Поредица ние обичаме животните

- Спокойно! - рече тя. - Моля ви! Не се тревожете. Аз ще се погрижа.

Наистина беше твърде учтиво от нейна страна да не изтъкне, че има повече пари от нас. Искам да кажа, ние всъщност въобще нямаме пари. Татко напусна работа, когато двамата с мама се разведоха, и сега живее в Корнуол... доста добре при това! "Шляе се" - както обича да казва мама, когато е ядосана. Но бащата на Джили е пилот и макар вече да не живее при тях, щедро им изпраща чекове и разни други неща. Затова мама подхвърли:

- Е, щом така искаш.

А майката на Джили рече:

- Толкова са мънички!

Наистина ги бе обикнала! С Джили се спогледахме, аз се ококорих, а тя ми се усмихна широко. Мисля, че беше много радостна, понеже майка й се държеше като истинска приятелка на животните.

- Мег съгласи ли се да ги вземе в приюта? - попита мама.

- Не - поклати глава Джили. - Каза, ако не можем да се грижим за тях, да позвъним в Дружеството за защита на котките и да проверим дали те не биха могли. При Мег е препълнено. Тя прибра всички животни от другия приют, който го закриха. Поне десет са!

- Ами ако Дружеството за защита на котките не може да ги вземе? - попита майката на Джили.

Настъпи тишина. Хвърлих поглед към мама.

- Нека първо да им се обадим - отвърна тя. - Все пак те са професионалисти.

- Не, не са! - рекох възмутено. - Те са обикновени хора като нас!

- Но разполагат с време - рече мама. - Такива мънички току-що родени създания сигурно ще трябва да се хранят на всеки два-три часа.

- На всеки два часа през първите две седмици - рече Джили.

- Ето, видя ли? - обърна се към мен мама.

- Но, мамо...

- Клара, аз нямам време! Трябва...

Знаех какво ще каже: "Трябва да си свърша превода." Признавам, мама работи ужасно много. Работи вкъщи - превежда разни текстове от чужди езици - френски, испански и руски, за една агенция в Лондон. Седи пред компютъра по цял ден, а понякога и през нощта. Така че може би не беше честно да очаквам от нея да се грижи и за котенцата. Но нима бихме могли да се разделим с тях?

Бях отчаяна! И тогава се обади майката на Джили:

- Аз ще ги взема.

- Ти? - струва ми се, че дори мама беше изумена. - Но, Хелън! Помисли за мръсотията!

Майката на Джили е наистина голяма чистофайница. Джили се намеси доста разгорещено:

- Каква мръсотия? Няма да има никаква мръсотия!

- Джили! - скара се майка й. - Не бъди толкова груба! Извини се на госпожа Картър!

- Извинявайте - измънка Джили, - но не виждам как две мънички котенца могат да направят каквато и да било мръсотия.

- О, има да се чудиш - промърмори мама.

Не ми харесваше начина, по който се опитваше да разубеди майката на Джили. Напрегнах си мозъка да измисля нещо окуражително.

- Така няма да ви е скучно - казах. - Сега, когато магазинът не работи.

Майката на Джили работи по половин ден в антикварния магазин в селото, но той винаги е затворен цели три месеца през зимата. Което означаваше, че няма с какво да се занимава!

- Клара, за Бога - рече мама. - Момичета, вие ставате направо невъзможни!

Но майката на Джили само направи физиономия и отвърна:

- Всъщност очаквах с нетърпение да се заема с бродирането на възглавничките. Но ако тези двечките продължат да водят осиротели животни вкъщи... Смятам, че майка ти вече изпълни своята задача, Клара, с това огромно куче.

- Едва ли ми създава и половината от грижите, които бих имала по новородените котета - рече мама. - Джили, какво друго каза Мег?

- Ами... каза да ги държим на топло.

Да, в това отношение къщата на Джили щеше да бъде много по-подходяща от нашата. У нас винаги става голямо течение. Нямаме парно отопление, нито двойни прозорци, понякога си мисля, че е като да живееш в палатка. А майката на Джили поддържа дома си толкова спретнат и уютен. Точно като за малки котенца!

- Можем да ги сложим в някое чекмедже - промърмори тя.

- Да, това предложи и Мег. О, и като свършат да се хранят, каза да ги избърсваме с влажна памучна кърпа. И после да ги подсушаваме.

