Поредица ние обичаме животните

Хвърлих поглед към Джили, ала тя не вдигна очи. Знаех защо - защото плачеше. По-късно ми каза, че предишната вечер майка й я предупредила, че Снежко едва ли ще изкара почивните дни.

Отказах да повярвам. Предполагам, че не ме бива да приемам жестоката истина. Склонна съм да си затварям очите за нея. Твърде много боли.

- Нито едно животно не бива да се отписва - заявих. Така ни беше казала Мег. - Те усещат, ако си ги отписал. Това отнема волята им за живот.

- О, Клара, не съм го отписала! - майката на Джили сведе глава над мъничкото бяло пухче. - Просто се опитвам да бъда реалист, това е всичко!

Едва тогава осъзнах, че тя също плаче. Дадох си сметка, че ако остана, и аз ще се присъединя към тях, а не исках, защото мразя да плача. Затова рекох:

- Ще дойда по-късно! - и изскочих през вратата.

Навън все още бе тъмно като в рог, така че се втурнах по криволичещата пътека, излязох през портата и се спуснах към нашата градина, където щях да бъда в безопасност.

Или поне така си мислех.

Ала някой бе идвал преди мен. Докато съм била у Джили, някой бе влизал в градината! И то не млекарят, нито пощальонът. А някой непознат! И който и да е бил този човек, беше оставил огромен кафез на прага пред вратата.

В кафеза имаше нещо голямо, черно и тежко.

Нещо живо.

Промъкнах се към него нагоре по пътеката, а сърцето ми блъскаше в гърдите. Само да имахме лампа над вратата! Но крушката бе изгоряла преди цяла вечност, а мама още не бе купила нова.

Нещото в кафеза прошумоля и изкряска.

- Ау! - изпищях и отскочих назад.

После приближих още малко. Беше птица! Огромна птица! Взираше се в мен със свирепото си червено око.

Блъснах вратата и се втурнах вкъщи с викове:

- Мамо! Мамо!

За щастие тя вече беше станала.

- Какво има? - изскочи тя от кухнята, разтревожена от дивите ми писъци. - За Бога! Какво се е случило?

- Виж! - посочих с треперещ пръст към нещото на прага.

- О, не! - рече мама. - Още едно ли!

- Още едно какво? - попитах.

- Бездомно животно!

- Не съм го намерила аз - казах сериозно. - Искам да кажа, не съм го донесла аз. Беше тук.

- О, нима?

Птицата ни наблюдаваше. Главата й беше изпъстрена във всички цветове на дъгата: синьо, зелено, червено и жълто, с червена човка, червен гребен и червено висящо нещо под брадичката. (Нарича се обици, но тогава още не знаех.)

- Каква е тази птица? - прошепнах.

- Мисля, че е пуяк - примирено отвърна мама.

- Пуяк? Че защо някой ще оставя пуяк на прага ни?

- Може би е коледен подарък! - грейна мама.

- От кой?

- От кого - поправи ме мама. - Не зная! Освен ако Бърнард...

- За какво ще ти подарява пуяк?

- За ядене - отвърна мама.

Предположението й ме накара да се почувствам доста странно. Вярно, че на Коледа винаги ядяхме пуйка, само че никога досега не бях виждала жива такава птица.

- Какво ще правим с него?

- Няма да го задържим, това е сигурно! - рече мама. - Освен ако не дойде някой да го заколи.

Наистина ми се искаше мама да не говори така. Звучеше толкова ужасно, докато пуякът стоеше в кафеза и ни наблюдаваше.

- Не смяташ ли, че трябва да го внесем вътре? - попитах. - Навън е толкова студено.

Мама се изсмя. Но смехът й не издаваше радост. Напротив, подсказваше, че никак не й е весело.

- О, да! - рече тя. - Внеси го вътре. Защо не? Разведи го из къщата! Нека седне с нас на канапето да погледа телевизия!

- Е, не можем да оставим бедната птица да замръзне!

- Защо не? - попита мама. - И без това ще свърши като обяд на нечия маса.

Всъщност мама не е коравосърдечна - просто не искаше да има пуяк в къщата. Предполагам, можете да я разберете. Пуякът не е като кучетата или котките.

- О, хайде! - рече тя. - Да го внесем и да затворим вратата, преди цялата къща да е изстинала.

