Понятие, система, принципи, източници за търговското право
Изтегляне 311.23 Kb.
|
разделят и печалбата на половина съответно и данъците. Корпорацията се облага като отделно ЮЛ. При корпорацията се получава двойно данъчно облагане веднъж плаща корпорацията и втори път акционерите. Предимства и недостатъци на трите форми ЕТ се формира много лесно и се избягва необходимостта от разходи за регистрация, но ако има желание за сериозно предприятие това не е подходящ начин за оформяне, няма ограничена отговорност, не можем да растем като привличаме средства от другите чрез инвестиции. У нас това не се взима под внимание като пречка. ЕТ има ограничено съществуване продължава до смъртта на предприемача. Сдруженията имат предимството да имат неограничени размери в зависимост от броя на съдружниците има предимството да не е двойно облагано и е отделно ЮЛ което му дава възможност да привлича капитал под формата на издаден капитал или заеми. Сдружението има недостатъка, че няма защита за неограничено отговорните съдружници от гледна точка на ограничаване на собствеността. При нас съдружниците отговарят за дружествените задължения, но дружеството не отговаря за задълженията на съдружниците, но може кредитор на някой от съдружниците да иска прекратяване на дружеството, за да той да се ползва от цялото имущество на съдружника и тогава, за да се запази сдружението то трябва да плати. Корпорациите, там има ограничена отговорност, това е важно например защото инвеститорите на Моторола са имали идеята да се създаде телефон базиран на сателитната мрежа по света, имало е голям потенциал за успех, но и голям риск и Моторола, за да ограничи риска си, създава отделна корпорация, изцяло притежавана от нея, което да разработи този проект и те съсредоточават този бизнес в новото дружество наречено Ридиъм. С развитието на бизнеса те инвестират някои от своите пари, но намират и други кредитори и акционери и когато проектът е приключен има три милиарда долара инвестирани в това дружество Ридиъм като капитал и дългове. Триста милиона са на Моторола. И въпреки, че този телефон е бил изключителна технология той не е пожънал пазарен успех телефона е бил огромен и неудобен, фирмата Ридиъм е изпаднала в неплатежоспособност и е била организирана процедура по несъстоятелност, Ридиъм била продадена. При 3 милиарда долара бизнесът бил продаден за 25 милиона, кредиторите и инвеститорите били недоволни и предявяват колективен иск срещу Моторола претенцията се обляга на това, че идеята е била на Моторола а те са били само инвеститори, но съдът казал, че Моторола не може да отговаря защото се ползва от защитата на ограничената отговорност. Още две предимства на корпорациите е вечното съществуване има корпорации и в САЩ и в Европа на по няколко стотин години. Другото предимство е възможността да се привлича капитал под формата на нови акции или като дългове. Недостатък е първо възможността за двойно данъчно облагане има възможност да се избегне това двойно облагане като се използва формата на ООД където такова няма. Втория недостатък са големите разходи по създаването на корпорацията и нейното съществуване. Трябва да се подават справки до съответните агенции всяка година плащат се такси има и допълнително съхраняване на отчетите, но тези разходи се губят при средните и големи предприятия. Корпорации Управление на корпорацията Уникалното е, че има разделяне на собствеността от управлението на корпорацията. Това разделяне няма материални последици за семейния бизнес където има фамилна група която управлява семейния бизнес, но е актуален когато има голямо количество акционери и особено когато има публично предлагане на акции. За това има три елемента на контрол: акционерите, съветът на директорите и служителите. Акционерите Те получават право върху ползите от дейността на корпорацията под формата на дивиденти и други. Акционерите могат да се възползват от увеличаването на стойността на предприятието, но акционерите нямат право да управляват предприятието. Всъщност акционерите имат ограничени права от гледна точка на ежедневното управление. 1. Акционерите избират директори - директорите са тези които имат правото да управляват дружеството. Правото на акционерите да избират директорите им дава правото и да отстраняват директорите с които са несъгласни и да избират други директори. Пракитиката в щатите е всяка година да се преизбират директорите у нас мандата е 5 години и избори има ако има спор. 2. Да решават важни въпроси за дружеството като преобразуване, продажба на големи части и прекратяване на дружеството. Правото да гласуват по тези въпроси не значи, че те имат правото да искат това дда се направи. Решението да се продаде голяма част от предприятието трябва да се вземе от директорите а сле това акционерите могат да гласуват за това при нас също е така, но може да има отделен текст в устава който дава право на директорите да го направят лично. Ако директорите не направят такова предложение акционерите не могат да ги принудят. Пример за това е как Microsoft е имал намерение да купи Yahoo на стойност много по-висока от стойността на акциите на Yahoo, ако това се беше случило акционерите на Yahoo са щели да получат почти 60% по-висока цена за акциите си и те са искали гласуване но до такова не се е стигнало защото директорите не са подписали договор с Microsoft който да бъде гласуван от акционерите. Microsoft е била разочароване и се оттегля от сделката това показва колко важно е разделението на собствеността от управлението. Съвет на директорите Трябва да има поне един директор и това се решава от акционерите. По нашето право са най-малко трима. Един малък семеен бизнес може да има един или трима директори не двама защото не могат да вземат решение, при големите дружества могат да бъдат от 10 до 18. Според дружественото право директорите имат пълното право да управляват дружеството. В САЩ има дружествено право във всеки щат, има и модел направен от юристи, частна кодификация която се ползва от повечето щати. В този модел за закон се казва, че съветът на директорите трябва да осъществява всички функции свързани с управлението на дружеството. Сред тези функции е да избира служителите, президент, вицепрезидент и изпълнителен директор. У нас президентът и вицепрезидентът са по трудов договор, а изпълнителният директор е член на управителния съвет, освен ако не е прокурист. Тези служители работят постоянно и управляват дружеството, което се контролира от съвета на директорите, които се събират веднъж месечно, те са отговорни за развитието на дружеството. Ако сме собственици и се доверим на директор да управлява дружеството как можем да сме сигурни, че този директор няма да злоупотреби. Законът осигурява задължението на директорите да управляват дружеството като им се възлагат две важни задължения, такива се възлагат и на висшите служителите на дружеството, това са задължението за вярност и за грижи. 