Поредица ние обичаме животните

- И какво от това? Какво толкова изключително има в това да си човешко съще-ство? - не се предаваше Джили.

- Можем да говорим - рече Джералдин.

- И да мислим - добави безвратата Пъфин.

- И да унищожаваме планетата - допълни Джили.

Това ги накара да млъкнат! Джили наистина умее да поставя тези двете на мястото им. Единственият отговор, който Джералдин успя да измисли, беше:

- Знам ги аз тия като теб! - и се отдалечи през двора, рамо до рамо с безвратата Пъфин.

- Такива хора ме вбесяват - рече Джили. - Тях изобщо не ги е грижа за страдащите животни.

- Така е - кимнах. - Никога не биха изминали целия път до Цветната долина само за да нахранят едно малко магаренце.

- Надявам се мама да ме пусне - рече Джили.

- Че защо да не те пусне? - попитах.

- Защото може да се стъмни. Тя не обича да излизам по тъмно.

- Ще се приберем много преди да се стъмни.

- Да, и ще ме накара да пиша домашни, сигурна съм.

- Но нали винаги разхождаме Калчо след училище!

- По пътя. Само за десет минути.

Вярно беше. Мама го извеждаше на дълга разходка сутрин. Ние след училище просто го раздвижвахме допълнително.

- Не е нужно да й казваш - рекох.

- Тогава ще започне да се тревожи, задето не се връщам.

- Майка ти пък все се тревожи!

- Не зависи от нея - мрачно рече Джили. - Просто си е такава.

- Е, аз отивам - заявих. - Моята майка няма да има нищо против.

Ха! Оказа се, че греша - моята майка също се заяде за домашните ми.

- Не искам да се върнеш уморена и да си претупаш домашните.

- Няма - отвърнах.

- И не искам да досаждаш на хората с тая подписка.

Изгледах я с укор. Какво искаше да каже с това, че досаждам на хората?

- Тази сутрин си ходила у госпожа Чери, нали?

- Ами да! - отвърнах.

Бях забравила. Отбихме се при нея на път за училище.

- Тя я подписа. Нямаше нищо против.

- Е, сега вече има. Разтревожена е. Смята, че може да е направила нещо нередно. Не бива да забравяш, че тя е доста възрастна и лесно се плаши.

Понечих да кажа, че няма от какво да се страхува. Просто бе участвала в подписка срещу отравянето с газ на нещастните норки, но когато мама изпаднеше в такова настроение, по-добре беше да не споря с нея, особено след като исках храна за магаренцето.

Мама ми даде два моркова, две пълнозърнести хлебчета, кифлички и една ябълка.

- Това би трябвало да му стигне - рече тя.

- Да й стигне - поправих я.

- Добре, да й стигне - рече мама. - И, Клара, не забравяй... не искам да претупаш домашните си!

Майката на Джили й позволи да дойде само при условие, че ще се прибере вкъщи най-късно в четири и половина.

- И като казвам четири и половина, говоря съвсем сериозно - строго заяви тя.

Така че се разбрахме да не пускаме Калчо от каишката, за да му попречим да гони зайците и да не се налага да тичаме след него. Иначе щяхме да изгубим ценни минути.

Щом тръгнахме, споделих с Джили, че трябва да измислим име на магаренцето.

- След като ще ходим да я наглеждаме... трябва да й дадем име.

Джили предложи да я кръстим Големи уши, но според мен беше твърде сладникаво.

- Като от глупава детска книжка.

Тогава Джили предложи:

- Агата - защото тъкмо четеше книга от Агата Кристи.

- Не може да кръстиш магарето си Агата! - отвърнах.

Джили се разсърди и рече:

- Добре де, тогава ти измисли нещо!

Помислих и рекох:

- Какво ще кажеш за Марги?

Все още сърдита, Джили рече:

- Какво да кажа?

- Ами нали тук я открихме... в Цветната долина.

- Щом искаш.

Така и я кръстихме... Марги.

Когато стигнахме до мръсния двор, я видяхме да стои в най-отдалечения край - навела глава и много унила. Някои хора ще попитат как съм разбрала, че е унила, след като не знам почти нищо за магаретата. Мога да отговоря само, че ако изпитваш някакви чувства към животните, безпогрешно долавяш кога са радостни и кога - не. А Марги беше много нещастна. Късаше ми се сърцето, като я гледах.