И двете приближихме плахо към кафеза.

- Внимавай да не те клъвне - каза мама.

Но пуякът не показа никакво желание да го стори. Всъщност изглеждаше доста заинтересуван от това, което става.

Внесохме го в антрето и затворихме вратата. Едва тогава забелязах бележката, залепена върху кафеза.

- Какво пише? - попита мама. - Прочети ми!

- Пише: "Казвам се Тревър. Добър съм. Моля, не ме яжте."

- Знаех си! - изстена мама.

- Какво си знаела?

- Подхвърлили са ни го!

Сбърчих носле; не можех да проумея защо някой ще направи такова нещо. Та това беше... пуяк.

Мама каза, че според нея е паднал от каросерията на някой камион или пък е бил спасен от птицеферма.

- А после този, който го е спасил, е решил, че не може да го задържи, затова е дошъл и го е оставил на нашия праг.

- Но защо... О! - Изведнъж се сетих. - Лепенката!

Двете с Джили получихме лепенки от "Приятели на животните". На тях с големи черни букви пише "Ние се грижим за животните" и аз залепих своята на прозореца към улицата. (Джили си я сложи на ученическата чанта.)

- Много ти благодаря - рече мама. - Пуяк! Само това ни липсваше! По-добре да го сложим в бараката, докато решим какво да правим.

- Мамо! В бараката е студено!

- Студът едва ли пречи на пуйките!

Погледнах я с укор.

- Така си мислехме и за Марги, затова тя за малко не умря.

- Ами...

Зачаках мама да каже пак, че Тревър ще свърши в нечия чиния, но за мое облекчение тя не го стори. Може би чувстваше, че който и да го е оставил на прага ни, е имал вяра в нас. Имал ни е доверие, че ще се погрижим за пуяка. И въпреки това си беше проблем. Дори аз го разбирах.

- Да го отнесем в кухнята - предложи мама.

Отнесохме го в кухнята, после отидохме да огледаме бараката. Мисля, че в мига, в който отворихме вратата, и мама осъзна колко е неподходяща за пуйки. Бараката е много мъничка и тясна, съвсем тъмна. Без никакви прозорци. И освен това - претъпкана с вили, лопати и саксии.

- Може да се нарани - рекох.

- О, за Бога! - сопна се мама и ядно пое обратно към къщи. - Какво да правим с тази птица?

Хрумна ми идея.

- Ще се обадим на Мег! - казах.

Мег винаги бе разрешението на нашите проблеми с животните.

- Не можеш да й се обадиш толкова рано - рече мама.

- Е, ще й позвъня веднага щом мога, а засега нека той да остане в кухнята. Там поне е топло - добавих.

- Ами Калчо?

Аз лично смятах, че Калчо сигурно би харесал пуяка - той е толкова общително куче - но не бях съвсем сигурна, че пуякът ще го хареса. Казах, че ще се наложи да не го пускаме в кухнята, докато не позвъня на Мег. Сигурна бях, че тя ще каже да й занесем Тревър!

Калчо никак не бе доволен, че не може да стигне до кухнята. Скимтеше, виеше и дращеше по вратата, докато накрая мама не издържа и каза, че ще я подлуди, да не говорим, че щял да излющи боята. Така че трябваше да го заведа в дневната и да му дам голяма кучешка бисквита, за да го успокоя.

Бенджи не можа да повярва на очите си, като видя Тревър!

- Гаго два? - попита той.

- Това е пуяк - отвърнах му. - Казва се Тревър.

- Стой настрана! - рече мама. Наистина я беше страх, че ще ни клъвне, но Тревър просто си стоеше в кафеза и ни наблюдаваше с бляскавото си око. Ако приближахме към него и заговорехме, той накланяше глава на една страна и издаваше смешни крякащи звуци. Гобъл-ъбъл-объл-ъбъл! Пуешки говор! Искаше ми се да разбера какво казва!

В девет часа се обадих на Мег и разбира се... Не се ли досетихте? Нея я нямаше! Дениз, помощничката й, каза, че се отзовала на тревожно обаждане за някакво куче, което тичало по магистралата.

- Какво да правим с този пуяк? - изхленчих.

Дениз каза, че не разбира много от пуяци, но... да го държим на топло и да му дадем нещо за ядене.

