Поредица ние обичаме животните

Не забравихме и една торба, пълна с храна. Носехме:

- бисквити, полезни за храносмилането,

- моркови, нарязани на малки парченца,

- 1 ябълка, също нарязана на парчета,

- 3 пълнозърнести питки,

- 1 бучка захар.

Не бях сигурна дали захарта е подходяща за магаретата, защото след като разваля човешките зъби, би трябвало да разваля и магарешките, нали? Но Бенджи толкова много искаше да я вземе. Цяла сутрин повтаряше: "Дадар да Марги" (което разсмиваше Джили) и сърце не ми даде да му откажа. Искаше сам да й я даде и си помислих, че трябва да бъде окуражаван, така че, като порасне достатъчно, да може да стане приятел на животните като Джили и мен.

- Ще се почувствам много глупаво, ако стопанинът й е там - рече мама, докато вървяхме през полето, натоварени с целия този багаж.

- Аз пък - не - казах. - Ще го попитам защо не се грижи както трябва за своето магаре.

- Не с този тон, надявам се - строго рече мама.

Двете с Джили се спогледахме и направихме физиономии. Вече бяхме обсъждали какво ще направим и кажем, ако се натъкнем на стопанина на Марги. "Извинете - щеше да каже Джили. - Това магаре ваше ли е?"

И ако той потвърдеше (бяхме сигурни, че е мъж), щяхме да му изнесем дълга лекция за това колко е жестоко да се държи едно малко магаренце съвсем само, и то под открито небе.

- Ще видите, че с малко вежливост се стига далеч - каза мама.

Но защо трябваше да сме вежливи с един подляр, който се отнасяше по този начин към нещастната Марги?

Стигнахме долината и по пътеката поехме към малкото дворче, където Марги водеше самотното си съществувание. Изглеждаше по-тъжна от всякога, застанала с наведена глава до оградата - в най-отдалечения ъгъл. Дори не ни погледна, когато я повикахме.

- Сигурно е много стара - рече мама.

Двете с Джили се прехвърлихме през оградата и се приближихме до Марги с торбата с лакомства. Тя се поободри при вида на храната, но според мен мама беше права - явно Марги бе много стара. Стара, скована и уморена. Нуждаеше се от малко утеха в живота си.

Бенджи нямаше търпение да й даде бучката захар, така че мама го прехвърли през оградата и той се запрепъва към нас през боклуците. Показах му как да сложи бучката на дланта си и да я подаде. Марги съвсем нежно я лапна! И позволи на Бенджи да я погали, което много го зарадва. Калчо, когото мама държеше на каишка, наблюдаваше завистливо от другата страна на оградата. Калчо е ревностен закрилник на Бенджи. Предполагам, защото и двамата са глухи, а Калчо някак е осъзнал това.

След като дадохме на Марги всичката храна с изключение на питките, които запазихме за накрая, започнахме голямото чистене. Повдигнахме мръсното корито, изляхме водата в трите кофи и ги сложихме настрани. Докато Джили, надянала гумените ръкавици на мама, смело търкаше коритото с четката, аз взех метлата и започнах да събирам боклука и изпражненията, за които не смятах, че трябва да бъдат оставени да се разложат. Казах на Бенджи, който се бе върнал при мама и Калчо, да помогне, като накъса колкото може повече трева, за да направим уютно местенце, където Марги да стои. Или пък да изяде тревата, ако предпочита.

Бенджи прие задачата си много сериозно. Когато с Джили приключихме - коритото блестеше, а дворчето бе приемливо почистено, той вече бе набрал трева, с която можеха да се напълнят две кофи! Разхвърляхме я около Марги, дадохме й трите питки, целунахме я по носа и прошепнахме, че утре пак ще дойдем, за да й направим хубаво топло легло.

Мама поклати глава и рече:

- Не знам как ще носите онази огромна бала слама по целия път дотук. Боя се, че утре няма да мога да ви помогна. Работата ми е изостанала и трябва да наваксам.

- Ще се справим - отвърнах.

На следващата сутрин отидохме с велосипедите до приюта, за да вземем подписката, която бяхме оставили там. Целият лист беше запълнен с подписи! Дениз, помощничката на Мег, ни каза, че винаги, когато поискаме, можем да донесем още подписки. Решихме, че ако всички са като Мег и Дениз - и като мен и Джили! - ще е излишно да се борим срещу жестокостта към животните, защото тя нямаше да съществува.

