Поредица ние обичаме животните

- Надявам се да се оправи - рече.

- Аз също! Толкова е мъничък и сладък.

- Разбрах откъде са дошли.

Обясни, че разказал на майка си за тях и тя споменала, че някаква нейна позната, която живеела близо до игрището за голф, си спомнила как преди няколко седмици видяла една бяла котка да скита наоколо. Дала й храна, защото я съжалила, но после котката изчезнала.

- Предполага, че е била на някой неин съсед, който се е изнесъл да живее другаде и я е оставил.

- Искаш да кажеш... просто я е изоставил?

- Така смята познатата на майка ми. Направили са го, защото са знаели, че ще си има котенца.

- Но това е толкова жестоко!

- Да, така е. Такива хора трябва да бъдат съдени - рече Дарън.

Щеше ми се да кажа: "Както и тези, които хвърлят камъни по охлювите", но се въздържах, защото имах усещането, че Дарън е обърнал нова страница. Не и Джордж Хандли обаче - той никога не би се променил. Ала Дарън не е лош. Стига да пробиеш барикадата на момчешката му напереност, ще откриеш, че е доста добродушен!

Казах му, че като се видим утре в училище, ще му съобщя още новини за Снежко.

- Сега трябва да вървя... време е за хранене!

Двете с мама нахранихме котенцата в два и в четири часа, после мама ми позволи да ги нахраня заедно с Джили в шест и в осем. Каза, че тя ще се погрижи за храненето в десет.

- Искам да си легнеш, защото утре си на училище. Сигурна съм, че и майката на Джили няма да й позволи да остане толкова до късно.

- Качи се да ми кажеш как е Снежко - рекох умолително.

- Добре - обеща мама.

Не можах да заспя, докато тя не се върна. Каза, че Снежко е все така.

- Нито по-добре, нито по-зле.

Все още се хранел, но много бавно.

- Майката на Джили реши, че ако до утре сутринта няма никакво подобрение, ще се обади отново на ветеринаря.

- О, мамо!

- Клара, миличка, щом си се посветила на спасяването на животните, трябва да се подготвиш, че все някога ще има жертви - мама ме зави грижливо и се прозя. - Господи, колко съм уморена! Кой знае как ще се чувства майката на Джили утре.

- Може ли да си наглася часовника за шест и да отида да помогна? - попитах.

- Ти да станеш в шест часа?! - разсмя се мама. - Да го видя, няма да повярвам.

- Мамо, моля те!

- Както искаш - рече мама. - Но няма да идвам да те будя... Ако заспиш отново, това си е твой проблем.
Четвърта глава
Знаех, че мама няма никаква вяра в мен. Трябва да призная, че обикновено се налага да ме буди поне три пъти, преди да си подам дори носа изпод завивката. През лятото не е толкова зле, но през зимата вкъщи е много студено. Можеш да станеш на ледена шушулка, преди да успееш да си навлечеш дрехите. Аз ги грабвам както са на купчина и се втурвам бързо надолу към кухнята - единствената стая, където винаги е топло.

Точно така направих и в понеделник сутринта, само че в шест часа. Нещо наистина нечувано!!! Скочих от леглото в мига, в който будилникът иззвъня, а Калчо хукна след мен. Сигурно се е зачудил какво става!

Веднага щом се облякох, го заведох обратно на горния етаж и го пуснах в стаята на Бенджи, след което се спуснах към къщата на Джили, където не само задумках по вратата, ами даже изсъсках през процепа за пощата: "Всичко е наред, аз съм", в случай че се зачудят кой блъска по вратата им по това време.

- О, добре! - рече Джили. - Надявах се да дойдеш.

Чудесно! Хубаво е да знаеш, че си желан.

- Как е той? - попитах.

- Не зная, тъкмо приготвях храната. Ма-ма не е станала. Казах й, че ще поема следващите две хранения вместо нея.

- Трябваше да помолиш мен - рекох.

- Не бях сигурна, че майка ти ще ти позволи.

- Тя мислеше, че няма да успея да се събудя!

- И аз се притеснявах да не се успя - каза Джили, макар че в нейната къща е толкова лесно да станеш. Не е нужно да тичаш, треперейки от студ, надолу към кухнята.