- Какво например? - нямах представа какво ядат пуйките. Живея в провинцията съвсем отскоро. Никога досега не бях виждала жива пуйка, а само - закланите, целите розови и настръхнали, увити в найлон и наредени по рафтовете на супермаркета, птици.

Дениз отвърна, че не е съвсем сигурна, но предполага, че ядат царевица или овес и може би нещо зелено.

- И вода! Всички животни имат нужда от вода.

Обеща, че ще предаде на Мег да ни се обади, веднага щом се върне. Което можеше да стане след часове, помислих си, след като спасява куче от магистралата.

Отидох в кухнята и предадох новините на мама, която завъртя очи и извика:

- С какво съм заслужила всичко това?

Не смятах, че очаква някакъв отговор на този въпрос, затова се заех да търся храна за Тревър. Намерих консерва със сладка царевица, която реших, че може да му хареса, а сетне накълцах малко зеле и го смесих с мамините овесени ядки. Напълних и съд с вода. Бенджи ме наблюдаваше с интерес, мама - с лошо предчувствие.

- И как предлагаш да го нахраним? - попита тя.

Казах, че според мен трябва да го пуснем.

- Сигурно не му е много удобно в кафеза - добавих. - Толкова е тесен.

- Е, само внимавай - рече мама. - Бенджи, стой настрана!

Бог знае какво си мислеше, че ще стори бедният Трев. Той беше толкова дружелюбен! И изобщо не се страхуваше. Което беше изумително. Отворих кафеза, а пуякът излезе наперено и обиколи кухнята. Клъвна малко от храната си, ала като че ли му беше по-интересно да изследва. И през цялото време не отделяше мънистеното си око от нас да не би случайно изведнъж да станем опасни. Реших, че пуйките сигурно са много интелигентни и имат повече мозък, отколкото хората предполагат.

- О, това наистина е нелепо! - рече мама. - Пуяк в кухнята!

Обаче все пак се съгласи Тревър да остане, докато говоря с Мег. Нямахме голям избор. Дори мама призна, че не можем просто да го захвърлим в градината да умре от студ.

В десет часа отидох отново у Джили, за да помогна за котенцата. Беше наистина ужасно, но заради вълнението около Тревър почти бях забравила да се тревожа за Снежко. Спомних си едва когато зърнах обляното в сълзи лице на Джили и хладни тръпки пробягаха по гърба ми.

- Джили! Той да не е...

- Не е - отвърна Джили, - но мама смята, че няма да изкара дълго.

- О! - сълзите се затъркаляха по бузите ми, просто не можех да ги спра.

Майката на Джили седеше в предната стая, гушнала Снежко в скута си.

- Поне не страда - рече тя.

Не! Ние страдахме! Опитах се да кажа на Джили за Тревър, като си мислех, че това ще разсее мъката й по Снежко, но видях, че не може да се съсредоточи.

Беше ми непоносимо тъжно, за да остана, освен това трябваше да изведа Калчо на разходка и да се погрижа за Тревър. Чувствах, че тъй като лепенката беше причината да ни го подхвърлят, аз носех отговорността за него.

- Ще ми кажеш - помолих Джили, - ако нещо... нали се сещаш... ако нещо се случи.

Тя кимна. Явно не бе в състояние да говори.

Като се върнах, открих, че Тревър се е изходил на кухненския под, така че бързо почистих, преди мама да го е видяла и да е започнала да се оплаква. Сетне изведох Калчо на разходка - бяхме само двамата (беше странно без Джили), и се върнах, като си мислех как ще оставя Калчо при Бенджи и ще седна в кухнята при Тревър, за да чистя пуешките му курешки и да си напиша домашните.

Едва се бях върнала, когато телефонът иззвъня. Чух мама да се обажда.

- Ало? О! Да... О, Господи. Наистина ли?

Стори ми се ужасно мрачна. Не можех повече да слушам. Изтичах до кухненската маса, седнах, подпрях главата си с ръце и си помислих, че не мога да го понеса. Бедното мъничко котенце! Толкова упорито се беше борило със смъртта.

