Поредица ние обичаме животните

- Още ли се тревожиш за онова мага- ре? - попита мама. - Нали ми каза, че магаретата били издръжливи?

- Да, но се страхуваме, че водата й може да замръзне - казах.

Мама само кимна.

- Добре, но не се бави много.

Марги все така не бе помръднала.

- Може би се раздвижва, но се връща отново на същото място - предположи Джили.

- Или пък е замръзнала и не може да помръдне - отвърнах.

- Не може да е замръзнала.

- Защо да не може?

- Защото... защото щеше да е студена. А тя не е. - Джили пъхна ръка под покривалото на Марги. - Топла е.

И аз плъзнах ръка отдолу, вярно беше - Марги наистина беше топла. Изпитах голямо облекчение.

- Може би просто й харесва това място - подхвърли Джили. - Дадохме й храна, а и водата й не е замръзнала, така че според мен трябва да е добре. В края на краищата, нали магаретата са издръжливи.

Тази нощ не бе толкова студено както в събота, така че бях малко по-спокойна. Пак се събуждах през няколко минути, притисках се по-плътно към Калчо и си мислех за Марги в нейното голо дворче, но беше известна утеха да знам, че си има непромокаемо палто и топъл вълнен шал.

В понеделник сутринта, като тръгвах за училище, мама попита:

- Защо не си носиш шала?

- Не е чак толкова студено - отвърнах.

Нямах представа какво извинение ще измисля, когато започнеше да вали сняг. Но реших да се тревожа за това, когато му дойде времето.

Значката на Джили от "Приятели на животните" беше пристигнала, така че най-после можех да извадя моята от чантата и да я закача на пуловера си. Всички в училище (с изключение, разбира се, на Джералдин Хупър и на безвратата Пъфин) бяха впечатлени, а много ученици идваха при нас и питаха откъде могат да получат същите значки.

Най-хубавото беше, че Ерик Великолепни ги забеляза и дойде да ги разгледа.

- Какви са тези неща? - попита.

Аз така се бях изчервила от смущение, че не можех да изрека и дума, но Джили успя да измънка със заекване, че са значки от "Приятели на животните", защото ние сме приятели на животните. Ние помагаме на животните!

- Страхотни са! - отбеляза Ерик и ние едва не припаднахме. Колко жалко, че Джералдин Хупър и безвратата Пъфин не бяха наблизо да чуят! Щяха да се пръснат от завист.

Въпреки че Марги си имаше топло покривало, не преставахме да се тревожим, че водата й ще замръзне, защото времето наистина беше много студено и бяхме сигурни, че старият Гризкам изобщо не го е грижа.

- Той сигурно дори не излиза в такова време. Не би се трогнал дори ако тя умре от жажда.

- Той не е в състояние да се грижи за това магаре - рече Джили. - Трябва да съобщим на властите!

- Може би... - замълчах.

- Може би какво?

- Може би трябва... да му пишем.

- Да му пишем? - лицето на Джили помръкна. - И каква полза ще има?

- Бихме могли да го заплашим! Можем да напишем, че ще го издадем на Кралското дружество за борба с жестокостта към животните, ако не започне да се грижи както трябва за Марги.

- Хм. - Джили все още не изглеждаше убедена.

- Ще го пратят в затвора, сигурна съм! Това ще го уплаши.

- Хм.

- Добре де, какво друго можем да направим?

- Защото е безполезно да смятаме, че можем да се справим с всичко сами.

Разбира се, в училище нямаше телефон - не и такъв, който бихме могли да използваме. Имаше един в канцеларията, откъдето се звънеше само при спешни случаи. Отидохме там и се опитахме да обясним на госпожа Саутгейт за Марги и как може би в момента умира от жажда, но госпожа Саутгейт отвърна:

- Не сега, момичета! Съжалявам, но имам да свърша милион и едно неща. А и ми се струва, че не е толкова спешно.

Я виж ти! Какво може да е по-спешно от едно умиращо от жажда магаренце?!

- Когато Джералдин Хупър си счупи пръста - горчиво отбеляза Джили, - веднага се обадиха на майка й. Това беше спешен случай.