- Разбра ли какво имам предвид? - попита мама.

- Няма проблеми! - майката на Джили се взираше разнежено в малкото коте, лежащо в скута й. - Предполагам, това замества изблизването от майката.

Тя наистина разбираше от котета!

- Има и още нещо - продължи Джили. - Мег каза, че ако майката била тук, щяла да им ближе дупетата.

Майка й присви очи и я стрелна с поглед. Аз едва се сдържах да не се разкикотя. Бенджи, който четеше по устните (чува доста добре със слуховото си апаратче, но все още чете и по устните), прихна да се смее и рече:

- Лиде дубе?

Той е още малък. Такива неща те разсмиват като си малък. Предполагам, доста са ти смешни и когато не си толкова малък. Като да речем, на единайсет. Мисълта как майката на Джили ближе дупенцата на котетата!

- Котката го прави, за да ги накара... нали се сещате! Да ги накара да се изходят - рече Джили. - Ако не го направи, те не се изхождат и после се разболяват.

- Бенджи ще ги ближе - обадих се аз.

- Ъъърпуууу! - изпищя Бенджи.

- А може да научим Калчо.

- Всъщност - призна Джили - Мег каза да ги бършем с памуче. И каза, че щом са две, трябва да се направи таблица и да се записва кога какво вършат. Иначе, каза тя, може да не забележиш, ако едното не е свършило нещо.

- Всичко това е много хубаво - рече мама и премести поглед от едното котенце към другото. - Но как ще ги различаваме?

Не беше лесно. И двете бяха чисто бели и изглеждаха напълно еднакви. Всъщност не съвсем. Бенджи пръв забеляза, че едното има малка сива шарка на главата.

- Дарга - посочи брат ми.

- О, супер! - плесна с ръце Джили. - Колко си умен, Бенджи!

- Е, щом това е Шарко - рекох, - как ще се казва другото?

- Днедго! - извика Бенджи.

- Снежко? Да, Снежко не е зле - заключи мама.

Снежко и Шарко... хммм! Аз не бих им избрала такива имена, още повече, че не знаехме дали са мъжки, или женски. Но майката на Джили като че ли ги хареса, а, в края на краищата, тя щеше да се грижи за тях, тъй че нямаше какво да споря.

- Но дали са момченца или момиченца? - рече Джили.

- Момченца са, сигурна съм - заяви майка й.

Чудех се как ли може да се познае. Искам да кажа, аз не съм глупава! Зная как да познавам кучетата. А също и конете. И магаретата. Но с котките е по-различно и особено - с котенцата.

- Ще отида да се обадя на ветеринаря - рече майката на Джили и й подаде мъничкото пухче. - Да проверя можем ли да ги откараме днес следобед.

Никога не бях виждала майката на Джили толкова целеустремена! Когато доведохме Калчо, след като го бяхме спасили от сигурна смърт, тя ни се развика да не го вкарваме в нейната къща. Трябва да призная, че горкото куче беше вир-вода и цялото в кал, но вината съвсем не беше негова. Дори и когато е чист обаче, тя не обича Джили да го води у тях. А сега направо откачи покрай малките осиротели котенца! Джили грееше от щастие.

Ветеринарят бе казал да ги занесем при него веднага, така че се качихме в колата, сложихме кутията с котенцата между нас и потеглихме заедно с майката на Джили. Бенджи също искаше да дойде, но аз го помолих да отиде и да гушне Калчо, иначе кучето ни ще се почувства пренебрегнато. Бенджи е добро момченце и аз много го обичам, но има случаи, когато чувствам, че е прекалено малък за някои неща. Като например да дойде с нас при ветеринаря. Безпокоях се да не би ветеринарят да хвърли един поглед на котенцата и да каже, че са гладували прекалено много или че са прекарали твърде дълго време на студа и ще е по-добре да бъдат приспани. Не смятам, че Бенджи би могъл да го понесе.

Всъщност сигурна бях, че и аз също нямаше да го понеса. А и Джили не би могла. Тя със сигурност би се разплакала. Може би дори майка й би заплакала, след като положи толкова усилия с капкомера и влажния парцал. Невероятно е това как мигновено се привързваме към някое животно! Същото беше и с Калчо. Веднага го обикнахме. Той си беше нашето куче от начало до край. Така че се надявах и се молех ветеринарят да ни увери, че котенцата ще оцелеят.