Приготвихме храната и напълнихме шишетата, сетне тихичко изкачихме стълбите, за да не събудим майката на Джили.

Котенцата се бяха сгушили едно до друго в чекмеджето. Шарко пощуря от радост, като надуши млякото. Започна да скимти и да размахва лапки, настоявайки да му дадем да яде веднага. Но бедничкият Снежко остана да лежи унило, свит на кълбо.

- Кого искаш да нахраниш? - попита Джили.

- Ще се заема със Снежко - отвърнах.

Не проявих благородство, като оставих Джили да свърши по-лесната задача. Но наистина исках да взема мъничкото котенце и да почувствам топлината му, да го притисна към себе си (макар и не твърде силно от страх да не го смачкам) и да го склоня да поеме храна.

Ала колкото и да се стараех, той почти нищо не пое. Толкова се разстроих! И като че ли сумтеше, сякаш бе настинал. Уплаших се не на шега.

- Мисля, че не е добре - казах. - Не смятам, че се развива бавно. Според мен нещо не е наред с него.

Не ми се щеше да го казвам, но понякога се налага. Очите на Джили се напълниха със сълзи.

- Зная - рече тя. - Снощи мама ми каза, че сигурно е настинал, докато е бил навън в снега.

- Ще го води ли при ветеринаря?

- Да - кимна Джили и една сълза се търкулна по бузата й. - Ще позвъни веднага щом започнат работа.

Отваряха в девет часа. Бях проверила работното им време на паспорта за ваксините на Калчо. Но в девет часа двете с Джили щяхме да сме на училище!

Тъжно почистихме и подсушихме котенцата.

- Все още ходи до тоалетна - изтъкна Джили и ме погледна с надежда. - Това сигурно е добър знак, не мислиш ли?

- Надявам се - въздъхнах.

Ала разликата между котетата вече беше съвсем очевидна. Дори Шарко да нямаше сивото петно на главичката си, двете ясно се различаваха от пръв поглед. Шарко беше по-едър (горе-долу колкото грейпфрут) и много по-жизнен. Макар очичките му още да не се бяха отворили, той обичаше да се впуска в приключения, душеше чекмеджето от единия край до другия и дори успяваше да излезе от него. А Снежко нямаше никакви сили, просто лежеше и спеше. А ето че сега бе започнал и да сумти.

- Толкова е мъничък - рече Джили.

Разбирах какво има предвид. Именно това, че беше толкова мъничък, те караше да си настроен свръхзакрилнически към него. И да си свръхуплашен, защото как би могло едно толкова миниатюрно създание да преодолее каквато и да била болест?

Оставих Джили да си приготви закуска и се върнах вкъщи да изям своята, като обещах, че ще дойда отново в осем часа. Мама беше станала и бе слязла в кухнята.

- Е, как е той? - попита.

- Не е добре - отвърнах и преди да се опомня, избухнах в плач. Бенджи слезе и като ме видя обляна в сълзи, прегърна ме и се постара да ме утеши. Същото стори и Калчо.

- Днедго ли е? - попита Бенджи. - Днедго мърдав ли е?

- Не - отвърна мама, - не е мъртъв. Само е малко болен и ще го водят на доктор.

- Де де обрави ли?

- Надяваме се - рече мама. - Но не бива да забравяш, че той е едно много, много мъничко котенце. Също като новородените бебета... те нямат много сили.

- Никога няма да имам бебета - заявих и разтърках очите си. - Не и ако се случват такива неща.

- Не се случват много често - отвърна мама. - Но ако на някой му се роди бебе и го остави на снега...

- Виновен е онзи отвратителен човек, който се е пренесъл другаде и е изоставил нещастната котка. Мразя хората, които правят такива неща - извиках аз. - Мразя ги!

Когато отидох в осем часа, Джили се опита да нахрани Снежко, но този път той не пое нищо. Джили едва не обезумя от тревога.

- Нищо не може да се направи - рекох тъжно. - Не можем да го принудим да яде.

В осем и половина, точно преди да тръгнем за училище, майката на Джили стана. Слезе в кухнята по халат, разрошена, очите й бяха зачервени от безсъние. Джили изплака, че Снежко е престанал да се храни.

