Поредица ние обичаме животните

Вярно е, че досега винаги бях яла пуйка. Просто никога не се бях замисляла за това. За Коледа винаги се яде печена пуйка, а на следващия ден - студена пуйка, а после сандвичи с пуйка, докато ти втръсне и започнеш да молиш за варен боб, яйца и пържени картофи, или просто каквото и да било, но да не е пуйка.

Но това, разбира се, беше преди да се запозная с Трев.

Щом Бърнард започна да я разрязва, срещнах погледа на Джили. Тя бе сгърчила лице в агония. В отговор направих ужасна изкривена физиономия.

- Клара! - рязко рече мама. - Какъв е проблемът?

- Смятам да ям само зеленчуци - отвърнах.

- Аз също - заяви Джили.

Мама стисна устни.

- Бърнард я е купил за нас - изтъкна тя.

- Зная - отвърнах.

- Затова не мислиш ли, че си малко неблагодарна?

- Мамо, съжалявам! Но просто не мога да хапна!

- Аз също - обади се Джили. - Мисля, че никога вече няма да мога да ям пуйка.

- О, така ли? - подхвърли майка й.

- Мисля, че ще престана да ям каквито и да било животни - рече Джили.

- Да, аз също! - заявих.

Изпитах такова облекчение, че едната от нас намери кураж да го изрече. Искаше ми се само да го бях направила аз!

Майките ни се спогледаха и поклатиха глави, сякаш си казваха: "Това е само преходен период. Ще премине."

Но аз бях уверена, че няма да стане така. Никога нямаше да премине!

Бърнард изглеждаше доста весел, докато слагаше парчета мъртва пуйка в чиниите на другите.

- Още по-добре, така ще има повече за останалите - подхвърли той.

Всички започнахме да се храним, с изключение на Бенджи.

- Бенджи, какво има? - попита мама.

Бенджи вдигна поглед. Сълзи се стичаха по лицето му и капеха в чинията му. От треперещите му устнички се отрони нещо неразбираемо, което звучеше горе-долу така:

- Няма дям Дреб!

Мама разбра какво казва.

- О, Бенджи! Това не е Трев! - рече тя.

Бенджи погледна в чинията си и устничките му отново се сгърчиха. Досещах се, че не знае дали да повярва на мама, или не. Бях дълбоко трогната! Бенджи беше толкова малък, но дори той бе разтревожен от ужаса на всичко това.

- Бенджи, мама казва истината! - намесих се. - Трев е в "Убежище за птици". Той е в безопасност.

Бенджи тъжно извърна очи към мен.

- Моде негов брад!

- Какво, какво? - попита Бърнард. Стори ми се малко раздразнен. - Какво каза?

- Каза, че може да е брат на Трев - обясних.

- Глупости! Разбира се, че не е.

Откъде знаеше?

- Все е нечий брат - подхвърли Джили.

Настъпи тишина. Бърнард извъртя очи. Досещах се какво си мисли - "Тези деца са невъзможни!"

Изведнъж Бенджи отблъсна чинията си.

- Няма дям!

- Какво ще ядеш тогава? - попита мама. - Все трябва да хапнеш нещо!

- Дям делендуди.

И тъй, Бенджи, Джили и аз ядохме само зеленчуци, а майките ни и Звяра Бърнард похапнаха от убитата пуйка.

Когато стана време за пудинга, Бърнард подхвърли подигравателно:

- Предполагам, нямате възражения срещу коледния пудинг?

- Не - отвърнах с достойнство. - Коледният пудинг не е мъртво животно.

- На твое място нямаше да съм толкова сигурен - рече Бърнард. - Може да има мас... знаеш ли какво е мас?

Поклатих глава.

- Маста е животинска мазнина - поясни Бърнард.

Облегна се назад и се ухили щастливо. Объркано погледнах към Джили. Мама обаче ни се притече на помощ.

- Всичко е наред, момичета! - рече тя. - Това е вегетариански коледен пудинг. Честна дума! Заклевам се! Купих го от магазина за диетични храни.

Така че Звяра Бърнард остана с пръст в уста! С Джили си взехме по две порции, защото зеленчуците не ни бяха заситили.

След обяда предложихме да измием чиниите, така че майките ни да си починат. Бенджи се повлече нагоре да поговори с котенцата, а Звяра Бърнард се настани в едно кресло с голяма чаша бренди. (Ужасно питие. Веднъж си сръбнах от бутилката. Уф!)

Когато двете с Джили се върнахме в хола, майките ни и Бърнард като че ли бяха изпаднали в кома. Бяха се излегнали удобно, полузаспали и нищо не правеха. Много е странно как възрастните могат просто да си седят и да не правят нищо. Бенджи пълзеше по пода и си играеше с нещо.

- Къде е Калчо? - попитах.

- Мислех, че е при вас - отвърна мама.

- Не е. Смятах, че е с Бенджи. Бенджи! - побутнах го леко. - Къде е Калчо?

Бенджи разсеяно се огледа. И точно тогава го чухме. Лая на Калчо. Специалния му лай. Неговия лай, с който казваше: "Елате да видите какво намерих". Идваше от горния етаж...

- О, Господи! Котенцата! - извика майката на Джили.

Изскочи от стаята по-бързо от олимпийска шампионка. Двете с Джили се спуснахме след нея. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Устата ми беше пресъхнала и кръвта ми се бе смразила. Всички, дори Мег, ни бяха предупредили да внимаваме с Калчо и котенцата. Калчо бе отчасти ловджийска хрътка, а техният инстинкт ги караше да се нахвърлят върху дребни създания като котенцата и да им пречупват шиите.

О, Калчо, не, мислех си. Моля те, Калчо! Не!

Когато се изкачихме по стълбите, открихме, че глупачето Бенджи бе постъпил също като Бърнард: не бе затворил вратата както трябва. Калчо очевидно бе стигнал дотук, воден от обонянието си.

Джили извика, аз изпищях, а мама паникьосано тичаше нагоре по стълбите зад нас.

- Какво има? Какво се е случило?

- Калчо! - изписках.

Той се бе излегнал по корем на пода в спалнята на мама. Под едната си лапа бе затиснал мъничко бяло котенце.

- Калчо, пусни! - изрева мама.

Калчо се извърна към нея и се ухили. Вдигна лапа и котенцето се измъкна. Беше Снежко.

Майката на Джили се втурна да го вземе, но преди да стигне до него, Снежко се обърна и се блъсна с глава в Калчо. В следващия момент се покатери върху него и мина по гърба му, забивайки нокти в козината.

Изведнъж изпод гардероба на мама се изстреля още едно бяло пухче. Право върху опашката на Калчо!

- Те си играят - радостно отбеляза Джили.

Всички наблюдавахме как мъничките котенца лудуваха и се катереха по Калчо, сядаха на главата му, цапваха го с лапички, блъскаха се в него, подръпваха опашката му, нахални до безобразие. Използваха горкото куче за катерушка! Отнасяха се към него като към голяма играчка. А на Калчо му доставяше удоволствие! Беше повече от очевидно! Изглеждаше ухилен до уши! Когато най-сетне се търкулна по гръб и позволи на котенцата да се разхождат нагоре-надолу по него, дори майката на Джили се успокои.

- И през ум не би ми минало - рече тя. - Просто никога не бих предположила: куче да си играе с котенца!