Наведохме се през оградата и я извикахме, а тя много, много бавно вдигна глава и ни погледна. Мога да се закълна, че очите й грейнаха! Сигурна съм, че ни позна. Сякаш я чух да си мисли (на магарешки език): "Това са момичетата, които се държат мило с мен и ми дават трева."

Но днес й носехме нещо много по-вкусно! Подадох й морков, Джили й поднесе хлебче, Калчо залая от вълнение, а Марги изпусна тежка въздишка, като че ли всяко движение й струваше невероятни усилия. Но очевидно искаше храната - или пък искаше просто да ни поздрави, а може би по малко и от двете - защото сковано тръгна към нас през ужасния, отрупан с боклуци, двор. Спъна се един-два пъти и ми се стори, че няма да успее да стигне до оградата, но ние продължихме да протягаме ръце с храна и да й подвикваме окуражително:

- Хайде, Марги! Добро момиче!

И най-сетне тя успя да ни достигне.

Харесаха й всичките меки храни - кифличките, бисквитите и пълнозърнестите хлебчета, но морковите и ябълката като че ли бяха прекалено твърди за нея, така че се наложи да отхапваме парчета и едва след това тя успяваше да ги поеме. Калчо не можеше да разбере защо раздаваме цялата храна! Не спираше да подскача, опитвайки се да грабне нещо за себе си, но ние не му позволихме.

- Не бъди такъв лакомник - укорих го. - Това нещастно малко магаренце има нужда от храна.

- Толкова е жестоко да я държат в тая мръсотия - рече Джили.

- Да, а няма дори и навес - добавих. - Какво ще прави, ако завали?

Нямаше дори дървета или храсти. Беше направо отвратително. Имаше едно място, където някой като че ли беше излял маслото от автомобила си - толкова черно и лепкаво беше. А водата й за пиене се намираше в старо метално корито, по чиито стени се бе образувала зеленикава тиня.

- Смятам, че това съвсем не е редно - рекох.

- А и краката й изглеждат странно - обади се Джили. - Виж! Целите са подути и на буци!

- Да, като налъми.

Предните й копита бяха сплескани и извити нагоре. Никога не бях виждала магаре с такива крака. Но всъщност не бях виждала и много магарета. Доколкото имах представа, това беше естествено. И все пак не смятах, че трябва да бъде държана съвсем сама в това мъничко дворче без никакъв навес, цялото затрупано със стари автомобилни части. Някои сигурно се търкаляха тук от години, защото бяха наполовина заровени в земята и започнали да ръждясват. Нищо чудно, че на горката Марги й беше толкова трудно да се придвижва. Едва ли можеше да направи и крачка, без да се натъкне на нещо остро.

Целунахме я и й прошепнахме, че ще се върнем на следващия ден с още храна, но наистина ни беше неприятно да я оставим така. Изглеждаше толкова нещастна, застанала с наведена глава.

Щом се прибрахме вкъщи, опитах да поговоря с мама за нея, но мама беше уморена - беше изгладила огромна купчина дрехи и искаше единствено да се настани удобно и да погледа телевизия. Когато й разказах за Марги, тя въздъхна и рече:

- Щом в двора има вода, очевидно някой се грижи за нея.

- Но там няма никакъв навес! - възразих. - А и мястото е толкова неприятно!

- Съгласна съм, че не е много хубаво - отвърна мама. - Но не ми се вярва тя да е много придирчива.

- Ами ако завали? - настоях. - Какво ще прави тогава?

- След дъжда ще изсъхне! - сопна се мама. - Не се тревожи за нея. Сигурна съм, че магаретата са много издръжливи.

Отговорих, че повечето магарета може и да са издръжливи, но че според мен Марги не е.

- Тя не можа да сдъвче морковите и краката й бяха целите сковани.

- Значи сигурно е стара. Всички остаряваме! Както и да е, засега тя е добре, тъй като времето е хубаво и топло, освен това е хапнала кифлички и пълнозърнест хляб. Какво още би могло да иска едно магаренце?

