Поредица ние обичаме животните

Но и с тях не успяхме да се свържем!

И тогава на Джили й хрумна наистина смела и чудесна идея.

- Знаеш ли какво мисля, че трябва да направим? Смятам, че трябва да се опитаме да открием стопанина й. Сигурно няма да е много трудно. Вероятно живее наблизо.

Бяхме забелязали, че в подножието на хълма, недалеч от ужасното мръсно дворче на Марги, са скупчени няколко доста неугледни къщи със стари повредени коли пред тях и изоставени мотоциклети.

- Сигурна съм, че стопаните й живеят там - рече Джили. - Смятам, че трябва да отидем, да ги открием и да поговорим с тях.

- Кога? - попитах.

- Веднага! Мисля, че трябва да отидем сами, за да не би да имат ужасни зли кучета, които да се нахвърлят на Калчо. А следобед ще го изведем на разходка както обикновено и ще идем да видим Марги.

- Ами домашните? - промълвих плахо.

Беше толкова необичайно за мен да проявя колебание, когато ставаше дума да се действа, но просто бях твърде изненадана от решителността на Джили. Струва ми се, тя също бе изненадана от себе си.

- Пет пари не давам за домашните! - извика тя. - Марги е много по-важна от домашните!

Шеста глава

Докато тичахме по уличката, споделих с Джили, че ако бяхме взели Калчо с нас, нямаше да се наложи да ги излъжем, защото щяхме да успеем да си напишем домашните.

- Само че следобед вместо сутринта.

- Да, но ако се окаже, че имат зли кучета? - попита Джили. - Може да нападнат Калчо.

Нямах представа защо Джили смята, че хората, които живеят в онези къщи, имат зли кучета, но тя отвърна, че всеки, който живее сред куп стари автомобилни части и повредени мотоциклети, задължително притежава куче пазач.

- Имат ротвайлери и добермани и ги обучават да убиват. Не искаш Калчо да бъде убит, нали?

Разбира се, че не исках, затова млъкнах, а след няколко минути Джили рече:

- А и пак щеше да се наложи да ги измамим. Пак нямаше да знаят къде сме отишли.

- Така е, но ако знаеха, със сигурност щяха да намерят причина, за да не ни пуснат.

- Без съмнение - рече Джили.

До къщите се стигаше по-лесно по пътя, отколкото през Цветната долина, така че тази сутрин не видяхме Марги. Както се оказа, не успяхме да я видим и следобед, но тогава още не знаехме, че ще стане така.

Къщите бяха разположени в кръг около неугледна морава, насред която бе поставена следната табела: "Игрите - забранени!". Една жена разхождаше куче из поляната - ротвайлер!

- Нали ти казах - изсъска Джили.
Странно, но не ме е страх от животни. Боя се от ужасно много неща, понякога наистина смешни неща, например - да не направя някоя глупава забележка или да не ми се присмеят, но животните изобщо не ме плашат. Смело се приближих до жената само за да покажа на Джили, че няма от какво да се страхува, и рекох:

- Извинете, но търсим стопанина на едно магаренце.

Жената посочи с пръст.

- Сигурно е мъжът, който живее на номер три.

Благодарих любезно и протегнах ръка към ротвайлера, който внимателно ме подуши и размаха късата си опашка (беше отрязана) в знак на одобрение.

- Добро куче - рекох.

- Бруно, моето голямо бебе - отвърна жената. А после добави, може би защото казах добра дума за кучето й. - Номер три. Казва се Грисъм. Малко чудат старец, но безобиден.

Благодарих отново и изтичах обратно при Джили, която стоеше до табелата и се преструваше, че я изучава.

- Господин Грисъм от номер три - докладвах. Не можех да повярвам, че се е оказало толкова лесно! - Малко чудат старец, но безобиден.

- Не бих го нарекла безобиден - възрази Джили, - след като се отнася така с Марги.

Този път Джили пое смело напред. Затътрих крака след нея и се зачудих какво ще кажем на господин Грисъм. Реших, че може би е най-добре да не казвам нищо и да оставя Джили да говори. Джили я бива да приказва. Аз обикновено се плаша и си глътвам езика. Само щях да объркам нещата.