Наложи се да чакаме, докато се приберем вкъщи. Разбрахме се аз да позвъня в Кралското дружество, а Джили да се обади на Мег. Ала след закуска Джили ми звънна да каже, че Мег и Дениз били излезли да спасяват едно куче, видяно да тича по железопътната линия, а момичето, което вдигнало телефона, било много глупаво.

- Попитах я за магаретата, а тя ми отвърна: "Имаме две, но те просто живеят тук в приюта. Не им търсим нови домове". А после някой я повика и тя каза, че трябва да затваря. А ти какво направи? - попита Джили. - Говори ли с Кралското дружество?

- Да, но ми се обади някаква жена и ми съобщи друг номер, на който трябвало да позвъня. Набирах го много пъти, но линията постоянно е заета.

- Винаги е така - рече Джили.

- Реших да напиша писмо.

- На Кралското дружество ли?

- На стария Гризкам. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?

- Добре - въздъхна Джили.

Бяхме опитали всичко останало, а трябваше на всяка цена да предприемем нещо.
Цял час ни отне да измислим писмото. Беше трудно да решим какво да напишем. Ето какво се получи накрая:
Уважаеми господин Грисъм,

Много съжаляваме, но според нас Вие не се грижите както трябва за своето магаренце. Смятаме, че не давате на Марги достатъчно храна, а онзи ден водата й беше замръзнала, така че тя не можеше да пие. Освен това няма навес, а според нас трябва да има, защото е като старица и е много чувствителна към студа. Също така смятаме, че дворчето, където живее, е ужасно мръсно, а не е редно да бъде държана сред такива боклуци.

Ако не предприемете нещо НЕЗАБАВНО, ще съобщим за Вас в Кралското дружество за борба с жестокостта към животните.

Клара Картър

Джили Монтагю
Всъщност Джили ме накара да напишем това "уважаеми" в началото. Каза, че така се правело в писмата.

- И да не го уважаваш, така се пише.

Моя идея беше да напишем имената си, а върху плика и адреса - всъщност моя адрес. Джили не искаше, но аз настоях. Според мен тя се страхуваше, че старият Гризкам ще започне да ни преследва или нещо такова. Казах й обаче как съм прочела някъде, че само страхливците изпращат анонимни писма и че след като ще бъдем приятели на животните, които се борят за тях, не можем да си позволим да бъдем страхливки.

- Трябва открито да се противопоставим.

Тъй че Джили се съгласи, макар и неохотно.

Щом приключихме, измолих плик и марка от мама, след което сложих писмото в ученическата си чанта, за да го пусна на следващия ден на път за училище. Старият Гризкам щеше да го получи в сряда.

- Така че до сряда вечерта трябва да направи нещо - заяви Джили.

Трябваше да намерим начин да отидем и да проверим! Не смеехме да го отложим за уикенда. Щеше да бъде твърде късно. Без храна и вода горката Марги нямаше да оцелее.

Напрегнахме си умовете, за да измислим начин да идем в долината. Аз предложих отново да избягаме от училище по време на обедната почивка в четвъртък, но Джили настоя, че трябва да отидем преди това.

- Трябва да разберем още в сряда вечерта!

Накрая ни хрумна идеята да кажем на майката на Джили, че в сряда трябва да останем след училище и ще се приберем малко по-късно.

- Ами ако попита защо?

- Ще кажа, че имаме мероприятие.

- Да, но какво?

- Ще каже, че основаваме клуб. Клуб за животни.

Изумена се втренчих в Джили. Тя никога не лъжеше майка си. Или поне никога не изричаше такива големи лъжи.

Тя тръсна глава.

- Какво има? Това си е клуб! Клуб "Приятели на животните".

Да, в известен смисъл беше така. Нали бяхме платили, за да се запишем в огранизацията?

- Добре - съгласих се.

Така решихме да постъпим. Налагаше се да кажем само на майката на Джили, защото в сряда бе крайният срок за маминия превод за алуминия и тя щеше да го носи лично в агенцията. Щеше също така да се възползва от отиването в Лондон, за да напазарува за Коледа и нямаше да се върне преди шест часа, затова госпожа Монтагю се бе съгласила да отида у тях. Бенджи щеше да бъде при свой приятел, а горкият Калчо - да остане съвсем сам. Много ми беше мъчно за него, но мама обеща, че ще го изведе на разходка, преди да тръгне за града.