1. Задължение за лоялност – директорите сключват сделки от името и за сметка на дружеството винаги в интерес на дружествотто и ще ги наруши ако ги сключи в свой интерес. Такова нарушаване има преди няколко години в Енрон главния финансов директор сключва сделка за няколко милиона от която той да спечели а дружеството да загуби той разкрива тези сделки на съвата на директорите но той маскира това че той ще се възползва от схемата. Той е осъден да плати обезщетение на дружеството и печалбата от тези сделки освен това е осъден на лишаване от свобода. Не всичко транзакции от които директорите имат интерес става дума за незаконни сделки. Например директора притежава една сграда и иска да отдаде на корпорацията под наем част от сградата той трябва да разкрие това че има собствеността над зградата и че ще се облагодетелства и трябва да не участва в сключването на сделката и да предостави пълна информация за сделката на останалите директори ако всичко е коректно той няма да отговаря; 2. Задължение за грижа – всеки директори и изпълнителен директор има задължението за грижа и то се сътои от две части. Първата част от задължението изисква от директора преди да вземе решение да проуча цялата информация за тази сделка, когато става дума за сложни решения той трябва дда се ползва от външни експерти и съветници. Директорите на Yahoo е трябвало да имат информация за всички предимства и недостатъци на сделката и за целта е трябвало да се ползват от външна експертиза. Следващата част от задължението е преди да вземат решение те трябва да положат разумна грижа. Следователно задължението за грижа означава че дирекотра взима информирано решение и разумно решение. Другият начин, по който се обвързват директорите с интересите на дружеството, е отговорността им за грешни решения и мярката по която можем да определим виновен ли е директорът или не, е мярката за бизнес риска. Ако директорът, когато е взимал своето решение, е проучил всичко внимателно и все пак е сбъркал, тогава той отговаря само когато е налице груба небрежност. Правото дава засилена защита на директорите, в случай че той не е допуснал груба небрежност. Ако директорът не се е сдобил с цялата информация неговата обикновена небрежност е предпоставка за отговорност. В България има принцип за отговорността на директорите за лошото управление на дружеството като акционерите всяка година могат да освободят директорите от отговорност, ако акционерите не освободят директорите от отговорност те продължават да бъдат директори, но могат да носят отговорност. Разкъсване на булото Предимството на ограничената отговорност може да бъде отнето от акционерите когато те злоупотребяват със защитата която тя им дава. Това се случва при положение, че корпорацията се ангажира с неадекватно капитализиране. Капитализиране Едно от нещата което се прави след формирането на корпорацията е да се капитализира дружеството, това е базисна размяна, която се извършва между акционерите и корпорацията. Основата на капитализацията е, че акционерите предоставят на корпорацията пари или друга непарична вноска и в замяна получават акции в корпорацията. За да стане едно ЕТ корпорация той трябва да вложи активите си в корпорацията. Това е нещо като продажба, но акционерът не получава пари а получава акции, които му дават акционерни права. Щом капитализацията се извърши активите са собственост на корпорацията а не на лицето което ги е внесло. Капитализацията която описахме е първичната капитализация на дружеството. По късно може да има нужда от допълнителен капитал, може да се направи допълнителна капитализация чрез издаване на акции под формата на частно пласиране, ако дружеството не е на борсата, или публично предлагане на акциите на борсата. Допълнителното капитализиране е следствие от преговори между корпорацията и новия инвеститор какво количество акции ще получи той. В САЩ когато се прави първоначално капитализиране няма изискване колко да е минималното количество от средства, които да се сключат в имуществото на дружеството. В резултат от това в структурата на капитала в САЩ се включва не само регистриран капитал, но и заемен капитал. Ако сме собственици на бизнес и решаваме колко от капитала на дружеството ни да е регистриран и каква част да е под формата на дълг. Акционерите имат интерес да вложат колкото може повече под формата на заемен капитал, защото регистрирания капитал плащат те а заемният идва от вън. И ако бизнесът се окаже неуспешен тези активи ще бъдат разпределени по определен начин в съответствие с дружественото право, правото на сделките и правото на несъстоятелността. Имуществото на фалиралия бизнес отива първо към привилегированите кредитори, на второ място хирографарните кредитори и на трето място акционерите. При положение, че бизнесът се провали и изцяло капиталът е внесен от акционерите а не от кредитори и се окаже, че активите на дружеството не покриват дълговете, активите се разпределят изцяло между кредиторите а за акционерите нищо не остава. А когато половината от тези активи са регистриран капитал а другата е под формата на заемен капитал и бизнесът се провали в този случай собствениците ще се третират еднакво като кредиторите за втората половина от капитала която той е дал като заем. Ако собственика на бизнеса е бил много агресивен в защитата на своята позиция нека си представим че активите които той иска да вложи са 100 000 и той вкарва само 1000 от тези 100 000 а останалите 90 000 той продава на корпорацията, като тя поема задължението да му ги изплати в бъдеще и защото този акционер гледа само собственият си интерес той не само внася тези суми като дълг, но и получава обезпечение под формата на залог или ипотека и има още 100 000 от кредитори. Ако съдията предложи тази схема първо този акционер трябва да вземе 99 000 понеже той е обезпечен кредитор останалото от имуществото на дружеството ще отиде за хирографарните кредитори и накрая като акционер той може (вероятно няма да може) да вземе 1000-та долара. И това понеже в САЩ няма изискване за минимален капитал е законно, но имаме неправилно капитализиране и злоупотреба с право. В този случай ако останалите кредитори заведат иск срещу този собственик съдът със сигурност ще пренебрегне принципа на ограничената отговорност и ще осъди този акционер да заплати задълженията на дружеството. Идеята е да има разумно равновесие между активите и пасивите. Например 40% регистриран капитал и 60% дълг е разумно, защото ще има и за акционера и за кредиторите. У нас може да се направи такава капитализация, но не се е случвало въпреки, че може би се прави под друга форма. Предприятието от икономическа гледна точка Предприятието е основно понятие за търговското право, то е което като предмет на търговското право му дава право да се отдели като отделен отрасъл. Именно по тази причина доцентът смята, че за да оправдаем съществуването на ТП като отделен отрасъл, като съществен предмет на ТП трябва да определим предприятието, защото ако говорим само за имуществени отношения между равнопоставени субекти, въпреки че е вярно, няма да можем да го отличим от гражданското право. При търговските отношения те не зависят от човешката воля, те са свързани с обективни фактори, които наричаме икономически закони и които произтичат от особеностите на пазарния икономически модел, чието възникване разгледахме предишния път. Когато хората не се съобразяват с тези закономерности те нямат никакви шансове. Тези особени отношения правото регулира с инструментариума на търговското право. Предприятията можем да разглеждаме като организации, които са стабилни постоянно действащи, които именно осъществяват своята дейност в резултат на особен кръгооборот на капитали. При положение, че предприятието постоянно действа кръгооборотът се осъществява само чрез постоянно сключване на сделки. Първоначалният капитал има някакъв произход личен, заемен или безвъзмезден. И от там започва рутинно сключване и изпълнение на възмездни сделки. Щом има такова сключване на сделки (договори) има и страни по тези договори и тези субекти трябва да бъдат признати от правото или ФЛ или ЮЛ. Когато говорим за ЮЛ трябва да имаме предвид, че те възникват, за да обслужват зараждащите се търговски отношения. Целта на ЮЛ е да се обособи имущество, имаме нужда от органи за управление, трябва да имаме представа това нещо което го няма как така го има защото юридическото лице не можем да го видим то е абстракция фикция и това нещо трябва да го видим в устройствения акт. Въпросът за правосубектността на предприятието е всъщност въпрос за избор на форма под която то да съществува. Ако разгледаме предприятието като икономическа единица трябва да го напъхаме под някаква форма. Тази форма може да бъда на първо място физическо или юридическо лице. Дали това предприятие ще е едно лице ФЛ или съдружие юридическо лице. В гражданското право съдружието под формата на съсобственост или съкредиторите и съдлъжниците са нежелани състояния и съсобствеността например се прекъсва с делба. В търговското право сдружаването обратно е практика, това идва от там, че при тези имуществени