Джили решително се отправи към портата с номер три и нетърпеливо се извърна да ме изчака.

- Идваш ли?

- Да! - изтичах след нея по пътеката.

Дворът пред къщата беше съвсем занемарен - имаше само стар напукан цимент и пълзящи плевели, успели да си пробият път тук-там. Няколко бидона бяха струпани в единия ъгъл на двора, а на стената, под прозореца на къщата, бе подпрян мотоциклет само с едно колело. Помислих си, че щом господин Грисъм живее по този начин, едва ли може да се очаква от него да се грижи по-добре за Марги.

Джили натисна звънеца.

- Как каза, че му било името? Гризкам?

- Грисъм - изкикотих се нервно.

- Няма нищо смешно - сряза ме Джили.

- Н-н-не, няма - рекох и се разхълцах.

- О, Клара, моля те!

- Н-н-нищо не мога да сторя - хлъц! Просто - хлъц! - така стана.

- Е, направи нещо, за да спреш - рече Джили. - Задръж дъха си или застани на глава, нещо такова.

Реших, че със сигурност ще я оставя тя да говори.

Стори ми се, че измина цяла вечност, но най-сетне вратата се отвори и на прага застана един старец. Беше плешив и съсухрен, приличаше на гном. И нямаше никакви зъби! Освен един - точно по средата на челюстта, счупен, целият жълт и остър. Никога досега не бях виждала човек без зъби. Имаше само венци. Беше наистина ужасно!

За нищо на света нямаше да се сетя какво да кажа, ако Джили не беше с мен, но тя винаги измисля нещо.

- Добро утро, господин Гризкам, простете, господин Грисъм - поздрави Джили. - Извинете за безпокойството, но идваме във връзка с вашето магаренце.

- Така ли? - попита господин Грисъм.

- Онова магаренце ей там, в долината, е ваше, нали?

- Може да е мое - отвърна господин Грисъм. - А може и да не е. Зависи, нали?

Настъпи мълчание. Разбрах, че този път дори Джили не знае какво да отвърне. Тъкмо се чудех какво да кажа, за да й помогна, когато господин Грисъм рече:

- Защо искате да знаете?

- Ами... - Джили пое дълбоко въздух. Зачудих се какво стана с лекцията, която се готвеше да му изнесе. - Малко сме разтревожени за нея - добави тя.

- Разтревожени? За това старо магаре? Няма нужда да се тревожите за едно толкова старо магаре!

- Стара ли е наистина? - попитах.

- Трябва да е на деветнайсет или двайсет. Беше на сина ми. Имаше я от години. После замина и ми я остави. Ходя да я наглеждам от време на време, да се уверя, че още е там. Пълня й коритото с вода. Нося й нещо за хапване. Не всеки би правил това. Някои ги хранят само с трева.

- Но там няма никаква трева - рече Джили. - Почти никаква.

- За нея е достатъчна. Животът й не е тежък! Никога не е работила много. Не като някои нещастни животни, дето мъкнат нагоре-надолу тежки товари.

- Но сигурно е самотна - подхвърли Джили. - Съвсем самичка е.

- Самотна? Да не повярваш! Заведи друго магаре там и тя веднага ще го прогони. След толкова години няма да понесе да нарушават спокойствието й.

Джили преглътна мъчително. Аз промърморих смирено:

- Според нас краката й изглеждат доста странно.

- Странно ли? В какъв смисъл?

- Ами... някак особени - отвърнах. - Като налъми.

- Това е съвсем естествено. Така растат копитата. След като не работи, а само стои по цял ден. Съвсем логично, като си помислиш.

- Но не я ли боли? - попитах.

- Боже мой, не! Така става със старите магарета. Отговорих ли на всичките ви въпроси? Или имате още? Давайте! Питайте каквото искате.

- Чудехме се какво става през зимата - рече Джили. - Искам да кажа... не трябва ли да има някакъв навес?

- Навес? Магаретата нямат нужда от навес! Нали имат козина? За какво им е навес? Не са глезени като състезателните коне. Магаретата са издръжливи. Не си тормозете хубавите главици заради това старо муле! Има къде-къде по-зле от нея. Тя е силно животно.