- Трябва да свикне да остава сам от време на време.

Когато в сряда сутринта се събудихме, навън беше ужасно - сиво, студено, валеше леден дъжд. Мама каза, че е много глупаво от моя страна да не си нося шала.

- Никой няма да ти даде медал, задето се правиш на мъжкарана.

Джили бе увила своя шал около врата си по настояване на майка си. На половината път до училище ми го даде, защото сме били приятелки, а приятелките делели всичко. Каза ми също, че майка й предложила да ни вземе с колата след училище, за да не ходим пеша в тоя студ.

- Ужас! - извиках. - Какво й каза?

- Казах й, че обичаме да вървим пеша и че хората не взимат децата си с коли от училище, защото така се замърсява околната среда. Мама каза, че съм луда - добави Джили. - Така че сега ще се наложи всеки ден да ходим и да се връщаме пеш от училище, дори да вали сняг!

- Всичко е в името на каузата - отвърнах. - Всичко е заради животните.

Щом свършихме училище, си плюхме на петите и се втурнахме като стрели. Без Калчо тичахме доста по-бързо, защото се налага да го изчакваме, докато проучва разни неща по пътя, а пък ако го водя на каишка, ми пречи да бягам с всички сили.
Осма глава
Стигнахме точно за петнайсет минути, което сигурно беше рекорд. Но ни очакваше ужасна изненада - дворът беше празен! Марги я нямаше!

- О! - гласът на Джили потрепери и заглъхна. - Къде е?

- Няма я тук!

- Къде е отишла?

- Не зная!

Спогледахме се, обзети от силно безпокойство.

- Може би... е дошъл и я е отвел.

- Къде я е отвел?

- В обор!

- Старият Гризкам?!

Не изглеждаше особено вероятно, но бе единственото обяснение, което ми хрумна.

Всъщност не е вярно. Хрумна ми още едно обяснение, но бе прекалено ужасно, затова го пропъдих.

За нещастие Джили го изрече.

- О, Клара! - долната й устна затрепери. - Не може да е умряла, нали?

Наложи се да преглътна три пъти, преди да успея да отвърна:

- Имаше палто.

- Но беше стара!

Представих си как горката Марги умира съвсем сама в голото дворче, как няма кой да я прегърне и успокои, и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

- Трябва да отидем и да го попитаме - рекох.

- Не можем! - промълви Джили и се разрида. - Трябва да се връщаме!

Знаех, че е права. Майките ни щяха много да се ядосат, ако не се приберяхме преди мръкване. Никога вече нямаше да ни пуснат да отидем където и да е. Щяха да ни забранят да извеждаме Калчо на разходка, щяха да ни забранят да ходим в приюта - щяхме да бъдем напълно лишени от възможността да помагаме на животните. Макар че и така не бяхме направили кой знае какво, за да помогнем на Марги, помислих си тъжно.

- Трябва да накараме някой да ни изслуша - заявих.

Джили изтри сълзите си.

- Следващия път ще постъпим по-разумно.

- Да, но вече е твърде късно за Марги!

Най-лошото беше, че не можехме да споделим с никого. Не можехме да кажем на мама, когато се прибереше, че сме разтревожени за Марги, защото е изчезнала. Тя веднага щеше да поиска да узнае как сме разбрали и тогава щеше да се наложи да признаем, че сме излъгали майката на Джили, и отново щяхме да загазим. И то здравата. Съвсем очевидно беше, че по същата причина не можем да говорим и с майката на Джили, пък и тя едва ли щеше да прояви съчувствие. Ако изобщо пожелаеше да ни изслуша. Тя не обича животните.

- Никога не е наранила животно - защити я Джили.

- Като изключим избиването на мухите - рекох.

- Е, да, но много хора ги избиват. Сигурно и твоята майка щеше да прави това, ако Калчо не ги докопваше пръв.

Вярно беше, затова замълчах. Бях твърде нещастна, за да започвам спор с Джили.

- Само ако знаехме... - рекох.

Понякога си мисля, че единайсет години е най-лошата възраст за едно момиче. Достатъчно си голяма, за да негодуваш срещу всички ужасни неща, които стават по света, и да усещаш, че трябва да направиш нещо, за да ги спре. Но в същото време възрастните не те смятам за достатъчно зряла, за да ти позволят да го сториш. През цялото време ти повтарят какво можеш и какво не можеш да правиш и по този начин само те затрудняват да сториш каквото и да било.