отношения, свързани с функционирането на предприятието, съществуват изключително високи обективни рискове. Рискът е неюридически фактор, но не можем да не го споменем, защото той ни дава основата на много юридически проблеми. Рискът накланя везните в полза на сдружаването въпреки необходимостта да се дели с другите, което е по-добре отколкото да фалираме. Първото класическо акционерно дружество, тоест сериозно сдружение на големи капитали за развитие на крупен бизнес, носи наименованието Британска източно-индийска компания. Различните търговци са установили, че за да се възползват от възможностите за печалба трябва да се сдружат и заедно са можели включително да сменят и правителства, които не са им били удобни. В по-нови дни Юнайтед фруд къмпани е превърнала някои малки африкански държави в бананови републики, можела е да принуждава правителствата да се занимават само банани това вече е пример от XX в. В Русия понеже не е можела да се развива по чисто частен път една частна фамилия убеждава руското правителство да завладее Сибир. Това е модел, който стои по средата между частния и публичния модел. Публичен модел е този налаган от Испания и Франция където държавата е получавала печалбата под формата на данъци. Това са все признаци за това, че големият бизнес не може да съществува сам. И сега когато говорим за търговец винаги си представяме дружество. Когато законът говори за търговци в основния случай той говори за дружества и разбираме точно тази правна форма, под която предприятията съществуват. Търговците това са правните субекти, които са страна по съответните правни сделки, ФЛ или ЮЛ. При физическите лица можем да стигнем наистина до измисленост на системата. Имаме предприятие, което се управлява от един човек и казваме, че имаме предприятие под формата на ЕТ. Да кажем, че едно физическо лице е форма звучи дори обидно, но индивидуалните предприятия, при които има само един човек, съществуват под формата на юридическо лице. Това е странно, но съществува защото правото се съобразява с нуждите на бизнеса. Ако ЮЛ е фикция която все пак можем да си обясним едноличното сдружение е абсурд с едно изключение ако го погледнем от ъгъла на предприятието на бизнеса. Трябва ни фигурата на ЮЛ с една цел и тази цел е ограничаването на отговорността. Защото фундаменталният въпрос, който решава правото, е въпросът за отговорността. Въпросът за отговорността е особено важен в областта на бизнеса заради риска, който е обективен не е свързан с лошата воля на страните. За това е редно този обективен риск да има своя правен контрапункт и този контрапункт е принципът на ограничената отговорност като основен принцип в търговското право. Ако погледнем пак към гражданското право ще видим че там действа принципа на неограничената отговорност – всяко лице отговаря за своите имуществени задължения до размера на дълга. В рамките на имуществото на длъжника това е ограничението дори при неограничената имуществена отговорност. Това е проблем на кредитора и правото е решило този проблем с механизма на обезпеченията. Ако отнесем принципа на неограничената отговорност по отношение на бизнеса обаче нещата приемат зловещи очертания. Там рискът е много голям има и значителни интереси и при неограничена отговорност може да се стигне до социални катастрофи. Справедливостта почва да се пропуква. Става както ако при неограничената отговорност можеше да се посяга и на имуществото на роднините на кредиторите, които не са виновни. Така тези които са вложили в предприятието с нищо не са виновни за грешките на тези които управляват инвестициите им. Управленецът също не може да отговаря защото в крайна сметка няма да има управленци и бизнесът ще стои само на най-ниско равнище. Това което се прави е ограничаване на отговорността до размера на предприятието, а имуществото което е извън предприятието ние не пипаме, защото застрашаваме съществуването на участниците в предприятието. Ами по отношение на кредиторите дали не е несправедливо това спрямо тях. Но не трябва да забравяме, че кредиторите също са предприятия и те са в положението на длъжници. Освен това търговският оборот е невероятно по-развит от гражданския, защото ако едно лице сключва сделки веднъж месечно търговците сключват сделки понякога стократно на ден. И това че и той самият отговаря ограничено успокоява кредитора и той е склонен да се примири и неговите длъжници да отговарят ограничено, освен това и тук те могат да се ползват от обезпечения. Видяхме как работи принципът на ограничената отговорност и това ни дава връзката между предприятието и фигурата на юридическото лице. за да се реализира ограничената отговорност на предприятието то трябва да има имущество и това имущество е имуществото на юридическото лице. Същият този принцип, който съществува при колективните предприятия го прилагаме защото не е справедливо да не го направим и по отношение на индивидуалните предприятия. Правим го чрез едноличните дружества – дружества с един съдружник, който управлява предприятието еднолично, не дели нищо с никой, но отговорността му е в рамките на предприятието. Имало е голяма съпротива срещу въвеждането на фигурата на едноличните дружества които в Европа са въведени едва 1989г с директива №12. Формите на предприятията Формите, които правото предоставя на бизнеса, за да бъдат те подходящи за извършването на съответната дейност. При индивидуалните предприятия ЕТ, ЕООД, ЕАД – има достатъчно разнообразие въпреки това индивидуалното предприемачество е много рисково, не заради отговорността, която ще ограничим, но заради способността да се ръководи един голям бизнес. ЕТ е най-простата форма, въпреки че трябва да се регистрира, но големият недостатък е неограничената отговорност. ЕООД-то е най-подходящо за нуждите на индивидуалния предприемач, който си регистрира сам фирмата и си я управлява сам, той е общо събрание и управителен съвет едновременно. ЕАД е много по-сложно то има нужда от минимален капитал от 50 000лв. и необходимост, от съвет на директорите и индивидуалният предприемач не може сам да управлява дружеството си. ЕАД има приложение когато се осъществява дейност от държавата или когато ЮЛ с нестопанска цел осъществява стопанска дейност, която и е разрешена и целта е да се ограничи отговорността и тя да не засегне фондовете на фондацията например. Колективните предприятия Колективните предприятия съществуват под няколко форми, тук разнообразието е доста по-голямо: Кооперация – нашият ТЗ специално е предвидил кооперацията като правна форма на предприятието, въпреки че тя има особена цел, при кооперациите има един стремеж към засилена защита, но не с публични мерки а по частен път на лица в неравностойно положение (в най-широк смисъл, не става въпрос за инвалидите). За българските условия традиционният представител на кооперациите са земеделските кооперации. Земеделската кооперация представлява едно сдружение на дребни собственици на земя, идеята е да излезе на пазара дребният собственик на земя. Пред земеделските производители съществуват две възможности – те да излязат на пазара или да ползват производството за себе си. На пазара дребният земеделски собственик е слабо конкурентен, а масовата част от земеделските собственици са дребни заради аграрните реформи с които са се задоволявали социални очаквания, но това е било пагубно за аграрния бизнес. В България едро земеделие има едва чрез принудителното окрупняване на земята. И решението при тези дребни земеделски собственици е кооперацията между тях. Другото приложение на кооперацията е потребителската кооперация. Когато едни селяни са отделени, например в едно планинско село, никой търговец не иска да отвори магазин там и тяхното коопериране е единственият начин да достигнат благата до тях. При кооперациите ограничената отговорност действа напълно. За да действа една кооперация, тя първо трябва да има 7 члена, за да се създаде, но на практика, за да се създадат всичките ѝ органи става въпрос за десетки лица. Търговските дружества: 1. Събирателно дружество – най-простата форма възникнала в до пазарните времена още римските социатас. 