, че все още основите за общата и глобалната човешка активност се търсят твърде парциално. Изглежда все пак, стремежът към самоутвърждаване или самореализация е най- близко до тази широка платформа за обяснение на човешката дейност. А това означава, че позициите на Олпорт и Маслоу /2001/ в най-висока степен задоволяват тази нужда на науката. За целта на нашия анализ е важно, че всяка потребност е продукт на многократно интелектуално и емоционално обработване и систематизиране на опит, в резултат на което успоредно с потребностите, се изграждат и критерии, които съпровождат плътно всяка потребност. Тъкмо критериите за красиво и грозно, за морално и неморално, за справедливо и несправедливо, за умно и глупаво, за редно и нередно и т.н. по цялата панорама на човешките норми на поведение, определят не само насоките, не само селекцията на впечатленията, които индивидът приема за себе си, но и цялостния емоционален живот на личността. Тук изниква големият проблем за взаимното влияние между потребностите и мотивите. Като равнище на развитие на личността, потребността е нейно трайно достояние, но в зависимост от срещата с „предметите”, които могат да я удовлетворят, тя бива с различен интензитет – в момента на срещата тя се изостря, отключва психични образи /трансформира се в мотив, без да изчезва/ и продължава да поддържа мотива до завършването на дейността. Срещата с „предмета за удовлетворяване” е върхът на активната мисловна дейност, на цялостната мобилизация на личността за избор на вариант на поведение /търсеща активност/. Ако все пак трябва да се различи потребността от мотива, ще кажем: потребността е нужда от нещо, а мотивът е психичен образ на онова, което може да задоволи тази нужда. Породилата мотива потребност поддържа от втора позиция активността на индивида през цялото времетраене на мотивационния процес до изпълнение на цялостния поведенчески акт. Щом са толкова важни за поведението на човека, какви са условията, от които зависи развитието на потребностите? Отговорът е прост, но важен: постепенно и продължително натрупване на знания и опит, трансформирането им в индивидуални критерии, които определят активността на личността и действат като нейни биологични и социални нужди. В това единство „потребност – критерии” приоритет в развитието има потребността, а при оценката – критериите. Така, че потребностите пораждат положителни или отрицателни чувства чрез критериите. В тясно взаимодействие помежду си, те „от втора линия” поддържат мотивите на дейността, които сами са породили. Формирането на потребностите и свързаните с тях критерии, чувства и мотиви са не само продължителен, но и многофакторен процес. Поне две условия е наложително да се подчертаят: 1. Постепенно разширяване и задълбочаване на познанията в нравствената, естетическата, политическата, екологическата, социалната и другите области на живота. Това е отразено като дидактически принцип в изграждането на учебното съдържание в училището. Всичко у личността – и светоглед, и ценности, и нагласи започва от познанието. Без строгата система и последователност на учебните програми не би могла да се изпълни главната цел на средното образование - формирането на цивилизована личност с просоциална ориентация. 2. Системно упражняване на придобитите знания и умения в учебната дейност в най-широкия смисъл на думата. Превръщането на знанията и уменията в критерии, изисквания и вкусове се осъществява в училището и извънучилищните форми на обучение и възпитание. Изтегляне 1.94 Mb. Сподели с приятели:
|