Е, добре! Той рече, че не може да даде никакви обещания, но смята, че имат шанс. Според него бяха само на една седмица. Добави, че е изумително как са успели да оцелеят толкова дълго време на студа и че трябва да се постараем да са винаги на топло и да ги храним на два часа, както бе казала и Мег.

Майката на Джили купи някаква храна, която е заместител на майчиното мляко (котешкото майчино мляко, естествено!) и специално шише с биберон. Всъщност купи две шишета с биберон, така че с Джили да хранят едновременно котенцата.

- Трябва ли да ставаме и през нощта? - попита Джили.

Ветеринарят каза - да, боял се, че ще се наложи, но само в началото.

- Много са слаби. Не искате да загубите някое от тях през нощта, нали?

- Не, разбира се - кимна майката на Джили.

Беше прекрасно! Тя бе поела грижата за котенцата и нямаше да се откаже.

- Ще си наглася часовника да ме събуди - рече Джили, докато ги отнасяхме обратно в колата.

- Само веднъж обаче - рече майка й. - След това ще се погрижа сама. Утре си на училище.

- Но, мамо! Трябва да ставаш на всеки два часа. Ще се изтощиш!

Майка й се засмя. Наистина изглеждаше щастлива.

- Няма страшно, ще се справя!

- Като се върна от училище, аз ще ги поема - обеща Джили.

- Да, и аз ще дойда да помагам - изрекох припряно.

Не че изпитвах ревност, но не ми се искаше да ме изолират. Това бяха наши котенца, мои и на Джили. Ние ги бяхме спасили. Не исках да пораснат, без да ме познават!

- Снежко и Шарко - пропях и нежно ги погалих с пръст. - Ще станете големи, силни, истински котараци!

- Стига толкова - рече ми тя. - Време е да си лягаш.

Да си лягам! В десет часа! Когато трябваше да се хранят котенца! Но с мама не може да се спори, щом реши нещо.

Неприятно ми беше, че ме спря, защото тъкмо бях схванала как точно да ги храня: слагаш котенцето изправено в скута си, подкрепяш го с едната си ръка, а с другата държиш шишето с биберона. Шарко смучеше като луд! Примляскваше лекичко и протягаше тъничката си лапичка да хване шишето. Беше толкова сладък!

По-лесно беше да нахраниш него, отколкото Снежко. Не можехме да разберем дали Снежко не е достатъчно умен, или просто не е толкова лаком, но все още се налагаше да бъде примамван, за да започне да яде, а дори и тогава не поглъщаше тъй жадно като братчето си.

- Надявам се да е добре - разтревожено рече Джили.

- Правим всичко, което е по силите ни - отвърна майка й. - Заведохме ги при ветеринаря. Нищо повече не можем да сторим.

След като ги нахранехме, се заемахме да ги почистим, както би правила котката майка. С Джили все още се кикотехме, когато настанеше време за това.

- А сега трябва да оближем дупетата! - казвахме, а майката на Джили подхвърляше:

- О, я стига, вие двете! Вече не сте в детската градина.

Какво правехме всъщност - нежно избърсвахме коремчетата и дупенцата с парченца памук. И се получаваше! Отбелязвахме всичко в специална таблица ето така:

Тази таблица двете с Джили я направихме на компютъра на мама, разпечатахме я на принтера и я залепихме на вратата на кухнята у Джили. Ако някой не знаеше за какво става въпрос, никога не би се досетил сам! Джили искаше да напише отгоре "Аки и пиш", но майка й каза, че не е необходимо.

- Ние знаем за какво е.

- Но в случай че забравим - настоя Джили.

- Няма такава вероятност - отвърна майка й.

Сигурна съм, че моята майка не би имала нищо против. Бенджи притежава една отвратителна книжка, пълна с гадни и отблъскващи стихчета, всичките за сополи, ушна кал и други такива очарователни нещица. И именно мама му я купи! Така че едва ли щеше да възрази срещу "Аки и пиш", но майката на Джили си е малко странна в това отношение, а пък ние не искахме да я разстройваме, особено след като тъй неочаквано бе извършила толкова велик подвиг, поемайки грижата за котенцата.