2. Командитното дружество – възникнало е горе долу по същото време XX-XXI в. няма аналогия в римското право. Командитното дружество е първият исторически опит за въвеждане на ограничена отговорност. Въпреки, че в римското право има по-ранна версия на ограничената отговорност – пекулия, това е имущество което патерфамилия отделя от имуществото си, за търговия с която се занимава някой подвластен или някой роб. Като не трябва да се забравя, че някои от робите са били високо образовани и са били специално обучавани за търговия и друг вид дейност която да носи печалба за патерфамилия. Така че пекулиумът се е явявал прототип, но типична неограничена отговорност се появява за пръв път при командитните дружества. Едните съдружници отговарят с цялото си имущество, но другите не носят отговорност, това са инвеститорите, които могат да загубят само инвестицията си. 3. Дружество с ограничена отговорност – то възниква след акционерното дружество, но е следващо по закон а и по сложност. Принципът на ограничената отговорност се ползва напълно, имат огромен успех, въпреки че единствени са научно създадени (не са възникнали сами). Създадено в Германия то е една от причините, въпреки късно то си обединяване и ограничените собствени ресурси, тя да се превърне в икономически колос в световен мащаб и дори успява да воюва сама с целия свят. ООД-то се оказва най-подходящата правна форма, която позволява на немските предприятия много успешно да се конкурират на световния пазар. 4. Следващата форма е акционерното дружество. То е специално пригодено за едрия бизнес, там е стихията му. За дребния бизнес то се явява много бюрократична и сложна форма. Но от един етап на горе бюрокрацията дава възможност да се организира една сложна система. Британската източна компания също е акционерно дружество. Има две разновидности: 4.1. Обикновено акционерно дружество; 4.2. Публично акционерно дружество – акционерни дружества чиито акции заживяват собствен живот на специален пазар наречен борса. Публичното дружество освен стомана например създава и капитал, който се реализира под формата на акции на борсата. Дружеството получава външни средства без да връща нищо, това е предимството на акционерното дружество. Създава се и постоянен контингент от желаещи да дават пари без да им ги връщаме обратно. Не всички обаче са публични дружества защото е скъпо. За да се достигне до етап в който всички ни тикат пари без да искат да им ги връщаме трябва да се натрупа доста капитал. 4.3. Другата разновидност са така наречените Европейски дружества, те могат да са обикновени или публични, но трябва да са акционерни. Особеното е, че са с над национален статут създадени са с регламент и целта е те да могат да местят седалището си без да се съобразяват с държавните граници, с териториалния суверенитет на държавите. Идеята е, че регистрирано на едно място дружеството може постепенно да е изместило фокуса на дейността си изцяло зад граница, но му се налага да прави събранията си където е регистрирано и да превежда всичките си документи на съответния език, Европейското дружество преодолява този проблем. 5. Командитно дружество с акции – то не успява да се наложи в България, идеята е, че и двата вида съдружници са с ограничена отговорност, но само едните съдружници могат да взимат решения. Това неравенство отблъсква съдружниците и те предпочитат да инвестират в АД-та. Освен тези форми на дружества можем да посочим и още две, които ни връщат на начална позиция. Защото казахме, че ограничената отговорност е важна за бизнеса и тя се реализира под формата на юридическото лице, но има възможност дружества и то на супер високо ниво, които са толкова едри и силни и не се притесняват от неограничената отговорност и понеже не искат да се занимават с формалностите около създаването на юридическо лице създават Консорциум. Консорциумът не е юридическо лице. При консорциумите обикновено като компенсация на неограничената отговорност идва целевият характер на консорциума с постигането на целта на консорциума той се прекратява. Целта обикновено е трудно постижима и това налага сдружаването на предприятията. Имаме и още една неправосубектна форма, която вече е от сферата на най-най-едрия и то трансграничен бизнес и това е Холдингът. Редица автора разглеждат холдинга като предприятие и то поликолективно. Холдингът е една фактическа организация няма договорна основа за разлика от консорциума, където се сключва договор за дружество. Връзките между участниците в холдинга са фактически и тези връзки са контролът, чрез който се осигурява функционирането на холдинга. Има едно дружество което контролира останалите дружества, има холдингово дружество и дъщерни дружества и сборът от холдинговите дружества и дъщерните дружества представлява холдинга и това е една супер структура. Ако едно дружество от холдинга закъса можем да го подкрепим или да го оставим да си загине без всякакъв риск за нас. Холдингът е супер гъвкав, напълно свободен от юридически форми. От юридическа гледна точка няма връзка между дружествата, но има много силна фактическа връзка. Трябва да се вземат сериозни предохранителни мерки, за да сме сигурни, че партньорите ни ще изпълняват задълженията си, с договори това не може да стане, защото докато се задейства юридическата отговорност загубите ще са огромни и за това, за да бъде сигурен един автомобилен концерн (холдинг), че той ще получава постоянно доставките на гуми холдингът просто си купува предприятието производител на гуми, оставя ръководството му, но ако това ръководство не изпълнява задълженията си тези ръководители ще бъдат отстранени и повече няма да могат да бъдат мениджъри и ще загубят статуса си в обществото. Това са връзките в холдинга и те, въпреки че са фактически а не правни, са много силни. На това ниво ограниченията на юридическото лице пречат. Следващият път ще разглеждаме вече предприятието като имуществен обект, вече от правна гледна точка. Представяме си юридическото лице и неговото имущество, това имущество е предприятието. ТЗ в чл. 15 като се опитва да дефинира предприятието от правна гледна точка го дефинира като една имуществена съвкупност – права задължения и фактически отношения. Предприятието от икономическа гледна точка е една съвкупност за осъществяване на дейност, това е предприятието в неговата динамика. Правната гледна точка го гледа в статично положение, но трябва да се вземе предвид, че за да съществува предприятието трябва структурата на имуществото непрекъснато да се променя чрез сключване на правни сделки – купува легени и продава легени. Необходима е печалба от този цикъл на сключвани сделки, за да може например едно предприятие, което продава легени, да съществува то трябва да получава печалба, за да покрива разноските за дейността си. Но правото се опитва да вземе предприятието в неговото статично положение. Въпросът исторически е бил дали предприятието е субект или обект на правото. Имаме функционално препокриване, ако кажем, че предприятието е субект ще имаме едно ООД от два субекта – самото ООД и неговото предприятие. Всъщност връзката е на форма и съдържание. Другата възможност за правото е да разгледа предприятието като правен обект и то го прави, като така изключва динамичността му. Определяйки какъв обект е предприятието законодателя е предпочел да го определи като имущество, но и тук това не е пълно, защото предприятието е и неговото управление. Определили сме предприятието като имуществен обект, но в определянето на неговото съдържание правото е безсилно, то определя предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. На практика това означава, че предприятието е съвкупност от правни отношения и др. Правото дефинира онези правни отношения, които имат сериозно обществено значение, а другото оставя на други регулатори като морал и религия. Предприятието е едно имущество, като казваме че е имущество, трябва да кажем, че това имущество е на търговеца. Така