Не можахме да останем дълго в приюта, защото трябваше да се връщаме при противните домашни, но преди да си тръгнем, се разходихме до дворчето да видим магаретата Дорис и Бърт.

- Техните крака не са като налъми - отбелязах.

- Така е - съгласи се Джили, - но може би те са от друга порода.

Твърде късно си дадохме сметка, че в събота, докато бяхме в града, е трябвало да вземем от библиотеката книга за магаретата. Зачудихме се дали да се върнем и да поискаме от Мег и Дениз. Но като надникнахме през портата, забелязахме, че целият двор е пълен с хора, дошли да видят животните и навярно да си вземат някое вкъщи, затова моментът не ни се стори подходящ. Щеше да бъде ужасно, ако нашата намеса станеше причина някой да размисли и да се откаже от намеренията си да даде дом на едно нещастно животно.

- Във всеки случай трябва сами да се справим! - рече Джили.

Съгласих се и решихме в понеделник да отидем в училищната библиотека и да проверим дали имат някакви книги за магаретата.

Върнахме се вкъщи и се уговорихме да се срещнем по-късно, за да изведем Калчо на разходка и да завлечем балата слама до Цветната долина. Мама много ни помогна. Уви балата с канап, за да не изгубим прекалено много слама по пътя, сетне направи две примки от стари колани, така че двете с Джили да дърпаме заедно.

Въпреки това си беше истинско изпитание да завлечем балата до долината! Отне ни цяла вечност, защото се налагаше да спираме и да почиваме, а Калчо изобщо не помагаше. В един момент дори се опита да я припикае! Джили изпищя и той се отдалечи с лудешки подскоци, а очите му дяволито проблясваха, което ми подсказа, че го е сторил само за да ни ядоса. Калчо има страхотно чувство за хумор. Винаги знае какво да стори, за да те подразни.

- Мокра няма да ни свърши работа - строго рече Джили.

Марги стоеше насред мъничкото си дворче. Отново бе навела глава и не ни погледна, когато я извикахме, но поне завъртя уши, което бе знак, че ни позна. Бяхме забелязали, че Дорис и Бърт винаги са с вдигнати глави и наострени уши, но предположихме, че около тях се случват много по-интересни неща, отколкото при нещастната Марги. В приюта винаги кипеше трескава дейност, освен това те си правеха компания, а при тях беше и старият кон Капитан. Имаше също няколко кози, тъй че животът никога не беше скучен.

Завързахме Калчо за близкото дърво (това никак не му се хареса), после прехвърлихме балата слама в двора и прескочихме оградата. Мама ни беше дала градинарските си ножици, за да срежем канапа, след което направихме чудесно дебело легло от слама около мястото, където стоеше Марги. Тя ни погледна така, сякаш не можеше да повярва на очите си!

- Сигурна съм, че досега не е виждала слама - рекох.

Вече знаем, че разхвърлянето на сламата е глупаво и безполезно, защото бива стъпкана и смачкана, след което, разбира се, завалява дъжд, тя прогизва и вероятно загнива. Тъй че всъщност не постъпихме никак разумно и ако бяхме взели от библиотеката книга за магарета, щяхме да знаем това. Но поне за кратко Марги щеше да се радва на известни удобства, тъй че бяхме извършили добро дело.

След като разпръснахме сламата, нахранихме Марги със солените бисквити, които ни бе дала госпожа Чери. Бяхме я срещнали тази сутрин на уличката и като й казахме, че ще ходим да нахраним магаренцето, тя рече:

- Имам точно каквото ви трябва - след което извади кутията със солени бисквити. - Чудесни са! - продължи тя. - Взех ги, защото са приготвени от трици и са много полезни, но за мен са прекалено твърди.

На Марги много й харесаха!

- Вече съм малко по-спокойна за нея - отбелязах, докато се прибирахме към къщи с Калчо. - Знам, че поне може да легне на нещо меко, ако й се прииска да си отпочине.

- Да, а утре ще отидем в училищната библиотека и ще вземем книга за магаретата - рече Джили.