В следващия миг осъзнах, че нещо се блъсна в мен. Беше Трев. Просто се блъскаше в мен. Помислих си, че това е неговият начин да ме поздрави, така че му се усмихнах през сълзи и протегнах ръка, а той покорно ме остави да го погаля. Но ми мина през ума, че един пуяк, колкото и да е приятелски настроен, никога не може да е толкова сладък и мил като котенцата.

Мама влезе в кухнята. Един поглед към лицето й ми беше достатъчен, за да отгатна, че новините не са добри.

- О, мамо! - промълвих.

- Да, никак не ми е весело - рече мама. - Мег се обади.

- Мег? - скочих веднага на крака.

- Да. Каза, че много съжалява, но не може да вземе пуяк.

- О!

- Даде ми телефона на някакво място, наречено "Убежище за птици".

- Току-що им се обадих - рече мама.

- Какво казаха?

- Ще го вземат, ако им го занесем.

- Но това е чудесно!

- Да, само че "Убежище за птици" е на два часа път с кола. Нямам време за четиричасово пътуване.

- Аха.

- Може би утре, но не и днес.

Бърнард щеше да идва по-късно и мама бе в паника, защото искаше да изглежда възможно най-добре и да изчисти къщата. Искаше да си вземе вана, да си направи прическа, да се лакира - всички неща, за които обикновено нямаше време. Разбирах, че шофиране два часа с пуяка и още толкова - обратно, не се вместваше в плановете й.

- Какво ще правим тогава? - попитах, като се опитах да запазя обичайния си тон, сякаш не се е случило кой знае какво.

- Ти ми кажи! - озъби се мама.

Много се беше изнервила.

- Добре. Ами, мисля, че трябва... ммм... добре! Да го оставим тук в кухнята - рекох. - Струва ми се, че му харесва. Пък и нищо не може да направи.

Освен да се изходи на пода, но тъй като той беше покрит с линолеум, това според мен беше без значение.

- Клара, ако пак ми погодиш такъв номер... - започна мама.

- Но, мамо, не съм направила нищо! Просто го намерих на прага!

- Заради проклетата ти лепенка. Тя е виновна. Хубаво си бях решила да я махна! Следващия път някой откачен ще пъхне питон в пощенската ни кутия.

Колко е глупава мама! Питонът е прекалено голям, за да се побере вътре!

Шеста глава

След като се нахрани, отново се изходи (за щастие мама я нямаше), след което се върна в кафеза да си почине. За него утрото трябва да бе доста уморително.

Джили намина следобед. Беше много унила и доколкото можех да преценя, беше плакала още. Каза, че Снежко бил "все така, както сутринта".

- Но все пак е похапнал нещо?

- Съвсем малко - отвърна Джили.

- Докато яде, има надежда - рекох.

Джили обаче като че ли бе твърдо решена да гледа нещата откъм мрачната им страна. Аз за нищо на света не бих си позволила. Смятам, че трябва да се изправяме лице в лице с нещастието, когато дойде, а не да мислим за него предварително. Казах на Джили един стих (поне аз си мисля, че е стих), който баба ми изрецитира веднъж, когато трябваше да отида на зъболекар:
Страхливецът умира хиляди пъти,

героят умира само веднъж.

Доста неблагодарно от нейна страна, бих казала. Аз само се опитвах да й помогна.

- Ами... не бива да живееш в очакване, че непрестанно ще ти се случват само ужасни неща.

- Но те наистина се случват постоянно.

- Не, не е вярно! Спомни си за Марги. Тя се оправи.

- За теб всичко е наред! - избухна Джили. - Ти не си при него и не се налага да го гледаш!

Сетне, осъзнала думите си, тя започна да ми се извинява.

- Съжалявам! Не исках да бъда груба. Но е толкова ужасно да виждам как гасне пред очите ми!

- Джили - сграбчих ръката й и силно я стиснах. - Никога не бива да се отчайваш! - това също ни го беше казала Мег. - Не и преди да се е случило най-лошото.

Джили подсмръкна и избърса носа си с ръкав.

- Хайде да изведем Калчо - предложих, - а като се върнем, ще ти покажа какво има в кухнята.

- Какво има?

- Пуяк!

Това я накара да замръзне на място. Прекарахме останалата част от разходката в разговор за неочаквания ми гост. Поне за малко успях да откъсна Джили от мислите за Снежко.

- Добър ли е? - попита Джили. - Можеш ли да говориш с него?