Двете с Джили нямахме право дори и на толкова елементарно нещо, като да отидем при стария Гризкам и да го попитаме за Марги! И то не защото се страхувахме, че майките ни ще ни се карат - това не беше без значение, разбира се, но човек трябва да свикне с подобни неща, когато води битки, също както трябва да свикне с подигравките, недоволството и нетърпението на хората. Страхувахме се единствено, че може да ни забранят да бъдем приятели на животните.

- Не можем да отидем да говорим с него дори в събота - изстена Джили. - Защото майка ти ще си бъде вкъщи.

Помислих си, че в събота мама вероятно би дошла с нас при стария Гризкам, ако я помолим, но събота бе прекалено далеч. Не можехме да чакаме до събота! Трябваше веднага да разберем какво се е случило.

Майката на Джили беше в много добро настроение, непрекъснато бъбреше и ни разпитваше какво представлява нашия клуб.

- О! Ами... ще изучаваме животните - отвърна Джили.

- Ще ходите ли на експедиции? До приюта за птици или някъде другаде?

- Ами... да. Сигурно. Така мисля.

- А в зоологическата градина? Когато беше мъничка, често те водехме в зоологическата градина. Помниш ли?

- Да - отвърна Джили. - Само че сега не одобряваме зоологическите градини.

- О, май се досещам защо! Не желаете да гледате животните в клетки.

- Смятаме, че е жестоко - рече Джили. - Нали така, Клара?

Джили трескаво ми правеше знаци през масата, но аз усилено се опитвах да измисля начин да открием какво се е случило с Марги, така че не й бях от голяма помощ. Всъщност изобщо не й бях от помощ.

Чух майката на Джили да й напомня, че като малка не е имала нищо против да гледа животните в клетките им, а Джили отвърна:

- Да, но сега съм по-голяма.

И изведнъж се чух да изтърсвам:

- Имате ли нещо против да отидем до нас да видим Калчо за малко? Толкова отдавна е съвсем сам.

- Не толкова отдавна - възрази госпожа Монтагю. - Майка ти тръгна чак по обяд.

- Да, но това пак са... - бързо преброих с пръсти под масата. - Това пак са повече от четири часа!

- Можете да отидете да го видите, щом искате, но само ще го разлаете.

- Може да го доведем тук - предложи Джили. - Може ли, мамо? Моля те!

Майката на Джили има доста странно отношение към животните и смята, че изобщо не бива да влизат в къщите на хората, но този път отстъпи и се съгласи да го доведем, но след като се убедим, че лапите му са чисти.

Наистина беше в добро настроение!

Исках да идем до нас не само за да видим Калчо. Имаше и друга причина. Казах я на Джили, докато отключвах, защото бях сигурна, че щом отворим вратата, Калчо ще се хвърли радостно върху ни, ще заподскача, ще заскимти и няма да можем да си чуем дори мислите.

- Можем да намерим в указателя телефонния номер на стария Гризкам и да му позвъним.

- О! Чудесно - възкликна Джили.

Очевидно не можехме да се обадим от дома на Джили, защото майка й щеше да ни чуе. Предложих да потърся номера, докато Джили изведе Калчо в градината, в случай че иска да свърши нещо (сигурна бях, че майка й ще получи припадък, ако се изпишка в нейния двор).

Проверих всички начини, по които може да се напише Грисъм, но такова име нямаше. Стария Гризкам го нямаше в указателя!

Сигурно наистина съм изглеждала отчаяна, защото Джили утешително ми рече, че съм направила всичко, което е било по силите ми.

- Как е възможно да няма телефон?

Сетих се, че мога да взема шепа кучешки бисквити за Калчо, преди да се върнем у Джили. Влязох в кухнята и застинах.

- Джили! - изпищях.

- Какво има? - Джили дотича, следвана по петите от Калчо.

- Виж!

На масата в кухнята лежеше покривалото на Марги...

Знаехме само, че където и да беше сега, бедната Марги вече нямаше хубаво топло покривало.

