Поредица ние обичаме животните

- Но това всъщност не означава нищо - възрази тя.

- Тогава защо да го пишем?

Джили помисли малко и каза, че според нея така ще покажем приятелските си чувства.

- Искам да разбере, че вече не го мразим.

- Добре - съгласих се. - Тогава ще напишем "От Клара и Джили, с целувки от Снежко и Шарко".

После Джили бе обзета от художническо вдъхновение, така че в крайна сметка се получи следното:

Това най-отгоре, в случай че не сте разбрали, е елхово клонче! Нарисувани са и котенца. Джили не умее да рисува, както виждате. Аз също!

В деня преди да ни разпуснат във ваканция, имахме коледно тържество, което се състоя в празничната училищна зала. Поканени бяха всички жители на селото, които дойдоха да си купят разни неща, да си опитат късмета на томболата и да участват в играта "Познай колко тежи тортата". Госпожица Милсън, нашата класна ръководителка, разреши ние с Джили да си направим свой щанд, където организирахме подписки срещу жестокостта към животните и поставихме кутия за събиране на средства за приюта.

Подписките бяха срещу убиването на животни заради кожите им, срещу лова на лисици и клането на кокошки и много хора дойдоха да се подпишат. Джералдин Хупър ни се подигра, както обикновено:

- Защо винаги сте против нещо? - подхвърли тя. - Защо поне веднъж, за разнообразие, не се обявите в защита на нещо?

Но Дарън беше наблизо и скоро я прогони!

- Когато се бориш, обикновено се бориш против нещо. Те са против жестокостта. Какво лошо има в това? - рече той.

- Просто става досадно - въздъхна Джералдин.

- Така ли? Ти също ставаш досадна! - заяви Дарън.

Е, може да не бе особено учтиво, но са зарадвахме, че той е на наша страна. Освен това за първи път не ни се наложи да си напрягаме мозъците, за да измислим какво да отговорим. Дарън се справи вместо нас!

Освен десетките подписи събрахме и трийсет и две лири за приюта. Бяхме много доволни! Преброихме парите на кухненската маса вкъщи и мама ни даде чек, който да изпратим на Мег като коледен подарък за животните. Решихме, че може би ще успее да купи изкуствени кокали за кучетата, та да им достави малко радост. За такива жизнени и общителни същества като кучетата е ужасно да бъдат държани затворени по цял ден. Мег винаги ги събира по двойки, та да си имат компания, и винаги се грижи да бъдат извеждани на разходка, но въпреки това е сърцераздирателно да видиш как отчаяно махат с опашки зад телените огради с молба да им осигуриш дом. В седмицата преди Коледа Мег не позволява да се вземат животни, защото твърде често се случва да ги задържат вкъщи само през празниците и после да ги върнат. Така че всички трябва да прекарат Коледа в приюта, което ми се струва толкова тъжно.

- Може на Коледа да отидем до приюта с велосипедите и да изведем някои от кучетата на разходка - предложи Джили.

Решихме, че непременно ще го сторим.

В деня, в който ни разпуснаха във ваканция, отворихме пощенските кутии. С Джили получихме купища картички и за наша радост се оказа, че много хора бяха купили от онези, с които се набираха благотворителни средства за защита на животните. Дори Дарън! Неговата беше от Дружеството за защита на котките и това ни се стори доста мило. Но, Господи! Познайте от кого още получихме картички? От Джералдин Хупър!

Почувствах се много виновна, докато Джили не ми обърна внимание, че картичките на Джералдин са от Организацията за изследване на раковите заболявания, където изпробват лекарствата върху опитни животни и правят с тях какви ли не отвратителни експерименти, а ние с Джили бяхме категорично против това. И Джералдин чудесно го знаеше, защото неведнъж бяхме водили разгорещени спорове на тази тема.

- Обзалагам се, че ги е избрала нарочно само за да ни подразни - рече Джили.

- Хм, в такъв случай се радвам, че не й изпратихме нищо - отбелязах.