Майка й каза, че веднага ще позвъни на ветеринаря.

- Не отварят преди девет - обадих се аз.

- Но все ще има някой дежурен - отвърна тя.

Никога не я бях виждала толкова решителна. И всичко заради едно болно котенце! Това само показва как понякога може да се излъжеш за някои хора. (Но Джили също беше изненадана, а тя живееше с майка си вече единайсет години.)

Ветеринарят й каза, че може да заведе Снежко в девет без пет. С Джили настояхме да отидем с нея, ала тя не искаше и да чуе. Училището било на първо място! Нима смяташе, че ще бъдем в състояние да се съсредоточим?

Майката на Джили обеща, че веднага щом се върне, ще се обади в училището и ще остави съобщение в канцеларията. Това беше известно утешение, само че, както каза Джили, какво щяхме да правим, ако новините бяха лоши? Щеше да ни се иска единствено да се скрием някъде и да поплачем.

- Вижте какво - рече майка й, - не искам да бъда груба, наистина е хубаво, че вие с Клара се захванахте да помагате на животните, но някои от животните, които спасявате, няма да оцелеят. Трябва да бъдете подготвени за това.

Съзнавахме, че е права. Но въпреки всичко ни беше много мъчително да се сбогуваме с бедничкия болен Снежко и да тръгнем за училище, като знаехме, че може никога повече да не го видим.

Преди часовете Дарън дойде при нас и попита:

- По-добре ли е?

- Трябва пак да бъде заведен при ветеринаря - отвърнах. - Сумти и не се храни.

- Горкото животинче - рече Дарън.

Помислих си колко са странни момчетата. В един момент са груби и наперени, в следващия - загрижени за малките болни котенца. Е, поне някои от тях. Не смятам, че Джордж Хандли някога би проявил загриженост, макар че е възможно да съм се излъгала и за него, също както се бях заблудила за майката на Джили. Човек никога не знае.

- Съобщавайте ми новините - помоли Дарън.

Обещахме, че ще го осведомяваме за всичко.

После часовете започнаха - първо математика, а след това - история. Нямам представа как успяхме да издържим! Имах чувството, че никога няма да свършат. Веднага щом звънецът би за второто междучасие, с Джили се втурнахме към канцеларията, преминахме на бегом по коридорите и няколко учители се развикаха след нас, тъй като нямаха представа колко сме отчаяни.

Госпожа Саутгейт беше в канцеларията. Тя не е лоша жена, но не е особено състрадателна. Никога няма да й простя, че не ни позволи да използваме телефона, за да се обадим в Дружеството за защита на животните, когато се тревожехме за Марги, нашето магаренце, което спасихме. (Сега Марги живее в приюта заедно с приятелите си - магаренцата Дорис и Бърт.)

Днес госпожа Саутгейт не бе толкова зле настроена.

- О, деца! - рече тя. - Джили, майка ти се обади и остави съобщение. Каза, че котенцето има инфекция и са му дали антибиотици.

- Това ли е всичко? - промълви Джили.

- Още нещо ли очаквахте?

- Не каза ли дали ще се оправи? - попитах с разтреперан глас.

- Боя се, че не каза. Вероятно и тя самата не знае. Колко е голямо котето?

- На около десет дни - отвърнах.

- Боже мой! Та то е съвсем мъничко.

- Намерихме го на игрището за голф. Майка му беше умряла. Била е изоставена - обясних.

- Е, струва ми се, че правите всичко, което е по-силите ви - рече госпожа Саутгейт.

- Нищо не правим - недоволно измърмори Джили, щом излязохме на двора. - Само киснем тук в училище!

Потърсих с очи Дарън, но той риташе топка с Джордж Хандли и останалите, затова си помислих, че сигурно няма да иска да отидем при него. Момчетата са малко особени в това отношение. Смятат, че е много срамно да се обръща внимание на някакви си там момичета. Затова много се изненадах, когато той тичешком дойде при нас, щом ни видя.

- Някакви новини?