- Надявам се само, че не й е сторил нещо ужасно! - изхлипа Джили.

И двете се страхувахме, че писмото ни може толкова да е ядосало стария Гризкам, та да е отишъл да продаде Марги в кланицата, за да я превърнат в храна за кучета.

- Но защо тогава ще си дава труда да връща покривалото? - попитах и избърсах нос в ръкава си.

- За да злорадства - отвърна Джили. Двете притиснахме лица към козината на Калчо и се разридахме.

Когато мама се върна, очите ни бяха зачервени, а лицата подпухнали от плач.

- Мамо! - втурнах се надолу по стълбите, следвана от Калчо и Джили. - Защо покривалото на Марги е на кухненската маса?

- Покривалото на Марги? - попита мама. - Мислех, че това е килимчето ми за колата.

Но щом зърна в какво състояние сме двете с Джили, тя отстъпи и рече:

- Това е дълга история, момичета, но Марги е в безопасност. Поне ще се грижат за нея.

Тъй като двете с Джили очевидно нямахме търпение да научим какво се е случило, госпожа Монтагю позволи на всички ни - включително и на Калчо! - да седнем в хола, където мама ни разказа цялата история.

Тъкмо се била върнала заедно с Калчо от разходка и се готвела да си направи кафе, когато някой яростно заблъскал по вратата. Бил старият Гризкам, който с почервеняло от гняв лице обяснил, че получил нагло писмо от мен и Джили, в което сме го обвинили, че не се грижел както трябва за своето магаре. Казал, че можем спокойно да си вземем пустото старо магаре. Тъкмо щял да се отърве от него. И без това само му създавало грижи.

- Каза ми - продължи мама, - че ако го искаме, по-добре веднага да го отведем, преди да е променил решението си. Вие двете сте свършили добра работа! Наистина сте разбунили духовете!

- Предпочитат да свършат всичко сами, нали? - обади се майката на Джили, като явно смяташе, че не сме постъпили както трябва.

Но мама се застъпи за нас!

- Не са имали голям избор - рече тя и ни се усмихна извинително. - Напоследък не бях особено търпелива, нали? Знаех, че се тревожат за Марги. Трябваше да им обърна повече внимание. Накрая са направили единственото, което е било по силите им, и според Мег са постъпили точно както трябва.

- О! Тя при Мег ли е? - извиках.

Мама кимна. След разговора със стария Гризкам отишла с колата право в приюта да им съобщи. Мег веднага скочила в камионетката си за коне и поела заедно с Дениз към Цветната долина.

- Дениз мина да остави покривалото точно преди да тръгна за града. Каза, че двете с Мег направо се ужасили, защото досега не били виждали магаренце в такова тежко състояние. Откарали Марги веднага в приюта и повикали ветеринар да я прегледа.

- Ще се оправи ли? - умолително попита Джили.

- Ами... - мама се поколеба. - Тя е едно много болно магаренце.

Сълзи бликнаха от очите ми.

- Твърде късно сме занесли палтото!

- Не - мама хвана ръцете ми. - С Джили направихте всичко възможно. Не е ваша вината, че не пожелах да ви изслушам. Ако искате да обвинявате някого, обвинявайте мен.

- Виновен е старият Гризкам! - рече Джили.

- Да, той наистина е виновен заради отвратителната си немарливост. Мег каза, че сте били съвсем прави да го заплашите.

Госпожа Монтагю хвърли тревожен поглед към мама.

- Той ми показа писмото - продължи мама. - Всъщност беше доста учтиво и... изключително добре написано! Нямаше нито една правописна грешка.

Опитах да се усмихна, но не успях. Бях твърде разтревожена за това какво ще се случи с Марги.

- Вижте, момичета, тя е в добри ръце - рече мама. - Грижат се за нея. Ако някой е в състояние да я върне към живота, това е Мег. Ако искате, утре мога да ви взема след училище. Стига майката на Джили да няма нищо против - госпожа Монтагю кимна. - Ще отидем с колата в приюта и ще я видим. Искате ли?

- Да - прошепнах.

Джили не каза нищо. Според мен не бе в състояние да говори. И двете изпитвахме страхотно облекчение, разбира се, че горката Марги вече не е в ужасното си мръсно дворче, трепереща и уплашена, но по мрачното изражение на мама се досещахме, че все още има опасност да умре.