Понякога се случва да имаш заклети врагове в живота и Джералдин Хупър беше сред нашите. Но в никакъв случай нямаше й позволим да ни развали Коледата! Бяхме спасили един пуяк, а също и две болни осиротели котенца, бяхме събрали пари за приюта, а дори и толкова много подписи в защита на животните. Освен това бяхме открили, че Дарън изобщо не е толкова ужасен, както си мислехме отначало. Съгласих се с Джили, че изминалият учебен срок беше много ползотворен и сега можехме да се отпуснем и да се повеселим - макар да се налагаше да изтърпим Звяра Бърнард!

- Ще бъде много по-весело от миналата Коледа - рече Джили. - Тогава двете с мама бяхме съвсем сами.

Да, а ние живеехме в Лондон и все още не бяхме свикнали с мисълта, че татко вече не е при нас. Все още нямахме Калчо, аз не познавах Джили и никога не бях чувала за "Приятели на животните".

- Тази година ще бъде прекрасна - каза Джили.

Но човек предполага, а Господ разполага! Това е поговорка. (Учим поговорки в часовете на госпожица Милсън.) Означава... е, означава, че нещата винаги могат да се объркат.

И именно това ни се случи на двете с Джили. Тъкмо когато се поздравявахме за всичко, което бяхме успели да постигнем, върху нас се стовари страховита, ужасяваща бомба. Което идва да покаже, предполагам, че пилците се броят наесен. (Това пък е друга поговорка.)

Излезе поредният брой на местния вестник и на първа страница имаше снимка на мъж и жена, а под нея с големи букви бе написано: КОЛЕДЕН ОБЯД ИЗЛИТА ОТ КАФЕЗА.

Отначало не разбрах за какво става въпрос. Но мама прочете статията и рече:

- О, Господи! Става дума за Трев.

Прочете ми я на глас. Разказваше се как тези хора - семейство Барбър, които живеят в другия край на селото, си купили пуяк, за да го угоят за Коледа.

"Кръстихме го Трев - сподели обляна в сълзи госпожа Барбър. - Силно се привързахме към него."

Тревър живеел в двора и имал на разположение специална барака, където спял през нощта. Бил прекалено тежък, за да лети, и семейство Барбър знаели, че не може да избяга.

Но една сутрин, като се събудили, открили, че е изчезнал. Господин Барбър е убеден, че някой го е видял и го е харесал за коледен обяд.

"Просто се е самообслужил. Бедата е там, че Тревър беше прекалено доверчив. Беше по-скоро като домашен любимец. Дори отговаряше на името си и идваше, когато го повикаш."

- Няма да им се обадя! - заявих. Бях възмутена. Мама наистина ли смяташе, че заслужават да го получат обратно? Само за да могат да го изядат?

- Работата е там - рече мама, - че ако е бил откраднат от тях...

- Не е бил откраднат! Бил е спасен.

- Клара, бил е откраднат - настоя ма-ма. - Трябваше веднага да се обадим в полицията.

- Е, сега е твърде късно - казах. - Той е в "Убежище за птици". В безопасност.

Мама все още изглеждаше разтревожена. Започваше да тревожи и мен.

- Мамо, моля те! Моля те, не звъни на никого!

- Не зная какво да правя - поклати глава тя. - Трябва да се посъветвам с Бърнард.

За нищо на света не исках да казва каквото и да било на Бърнард.

- Това няма нищо общо с него! - рекох.

- Напротив - възрази мама. - Нали той ни откара до "Убежище за птици".

Веднага позвъних на Джили, като едва не се разридах по телефона. Тя не бе имала време да опознае Трев като мен, но се съгласи, че би било ужасно да бъде върнат на стопаните си само за да го заколят и сложат на масата.

Звяра Бърнард пристигна в шест часа. Вече бе видял статията във вестника и донякъде... злорадстваше! Това е моето мнение. Според мама той просто бил предпазлив като адвокат, какъвто е всъщност. Уф! Не обичам адвокатите, щом са такива. Надути и самодоволни, напълно безразлични към Трев и съдбата му.

- Трябваше първо да проверим нещата - рече той. - Сега може да бъдем обвинени в приемане на крадени вещи.

- И аз така си помислих - каза мама. - Какво трябва да направим? Да се обадя ли на хората?

- Това е моят съвет.

- Но защо? - извиках. - Никой не знае! Защо да им казваме?

Бърнард ме погледна, сетне се извърна към мама.