Пета глава
Можете ли да повярвате? В училищната библиотека нямаше нито една книга за магаретата! Госпожа Дженкинс провери в компютъра и каза, че много съжалява, но...

- Ако искате да научите нещо за магаретата, има прекрасен магарешки приют някъде в Девън.

Девън! Със същия успех можеше да назове и мъглявината "Андромеда".

- Сега какво ще правим? - изстена Джили, докато тътрехме крака към кабинета за двата часа по математика. - Не можем да отидем чак в Девън!

Успях да се стегна. Поне една от нас трябваше да запази самообладание.

- Следващия път, като идем до града, ще се отбием в библиотеката и ще вземем адреса - отвърнах. - После ще им пишем и ще ги помолим да ни изпратят информация.

- Стига да не искат пари - рече Джили, - защото мама няма да ми даде повече на заем. Каза, че трябва да спестявам.

Да, а Юлий Цезар беше почти празен...

- Поне ще проверим - рекох.

Вечерта, докато се опитвах да напиша домашната си работа, Калчо се прояви като голям беладжия. Решавах задачи по математика, с които и без това не можех да се справя. Калчо наистина ми лазеше по нервите. Непрестанно скачаше и ме побутваше, а веднъж протегна лапа и събори всичко от масата. Изкрещях му: "Калчо! Престани!". Но той не е свикнал някой да му е ядосан и, предполагам, реши, че това е част от играта, защото само след две минути скочи право върху масата и прегази учебника по математика, смачка всички страници и дори скъса една. Изкрещях и го ударих, а той сви уши и избяга в коридора.

- Глупаво куче! - извиках.

Събрах си нещата и връхлетях в кухнята, където мама седеше на масата и пишеше нещо.

- Сега пък какво има? - попита тя.

- Не мога да си напиша домашното по математика - отвърнах.

- Защо? - въздъхна мама.

- Не мога да го разбера! Нищо не схващам.

Цифрите винаги ми се струват неразбираеми. Много повече обичам думите. А най-много ми харесват картинките! Обикновено мама ме кани да седна при нея и решаваме задачите заедно, а тя ми обяснява всичко поне десетина пъти, докато се запечата твърдо в главата ми (много съм глупава, що се отнася до математиката), но днес само рече нетърпеливо:

- Не мога да ти помогна, Клара. Съжалявам. Имам много работа. Трябва да положиш усилия и да опиташ да се справиш сама.

- Опитах! Не мога!

- В такъв случай, кажи на учителя си. Помоли го да ти обясни. Нали това му е работата.

- Но той вече обясни тези задачи! В час. Би трябвало да знам как да ги реша!

- Виж какво, престани да се паникьосваш - рече мама. - Помисли спокойно. Няма никаква мистерия - всичко е съвсем логично.

Тя очевидно нямаше да ми помогне, а господин Тимбръл щеше много да се ядоса и да ме обвини, че не съм внимавала в час. (Което си беше истина, тъй като мислех за Марги и се чудех как бихме могли да й направим малко навесче.)

- Ще отида да питам Джили - рекох.

Джили е истински математически гений и щеше да ми помогне.

Отвори ми майка й. Тя е дребничка, спретната и хубава, но изглежда много измъчена.

- О, Клара - рече тя. - Влизай. Ако искаш Джили да ти помогне да разходите кучето, боя се, че е твърде късно, пък и тя си пише домашните.

Отвърнах, че Калчо вече е ходил на разходка и само бих искала да питам нещо Джили.

- Ако нямате нищо против - добавих.

- Е, побързай - рече госпожа Монтагю. - Тя е в задната стая.

Когато майката на Джили каже "задната стая", има предвид кухнята. Кухнята на госпожа Монтагю блести от чистота и Джили винаги си пише домашните там. Само че когато отворих вратата, не заварих Джили да си пише домашните. Беше се качила на плота до мивката и удряше по прозореца с кърпата за подсушаване на съдове.

- Какво правиш? - попитах.

- Опитвам се да хвана една муха - отвърна Джили, замахна отново и извика: - Хванах я! - скочи от плота и изтича към вратата. - Вече спасих три - заяви гордо.

Е, предполагам, че това беше доста по-забавно от домашното по математика.