нещата влизат в едно познато русло – имаме субект – търговеца, нямаме предвид едно лице а дружество обикновено и обект – предприятието. Правото можеше да спре само с определянето на предприятието като имущество, но нямаше да е правилно и за това се добавят и фактическите отношения, защото предприятието има и управление. Това е познат за правото ефект например при владението, то също е фактическо състояние. Правени са опити да се дефинират фактическите отношения, не особено успешно, като отношения, които не са правни, но са част от предприятието и тези отношения водят до нарастване на стойността на предприятието. Тук вкарването на икономическия елемент ни върши много добра работа. Няма проблем да се извадят пасивите от активите и да определим чистото имущество на предприятието, но не това е истинската цена на предприятието, която се изчислява с много по-сложни формули, в които се имат предвид фактическите отношения, които могат да увеличат или намалят неговата стойност значително. Едно работещо предприятие може да струва много повече или по- малко от това което е спряло и е в процедура по несъстоятелност например. Когато едно предприятие е зле структурирано, това че работи всъщност е в негов минус, защото то работи на загуба. Такива предприятия трябва да се преструктурират и за това се продават на цена много по-ниска от тяхното имущество, но за тях трябва да се направят много разходи за оздравяването и преструктурирането му. Това правят финансовите инвеститори, те са специалисти по преструктуриране и след това продават предприятието много по-скъпо, те не са специалисти по дългосрочно управление. Може две предприятия, които са започнали с еднакво имущество, след година едното да е много по-скъпо а другото едва да крета. Това са фактическите отношения. Права 1. Вещни права – недвижими имоти, движими вещи, ценни книги. 2. Облигационни права – различни вземания, предприятието е кредитор по търговски сделки или длъжник. 3. Права на интелектуална собственост – много важни. Интелектуалната собственост е от фундаментално значение за предприятието, ако го разгледаме от икономическа гледна точка, защото обектите на интелектуална собственост са двигателя на технологичния прогрес. Тук е и търговската фирма в юридическия смисъл на думата – наименованието под което функционира предприятието. Това наименование се регистрира заедно с предмета на дейност, седалището и адреса на управление. Фирмата се състои от свободна част, която търговецът сам определя и задължителна за различните форми. Например за ЕТ – името и фамилията на търговеца, при събирателните дружества – фамилните имена на съдружниците. Търговецът се ползва от изключително и абсолютно право на регистрираната фирма. Изключително означава, че това право може да има само едно съдържание а абсолютно, че е спрямо всички, но въпросът е то имуществено ли е или не? Повечето учени смятат, че е имуществено най- силният аргумент в полза на това твърдение е, че то увеличава цената на предприятието, защото клиентелата познава това име и за нея това е важно, тя си обича нейната си фирма, собственикът не я интересува. Във връзка с фирмата има два иска – чл. 11 казва, че фирмата може да се ползва само от търговеца, който я е регистрирал и ал. 2 предвижда иск (вещен) срещу всеки, който нарушава това изключително право, да прекрати това използване и вторият иск (облигационен) е деликтен – за обезщетение за вредите. 4. Членствени права – много често явление е едно дружество да е съдружник в друго дружество, тогава това дружество има членствени права във второто и това може да увеличи цената на дружеството, защото то осъществява контрол върху процеса на вземане на управленски решения. В общото събрание може да има акционери, които въпреки че не държат всички акции, оказват почти сто процентово влияние върху вземането на решенията. Така се получава много с малко разходи. Задължения В търговския оборот не може да не си длъжник, както не може и да не си кредитор, защото със сключването на сделките постоянно се сменят ролите, за да се извлече печалба от отделните сделки, печалбата е минимална, за да се извлече повече трябва да се набира оборот от множество сделки. Освен това, за да има печалба трябва да има плащане на пари, това рядко става на ръка, а при банковите плащания има фактическо разминаване, заради техническото време, в което можем да сме длъжници, въпреки че сме платили. Задължения по дългосрочни заеми - задължения може да има за банкови кредити може да има и под формата на заемен капитал. Кредитирането е възможност на дружеството да се ползва от повече капитал и да изпъкне с едни гърди пред конкуренцията. Задълженията са нещо добро ако са разумни. Чисто имущество Разликата между правата и задълженията. Добре е да е положителна, защото иначе ще има проблем с баланса. Фактически отношения 1. Доброто управление; 2. Потенциала в развитието на управлението; 3. Добрата пазарна ниша – предприятието се е набутало добре в ниша, от която не може да го избута конкуренцията; 4. Клиентелата – разбираме потенциала в развитието на тези отношения, това са фактическите отношения, защото по принцип отношенията между клиентите и дружеството са правни; 5. Стабилността на предприятието. Когато говорим за фактическите отношения и тяхното значение трябва да споменем и търговската несъстоятелност. Логично е ТЗ да регламентира търговците, защото това са правните субекти, логично е да урежда сделките, защото това са юридическите факти, но защо търговската несъстоятелност не е в ГПК. Защото търговската несъстоятелност има за цел да реши един чисто материален въпрос – въпроса с оздравяването на предприятието. Установило се е, че този въпрос е най-добре да се реши в съда, защото с договори е много трудно да се разрешават спорове. Необходим е арбитър, това може и да е изпълнителната власт, някаква агенция например, но този орган трябва да решава спорове, а най-добър в решаването на спорове е съдът. Разбира се в този случай, по закон, съдът използва сериозни външни експертизи, синдици и т.н. Но защо се ползва тази сложна процедура? Защото длъжникът трябва да е неплатежоспособен, тоест колкото и да го съдим, той няма пари, за да изпълни своите дългове. Гражданският процес не може да ни помогне, той може да установи налице ли са определени права и когато го направи да събере тези права, но когато длъжникът е неплатежоспособен няма как да се осъществи второто. Когато предприятието не може да плати дълговете си няма как да се вземат парите от роднините му или да се продаде в робство. Понеже предприятието е динамично то ако се управлява правилно може да натрупа капитал и да плати дълговете си, това може да се направи от длъжника, но е малко вероятно, това може да се направи от кредиторите, те са опитни в бизнеса, за това са кредитори, те използват опитни мениджъри, избрани от тях синдици, които да оздравят предприятието. Ценни книги Няма легална дефиниция на ценна книга поради теоретичната трудност да се намери обобщението, което да ограничи основните признаци на понятието. В различните закони се определят различни видове ценни книги. Теорията се е постарала да извлече такава дефиниция а и някой законодателства като Шевейцарския кодекс на облигациите. Ценните книги представляват документи, които материализират права, като упражняването и прехвърлянето на тези права може да стане само чрез самия документ. Защо съществуват ценните книги? Съществуват заради правата на които са носители и то съществуват заради динамиката на тези права. Правото си е право, то си има носител, но този носител иска да може винаги да упражнява това право и да може да го прехвърля когато си иска. Прехвърлянето на права чрез цесия е сложно а прехвърлянето на право чрез предаването на ценната книга – просто. Така ако един купувач на стока от Сингапур трябва да получи тази стока по вода след три месеца, той може да получи веднага след продаването на стоката документ за собственост над тази стока и той може да продаде стоката, още докато тя пътува, с