Казахме му, че имаме съобщение от майката на Джили и че Снежко е на антибиотици.
- Значи всичко ще се оправи - рече Дарън. - И моята котка беше на антибиотици, когато имаше абсцес. Голяма дупка точно тук - натисна той с пръст бузата си. - През нея се виждаше направо в устата й. Беше ужасно. Но вече се затвори. Котката оздравя.

- Наистина ли? - попитах. - Не знаех, че имаш котка!

Изумително е колко неща научаваш за хората.

- Да - кимна Дарън. - Нощем спи до главата ми - после се изчерви и промърмори: - Всъщност тя е на майка ми. Не зная защо спи при мен.

- Може би защото те обича - подхвърли Джили.

- Да. Сигурно. Не зная. Обича да ме ближе. Цялата ми коса се слепва.

- Спестява ти пари за гел - рекох.

- Ха, ха! - Дарън весело се разсмя. Прозвуча също като героите от комиксите: ха, ха, ха! - Ще го кажа на мама!

Сетне се втурна да продължи футболния си мач.

- Винаги съм го смятала за голям хулиган - подхвърли Джили.

- Дано само се окаже прав за антибиотиците - казах.

Изкарахме някак останалите часове. Но беше толкова мъчително! Получаваше се така, че все стоим в училище и чакаме новини за болни животни. Напомних на Джили как се чувствахме, когато Марги беше зле.

- Спомняш ли си как киснехме тук и с мъка сдържахме сълзите си, защото мислехме, че ще умре?

- Тя едва не умря - отвърна Джили.

- Да, но в края на краищата оживя. Може би и Снежко ще оцелее.

Бързо потеглихме към къщи с велосипедите, за да стигнем навреме за храненето в четири часа. Донякъде бяхме програмирали живота си според времето за хранене. През целия ден все поглеждахме часовниците си и си мислехме: "Храненето в дванайсет, храненето в два" и се молехме Снежко да яде.

Когато майката на Джили ни отвори, изглеждаше абсолютно изтощена. Каза ни, че ветеринарят й е дал някаква специална храна, в която има антибиотици, и че трябва да даваме от нея и на двете котета.

- И на двете ли? - с Джили тревожно се спогледахме. Означаваше ли това, че и Шарко ще се зарази?

- Не е сигурно - отвърна майката на Джили. - Това са само предпазни мерки.

Добави, че Снежко е поел малко капки, но ветеринарят казал да не се безпокоим твърде много днес. Тревожно щяло да бъде, ако след двайсет и четири часа все още не приемал нищо.

- Така че мога ли да разчитам на вас за следващите две хранения?

Вечерта отново помагахме всички, включително и мама, но двете с Джили трябваше да изведем Калчо, а сетне майките ни настояха да си напишем домашните и да си легнем в обичайното време. Необяснимо е как са развили тая мания за училището и домашните. Какво толкова щеше да стане, ако ги зарежехме за няколко дни? Едно болно котенце е много по-важно от домашните.

Поне двете с Джили бяхме на това мнение. Майките ни очевидно мислеха другояче.

- Ако това ще се повтаря всеки път, когато доведеш бездомно животно вкъщи - рече мама, - ще се наложи да престанеш. Обичайният живот трябва да продължи, Клара! Мисля за бъдещето ти.

За малко да кажа, че Калчо може да мине без следобедната си разходка - имах предвид, че Бенджи би могъл да си поиграе с него в градината - но навреме замълчах. Нямаше да е честно спрямо кучето. То и бездруго бе разстроено, задето прекарвах толкова много време в съседната къща и не му обръщах достатъчно внимание. Прегърнах го силно и продължително, за да се реванширам.

- Може ли поне да стана в шест часа? - помолих.

Мама отговори, че при всички положения мога да стана в шест.

- Чудесно ще е, ако ти стане навик!

- Това е само докато храним котенцата - отвърнах припряно. Не исках мама да остава с погрешно впечатление. Шест часът е ужасно време за ставане от леглото през студените зимни утрини.

На следващия ден Снежко продължаваше да не яде както трябва. С Джили се редувахме да го храним, но той сумтеше толкова много, бедничкият, та си помислих, че едва ли изобщо може да диша през носа.