- Да. Казва се Тревър. Отговаря ти с крякане, идва и се блъска в тебе.

- Но не прави ли разни неща? На пода на кухнята?

- И какво от това? Покрит е с линолеум. На майка ти сигурно не би й се понравило, но моята няма нищо против.

Може би преувеличавах малко. Всъщност на мама едва ли би й харесало да има пуешки курешки по кухненския под. Струва ми се, просто исках да привлека вниманието върху факта, че докато Джили и майка й се грижеха за котенцата, ние имахме пуяк. Твърде детинско от моя страна, предполагам.

Когато се върнахме от разходката, мама беше в банята, а Бенджи се занимаваше с някаква компютърна игра. Разстрелваше извънземни или нещо подобно. Силен аромат на рози се носеше из въздуха.

- Мммм! - сбърчи носле Джили. - Мирише хубаво!

- Соли за вана - поясних без особен възторг, трябва да призная. Мама имаше тези соли от рождения си ден. (Аз й ги подарих.) Винаги казваше, че ги пази за специални случаи - като за среща със Звяра Бърнард. Не това бях имала предвид, когато й ги подарих. - Ела да видиш Тревър - предложих.

Оставихме Бенджи и Калчо и отведох Джили в кухнята. Какъв ужас! Пуякът бе осеял целия под с курешки! Сякаш хиляди гълъби бяха пикирали и бомбардирали.

- Еха! - възкликна Джили. - Поразена съм!

Тревър изтича при нея с крякане. Джили промълви: "Ух!" и отстъпи назад - право в една от курешките. Не можах да сдържа смеха си.

- Никак не е смешно - сърдито рече Джили, докато подскачаше към умивалника. - Тази птица е отвратителна.

- Не, не е - възразих. - Просто е птица. И имаше доста тежък ден, нали, Трев?

Пуякът изкряка и се блъсна в мен в знак на съгласие.

- Ела да го пипнеш - казах. - Той няма нищо против.

Усетих, че Джили малко се бои, но понеже е приятел на животните, преодоля страха си и протегна ръка. Трев веднага я клъвна, убеден, че е храна, но не толкова силно, че да я заболи, и съвсем скоро Джили го чешеше по главата, а той се бе облегнал на нея, изпаднал в пуешки възторг.

- Никога не съм си давала сметка, че можеш да говориш с пуйките!

В гласа й се долавяше вълнение, както обикновено се случва, когато внезапно и неочаквано си открил, че общуваш с различен вид животно. Искам да кажа, всеки знае, че можеш да проведеш хубав разговор с котка или куче, но едва ли причисляваш пуйките към най-разговорливите създания. Трев бъбреше като луд на крякащия си език! Не можехме да разберем какво точно казва, но бе очевидно, че ни харесва и се чувства в безопасност, а това бе най-важното.

- Можеш ли да си представиш, че някои хора ги убиват? - попитах.

- Сигурно защото не са ги опознали - рече Джили.

- Все едно да убиеш свой приятел!

- Или бебе.

Думата бебе насочи мислите ни към Снежко.

- Трябва да вървя - рече Джили. - Ти остани и поговори с Трев. Ще се видим по-късно.

Вечерта двамата с Бенджи щяхме да отидем у Джили, защото мама щеше да излиза със Звяра Бърнард. Нямаше да имам нищо против, но това означаваше да оставим Калчо сам. А той мрази да бъде изоставян. Мама казва, че стига да е бил на дълга разходка, няма причина да се оплаква, но аз й напомням, че той е глух. И има нужда от кучешка компания... Работя по този въпрос!

Докато изпращах Джили до вратата, чух странен драскащ звук зад себе си. Наистина много странен. Извърнах се и видях Трев, който бавно ни следваше по коридора.

Джили, запазила пълно присъствие на духа, незабавно застана пред вратата на дневната да не би случайно Бенджи да изскочи внезапно заедно с Калчо.

- Как стана това? - попита тя. - Мислех, че съм го затворила!
Вината не беше нейна. Всички къщи на "Хънипот Лейн" са на около триста години и с изключение на тази на Джили, която е основно ремонтирана, са доста разнебитени. Подовете в нашата например са наклонени под странни ъгли и всичките греди са изкривени. В резултат на това нито една врата не се затваря както трябва. Ако не знаеш какъв е номерът - трябва да завъртиш докрай топката и сетне да дръпнеш плътно вратата.