- Мисля, че умират - рече Джили. - Според мен точно това им се случва, когато времето стане студено. Но е по-добре да умират навън, отколкото - залепени за мухоловката на мама. Ужасно е да виждам малките им трупчета.

- Калчо изяжда нашите - казах. - Просто скача и ги хваща с уста.

- Е, кучето трябва да яде - отвърна Джили. - Искам да кажа, съвсем естествено е, нали? Всъщност какво правиш тук?

Вместо да отговоря, че искам да ми помогне за домашното по математика, аз внезапно изтърсих:

- Ударих го!

- Кого?

Джили ме гледаше така, сякаш бях масов убиец.

- Защо го удари?

- Защото непрестанно ме буташе с лапа, докато се опитвах да си напиша домашното по математика!

- И го удари само заради това?

- Да, защото не можах да го напиша и господин Тимбръл много ще ми се ядоса, а мама няма възможност да ми помогне, така че ще ми помогнеш ли ти?

- Ще ти помогна - отвърна Джили, - стига да обещаеш, че щом се прибереш, ще се сдобриш с Калчо. Не мога да си представя нещо по-лошо! Да удариш бедното животно само защото се опитва да изрази обичта си!

Усмихнах се.

- Не си изразяваше обичта, а ме дразнеше!

- Аз не бих го ударила само защото ме дразни - рече Джили. - Щях да се радвам, ако се държи като пакостник. Толкова е нечестно! Помогнах да го спасим, а сега почти не го виждам!

- Не съм виновна аз - рекох. - Ако майка ти беше позволила да идва тук, щеше през половината време да живее при теб, а през другата половина - при мен.

Но още докато изричах думите, съзнавах, че не бих понесла да се разделя с Калчо. Исках да бъде при мен през цялото време. Мама дори му позволяваше да спи в леглото ми през нощта, той се сгушваше до мен и тихо сумтеше. Искрено съчувствах на Джили, защото бях сигурна, че обича Калчо не по-малко от мен.

- Може би някой ден майка ти ще промени решението си - подхвърлих.

- По-скоро на прасетата ще им поникнат криле!

Решихме, че като пораснем, ще живеем в къща насред полето, заобиколени от кучета и котки, магарета и коне, гъски и пилета, изобщо всякакви животни, за които можете да се сетите.

- И никога няма да се омъжваме и да имаме деца! - рече Джили.

- Никога! - съгласих се. - Защото съпрузите и децата създават само проблеми!

- Ще бъдем само ние двете и животните.

- Да, и всички те ще бъдат на сигурно място. А сега, моля те, много те моля, би ли ми помогнала по математика?

Джили каза, че мога да препиша нейното домашно, но да направя няколко грешки, за да не може господин Тимбръл да се досети.

От все сърце се извиних на Калчо, щом се прибрах вкъщи, но... той е толкова добро куче! Изобщо не е злопаметен. Спа на моето легло както винаги и сумтя доволно през цялата нощ.

Към средата на седмицата захладня и двете с Джили започнахме да се тревожим за Марги, която бе съвсем сама в дворчето си без никакъв навес.

- Ще отида да я видя! - заявих.

- Но как така? - простена Джили. - Нали знаеш, че не ни е разрешено да ходим през седмицата!

- Не ме интересува. Отивам!

Вечерта прерових шкафа с храна, взех малко хляб и бисквити и ги сложих в пластмасовата кутия в ученическата си чанта, а в четвъртък сутринта, когато с Джили се срещнахме за училище, рекох:

- Отивам в долината.

- Сега ли? - изпищя Джили. - Ще ти пишат отсъствие! Госпожица Уилсън ще забръмчи като стършел!

- Но Марги може би умира от глад! - възразих.

Джили помисли малко и предложи да отида през обедната почивка.

- Така може изобщо да не забележат. Разбира се, това означава, че ще пропуснеш обяда...

Не ме беше грижа за обяда, стига да можех да видя Марги.

- Ще ти купя пакетче чипс - обеща Джили.

Щом в един часа удари звънецът, изскочих от училище и поех към долината колкото мога по-бързо. Знаех, че поемам голям риск, защото бягането от училище беше едно от нещата, които вбесяваха учителите, но си струваше да го сторя. Марги толкова се зарадва, като ме видя! Пръхтеше, надаваше смешния си магарешки рев и буташе с муцуна дланта ми.