прехвърлянето на конусамента. Така и един търговец, вместо да взима дължимото му злато от длъжника и да се разхожда с него през гората, може да вземе само една хартийка, която да разочарова разбойниците, но с която може да си вземе парите от банката на две преки от тях. Има четири елемента в това определение: 1. Формален елемент - ценните книги са документи. Документа можем да разглеждаме като писмено доказателствено средство относно обстоятелствата посочени в него. Документът доказва текста и доказва неговата автентичност. В документа нещо пише, това документът го доказва защото е в писмена форма и съответно доказва автентичността на написаното, защото има подпис. При ценните книги документът показва съдържанието на правата по документа, освен това носителят на правата се е подписал. Ценните книги са движими вещи, вещното право ги приравнява на вещи. Но трябва да знаем, че те са нещо повече от вещи, защото съсредоточават вещното право върху книгата документ, но също така и правата които са записани в документа. Документите могат да бъдат обикновени писмени документи, могат да бъдат и електронни. Законът за електронния подпис урежда електронните документи, които имат доста предимства, защото писменият документ е свързан с рискове от неговото изгубване, открадване, унищожаване, въпреки че има процедура за неговото обезсилване, но тази процедира е сложна. Докато електронната форма прави нещата много по-безрискови, въпреки че има хакери и риск от сривове тези рискове са доста по малки, практиката доказва това. Видовете – според този белег са два вида, вече стана дума за това, тях законодателят нарича налични и безналични при наличните имаме писмен документ а при безналичните електронен носител; 2. Същностният елемент – те материализират права. Именно това прави ценната книга ценна, дава възможност тези права да бъдат отделени или от вещите или от съгласието между кредитор и длъжник, те се откъсват от първоначалното си предназначение. Какви могат да бъдат тези права? Може би поради проблемите с доказването на вземанията и проблемите с цесията най-много ценни книги материализират правото на парично вземане. Правото на парично вземане може да докажем чрез договор, чрез разписка и т.н., но не можем да откъснем вземането, за да го прехвърлим, например цесията е тромава, за това имаме ценни книги. Ценната книга може да носи вещни прав – тук има отделяне на правата от веща. Ценните книги могат да носят и членствени права (правото на членство в ЮЛ), основно тук говорим за акционерни дружества, но законодателството допуска ценни книги да материализират членство и в други ЮЛ. И тук отделяме членството от съдружника, както правим с кредитора при вземането. Следователно има три вида ЦК: такива които материализират право на вземане, право на собственост и членствени права. 2.1. Прието е такива които материализират право на вземане да се наричат парични и такива са: 2.1.1. Чекове – дават възможност да се плати без пари. Това е възможно ако имаме парична сметка в банка (авоари) и издадем чека до размера на тези авоари. Защо да носим пари в джоба си и да рискуваме да ни оберат, когато можем да носим много повече пари под формата на чекова книжка. 2.1.2. Полиците (менителница и заповед на заповед) – менителницата прилича на чека плащам без пари, при записа на заповед все едно плащам днес без пари а с пари ще платя след шест месеца. 2.1.3. Облигациите – акционерното дружество се финансира като тегли заем, но не от банка а от гражданите и този заем не се носи от договор с всеки един от заемодателите които може да са хиляди а се носи от едни пак документи наречени облигации и с този документ носителя му може на падежа да си иска парите заедно с лихвата. 2.2. Материализират право на собственост това са конусамента и складовия запис. При складовия запис стоката стои в склад и вместо да се вади от него собствеността може да се прехвърля с прехвърлянето на документа. Същото е с конусамента стоката плава по вода половин година и през това време може да си смени собствениците многократно. 2.3. Членствени ценни книги които материализират правото на членство в акционерни дружества основно защото акционерните дружества са създадени специално за да се носи членството от ценна книга наречена акция. Закона за пазарите на финансови инструменти допуска членството и в други видове ЮЛ да се носи от други видове ценни книги, но това не е много разпространено. 3. Два функционални елемента - упражняването и прехвърлянето на правата те оправдават съществуването на ценната книга. Именно възможностите за лесно упражняване и прехвърляне на правата по ценните книги е причина тези книги да се появят. 4. От гледна точка на прехвърлянето ги делим на ценни книги на преносител, ценни книги на заповед и поименни ценни книги. Значение има е упражняването на правата. 4.1. Най-прости са ценните книги на приносител, тази книга е анонимна защото всеки може да упражни правата, а се нарича ценна книга на приносител от гледна точка на предаването, което става най-просто – чрез предаването на ценната книга. 4.2. Ценни книги на заповед – те вече не са анонимни на тяхната лицева страна е написана фирмата или името на лицето което се ползва от правата по тази ценна книга обаче след тази фирма или има една словесна формула „или на неговата заповед” тоест според нареждането на записания на някой друг. Ако една ценна книга се издаде на заповед това означава, че тя също се издава, за да бъде прехвърлена. Полиците са типичните представители на ценните книги на заповед. Това как се издават ценните книги зависи от това какво е намерението на договарящите. Например ако купувачът е спекулант и не мисли да получава собствеността, ще се издаде на преносител. Прехвърлянето става чрез джиро. Джирото представлява едно просто записване на гърба на ценната книга, че тя се прехвърля еди кога си на еди кой си от еди кого си. Това е джирото, без някакви специални доказателства за права, те се доказват с написаното на ценната книга, ако има оспорване е друго. 4.3. Поименни ценни книги – те приличат на ценните книги на заповед по това, че на лицевата страна също има името или наименованието на титуляра на правото на собственост, но без словесната формула. Целта на купувача на стоката, който иска конусамента да бъде издаден поименно, е да получи стоката, тя му трябва, а не да я прехвърля. Все пак правото допуска прехвърлянето на поименните ценни книги, но чрез цесия. Има още едно деление на ценните книги – на обикновени ценни книги или традиционни ценни книги и инвестиционни ценни книги тоест ценни книжа. Ценни книги и ценни книжа не са синонимни. Ценните книжа са ценни книги, чрез които се инвестира, те представляват финансови инструменти. Какво е финансовият инструмент? Финансовият инструмент няма друго предназначение освен да се инвестира в него с цел печалба. Инвестирането по принцип е такава дейност, да инвестираш означава да вложиш пари някъде, с цел да се получат повече пари, не те интересува потребителската стойност на това в което се инвестира. Веща ни интересува само като трансмисия, която ще увеличи нашите пари. Купуваме апартамент не за да живеем в него, защото ще го амортизираме, а ние искаме да го продадем, за повече пари може да го ремонтираме. Може да се инвестира само в неща с имуществена основа и инвестирането се прави на базата на икономически изследвания. Не можем да инвестираме в нивото на река Дунав, защото това е чист хазарт – там основата е само шансът. Във всичко може да се инвестира стига да има имуществена основа, но финансовите инструменти се ползват само с инвестиционна цел, докато апартамента, който купувам, мога да продам с цел печалба, но мога и да живея в него. Финансовите инструменти се изразяват само в разлики в цени на пазара. Тук има много строги правила за тези инструменти и към тези които ги създават – емитентите и посредниците, и за самия пазар, има и специален орган за контрол. Само големи професионалисти, включително и с големи финансови възможности, се допускат до пазара на ценни книги. Финансовите инструменти носят и права от които инвеститорът може да се възползва. Инвеститорът може да разгледаме и като инвеститор и като потребител на правата в тези книги. Акциите са първите ценни книжа и са типичен пример, може да се инвестира в акции с очакването техният курс да се покачи, без изобщо да ме интересува дружеството, чиито акции купувам. Но аз мога да имам и друг интерес – дивиденти от тези акции, в този случай аз ще участвам в общото събрание, ще участвам в гласувания, ще оказвам контрол върху решенията на дружеството и т.