Трев сигурно се бе блъснал в нея и така я бе отворил. Разкикотихме сме. За първи път от цяла седмица.

- Как ще го върнем обратно? - зачуди се Джили.

Аз самата нямах представа. Не знаех на какво реагират пуйките. Опитах да се отдалеча от него с надеждата, че ще ме последва, но той, изглежда, имаше намерение да върви към предната врата. Сетне се опитах да го извикам и да му помахам, а после опитах дори да го побутна лекичко, но Трев очевидно бе взел пуешкото си решение да не помръдне. Накрая на Джили й хрумна блестящата идея да завържем каишката на Калчо около врата на пуяка и да го поведем с нея. Получи се! Мисля, че Трев бе доста изненадан. Не вярвам досега някой да се бе отнасял с него като с куче.

В пет часа Звяра Бърнард се появи с голямата си помпозна кола. Двамата с мама щяха да ходят в града, за да вечерят и да отидат после на театър. Мама бе толкова развълнувана! Излизаше на среща за първи път, откакто с татко се разделиха. Едва я познах. Беше си навила косата на ролки и сега тя бе прекрасно бухнала. Носеше рокля, която напълно бях забравила - официална рокля - и бе наметнала дълъг шал, за да й топли. Раменете й бяха голи, а деколтето - много дълбоко. Освен това си бе сложила грим - червило и сенки за очи, както и руж.

Изглеждаше много красива. Хубаво беше да я видя отново щастлива и усмихната, но не приличаше на моята майка! Бенджи се взираше в нея с отворена уста. Струва ми се, че за момент се бе зачудил кой ли слиза по стълбите!

Бърнард се бе докарал в пингвинския си костюм. Сигурно изглеждаше много изискан, но аз просто не го харесвам. Ще ви обясня каква е причината - веднъж го видях да настъпва охлюв. Имам предвид, че го направи съвсем умишлено. Чух как черупката изхрущя под обувката му и ми прилоша. Какво у охлювите кара хората да им причиняват такива ужасни неща? Знаех, че Дарън е обърнал нова страница, но не виждах никакви признаци за подобна промяна у Звяра Бърнард. Когато Бенджи му каза, че имаме пуяк в кухнята, Бърнард подхвърли:

- Чудесно! Коледен обяд, а?

- Не! - отвърна Бенджи. - Дой обидомен.

- Обиден ли е? - попита Звяра.

Още един негов недостатък - никога не полага и най-малко усилие да разбере какво казва Бенджи.

Хладно преведох:

- Опитомен е. Не ядем животни, които са опитомени.

- Защо? - попита Бърнард. - Не вярвам дивите да ги убиват повече от питомните.

- Значи може би изобщо не бива да се убиват животни? - казах.

Но Звяра само се разсмя и каза на мама, че ако не внимава, ще се сдобие с капризна вегетарианка. Понечих да му отвърна студено и срязващо, но мама трескаво започна да ми прави знаци. Знаех, че не й се ще да влизам в спор (за да не разстроя Звяра Бърнард), затова стиснах устни и не казах нищо, което бе доста благородно от моя страна. Не исках да проваля вечерта на мама.

- Е, какво ще правите тогава с този опитомен пуяк - попита Бърнард, - след като няма да го ядете?

Мама каза, че ще го откараме в "Убежище за птици" във Фрамли.

- Фрамли ли? Това е доста далеч - отбеляза Бърнард.

Мама въздъхна и се съгласи с него. Тя не си пада много по шофирането. Казва, че е необходимо зло и би ходила насам-натам с велосипед, ако можеше. Макар и не облечена в официална рокля!

Предполагам, че дори най-ужасните хора не са изцяло лоши, защото в следващия момент важната клечка Бърнард предложи да ни откара до Фрамли, а мама бе преизпълнена с облекчение и благодарност.

- Би било наистина чудесно - рече тя. - Нали, Клара? Че Бърнард ще ни откара?

- Да - отвърнах. Трябваше да го сторя, нали? Трябва да си вярна на майка си, когато излиза на среща с новия си приятел, дори и ако той премазва охлюви и иска да убива опитомени пуяци.