- Тази млада госпожица има престъпнически наклонности.

- Да, имам, ако това означава да спася от сигурна смърт едно животно!

- Клара, престани да крещиш - намеси се мама. - Бърнард е съвсем прав. Налага се да позвъня.

- Но, мамо, те ще го изядат!

- Точно там е цялата работа - рече Бърнард. - Именно затова са платили доста пари. Хайде да не се заблуждаваме... хапваш пуйка на Коледа, нали?

- Не и такива, които съм опознала!

- Каква е разликата? - попита Бърнард. - Не виждам никаква разлика, що се отнася до пуйките.

- Мамо, моля те! - рекох. Малко оставаше да се разплача.

- Клара, съжалявам. Наистина! Но пуякът е открадната собственост. Не можем да си позволим сантименталности. В края на краищата, той е само една птица.

Какво имаше предвид? Как така "само една птица"? Птиците също имат чувства, нали? Мразех Бърнард! Наистина го мразех. Искаше ми се никога да не се бе появявал в живота ни. Бях сигурна, че ако не беше тук да изнася лекции, щях да убедя мама да запази всичко в тайна. Заради него бе толкова разтревожена и уплашена.

Тичешком се качих в стаята си заедно с Калчо, докато мама звънеше по телефона. Просто не можех да остана и да слушам. Слязох долу едва когато тя ме повика.

- Клара! Ние тръгваме.

Двамата със Звяра отново излизаха. Този път само за вечеря, така че Джили щеше да дойде да ми прави компания и двете щяхме да наглеждаме Бенджи.

- Ще се върнем най-късно до девет - рече мама. - А, това сигурно е Джили.

Тя беше. Щом влезе, аз я погледнах тъжно. Джили вдигна вежди и аз направих ужасна физиономия зад гърба на Бърнард.

- Може да ти се обадят семейство Барбър - каза мама. - Оставих им съобщение на телефонния секретар.

Нищо не казах, само се взирах ледено пред себе си.

- Клара, моля те! Опитай се да разбереш - настоя мама. - Колкото и да ти е мъчно за животните, не можеш да ги крадеш от хората.

Запазих леденото си мълчание. Мама понечи да каже още нещо, но Звяра припряно я побутна да тръгват, преди да е започнала да съжалява за това, което бе направила. Мама не е жесток човек, затова се обзалагам, че съжаляваше за стореното.

Щом двамата излязоха, Джили рече:

- Светът е толкова отвратително място.

- Да, така е - казах ядно. Чувствах се изпълнена със злоба. - Понякога си мисля, че ще е най-хубаво да няма никакви човешки същества. Само растения и животни!

Седяхме и гледахме телевизия с Бенджи (стараех се да не си представям Трев, поднесен в чиния), когато телефонът иззвъня. С Джили се спогледахме. Бавно прекосих стаята, за да се обадя.

- Ако са те - прошепна Джили, - попитай ги как е възможно да изядат някой, когото обичат!

Беше жената - госпожа Барбър.

- Става дума за Тревър - рече тя.

Поех си дълбоко въздух, за да започна да се моля за живота му, ала тя ме изненада до немай-къде!

- Слушайте - започна припряно, - нямам много време, съпругът ми ще се върне всеки момент, в момента паркира колата. Моля ви, моля ви, не ни се обаждайте повече! Ако Тревър е в безопасност, просто го оставете там, където е. Аз ви го донесох! Просто не можех да понеса мисълта да го изядем. Съпругът ми не знае; мисли, че някой го е откраднал. Ако разбере, че съм аз, ще ме помисли за малоумна. Ние сме фермери. Имаме крави... - гласът й изведнъж се промени и тя рече: - Не днес, благодаря! - и затвори.

Дръпнах слушалката от ухото си и се взрях в нея.

- Какво има? - попита Джили. - Какво стана?

- Мисля, че съпругът й се върна - отговорих.

- О?

Повторих на Джили всичко, което ми бе казала госпожа Барбър. Джили подскочи във въздуха като футболистите и извика:

Калчо, разбира се, веднага започна да лае, а Бенджи полудя от радост, макар да нямаше и най-малка представа за какво става въпрос, така че всички седнахме в кухнята и хапнахме от шоколадовия сладкиш, който мама бе приготвила. Чувствахме, че заслужаваме да празнуваме!