След като се уверяхме, че са свършили всичко, което трябва, избърсвахме ги с влажна памучна кърпа, подсушавахме ги и ги слагахме обратно в приятното им топло гнезденце в чекмеджето. Те вече бяха започнали да го смятат за свой дом. Сгушваха се щастливо, свити на кълбо едно до друго. Джили се тревожеше, че им е мъчно за майка им, затова, като се върнах у дома, помолих Бенджи да ми даде някоя от меките си плюшени играчки.

- За котенцата е - обясних. - Защото нямат майка, до която да се сгушат.

Бенджи веднага се съгласи, дори мисля, че изпита гордост, задето съм го помолила, но му трябваше цяла вечност да избере какво да ми даде. Първо реши, че кучето Бонзо е най-подходящо за целта, защото е старо и меко, но после се сети, че Бонзо може да ги уплаши (тъй като е куче) и че трябва да получат нещо по-приятелски настроено към котките като...

- Годенудкада Гъли!

И ми подаде пухкаво зелено животинче. Костенурката Кърли.

- Нима котките обичат костенурки? - попитах.

Бенджи ме погледна със съжаление.

- Годенудка - рече.

- О, да. Котенурка. От коте, разбира се! - колко глупаво от моя страна! Казах, че Кърли ще свърши чудесна работа и понечих да тръгна, когато Бенджи изпищя и си я грабна обратно. Не можеха да получат Кърли! Беше променил решението си. Можеха да получат... мишката Мини. Или пингвина Питър. Или...

- Какво ще кажеш за това? - попитах. Открих някакво ръчно плетено животинче, което една от бабите ни бе направила за Бенджи. Беше загубило и двете си очи, а едното от ушите му бе много меко и пухкаво. - Котенцата страшно ще го харесат!

Бенджи се съгласи да им го даде и двамата хукнахме към съседната къща да го занесем. Бенджи настоя да дойде с мен, което беше справедливо, тъй като играчката си беше негова, но го предупредих само да гледа и да не пипа.

- Е, добре... само с пръстче - отстъпих, щом видях, че личицето му се сгърчи.

Котенцата бяха толкова нежни и макар че Бенджи не е груб, понякога обича да сграбчва разни неща. Струва ми се, че беше разочарован, защото му се искаше да ги вземе и да ги гушне, но му обясних, че в момента са като мънички птичета ("Може да ги нараниш, без да искаш!"), така че той леко ги погали с пръстче. Но му позволихме да сложи плетеното животинче при тях и той остана много доволен.

Котенцата също бяха много доволни! Приличаха на две червейчета. Подушиха подаръка си, побутнаха го с меките си нослета, после щастливо се свиха на кълбо до него и заспаха.

- Ето, видя ли! - казах на Бенджи. - Сега си мислят, че имат майка.

В девет часа се обадих на Джили да й се оплача, че мама не ми позволява да отида отново у тях, но на нея това сякаш не й направи кой знае какво впечатление. Отвърна весело, че щели сами да се справят. Сякаш изобщо не е било необходимо да си давам труда да ходя.

- Ще се видим утре сутрин - рекох.

- Да, добре.

- Ще дойда преди закуска, за да помогна да ги нахраним.

- Не е нужно да идваш, ако не искаш.

- Но дотогава ще си направо изтощена - казах.

- Възможно е - съгласи се тя. - Май ще се наложи да изведеш Калчо самичка.

"О-хо!" - помислих си. След като имаше нова играчка, вече не можеше да се грижи за Калчо!

- Лека нощ тогава - пожелах й малко троснато.

- Лека нощ.

Ядосано треснах слушалката. Не беше честно от моя страна и го съзнавах, но все пак се чувствах донякъде - е, добре - изолирана! Спасяването на котенцата беше по-различно от спасяването на Калчо. Вярно, че ги бяхме изтръгнали от лапите на смъртта, но след като измъкнахме Калчо, нямаше кой знае какво толкова да се прави за него, освен нормалните неща, които се вършат за всяко куче. А мъничките котенца се нуждаеха от грижи, от любов и внимание. И щяха да ги получат от Джили, а не от мен!

Сега разбрах колко зле се е чувствала бедната Джили, когато Калчо спеше в моето легло, когато го хранех, разчесвах и се сгушвах до него на канапето да гледам телевизия.

Но бях много ядосана. Просто ми се струваше несправедливо! Кой бе проявил смелост да коленичи в снега и да провери дали сърчицата им бият? Аз! Джили само плачеше и държеше Калчо. А сега не ми позволяваха дори да отида и да ги нахраня!