- Имате ли нещо против да я храним? - попита Джили.

- Хранете я колкото искате! - господин Грисъм се засмя гърлено. Чухме как смехът клокочи дълбоко във вътрешностите му. - Нямам нищо против да я храните. Тъкмо ще ми намалите разходите за храна!

- Даваме й само хубави неща - обясних. - Моркови, ябълки и пълнозърнест хляб.

- Браво! Глезите я. Забелязах, че някой е донесъл слама. Голяма грешка, но това си е ваша работа. Щом така искате да си харчите парите.

- Просто искахме да й е по-удобно - отбелязах.

- Ето какво ще ви кажа, милички - господин Грисъм се наведе към нас. Джили не помръдна, но аз отстъпих крачка назад. - Магаретата са обикновени животни. Нали така? Просто животни. Помнете това.

- Какъв ужасен старец - рече Джили, докато се връщахме обратно по пътя.

- Да, но поне ни каза някои неща, които не знаехме. За краката например и че магаретата са издръжливи. И че Марги е стара.

Двайсет години наистина ми се виждаше преклонна възраст. Знаех, че кучетата - уви! - рядко живеят толкова дълго, затова си помислих, че същото се отнася и за магаретата.

- Горката Марги! - промълвих. - Толкова е стара.

Едва по-късно научихме, че магаретата могат да доживеят до четирийсет и дори до четирийсет и пет години, така че в магарешки години Марги бе едва на средна възраст.

Много от нещата, които ни каза господин Грисъм, не бяха верни. По-късно Мег обясни, че ни е пробутал лъжи, но тогава нямаше как да се досетим. Бяхме направили всичко, което бе по силите ни, затова се чувствахме доволни и горди от себе си.

- Ето какво означава да си приятел на животните - отбеляза Джили. - Да разследваш всичко и да говориш с хората, за да се увериш, че се грижат както трябва за животните си.

И двете бяхме съгласни, че макар господин Грисъм да бе ужасен, поне ни беше успокоил. Все още ни беше мъчно за Марги, защото бе толкова стара и нямаше да живее още дълго, но можехме да престанем да се тревожим за странно извитите й копита, скованите крака и липсата на навес. Тя нямаше нужда от навес. Магаретата са издръжливи. Така ни беше казал господин Грисъм.

Изпитах такова облекчение, че направих грешката да споделя с мама. Мислех, че ще я зарадвам, тъй като щях да престана да й досаждам, ала вместо това тя гневно се нахвърли върху мен:

- Ето къде си била значи! А ми каза, че отиваш у Джили!

Възразих, че не съм й казвала подобно нещо, но тя се сопна - умишлено съм я била оставила с това впечатление. Оказа се, че бащата на Джили се обадил по телефона от Америка, майка й дошла да я извика и открила, че я няма у нас. Тогава мама казала: "Мислех, че двете са у вас", а майката на Джили отвърнала: "Не, аз смятах, че са при теб". Двете се разярили като оси и едва ни дочакали да се върнем, за да ни се скарат.

Мама каза, че е ядосана най-вече заради непочтения начин, по който съм я измамила. Добави още, че съм достатъчно голяма, за да бъда по-разумна и да преценя, че не бива да говоря с непознати хора.

- Но ние бяхме заедно - възразих. - И трябваше да научим нещо за Марги. Бяхме прави, мамо! (Казах го с надеждата да я омилостивя.) - Тя наистина е стара. На двайсет години е. И магаретата наистина нямат нужда от навес, защото са издръжливи, но можем да продължим да я храним и...

- Не и днес! През остатъка от деня, моето момиче, ще останеш вкъщи и ще си напишеш домашните.

- Но, мамо! Калчо не е извеждан на разходка!

- И кой е виновен за това? - попита мама. - Днес ще се наложи да мине без разходка.

Беше толкова нечестно да си го изкарва на нещастното кученце!