Компания, предполагам. И хубава мека трева. И малко навесче, под което да има цяла купа сено.

- Клара, радвам се, че те е грижа за магаренцето - рече мама, - но трябва да внимаваш това да не се превърне в мания.

- Как мога да остана равнодушна? - извиках. - След като се извършват такива жестокости!

- Човек прави това, което е по силите му - рече мама.

- С Джили сме се заклели да правим всичко, което е по силите ни. - Добавих, че това се е превърнало в мисия на живота ни. - Сега, когато сме приятели на животните.

- Стига това да не пречи на учението ви - възрази мама.

На следващата сутрин, когато с Джили поехме към училище, тя изглеждаше доста унила.

- Мама ми се скара - рече тя.

- Защо? - попитах. - Какво си направила? Прибрахме се вкъщи точно в четири и половина!

- Да, но я попитах дали бих могла да получа пет лири от спестовния влог за жилище и тя поиска да знае защо. Когато й обясних за какво ми трябват, тя каза, че не е сигурна дали би желала да се забърквам в такива неща.

- Какви неща?

- "Приятели на животните".

- И защо не?

- Нямам представа. Изглежда, мисли, че може да тръгна да чупя прозорци или нещо такова.

- Те не вършат такива неща - възразих. - В листовката им пише, само мирни средства.

- Зная. Казах й. Но въпреки това тя е против.

- Тя не е добре!

- Тя ми е майка!

- Нали няма да ти попречи да станеш член на организацията? - попитах обезпокоено.

- Не, но каза, че училището трябва да бъде на първо място.

- Е, и мама е на същото мнение.

Като се върнахме от училище, не си губихме времето с ядене, а взехме храна и заедно с Калчо отидохме право при Марги. Този път тя наистина ни позна! Стоеше до старата изпочупена ограда и бе протегнала глава през нея, отчаяно опитвайки се да достигне хубавата сочна трева, която растеше отвън. Щом я повикахме, тя ни погледна и нададе смешния си магарешки рев:

- Ии-йо!

Марги много се зарадва да ни види. Изяде храната, която й бяхме донесли - още кифлички и хляб, и ни позволи да я погалим по главата, сякаш беше куче. Обаче около нея все така се търкаляха стари части от автомобили и аз просто не можах да издържа.

- Ще прескоча да разчистя малко - рекох на Джили.

Марги остана напълно спокойна, когато се прехвърлих през оградата и се озовах при нея. Но не и Калчо! Той започна силно да лае и заподскача лудешки. Никак не обича някой да отиде на място, което е недостъпно за него. Марги като че ли се обезпокои от шума. Сви уши назад и завъртя очи, така че се наложи да се приближа до нея и да я успокоя, докато най-сетне Калчо млъкна.

Успях да разчистя някои от боклуците и да ги напъхам в изгорената кола, но останаха още много, а Джили започна да ми опява:

- Хайде, Клара, да тръгваме!

Майките ни бяха въвели правилото, че в четири и половина трябва да сме си вкъщи, а вече бе почти толкова.

- Още малко! - повтарях. - Само да махна това тук!

Наистина ми се искаше да разчистя поне мъничко местенце, където Марги ще може да се движи, без да се нарани. Накрая Джили ме заплаши, че ще вземе Калчо и ще се прибере без мен, ако не изляза веднага.

- Добре де - отвърнах и неохотно се изкатерих обратно през оградата. - Поне е малко по-чисто. Но трябва да се върнем и да довършим.

- Бързо, че мама ще побеснее! - беше единственото, което успя да каже Джили.

- Когато дойдем отново утре - рекох, докато тичах задъхано след Джили, - трябва да донесем въже със себе си. Ще вържем Калчо за някое дърво, за да можем двете да влезем в двора и да разчистим боклуците. И ако успеем да намерим отнякъде сено...