н. От тази гледна точка гледаме ценните книги като такива, а не като ценни книжа. За да е по-лесно, законодателството прави разграничение кога става въпрос за ценни книги и кога за ценни книжа. За това законодателството дели акционерните дружества на два основни вида: обикновени АД и публични АД. С акциите на обикновените АД не може да се търгува, въпреки че могат да се продават и купуват. Разликата между сключването на сделки и търговията е в информацията не просто в количеството на сделката. Когато сключваме сделка офертата се отправя към определено лице, преговорите преди сделката също се правят с определено лице. При търговията информацията се предлага на всички – към потенциалната ни клиентела. В обикновените АД можем да си прехвърляме акциите колкото си искаме пъти, но не може да си предлагаме акциите публично – на всеки който би искал да ги купи на пазара. Ценни книжа могат да бъдат и облигациите, но има категории. Винаги са финансови инструменти: държавните ценни книжа, общинските ценни книжа, компенсаторните инструменти, акциите на публичните дружества. В България се появиха две групи книжарници в едната група можем да си купуваме книги обикновено една може би две – една за четене другата за пазене. Другите книжарници са за канцеларски материали от там си купуваме кочани от по 500 бланки примерно за нещо. Ценните книги също могат да са няколко, но ценните книжа се издават на емисии в огромни бройки, за да се създадат колкото се може по-големи възможности за инвестиране. Ако пуснем на пазара една акция от 10 000 лв. ще я купи само един, освен това ще се замисли сериозно дали да го направи, но ако пуснем 10 000 акции по 1 лв. ще има много купувачи, като те си решават по колко акции ще купят. Всички тези ценни книги могат да са част от предприятието било под формата на ценни книги било като ценни книжа. Сделки с предприятия Правният ред позволява да се сключват сделки с тази особена имуществена съвкупност предприятието. Сключването на сделки не означава заличаване на търговеца от търговския регистър. Не е така защото в патримониума на търговеца влиза една значителна сума с която той може да започне бизнес ако иска. Сделки с предприятия Два вида Прехвърлителни При прехвърлителните сделки предприятието излиза от патримониума на един търговец и влиза в патримониума на друг, другата страна не може да не е търговец това е извод който извеждаме от ТЗ чл. 14. Могат да бъдат продажба, замяна и дарение. Към тях можем да добавим и завета. От практическа гледна точка реално значение има само продажбата. Замяната, дарението нямат кой знае какъв смисъл. Заветът се прави с цел да се облагодетелства лицето, но при предприятието това не винаги е така. За сделките с предприятия законът е предвидил форма – писмена с нотариална заверка на подписите, като трябва да се уведомят кредиторите. Прехвърля се цялото предприятие, и правата и задълженията. Тук има редица особености ако предприятието включва недвижими имоти няма нужда от нотариална форма за тяхното прехвърляне, но си трябва вписването в имотния регистър. Освен това във връзка с прехвърлянето на задълженията при класическата фигура на встъпване в дълг поемане на дълг е необходимо кредиторът да знае това което става, за да не бъдат увредени неговите интереси. Тук обаче това не става има само едно уведомяване и настъпване на солидарна отговорност между прехвърлителя и приобретателя. Това се прави защото кредиторите са много и сделката по прехвърлянето би била невъзможна ако се иска съгласието на всички. Защо се прави една продажба на предприятие? Защото основната цел при продажбата на предприятия е обединяването на предприятия – концентрацията на капитал. Купувачът на предприятие купува предприятие, защото той има предприятие в същата сфера и желае да обедини своето предприятие с това, което иска да купи. Ползата на купувача е, че той обединява своето предприятие с предприятието на продавача и ефектът, който се очаква, винаги е синергитичен – не простият сбор от имуществата. В законът е предвидено, че решенията за продажба на предприятие се взимат със същото мнозинство както решенията за преобразуване на предприятието, което показва функционалната връзка на преобразуването с продажбата на предприятието. В случая говорим за квалифицирани мнозинства на ¾ от общото събрание. Ако дружеството е ООД ¾ от капитала на дружеството – съдружник или съдружници, които притежават дялове от 7 500 лева в дружество което има капитал от 10 000, могат да вземат решение. При АД пак ¾ от капитала, но капиталът, който е представен на общото събрание под формата на акции с право на глас. Това дава възможност на акционер, който притежава далеч по-малко от 75% да контролира съответното решение, защото на едно събрание ако няма кворум например заседанието се отлага за друга дата не по-малка от 14 дни и тогава ако няма кворум се прилага принципът на спадащия кворум. Но така или иначе мнозинствата от ¾ изискват значителна степен на съгласие. Освен тези сделки – прехвърлителни (с облигационно вещен ефект), има още една сделка с много важно практическо значение която е типично търговска и се нарича накратко апорт на предприятие. Апорт – внасяне в търговско дружество под формата на непарична вноска. В случая непаричната вноска в търговско дружество е под формата на предприятие. Вносителят на вноската не внася някакво имущество а внася, бивайки търговец, цялото си предприятие в дружеството. Страните са търговецът, който ще извърши апорта и самото дружество в което се внася вноската. Това може да стане при самото учредяване на търговското дружество, но това е по-редкият случай, по-честият е вноската да се извърши след като дружеството вече съществува просто нов съдружник се включва в дружеството, но вместо парична вноска внася цялото си предприятие. Целта на сделката отново е обединяване на предприятия както е при продажбата и вливанията. За разлика от продажбата и подобно на вливанията тук пари не се плащат това е ползата за дружеството то получава едно предприятие което се обединява с неговото без да плати за него нищо. Другата страна получава членство в дружеството, ако дружеството е ООД получава дялове, ако дружеството е акционерно получава акции. Капиталът на двете дружества се увеличава за сметка на новоиздадени дялове или акции и тези дялове или акции се предоставят на търговеца, който апортира цялото си предприятие в дружеството. Този търговец обикновено е също дружество и при продажбата той получава пари а при апорта получава дялове или акции в другото дружество. Чрез тези дялове или акции това дружество може да получи контрол при взимането на решенията в другото дружество. И обикновено, за да се съгласи апортьорът да внесе цялото си предприятие в другото дружество, той получава ако не контрол за взимане на решения то поне възможност за значително участие в процеса на вземане на решение. Един парфюмериен завод иска да получи инсталация за преработка на розово масло, което също е дружество, чрез апорта голямата компания получава инсталацията заедно с връзките с производителите на рози например а малкото предприятие получава контрол или по значително участие в процеса на взимане на решения. Тук формата също е значително по-опростена от вливането. Непрехвърлителни сделки Изрично споменатите от законодателство сделки са лизинг на предприятие и залог на предприятие. Най-характерно за лизингът е, че подобно на наема се прехвърля