В понеделник пристигна красивата ми значка от "Приятели на животните". Яркожълта е като минзухар, с две малки рисунки на котка и куче, а по края има голям надпис: "Ние обичаме животните". Много се развълнувах и исках веднага да си я сложа, но бях дала дума на Джили и трябваше да удържа на обещанието си. Освен това ми бяха изпратили поредния брой на юношеския бюлетин, но и него не можах да прочета, защото Джили рече умолително:

- Моля те, не го отваряй, преди да получа своя!

Така че го отнесох в училище и през голямото междучасие двете заедно го прочетохме. Джили беше толкова благодарна! Каза, че малко хора биха постъпили като мен.

- Нали сме приятелки! - рекох.

Джили отвърна, че е така, но че за някои хора това е без значение.

- Имах една приятелка в началното училище - добави тя. - Беше ми обещала, че първо на мен ще даде да покарам новото й колело, а после го даде на друго момиче и заяви, че никога не ми е обещавала, така че след този случай вече не бяхме приятелки.

- Ние двете винаги ще бъдем приятелки - заявих. - Заради животните.

Седма глава

- Вече не знам доколко мога да ти имам доверие.

- Мамо! - извиках. - Всичко беше заради Марги!

- Тази работа с животните започва да излиза от контрол - рече мама. - Всъщност защо искаш да отидеш в града?

Отговорих, че искам да намеря книга за магаретата, да открия адреса на магарешкия приют и да взема под наем друг филм за дивите животни (или за магаретата).

- Сега разбираш ли какво имам предвид? - извика мама. - Животни! Ако не внимаваш, ще се вманиачиш на тема животни.

- Виж какво - рече тя, - ако тази сутрин си напишем домашните, утре ще имаме на разположение цял ден, за да разхождаме Калчо и да видим Марги. Бихме могли да отидем дори до приюта.

- Да, наистина! - настроението ми малко се подобри.

Преди да вземем Калчо, ходехме в приюта почти всеки ден и помагахме, но сега трябваше да се грижим за нашето куче, така че не винаги успявахме да се отбием при Мег и Дениз. Понякога това ме изпълваше с чувство за вина.

- Утре бихме могли да прекараме цялата сутрин в приюта - предложи Джили.

- Да, така е - отвърнах и унинието ми постепенно се разсея. Понякога ти е нужен приятел, за да те ободри.

За беда не успяхме да изпълним плановете си. Всъщност през този уикенд изобщо не можахме да отидем до приюта.

Когато в събота следобед изведохме Калчо на разходка, беше ужасен студ! Вятърът свистеше и виеше в полето, а в долината беше толкова силен, че едва вървяхме срещу него. И като капак на всичко, започна да вали. Огромните ледени капки жилеха бузите ни като оси и ни насълзяваха очите. Дори Калчо беше малко унил. Що се отнася до нещастната Марги, тя представляваше жалка гледка, свита до оградата с наведена глава.

- О! - извика Джили. - Просто не вярвам, че няма нужда от навес!

Аз също не вярвах.

- Трябва да направим нещо - рекох.

- Но какво? Няма смисъл да молим за каквото и да било онзи противен старец! Той няма да стори нищо.

- Така е. Ние трябва да направим нещо.

Дадохме на Марги храната, която бяхме донесли, но се наложи много да я увещаваме. Сякаш напълно се бе предала и бе решила, че не си струва повече да живее. Хубавото топло сламено легло се бе превърнало в кална каша.

- Иска ми се да можехме да я отведем с нас вкъщи - рече Джили.

Нямаше как да сторим това, но изведнъж се сетих за нещо, което можехме да направим.

- Можем да й направим палто! Непромокаемо палто!

- Как? - Джили ме изгледа недоверчиво.

- Ще вземем одеяло... ще го сгънем на две и... ще сложим върху него найлонови чували!

- Хм... - Джили като че ли все още хранеше съмнения.

Бях малко разочарована от нея, задето не проявява повече ентусиазъм. Защо беше толкова нерешителна? Аз нямах търпение да изтичам вкъщи и да се заема с изпълнението на плана! А Джили само търсеше с какво да се заяде.

- Откъде ще вземем одеяло?

- Откъдето и да е! От леглото.

- Ние нямаме одеяла.