Със съжаление забелязах, че по-голямата част от прекрасната ни слама беше стъпкана в калта или издухана от вятъра. Помислих си, че сигурно е трябвало да купим сено и да го сложим в мрежа, така че Марги да може да го изяде. Споделих това с Джили, щом се върнах в училище, и тя мъдро отбеляза, че човек се учи от грешките си. Все пак ми се стори малко жестоко да си извличаме поуки на гърба на бедното магаренце.

- Трябваше да се сетим - рекох.

- Е, не можем да предвидим всичко - отвърна Джили. - Пък може и да е изяла част от сламата. Ако магаретата изобщо ядат слама - добави.

- Виждаш ли? Нищо не знаем. А и тя все още няма навес! Дори няма другарче, до което да се сгуши - казах, защото се сетих как двамата с Калчо се сгушвахме един до друг под завивката. (Не го бях споделила с Джили от страх да не я разстроя.) - Не смятам, че е редно!

Джили заяви, че съм права и че тя също смята това за нередно.

- Но какво да сторим? Вече направихме всичко, което беше по силите ни!

- Трябва да бъдем приятели на животните! Трябва да помагаме на животните! - отвърнах.

Джили се разсърди. Предполагам, помисли си, че я критикувам, което сигурно бе вярно донякъде. Но аз не критикувах само нея, а двете ни.

Препирахме се и спорихме през целия следобед и по пътя към къщи. Всъщност за малко да се скараме лошо. Само защото бяхме разтревожени и се чувствахме толкова безпомощни, а просто нямаше към кого да се обърнем за помощ. Освен това и двете смятахме, че щом сме приятели на животните, трябва сами да решаваме проблемите си.

Във всеки случай сметнах, че няма нищо лошо да попитам мама. За беда избрах неподходящ момент. Тя едва не ми откъсна главата.

- Клара, докога ще ми досаждаш с това нещастно магаре? Не виждаш ли, че съм заета?

- Ти винаги си заета - промърморих недоволно.

- Да! - сопна се мама. - Заета съм, защото се опитвам да спечеля достатъчно пари, за да свързваме двата края! Да не говорим, че трябва да купуваме храна и за онова огромно куче! И да храним чуждите магарета! Какво още искаш да направя?

Не бях съвсем сигурна какво искам от мама. Просто да ме изслуша, може би. Или пък да поеме всичко в свои ръце и да заяви:

- Остави на мен. Аз ще се погрижа.

А след това да се свърже с Кралското дружество за борба с жестокостта към животните например. Те да дойдат, да видят Марги и да кажат: "О, това не е редно!" и да я откарат в приюта за магарета, където ще се грижат за нея до края на живота й и ще сложат край на тревогите ми.

Но също както не ми помогна за домашното по математика, мама нямаше да ми помогне и за Марги. Само от нас двете с Джили зависеше да направим нещо.

- Престани да ме врънкаш! - рече ма- ма. - Трябва да си свърша работата и ако не направя това навреме, ще си имам неприятности. Тъй че се опитай да не бъдеш такава егоистка поне веднъж в живота си и ме остави на мира. Разбрахме ли се?

Постарах се да не бъда огорчена, защото знаех, че мама всъщност не ме смята за егоистка. Не бях егоистка - бях загрижена за едно нещастно животно! Но нали и аз постъпих като нея, когато снощи ударих Калчо. Ударих го само защото бях притеснена за домашното си по математика. Мама ми се скара, понеже се тревожеше за парите и искаше по-бързо да си свърши работата.

Мама работи като преводачка. В Лондон има една агенция, от която й изпращат всякакви неща, които трябва да бъдат преведени от чужди езици на английски. Предполагам, мама е много умна. Превежда от френски, испански, италиански и руски! Веднъж попитах мама дали знае ругатни на някой чужд език и тя отвърна, че знае, но няма да ме научи. Беше много подло от нейна страна!

Едва ли й се налага да превежда ругатни, тъй като от агенцията й изпращат предимно скучни технически преводи. Тогава например превеждаше сума ти страници, почти цяла книга, за алуминия. Ето защо бе толкова раздразнителна и изнервена. Но аз я разбирах и затова й простих. Калчо не беше злопаметен спрямо мен, затова реших и аз да не бъда злопаметна спрямо мама. Във всеки случай, наистина ми се искаше да поговоря с някого.