Представях си как към края на седмицата всичките отвратителни боклуци са събрани и натрупани в колата, а Марги е потънала в легло от хубаво, приятно ухаещо сено или слама. Бях толкова невежа, че нямах представа каква е разликата! Вече зная. Сеното е изсушена трева. Сламата представлява стъбла от пшеница и други житни растения. Но тогава си мислех, че е едно и също, и дори нямах представа откъде може да се купи. Може би от магазин за домашни любимци. Но в Ридълстоун нямаше такъв магазин, така че трябваше да го купя в събота, когато с мама щяхме да отидем в града.

- Чудя се - изрекох, докато се опитвах да настигна Джили - колко ли ще струва сеното?

Джили не си даде труда да ми отговори или може би не й бе останал дъх. Тичаше като вятър, а Калчо възторжено я следваше по петите. Той обича всичко, което прилича на гоненица.

- Сигурно не е скъпо - рекох.

Реших, че отново ще изтръскам Юлий Цезар. Все още имах около три лири вътре. Дали за три лири можеше да се купи достатъчно сено? Достатъчно, за да бъде зарадвано едно малко магаренце? А междувременно щяхме да почистим двора и да го подготвим. Утре щяхме да се отървем от боклука, в четвъртък - да почистим коритото с вода, а в петък...

Реших, че в петък ще вземем на заем градинарските ножици на мама и ще нарежем купища и купища от хубавата сочна трева, която ще разхвърляме из двора, за да стигне на Марги, докато успеем да купим сеното. Или сламата. Което е по-евтино.

Опитах се да споделя с Джили всички неща, които ще направим, но мисля, че тя не ме чу или пък просто не обърна внимание. Беше твърде заета да тича. А после се оказа, че няма да можем да направим нищо от това, което бях намислила.

Когато на следващата сутрин се срещнахме преди училище, и двете изглеждахме унили.

- Снощи мама беше много ядосана - рече Джили. - След като не можела да ми има доверие, че ще се прибера, когато съм обещала, вече нямало да ме пуска никъде. Ти си виновна! - добави. - Не дойде, когато ти казах. А сега ще трябва да ходиш самичка - гласът й се извиси в ридание, изпълнено със самосъжаление. - И Марги ще ме забрави!

- Ще забрави и двете ни - промърморих.

- Защо? - Джили ме погледна обнадеждено. - И твоята майка ли беше ядосана?

- Сърдита като оса!

Бях й обяснила защо съм закъсняла. Разказах й, че съм почиствала боклуците. Но тя каза само: "Съжалявам, Клара. Ти не удържа на думата си. Не искам вече да ходиш там след училище. През лятото може да те пусна, но не и по това време на годината."

Умолявах я, милион пъти й се извиних и казах, че съжалявам, но тя не отстъпи.

- Знам, че аз съм виновна - признах смирено пред Джили. - Но толкова ми се искаше да разчистя двора, за да може Марги да се почувства по-добре!

Четвърта глава

Съучениците ни се втурнаха навън да се забавляват, оставяйки мен и Джили да посрещнем участта си. Да бъдеш задържан от госпожица Милсън през междучасието, не е шега работа. Мърси Хъмфрис извъртя очи към тавана, докато излизаше, а някои от другите ни съученици ни изгледаха със съчувствие. Обаче Джералдин Хупър се усмихна победоносно, а безвратата Пъфин се ухили гадно. Двете щяха да останат много доволни, ако госпожица Милсън ни смъмреше.

Макар че не можех да се сетя да сме направили нещо, за което да заслужаваме мъмрене. В началото на срока, когато бяхме лудо влюбени в Ерик Великолепни, търчахме като щури до стаите на шестите класове, поне по двайсет пъти на ден, и се криехме в шкафчетата с надежда да го зърнем през ключалката. Но откакто спасихме Калчо, сме толкова заети да помагаме на животните, че нямаме време за подобни глупости. Разбира се, човек никога не знае за какво ще се заядат учителите.

Не можах да повярвам на ушите си, когато госпожица Милсън каза, че е постъпило оплакване за нашата подписка срещу кожените палта! Очите ми станаха като палачинки! Кой би се оплакал, че някой се опитва да попречи на хората да носят кожи, одрани от гърбовете на животните?

Майката на Джералдин Хупър, кой друг! Джералдин Хупър - как не се бях сетила? - изтичала вкъщи и издрънкала какво сме направили, а майка й побесняла и разгневена дошла в училище да се оплаче.