Ама че работа! Ние - също.

- Сетих се! - извиках. - Мама има дебело килимче за колата. Можем да вземем него.

- Ще ни го даде ли?

- Не е нужно да й казваме - отвърнах. - Просто ще го вземем на заем.

- Но тя няма ли да се ядоса? Ако се изцапа?

Наистина бях разочарована от Джили. Смята се за приятел на животните, а взела да се тревожи, че мама - моята майка! - ще се ядоса, ако й изцапаме килимчето.

- Може би така ще спасим живота на Марги - отбелязах.

Джили най-сетне млъкна, но очевидно я бях подтикнала към действие, защото се съгласи да дойде у нас следобед и да ми помогне, а когато пристигна, донесе два много големи найлонови плика, които майка й използваше за боклука от градината.

- По-хубави са от обикновените. Не се късат толкова лесно.

Помолих мама да ми даде кошницата си с шивашки материали. Мама се престори, че припада.

- Никога не си ми казвала, че ще се занимаваш с шиене. Това е цяло чудо!

Напълно ненужна забележка, като се има предвид, че тя самата никога не зашива дори копче, ако смята, че може да мине с безопасна игла.

Оставихме мама и Бенджи да гледат телевизия и се качихме в моята стая. Няма нужда да казвам, че Калчо дойде с нас. Той е изключително любознателно куче, обича да е в течение на събитията. Мама смята, че зад това се крие непрестанното търсене на нещо за ядене. Според мен пък е признак на интелигентност.

Знаех къде мама държи килимчето за колата - в шкафа на стълбищната площадка заедно с още куп неща, които почти никога не използва.

- Според мен дори няма да забележи, че е изчезнало - отбелязах.

Нас с Джили не ни бива особено в шиенето. При мен може би е наследствено и се предава с гените, защото мама също не умее да шие. Майката на Джили обаче прави прекрасни бродирани калъфки за възглавници за местната женска организация, така че Джили няма никакво извинение. Но въпреки това не е по-сръчна от мен!

Отне ни цяла вечер да направим покривалото за Марги и, честно казано, не мисля, че стана особено красиво. Шевовете ни бяха едри и неравни (а пръстите ни кървяха от многото убождания).

- Но то не е предназначено за украса - рече Джили. - Важното е да върши работа.

В случай, че някой иска да направи сам покривало за магаренце, ето как го ушихме:

Бяхме много доволни от покривалото!

- Иска ми се да можехме да отидем и да й го сложим веднага - рекох. - Ужасно е, като си помисля, че цяла нощ ще стои на студа.

Съвсем сериозно обсъдихме дали да не се измъкнем посред нощ, когато всички заспят, за да отидем до долината. Но Джили беше ужасена, че ако майка й разбере, ще й забрани да бъде приятел на животните, а аз не бях достатъчно смела, за да отида сама. Освен това Калчо никога няма да ме остави да се изнижа от къщата, без да се разлае.

Ако мама не бе толкова притеснена за крайния срок, можех да я помоля да ни закара дотам, но бях сигурна, че в сегашното си настроение ще ми откаже. И щеше да ми откъсне главата.

- Във всеки случай, може да види килимчето - рече Джили. - И със сигурност ще забележи ученическото ти шалче!

Мама никак нямаше да се зарадва, че съм използвала ученическото си шалче, за да го вържа около Марги. Но това беше единствено нещо, което успях да намеря и което бе достатъчно дълго. Щеше да свърши чудесна работа, защото беше дебело, вълнено и много удобно.

- Ще отидем утре веднага след закуска - рече Джили. - Веднага!

- Надявам се тя да е добре - казах.

- Магаретата са издръжливи - отбеляза Джили. - Така каза онзи ужасен старец.

Вятърът вилня цяла нощ, а аз лежах будна, измъчвана от безпокойство за Марги. Обикновено, ако времето е влажно или студено, се сгушвам до Калчо и изпитвам голямо удовлетворение, че е в безопасност при мен, а не - потънал в калната канавка. Тази нощ обаче мислех единствено за горката Марги, която трепери от студ в долината. Непрестанно си повтарях: "Магаретата са издръжливи, магаретата са издръжливи", но не бях в състояние да спра да се тревожа.