Нямахме търпение да свършим училище и да отидем да я видим. Мама ни чакаше, както беше обещала. Беше довела Бенджи и очевидно му бе казала, че отиваме да видим едно болно магаренце, защото той непрестанно повтаряше: "Болно мададенде. Болна Марди!". Опитах да не се дразня. Знаех, че това е неговият начин да покаже, че му е мъчно. Но беше много изнервящо!

Щом стигнахме приюта "Краят на пътя", Мег каза, че Марги все още е много зле, но че двете с Джили можем да отидем и да й поговорим.

- Тя познава гласовете ви. Може да я ободрите малко, да й вдъхнете желание за живот.

Марги лежеше в обора върху дебело сламено легло, завита с истинско магарешко покривало. Изглеждаше толкова спокойна, но Мег ни обясни, че просто е твърде отпаднала, за да помръдне. Добави, че ветеринарят й поставил инжекция с витамини и била хранена със смес от мляко и гликоза.

Погалихме я и аз прошепнах:

- Моля те, Марги! Моля те, не умирай!

После плакахме по целия път до вкъщи, защото ни беше толкова мъчно.

Следващият ден беше петък и Мег се обадила на мама да каже, че ветеринарят не храни голяма надежда. Добавила, че ако двете с Джили искаме да се сбогуваме с Марги, трябва да отидем същия ден, защото можела да не издържи още двайсет и четири часа.

Мама отново ни взе след училище, а ние с Джили се разплакахме, щом ни предаде думите на Мег.

Дениз ни посрещна на входа, тя също плачеше.

- Знам, че би трябвало да съм свикнала вече, но ми е трудно да се примиря, когато някое животно умира.

Мег ни чакаше в обора.

- Боя се, че губи съзнание - рече тя. - Направихме всичко, каквото можахме, но вече няма сили. Цяла нощ не е помръднала. Дори не е хапнала от сеното, което й оставихме. Постойте с нея няколко минути, за да се сбогувате!

Двете с Джили клекнахме до Марги. Сълзите се стичаха по бузите ни. Трудно ни беше да повярваме, че това е същото магаренце, което протягаше през оградата рошавата си глава и побутваше с муцуна дланите ни, търсейки храна.

- О, Марги! - прошепнах. - Скъпа Марги! Съжалявам!

- Ние сме виновни - изхлипа Джили. - Трябваше по-бързо да предприемем нещо!

- Миличка Марги! - промълвих през сълзи.

- Едно нещастно невинно магаренце! - Джили притисна мократа си от сълзи буза в муцуната на Марги. - Нещастно невинно магаренце, което не е сторило никому нищо лошо.

- Толкова е несправедливо!

Много, много нежно я погалихме по врата. Тя въздъхна дълбоко. Тънките й ребра се повдигнаха, слабите й хълбоци потрепериха. Помислих си, че е умряла.

- О, Марги!

Бяхме я предали. Смятахме се за приятели на животните, а бяхме измамили доверието на това малко магаренце. Безполезно бе да твърдим, че в бъдеще вече ще знаем как да постъпваме. "В бъдеще" бе прекалено късно. Интересуваше ни единствено сегашният момент и - Марги.

И ето че се случи нещо изключително странно. Чу се някакъв чудат звук - като пръхтене, магарешки рев и хриптене - и от вратата на обора над нас се надвесиха две магарешки глави. Дорис и Бърт! Какво правеха тук?

Двете ревяха в унисон:

- Ии-йо! Ии-йо!

И бавно, много бавно и мъчително, Марги повдигна глава. Очите й бяха замъглени и въпреки това тя откликна! Без дори да се замисля, грабнах стиска от уханното сено и го подадох на Марги. Но главата й клюмна обратно, изглеждаше твърде отпаднала.

- О, Марги - прошепнах. - Моля те, опитай!

- Ии-йо! Ии-йо! - продължаваха Дорис и Бърт.

И Марги повдигна глава, само на сантиметри, но устните й леко се помръднаха, което означаваше, че не е безразлична. Искаше храна!

Започнах да я храня, мъничко по мъничко.

- Иди извикай Мег! - рекох на Джили. - Кажи й, че яде!