- О, Клара, не бъди толкова тъжна - рече мама. - Цяла вечер беше при тях! Утре сутрин пак ще са там.

- Откъде знаеш? - изхленчих. - Може да умрат през нощта!

- Сигурна съм, че няма да умрат, но и така да е, нищо не можеш да направиш.

- Бих могла да отида и да се сбогувам с тях!

- О, каква царица на трагедиите си, Клара! Нищо няма да им стане на котенцата. Майката на Джили обеща да се грижи за тях и това е много благородно от нейна страна! Ако не беше тя, щяха да ги вземат от Дружеството за защита на котките и изобщо нямаше да можеш да ги виждаш, така че престани да хленчиш. Можеш да отидеш при тях утре, веднага щом станеш.

Трябваше да се задоволя с това. Мама не ми позволи да позвъня отново на Джили в десет часа, за да проверя дали котенцата са нахранени. Каза, че ще подлудя Джили и майка й, а те си имали достатъчно работа и без моите обаждания.

- Само се опитвам да помогна - рекох. Мама е толкова непоносима понякога! - Може да са заспали, да са забравили, да...

- Със сигурност не им е приятно да звъниш през пет минути! За Бога, Клара, лягай си!

Така че си легнах. И познайте какво стана! На сутринта ми беше лошо и стомахът ми се беше свил на топка. Огромна, ужасна топка! Въртяща се при това! Страшно ме болеше!

Казах на мама, като си мислех, че незабавно ще повика лекар и дори линейка, защото очевидно беше нещо много сериозно, ала тя просто заяви:

- Стомашно разстройство. Ето защо беше малко кисела снощи.

- Мисля, че може да е апандисит - рекох. (Едно момиче в училище имаше нещо такова. Пищеше силно, когато я отнесоха!)

- Глупости! - отвърна мама. - Ще ти донеса чаша горещо мляко и аспирин.

Наистина е невероятно колко нехайни могат да бъдат майките понякога. Направо ме разпердушини заради спасяването на охлювите, а сега, когато страдах от апандисит и вероятно се нуждаех от спешна операция, за да не умра, тя ми дава само горещо мляко и аспирин! Изумително!

Трябва да призная обаче, че само след час-два болкитеsss утихнаха и ]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]]mn \z/;.;вече не ми беше лошо, но все пак съществуваше вероятност да е било апандисит. Откъде мама можеше да знае? Тя не е лекар!

- Развих нюх за тези неща - отвърна тя. - Ще се увериш сама покрай грижите си за животните.

Можеше и да е права. Вярно е, че когато взехме Калчо, в началото изпадах в паника и исках да тичаме при ветеринаря всеки път, щом кучето просто прокашляше, кихнеше или повърнеше част от вечерята си. Сега знам, че и кучетата кашлят и кихат също като хората и че лесно повръщат. Човек се учи цял живот. (Това са думи на баба ми.)

Бях научила доста за кучетата, но все още не знаех много за котенцата, особено за съвсем мъничките, които все още не са отбити -

така се казва, когато все още сучат майчино мляко. И след като вече не се тревожех, че имам апандисит, започнах отново да се безпокоя за Снежко и Шарко и да се чудя дали са преживели нощта.

Обадих се на Джили и тя рече:

- О, най-после! Звънях ти преди малко, но майка ти ми каза, че си зле.

- Имах апандисит - казах, - но вече ми мина. Съжалявам, че не можах да дойда и да помогна.

Замълчах за миг и после попитах:

- Котенцата добре ли са?

- Едното е добре - отвърна Джили.

Кръвта ми се смрази. Честна дума - наистина се смрази! Усетих как замръзва във вените ми.

- Кое? - попитах.

- Шарко. Смуче млякото си като луд.

- А Снежко?

- Мама смята, че нещо май не е наред със Снежко. Каза, че ако не се оправи до утре, отново ще го заведе при ветеринаря.

- Защо? - изплаках. - Какво му е?

- Не се храни както трябва. И като че ли... просто спи през цялото време.

- Идвам! - казах.

- Ами Калчо? - попита мама. - Кога ще го изведеш на разходка?

- След малко! Трябва да отида да видя котенцата. Джили каза, че едното не е добре!