Прекарахме още един мъчителен ден в училище. Първо, след голямото междучасие имахме география с госпожица Хухвъл и познайте какво стана! Тя забеляза, че домашното на Джили и моето са еднакви! Е, като изключим някои правописни грешки, които Джили бе направила неволно. Джили е слаба в правописа. (От друга страна пък е истински гений по математика. Може да сметне наум 28 по 14!)

- Тук виждам опит за измама - рече госпожица Хухвъл и размаха във въздуха тетрадките ни по география. - Клер и Джини!

Казах ви, че е хухавел. Преподава ни вече почти цял срок и още не е запомнила имената ни!

- Едната от вас очевидно е преписала домашното на другата - продължи тя, мятайки с поглед стоманени куршуми към нас двете. - Преписала го е най-безочливо. Това е достойно за презрение.

Каза, че поначало домашното не било никак хубаво и че преписването на такава лошо сглобена и зле премислена работа издавало небрежност и немарливост.

И продължи да нарежда все в същия дух. Беше крайно неприятно, но що се отнася до мен, думите й просто минаваха покрай ушите ми. Географията изобщо не ме интересуваше. Дълбоки долини, пълноводни реки и глупави каучукови плантации... Дрън-дрън! Интересуваше ме единствено Снежко и дали ще мога да му помогна да оздравее!

Накрая събитията се развиха доста неочаквано. Дарън вдигна ръка и обясни на учителката, че не бива да ни се кара, защото имаме вкъщи болно котенце, което ни е помогнал да спасим, и че сме разтревожени за него.

Това не я накара да млъкне, но поне престана да ни изпепелява с поглед. Каза, че ако сме били отишли при нея да й обясним за котенцето, можела да ни освободи този път от домашна работа.

- Честността, както знаете, е най-добрата политика.

Разбира се, щом часът свърши, всички се струпаха около нас да научат нещо повече за Снежко и този път дори Джералдин Хупър и безвратата Пъфин не се присмиваха и подиграваха. Смятам, че бяха ужасно впечатлени от начина, по който Дарън се застъпи за нас! Мърси Хъмфрис поиска да знае дали може да вземе едно от котенцата, когато се оправят. С Джили бяхме доста шокирани.

- Няма да ги даваме на никого! - заяви тя. - Смятаме да ги задържим!

- И двете ли?

- Да! Те са братчета.

- Или сестричета - казах. Все още не бяхме сигурни.

- Каквито и да са, те са си наши! - заяви Джили.

Едва когато се прибирахме с велосипедите към къщи, се осмелих да я попитам:

- Смяташ ли, че майка ти наистина ще ги задържи?

Джили ме погледна изумено.

- Трябва да го стори!

Тя очевидно смяташе, че това се подразбира от само себе си. Предполагам, аз също мислех така до този момент.

- Но майка ти не обича животните - промълвих с разтреперан глас.

- Обича котенцата! - доста разгорещено възрази Джили. - Едва ли ще ставаш на всеки два часа през нощта, за да храниш котенца, ако не ги обичаш.

- Така е - съгласих се. - И нима после ще можеш да понесеш да се разделиш с тях? Ще бъде все едно да си дадеш бебетата!

Това малко ни поободри и ни изпълни с надежда. Джили каза, че се чудила защо майка й толкова се е привързала към котенцата, след като преди това не й позволявала да си вземе дори хамстер, и стигнала до заключението, че майка й тайно искала да има още едно бебе.

- Но не е могла, защото се разделила с татко, преди това да се случи.

- Може да се омъжи отново - казах, но Джили не вярваше.

- Мислиш ли, че твоята майка ще се омъжи отново?

Отвърнах, че не съм сигурна, но само се надявам, ако го стори, то да не е за Звяра Бърнард. (Мама отскоро бе започнала да излиза с него, обаче аз никак не бях сигурна, че го харесвам.)

- Аз никога няма да се омъжа - заявих.

- Аз също - рече Джили. - Ще посветя живота си на животните.

Когато се прибрахме, майката на Джили ни съобщи, че Снежко е поел малко храна в два часа, но все още сумтял и бил много унил.

- Но е хубаво, че е хапнал нещо, нали? - попитах.