Можех да говоря с Джили, разбира се, но тя нямаше как да направи нещо повече от мен. Имахме нужда от възрастен човек.

- Да видим какво ще стане в събота - предложи Джили.

Но съботата дойде и не успяхме да отидем в града, защото мама все още си блъскаше главата над алуминия. Все повтаряше, че ако не спази крайния срок, от агенцията няма да й дават повече работа.

Сигурна бях, че изпитва чувство за вина, защото добави, че щом си спази срока, ще може най-сетне да си почине.

- И тогава ще обсъдим всичко за твоето нещастно магаренце!

Бедата беше, че до крайния срок имаше още много дни. Всичко можеше да се случи с Марги през това време.

- Може да завали проливен дъжд - споделих с Джили в събота следобед, докато вървяхме заедно с Калчо към долината.

Джили въздъхна.

- Може би магаретата също обичат дъжда.

Вярно, че Калчо обичаше дъжда. Всъщност колкото по-мокър - и кален! - ставаше, толкова повече се развеселяваше. Но щом се приберяхме вкъщи, винаги го подсушавахме с неговата специална кърпа за кучета. Нямаше да е толкова щастлив, ако се налагаше да стои подгизнал, докато изсъхне, както сигурно се случваше с Марги!

Отново се наложи да се прехвърлим през оградата, защото колкото и да я викахме, Марги не дойде при нас. Нахранихме я с кифлички (които се наложи да купим с джобните си пари! Майката на Джили каза, че нямала пари, а аз не посмях да помоля мама да ми даде) и я погалихме, но тя изглеждаше много унила. Почти не вдигна глава и нито веднъж не нададе смешния си магарешки рев.

Наоколо още се въргаляше слама, но по-голямата част от нея беше стъпкана в калта. Освен това навсякъде имаше изпражнения. Нямах представа дали трябва да бъдат оставени така. Бях чувала от хората, които се грижеха за коне, че почистват обора от тор, и смятах, че това означава да изхвърлят мръсната сламена постеля и да сложат нова.

- Но може би торът не бива да се чисти, ако живеят на открито? Може би просто го оставяш... да изсъхне или нещо такова?

Нямахме ни най-малка представа.

Разритахме част от тора, но дворчето изглеждаше точно толкова мръсно, колкото и в началото. Обзе ме истинско отчаяние.

- А ти похарчи толкова много пари! - изстена Джили.

Но изобщо не ме беше грижа за парите. Тревожех се единствено за Марги.

- Трябва да понаучим нещо за магаретата - рекох.

Единствения човек, за когото успях да се сетя, беше Мег. По принцип не й звъняхме по телефона, освен ако не бе изключително важно. Тя е сред най-заетите и най-отдадените на работата си хора, които познаваме, тъй че не е редно да й губим времето с празни приказки. Но както каза Джили, сега става дума за едно от животните в беда.

Събрахме на купчина останалата слама, целунахме Марги за довиждане и се отправихме обратно към къщи. Щом се прибрахме, позвънихме в приюта, но както винаги, линията беше заета. Продължихме да опитваме, но не успяхме да се свържем. Дори когато даваше свободен сигнал, никой не вдигаше.

Вече се бе стъмнило и беше ясно, че няма да ни пуснат да отидем дотам с велосипедите. Майките ни щяха да припаднат само при мисълта да излезем по тъмно.

- Ще трябва да опитаме пак сутринта - рече Джили.

Така и сторихме и ето че най-сетне успяхме да се свържем. Дениз вдигна слушалката. Беше задъхана и развълнувана.

- О, Клара, здравей - рече тя. - С какво мога да ти помогна? Затънали сме до гуша в работа! Мег цяла нощ спасява котки, имахме спешен случай с едно от кучетата и, както винаги в неделя, тук е лудница. Нещо спешно ли е, или може да почака?

Сърцето ми се сви.

- Не е толкова спешно - отвърнах.

Джили гневно ме прониза с поглед, но когато й обясних за котките и спешния случай, призна, че и тя би отговорила по същия начин.

- Може би трябва да се обадим в Кралското дружество за борба с жестокостта към животните? - предложих.