Щом стигнах у Джили, тя ме заведе при чекмеджето и веднага разбрах какво има предвид. Макар да беше още съвсем мъничко бебе, Шарко бе жизнен и пъргав. Като го погалиш или погъделичкаш, той риташе с крачета или протягаше лапка, а бедничкият Снежко изобщо не реагираше.

- Сякаш няма сили - рече Джили.

- Може би просто се развива по-бавно - майката на Джили бе слязла от горния етаж. Беше все още по халат и нощница. Никога досега не я бях виждала така небрежно облечена. Тя не е от хората, които се мотаят по нощница. Но явно се беше изморила, след като бе ставала на всеки два часа през нощта, както и Джили. - Той яде - добави тя. - Но далеч не толкова много, колкото братчето му. Ще видим как ще бъде през деня.

Казах, че ще изведа Калчо на разходка и като се върна, ще помогна при храненето.

- Ако искате, ще нахраня и двете, за да можете с Джили да си починете - предложих.

- Ще ни се отрази добре - каза майка й. - Но какво ще стане с домашните ти?

- О, те могат да почакат! - отвърнах. Кой го беше грижа за домашните, когато трябваше да се хранят котенца?

- Имаме домашно само по география - рече Джили. И двете мразим географията. А госпожица Хухвъл, учителката по география, и без това е толкова отнесена. Никога не забелязва дали внимаваш, или четеш книга, или пък приказваш. Сякаш живее на друга планета.

- Ще го надраскам набързо - рекох.

- А аз после ще го препиша - заяви Джили и ме изпрати до вратата.

Мислех си, че мама ще каже: "О, Клара, пак ли тези котета!", ала вместо това тя предложи да дойде и да ми помогне.

Мама може да бъде толкова прекрасна, когато поиска! Заведох Калчо на разходка, а сетне тримата с мама и Бенджи отидохме у Джили и се заехме да нахраним котенцата. Оказа се вярно - Шарко беше ненаситен лакомник! Вече протягаше и двете си лапички, за да хване шишето с биберона. Просто не можеше да се засити! Налагаше се да бъде поукротен, за да не се задави.

Но горкичкият Снежко като че ли преглъщаше само защото се налагаше, а не защото имаше желание. Бях приключила с Шарко, с избърсването, подсушаването и всичко, преди Снежко да е изпил и половината от млякото...

- Ще се оправи ли, мамо, как мис-лиш? - попитах.

Но тя отвърна, че не знае.

- Докато все още поглъща нещо, има надежда да оздравее - добави.

- Чудя се дали е мъжко? - рекох. Бяхме забравили напълно да питаме ветеринаря, а наистина е много трудно да разпознаеш котенцата.

- Няма значение дали е мъжко, или женско, ще направим всичко, което е по силите ни - обеща мама.

Сложихме ги обратно до мекичкото животинче в чекмеджето, без да вдигаме Джили и майка й от леглото. Обещахме, че ще дойдем отново за следващите две хранения, така че да могат да си починат хубаво.

Бенджи излезе в градината да си поиграе с Калчо. Мама седна пред компютъра, а аз неохотно се заех с домашното по география. Джили щеше да го препише по-късно. Хухавелка (така наричаме госпожа Хухвъл) никога нямаше да познае.

Много беше трудно да се съсредоточа, защото през цялото време си представях бедничкия Снежко, който смуче толкова немощно от шишето. Скочих уплашено, когато телефонът иззвъня. Сигурна бях, че е Джили, за да ми каже, че се е случило най-лошото.

Но не беше Джили, а Дарън Бикърстаф.

- Клара ли е? - попита той. Да не повярваш! Щях направо да се срина. За първи път ме наричаше по име, а не Бълха. - Имаш ли нещо против, че ти се обаждам?

- Не - отвърнах.

- Не бях сигурен.

Е, когато някой едва не ти извади окото, сигурно няма да искаш да ти се обажда. Но все пак Дарън ни бе помогнал да спасим котенцата, така че нямах нищо против него. Бях му простила!

- Как са те? - попита той.

Казах му, че Шарко е добре, но се тревожим за Снежко. Разбира се, Дарън нямаше представа кое котенце кое е, тъй като последния път, когато ги бе видял, те нямаха имена, така че за него новината не бе чак толкова страшна, колкото за нас. Той не ги бе хранил, не ги бе избърсвал с влажни кърпи. И въпреки всичко в гласа му се долавяше тревога.