- Но за какво? - попита Джили. - Ние просто молим хората да престанат да избиват с газ нещастните норки!

- Да, и да спрат да ловят с ужасни капани горките полярни лисици - добавих, чувствайки, че трябва да подкрепя Джили.

- Само това правим - каза Джили.

- Защото не можем да понасяме жестокостта - допълних.

Госпожица Милсън каза, че оценява това и че борбата срещу жестокостта е много похвална, но се оказало, че вуйчото на Джералдин Хупър притежава магазин за кожени палта (у-у-у!) и съвсем наскоро витрините му били изпотрошени (ура-а-а!) от фанатични защитници на правата на животните.

- Ето защо майка й е твърде чувствителна на тази тема.

Помислих си, че норките и лисиците също не остават безчувствени, когато им одират кожите, но не се осмелих да го кажа.

- Не сте направили нищо лошо - продължи госпожица Милсън. - Но правата на животните са доста спорен въпрос.

Намръщих се. Какво искаше да каже? Как така спорен въпрос?

- Не всички споделят вашите възгледи - допълни госпожица Милсън.

Настъпи кратко мълчание, след което Джили се опомни и рече:

- Искате да кажете, че има хора, според които няма нищо нередно в това да убиваш с газ животни?

- Не е лесно да се отговори категорич- но - рече госпожица Милсън. - Когато става дума за животни като норките, това не е противозаконно.

- Но е мъчение! - настоя Джили.

Джили е толкова смела! Аз не бих дръзнала да отвърна по този начин на госпожица Милсън. Смела съм, когато трябва да се действа. Джили е смела в спор. Предполагам, затова сме най-добри приятелки.

За беда госпожица Милсън никак не се трогна, каза само, че мъчение била твърде силна дума. Сетне ни обясни, че в бъдеще не бива да носим в училище никакви подписки, преди да сме говорили първо с нея.

- Зная колко сериозно сте се посветили на животните, но трябва да разберете, че за някои хора не всичко се дели на добро и зло.

Тя ни се усмихна приветливо, но двете с Джили се чувствахме доста потиснати.

- Разбира се, че всичко е или добро, или зло - рече Джили, щом излязохме на двора. - Жестокостта си е жестокост. Какво спорно има тук?!

Помислих си, че за нея би било успокоение да знае, че нейната майка не е единствената, която не проявява състрадание (макар другата да е майката на Джералдин Хупър). Но когато й го казах, Джили само сви рамене и мрачно изтъкна, че колкото повече коравосърдечни хора има, толкова по-трудно ще бъде да сложим край на жестокостта към животните. Тъй като без съмнение беше права, прекарах останалата част от деня, обзета от пълно униние.

- И дори не ни пускат да отидем при Марги - изстена Джили.

- Да - въздъхнах. - Целият свят е против нас!

Само защото не ни беше позволено да посетим Марги, това не означаваше, че не мислехме за нея. Мислих за нея през целия час по география, през целия час по френски, а по пътя към къщи разказах на Джили за плановете си да почистим дворчето й и да купим сено (или слама), за да й бъде по-удобно. Джили доста се поободри, щом изслуша замисъла ми. Съгласи се с мен, че би било много хубаво да го изпълним.

- Само дето ми се иска да го направим веднага!

- Зная - отвърнах. - Имам чувството, че трябва да чакаме сто години.

- Събота! Ще е като цяла вечност.

- Особено за бедното магаренце. Марги ще си помисли, че сме я забравили!

Жалко, че нито моята майка, нито майката на Джили щяха да ходят по-рано в града, но и двете бяха заети през седмицата. Мама работи вкъщи, а майката на Джили - в местния антикварен магазин, така че събота е единственият ден, в който обикновено отиваме до града.

- Ще помоля мама да тръгнем много рано - казах.

- Още рано сутринта - настоя Джили.

Мама бе доста изненадана, когато й казах, че би било добре в събота да станем много рано.

- Може ли, мамо?

- Щом смяташ, че ще успееш - засмя се тя.

Обикновено не се събуждам, докато мама не дойде да ме разтърси, но тази събота бях напълно будна още в шест часа и се наложи аз да отида да разтърся мама.