Майката на Джили се съгласи, че е така, но после добави, че докато е толкова слаб, ще бъде по-добре само тя да го храни. Не че ни нямала доверие, просто Снежко бил свикнал с нея и тя чувствала, че ако изобщо имал някакви шансове да оцелее, не трябвало да правим нищо, което може да го разстрои.

- За да оздравее, той се нуждае от цялата помощ, която може да получи.

С други думи, все още бе едно бедно мъничко котенце и можеше да умре всеки момент!

О, Господи! Зная, че трябва да съм подготвена и за това, щом ще спасявам животни, а двете с Джили се бяхме заклели, че ще продължим да го правим без значение колко пъти ще бъдат разбити сърцата ни, ала беше наистина ужасно да се чувстваш толкова безсилен. Бихме сторили всичко, за да помогнем на някое животно, стига да можехме да направим нещо. Но само да стоим безучастно и да гледаме как гасне едно мъничко създание, е наистина ужасно мъчително. Може би един ден ще започнем да го приемаме по-леко, макар да не съм съвсем сигурна в това. Мег казва, че никога не можеш да свикнеш с подобно нещо.

- Когато Снежко се оправи - рече доста смело Джили, - ще го задържим, нали, мамо?

- А също и Шарко - рекох умолително. - Не можете да ги разделите!

Двете с Джили затаихме дъх, докато чакахме майката на Джили да отвърне: "Не, разбира се, че не можем да ги разделим" или "Да, разбира се, че ще ги задържим". Но тя просто каза:

- Нека не изпреварваме събитията. Да почакаме да видим какво ще стане.

Което означаваше да почакаме да видим дали Снежко ще оцелее. Беше наистина много потискащо.

Всъщност цялата седмица беше потискаща. В училище всички идваха да питат: "Как е Снежко?", "Как е вашето котенце?" В отговор можехме да кажем само: "Още се бори".

А то се бореше толкова упорито, това мъничко котенце! В петък сутринта майката на Джили го отнесе отново при ветеринаря, който казал, че е изненадан, че е още живо.

- Наистина има желание да живее.

Но не можел да каже дали ще оцелее. Все още обаче имало и надежда. Това бе единственото, което ни крепеше.

В петък вечерта, когато си легнах, мама рече:

- Струва ми се, че майката на Джили не си дава ясна сметка какъв товар поема с тези котета. Да се грижиш за толкова мънички животни е ужасно изморително.

- Не и за нас с Джили! Ако само ни бяхте позволили - рекох.

- О, стига, Клара! Знаеш, че не можеш да отсъстваш от училище. Хубаво е да носиш всички тези създания вкъщи, но не е зле да мислиш и за бъдещето, за това кой трябва да поеме отговорността за тях!

Беше толкова нечестно. С Джили охотно бихме се грижили за тях.

- Какво искаш? - попитах. - Да ги оставим да умрат?

- Не, разбира се! Не ставай глупава. Но може би... Просто не е нужно да ходиш и да търсиш животни.

- Но ние сме приятели на животните! - възкликнах. - Дали сме клетва!

- Зная - рече мама. - Зная. И предпочитам да се занимаваш с това, отколкото да играеш компютърни игри или да се суетиш около дрехите и прическата си. Но моля те, Клара... стига толкова бездомни животни, поне за известно време!

- Все очаквам да го открия мъртъв.

В събота отидох у тях, както обикновено. Беше още по-ужасно в тъмнината (честно казано, малко се страхувам от тъмното, макар да зная, че е глупаво), но и това е част от работата по спасяването на животните. Не можеш да очакваш винаги всичко да е лесно, спокойно и без трудности. Мег например често прекарва цели нощи на открито, опитвайки се да улови подивели котки, които се нуждаят от лечение, или пък да търси някое изчезнало куче. Трябва да си подготвен за всичко!

Заварих майката на Джили да храни Снежко, както обикновено. Беше такава трогателна и плачевна гледка - котето, лежащо в скута й, правейки жалки опити да хване шишето. Помислих си, че е добър знак, щом проявява интерес да прави същото като братчето си, но майката на Джили поклати глава и рече:

- Не зная, Клара. Чувствам, че го губим.

Не исках да слушам такива неща!

- Той се държи - рекох.

- Отслабва все повече - отвърна тя. - Смятам, че трябва да се подготвим за най-лошото.