ползването, това е лизингът – наем с изключване на защитните клаузи от ЗЗД за наема. Може да има обаче и лизинг с клауза за изкупуване, при който с плащането на последната вноска се прехвърля и собствеността. Обикновено когато говорим за лизинг имаме предвид второто – едно разсрочване на изплащане, по това има прилика с продажбата на изплащане. Разликата е, че при продажбата на изплащане правото на собственост преминава с предаването на веща, а при лизинга правото на собственост преминава в крайния момент, когато се изплаща самата вещ. Така че при избора на двата способа трябва да си зададем въпроса кога искаме да стане прехвърлянето на собствеността. Тогава въпросът ще бъде за контрола върху процеса на вземане на решения в предприятието, ако е продажба това става веднага, ако ще е лизинг лизингодателят би трябвало да си запази всички права за взимане на решения, но това би обезсмислило сделката за това няма пречка да се предвиди в договора някакъв взаимен контрол, за да се изключи увреждане на интереса на лизингополучателя. Залогът на предприятие е доста по-често срещана сделка с доста по-подробна уредба. Залогът на предприятие е в Закона за особените залози този закон дава възможност да се залагат по-разнообразни обекти от ЗЗД, което дава възможност да се залагат само вещи и недвижими имоти, докато ЗОЗ дава възможност за залог на предприятия и на интелектуална собственост дори. Залогът изисква залогодателят да задържи предприятието което е заложил, но дава възможност на кредитора да го управлява, той може да иска да се назначи негов управител. Целта на управителя назначен от кредитора е да не позволи на длъжника да уврежда интересите на кредитора. Това е добре и за двете страни, ако длъжникът е управлявал добре той ще може да изплати дълга си на падежа и да има още по-добро предприятие след това. Ако длъжникът никога не е имал намерение да плати дълга си кредиторът ще получи по- добро предприятие с по-висока цена. Клон Клонът представлява едно териториално поделение на предприятието. В теорията отдавна има спор дали клонът не е отделно предприятие, тоест дали да не се даде възможност на търговеца да има повече от едно предприятие. Но практиката и закона не го допуска и правилото е, че търговецът може да има само едно предприятие и от там мястото на клона е като териториално поделение по аргумент от чл. 17 ал. 1 ТЗ, който дава право на всеки търговец да открие извън населеното място където е адреса му на управление клонове, като клоновете трябва да се впишат в агенцията по вписването и най-важното от това вписване е, че клонът получава свой управител, защото трябва да се впише и името на управителя на клона. Възможно е предприятието да има поделение извън населеното място които да не са клонове. За това възниква въпросът, защо да регистрираме клон вместо да си имаме просто едно териториално поделение? С вписването на клон се предоставя значителна самостоятелност на клона и неговият управител управителя не е на трудов договор а на договор подобен на договорите за управление и така сме се отървали от задълженията си по организиране дейността на тези териториални поделения. Този извод може да се направи от чл. 19 даващ значителна самостоятелност на управителя от счетоводна гледна точка. Чл. 20 предоставя ангажираност в по-голяма степен на клона по отношение на кредиторите. От второто изречение на чл. 19 става ясно, че клонове могат да откриват и не търговци, такива клонове могат да откриват и фондации и сдружения с нестопанска цел и тези клонове да развиват търговска дейност. Клонове в България могат да регистрират и чуждестранни лица без те да са търговци. От гледна точка на отговорността обаче нямаме ограничаване на отговорността в рамките на клона – процесът се води от клона, обаче срещу търговеца. Клонове казахме могат да регистрират в България и чуждестранни лица за клоновете на чуждестранни лица има особени изисквания в чл. 17а, но това са общи изисквания. В много български специални закони се предвиждат много строги специални правила за регистриране на чуждестранни финансови институции в България, защото рисковете са много големи и контролът е много по-строг не само по чл. 17а ТЗ. Търговски книги Законът (чл. 53 ТЗ) изисква предприятията да водят търговски книги, което значи да водят счетоводство по реда на Закона за счетоводството. Това е икономически въпрос. Това което е важно да се спомене от правна гледна точка е разпоредбата на чл. 55 ал. 1, това че търговските книги могат да служат като доказателство между търговци за сключените сделки. Чл. 55 ал. 2 казва, че книги водени в нарушение на закона не могат да са доказателства в полза на този, който ги е водил. Правило още от римско време е, че никой не може сам да създава доказателства в своя полза трябва другата страна да се е подписала, тоест сама да е създала доказателства срещу себе си. Изключение от това правило са търговските книги и ако те са водени редовно според правилата на закона и ако това е така и няма други доказателства като доказателство могат да се използват търговските книги. Търговско представителство Функцията на представителството е да замества субекта, ако субекта не е в състояние, не иска или не може да участва в оборота правният ред му дава възможност да бъде заместен от своя представител. Търговското представителство представлява част от самото предприятие. Субектът ни е нужен, за да участва в сделките. Нужен ни е за управлението на предприятието и за представляването на предприятието. Нуждата от търговеца е, за да организира предприятието, за да то да участва в оборота чрез управленски решения. Представителството го разглеждаме като проекция на управлението в смисъл, че предприятието е организация добре организирано което го прави търговеца, но заедно с това предприятието не е изолирано и за да осъществи целите си има нужда от обмен с други предприятия като себе си. За това е нормално управляващия елемент да бъде и страна по сделките на това предприятие. Тоест онези които управляват дружеството и взимат управленските решения те решават и с кои други предприятия то да сключва сделки. Представителството ни дава възможност не просто да заместим субекта както е в гражданските отношения представителите в търговското право дава възможност на представителите да взимат и управленски решения дори на първо място да взимат управленски решения а като проекция на управленската власт и да подписват сделки. За това търговското представителство можем да разглеждаме като много по-широко от гражданското. Представителството е алтернатива на управленската власт на търговеца. По тази причина в гражданското право имахме три вида представителства законно, договорно и органно представителство. В търговското прави съществува само доброволното представителство, нямаме законно представителство, в търговските отношения лицата без воля нямат никакво място. Нямаме и органно представителство, защото органно представителство си имаме, но това не е търговското представителство, защото това не е алтернатива това е правилото – то си има органи. Търговското представителство може да съществува само в търговските отношения. Това има значение само при едноличните търговци, защото търговският представител на ЕТ може да действа само в рамките на предприятието не и на личното му имущество. Освен това в търговското представителство търговският представител може да извършва освен правни действия от името и за сметката на търговеца, но може да извършва и фактически действия, тоест неюридически действия, върху които правото не се разпростира. Тези фактически действия са взимането на управленски решения, това е което ни показва, че търговският представител има много по-широко значение от обикновена маша на търговеца. Търговецът се нуждае от представители когато е достигнал нивото си на некомпетентност и за това той е упълномощил професионалисти да сключват търговските му сделки. Това е разликата с гражданското представителство. Терминология Изтегляне 311.23 Kb. Сподели с приятели:
|