- Господи! Защо е това бързане? - попита тя.

Обясних й, че двете с Джили искаме да отидем до магазина за домашни любимци, а тя рече:

- Не разрешавам да купувате повече играчки на Калчо. Това куче е ужасно разглезено!

Калчо има цяла кутия с играчки! Вътре са събрани топки, въженца, пищящи таралежи, изкуствени кокали и кожени парчета за дъвчене, както и гумен пръстен, който Калчо много обича да дърпа от ръцете ти. Предполагам, би се радвал да има още много забавни неща! Но казах на мама, че няма да купуваме играчки на Калчо, а сено за Марги. Мама само поклати глава и рече:

- С това харчене, струва ми се, никога няма да имаш нови маратонки.

Тя просто не можеше да приеме, че сега сме приятели на животните и че такива неща като нови маратонки вече са без значение за нас.

Щом стигнахме в града, оставихме мама и Бенджи да напазаруват в супермаркета, а ние се отправихме към магазина за домашни любимци.

Майката на Джили не й разреши да изтегли пари от влога си за жилище, за да се присъедини към "Приятели на животните", но каза, че ще й даде на заем, а Джили трябва да й ги върне от джобните си пари. Това означаваше, че не би могла да ми помогне за купуването на сено за Марги (само дето се оказа, че сламата е по-евтина). Джили бе много притеснена, че не може да даде пари, но аз я успокоих, че няма значение. Тревожех се по-скоро как ще отнесем балата слама обратно до колата. Балата бе доста обемиста и трудна за носене. И тежка, на всичкото отгоре! Като хора от града, естествено, не се бяхме сетили за това.

За щастие продавачът в магазина бе много любезен. Каза, че можем да я натоварим на количката му и да я откараме до паркинга. Помолихме го да запази балата, докато се върнем, и се втурнахме към кафенето, където си бяхме уговорили среща с мама и Бенджи.

- Мамо! - извиках. - Мамо!

- О, не, какво сте направили пак? - попита мама.

- Купихме слама, мамо! За Марги! Продавачът от магазина ще ни заеме количката си, за да я докараме до колата.

- Разбирам - рече мама. - И после какво ще стане?

- Ще я занесем и ще я сложим в двора на Марги - казах.

- А помислила ли си как ще я отнесем вкъщи?

- Ами... с колата - отвърнах.

Мама ме изгледа и повдигна вежди. И изведнъж разбрах какво има предвид! Колата ни няма багажник и е само с две врати. Съвсем мъничка е!

- С Клара бихме могли да седнем върху сламата - предложи Джили.

- Ще се наложи - отвърна мама.

Добре, че мама не е чистница! Купето на колата заприлича на обор, след като успяхме да пъхнем балата слама и да я натикаме на задната седалка. Не остана място двете с Джили да седнем отгоре, а не можехме да помолим Бенджи да си сменим местата, защото на него винаги му става лошо отзад, и то много повече отколкото отпред. А и това си е достатъчно неприятно, повярвайте ми! Налага се да спираме на всеки няколко минути, за да повръща. Така че трябваше да се сбутаме до балата и се наложи да седна в скута на Джили.

Джили не спря да мърмори. Първо се оплакваше, че съм прекалено тежка. После - че съм я смачкала, а накрая - че дупето ми било прекалено кокалесто. Каква глезла! Казах й да млъкне и да си мисли за Марги.

Решихме, че следобед, като идем при Марги с мама и Бенджи - той настоя да дойде, ще вземем метлата на мама и други инструменти, за да подготвим мястото за разхвърлянето на сламата в неделя.

- Вие двете сте полудели! - рече мама, но не смятам, че наистина мислеше така. Или пък нямаше нищо против лудостта ни. Каза ни, че може да приберем сламата в бараката, позволи ни да вземем метлата, гумени ръкавици и четка. Тя носеше метлата, а аз - кофата, в която беше всичко останало. Джили пък мъкнеше още две кофи, които майка й бе казала, че може да вземе, стига да ги върнела в състоянието, в което ги била намерила. Преценихме, че са ни нужни три кофи за водата от мръсното корито на Марги.