На следващата сутрин станах от леглото преди мама дори да се събуди. Навих на руло покривалото и го напъхах в един от найлоновите пликове за боклук, излязох в градината и оставих плика до задната порта, за да не ме види мама, като го изнасям от къщата, и да започне да разпитва какво има в него.

Щом закусих, закопчах каишката на Калчо и отидох у Джили. Тя още дъвчеше препечената си филийка, когато ми отвори вратата.

- Защо не си готова? - попитах.

Нямах търпение да идем в долината и да завием Марги с покривалото.

- Готова съм. Идвам - отвърна Джили. - Напълно съм готова!

Тя изтича обратно в кухнята. Чух майка й да пита: "Защо е това бързане? Не си довършила закуската си!".

- Ще я изям по-късно! - извика Джили, грабна якето си от закачалката, нахлузи си ботите и излетя през вратата, преди майка й да успее да я спре.

- О! Нямаме никаква храна - рече тя.

- Аз имам - успокоих я. Бях преровила шкафа, преди мама да стане от леглото. Бях напълнила с лакомства голяма пластмасова кутия - хляб и бисквити, а също и овесени ядки - и я бях сложила в плика за боклук заедно с покривалото. За овесените ядки се бях сетила в последната минута. Бях чувала, че конете ядат овес, затова си помислих, че магаретата също го обичат.

Минахме отзад да вземем найлоновия плик. Аз го нарамих и дадох на Джили да води Калчо, докато стана безопасно да го пуснем и да хукнем към Цветната долина. Решихме да минем по пътя, защото беше по-пряко, което означаваше, че Джили трябваше да води Калчо много по-дълго от обичайното, но смятам, че й хареса, защото така се чувстваше отговорна за него.

Щом стигнахме до двора на Марги, я заварихме на същото място, където я бяхме оставили вчера следобед.

- О, Марги! - извиках, прехвърлих се през оградата и изтичах до нея, без дори да помисля за Джили, която остана отвън заедно с Калчо.

Марги цялата се бе вцепенила, сякаш костите й бяха замръзнали. Беше навела ниско глава и дори когато я погалих, изобщо не я повдигна.

- Бързо! - извиках на Джили. - Ела да ми помогнеш!

Джили завърза Калчо за дървото - вече бе свикнал с това - и се прехвърли през оградата. Измъкнахме покривалото, развихме го, нахлузихме го през главата на Марги и го нагласихме така, че да покрие гърба й. После го завързахме на корема й и започнахме да разтриваме краката й, защото реших, че са толкова измръзнали, че не усеща нищо. Докато я разтривах, Джили се опита да й даде храната, но мина цяла вечност, преди Марги да поеме нещо.

Сетне започнахме да се тревожим, че ако е жадна, няма да може да стигне до водата си, макар че дори да бе в състояние да иде до коритото, нямаше да може да пийне, защото бе покрито с дебел слой лед. Коритото бе много тежко, но успяхме да го довлачим до Марги по замръзналата земя, а после счупихме леда.

Това бе всичко, което можехме да сторим. Дори след всички перипетии, през които бяхме преминали, пак ни се струваше, че не сме направили достатъчно.

- Поне й е топло - рече Джили.

- Малко по-топло отпреди.

- По-добре е, отколкото да умира от студ.

- Да, но... - притиснах ръка към устните си. Внезапно се бях сетила нещо. - Ами ако водата отново замръзне? Марги няма да може да пие!

Джили замълча и ме погледна.

- Какво да направим?

- Не зная! Може би... може би трябва да дойдем пак следобед и да проверим.

Това бе всичко, което успяхме да измислим. Забравихме да отидем в приюта и да помогнем - просто искахме да се върнем и да се уверим, че Марги е добре.

- Нима пак ще извеждаш това куче на разходка? - попита мама, когато около три часа следобед отново закопчах каишката на Калчо. - Тази сутрин бяхте навън почти два часа!

- Да се реванширам заради миналата неделя - помолих. - Тогава изобщо не го изведох.