О, и това се оказа повратната точка! От този момент състоянието на Марги бавно започна да се подобрява.

- Явно ви е познала - каза Мег. - Вие й вдъхнахте желание за живот.

Но всъщност не бяхме ние. Бяха Дорис и Бърт!

- Беше невероятно! - рече Дениз. - Отворих портата към полето, а те ме избутаха, подминаха ме, прекосиха двора и се отправиха право към обора. Сякаш знаеха! Сякаш искаха да я окуражат.

- И наистина го сториха! - рече Джили. - Всичко стана благодарение на тях!

- Което означава, че животните разбират много повече, отколкото ние, хората, предполагаме - заключи Мег.

Когато в събота отидохме да посетим Марги, Дениз ни даде да я нахраним с прекрасна гъста каша от трици, а в неделя нашето магаренце вече се бе изправило на крака, макар все още да се олюляваше леко.

Бърт и Дорис отново бяха дошли да я видят, а Мег каза, че се надява да се сприятелят с нея и да образуват малка групичка. Обясни ни, че магаретата са изключително общителни животни и че е много жестоко да държиш някое от тях съвсем само. Каза ни също, че за нещастната Марги от години не са били полагани грижи и че е цяло чудо как е оцеляла.

От Мег научихме, че магаретата, разбира се, имат нужда от навес и подходяща храна - не просто остатъци, с каквито я бе хранил старият Гризкам. Мег каза, че нашите кифлички и моркови сигурно са й спасили живота.

- А също и покривалото. Сигурно е страдала ужасно в студа.

Що се отнася до краката й, които приличаха на налъми, Мег едва не избухна, когато й разказахме как старият Гризкам ни обясни, че било естествено.

- Естествено ли! Разбира се, че не е! Бедното създание е почти осакатено!

Обясни ни, че копитата трябва да се подрязват редовно, най-добре на всеки два месеца, и че магаретата никога не бива да бъдат оставяни цял ден в калното поле, както е била оставена Марги.

- Можеше да получи неизлечими увреждания. Това е пълно невежество! Хората не бива да имат животни, щом не си дават труда да научат как да се грижат за тях.

- И ние не знаехме как да се грижим за магаре. Трябваше да проверим това - рече Джили.

- Направили сте, каквото сте могли - отвърна Мег. - Говорили сте със стопанина й. Нямало е как да разберете, че ви лъже. Заслужавате само похвала! Ако не бяхте вие двете, тази дама щеше да е вече мъртва. Всъщност, тя съвсем не е стара. С малко късмет може да живее още двайсет години.

Двете с Джили бяхме изумени! Марги можеше да доживее да ни види завършили училище, пораснали и открили наш собствен приют.

- Но смятам, че тя трябва да остане при вас - казах, - защото тук има приятели.

След една седмица всички отидохме да я видим - Джили, аз, мама и Бенджи. Копитата й бяха подрязани и тя беше в полето с Дорис и Бърт, две кози и стария кон Капитан. Мег каза, че Дорис и Бърт бдят над нея като закрилници. Навсякъде ходели тримата заедно, все едно, че били стари приятели, и често сближавали глави, сякаш си приказвали.

Щом повикахме Марги, тя отметна глава и нададе смешния си рев:

- Ии-йо! Ии-йо! - и пое към нас.

Все още не можеше да тича и сигурно никога нямаше да може заради немарливостта на стария Гризкам, но поне бе в състояние да ходи, без да усеща болка. Щом приближи до нас, дори премина в лек тръс!

- Каква радост е да я гледа човек, нали? - рече Мег. - А като си помисля в какво положение беше в началото на седмицата... Наистина си мислех, че ще я загубим.

Останахме в приюта повече от час, говорихме на Марги (която щеше да бъде постоянен обитател), разгледахме всички останали животни, които чакаха своите стопани.

Все повтарях: "О, мамо! Виж! Виж, мамо!" с надеждата, че мога да я изкуша да вземем някое у нас, но тя май отгатна намеренията ми, защото накрая рече:

- Мисля, че е време да си тръгваме, преди да си се опитала да ме подредиш с магаре, коза или половин дузина котки. Трябва да те предупредя, Клара... Решила съм - никакви животни повече! Едно ни е съвсем достатъчно.