Когато мама и Бърнард се върнаха, тя поиска да знае дали са се обаждали семейство Барбър. Казах: "Аха" и кимнах.

- Всичко наред ли е? - попита мама.

- Аха - повторих и отново кимнах.

Мама не попита нищо повече, но на следващата сутрин (когато Звяра Бърнард го нямаше) й разказах точно какво се бе случило. Тя се разсмя, когато чу, че господин Барбър щял да помисли съпругата си за малоумна, но бях сигурна, че изпита облекчение, задето Трев няма да бъде изпечен.

- Е, всичко е добре, когато свършва добре - рече тя. - Сега можеш да се наслаждаваш на коледните празници!

Точно това си мислех и аз.

На Бъдни вечер в шест часа бях у Джили и й помагах да нахрани котенцата. Вече ядяха на шест часа и бяха започнали да поемат твърда храна - парченца пиле или риба. Но последните две хранения за деня бяха все още с бебешка храна.

Шарко се бе научил да лочи от купичката си като голяма възрастна котка. Снежко, който възприемаше бавно, все още не бе отвикнал от шишето с биберона. Смятам, че се чувстваше в безопасност, седнал в нечий скут и стиснал шишето с лапички.

Казах на Джили, че може тя да го нахрани, защото знаех, че обича да го прави, а и бях изпълнена с благородство заради Коледа и всичко останало. Пък и освен това имах Калчо, затова бе справедливо повече Джили да чувства котенцата като свои.

Но това, което се случи, не беше по вина на Джили. По-скоро бях виновна аз, задето я разсеях. Наблюдавах Шарко, за да съм сигурна, че ще излочи всичкото си мляко, и говорех. Обяснявах за Звяра Бърнард. Как ми се иска да не идва за Коледа, как ми се иска мама никога да не го беше срещала и как не мога да разбера какво намира в него. Пак ме бе обзела старата злоба.

Не биваше да бъбря толкова, докато Джили хранеше Снежко. Когато в скута ти седи малко котенце и яростно смуче от шишето, трябва да си напълно съсредоточен. Защото ако засмуче прекалено много наведнъж, може да се задави, или още по-лошо, млякото може да влезе в дробовете му и да предизвика пневмония, която почти със сигурност ще се окаже фатална за едно малко котенце.

Мег ни беше предупредила за това какво може да се случи. Но за едно не ни беше предупредила. Може би защото не й беше хрумвало. Може би никога досега не й се беше случвало.

Тъкмо разказвах на Джили как веднъж съм видяла Звяра Бърнард да смачква умишлено един охлюв, когато Джили изведнъж пронизително изпищя. Подскочих уплашено заедно с Шарко. (Той бързо се скри под стола на сигурно място.)

- Какво има, какво има? - извиках.

- Глътна го! - изпищя Джили.

- Кое?

- Биберона! Глътна го! Мамо-о-о! - изкрещя приятелката ми колкото й глас държи. - Снежко глътна биберона.

- О, мамо! Помислих си, че ще умре! - сълзи се стичаха по бузите на Джили, а също и по моите.

- Трябва да го наблюдаваш - рече майката на Джили, гушнала Снежко. - Става доста лакома малка маймунка.

- Явно не съм сложила биберона както трябва - проплака Джили.

- Не - подсмръкнах аз, - аз съм виновна, защото те разсеях.

- Смятам - рече майката на Джили, - че е време той да започне да се храни като братчето си. Къде всъщност е братчето му?

Горкият Шарко все още се криеше под стола, ужасен от целия този шум и суматоха! Снежко, от друга страна, не беше ни най-малко разтревожен. Именно той бе погълнал биберона и едва не се задуши; той бе обърнат с главата надолу и тупнат по гръбчето, а мъркаше като луд! Майката на Джили го сложи до чинийката на Шарко. Натопи пръста си в млякото и го поднесе пред муцунката му. Сетне бавно придвижи пръста си надолу и го топна обратно в чинийката. Снежко го затисна с лапичка. Аз се засмях, ала Джили изхленчи:

- Нищичко не разбира.

- Ще се научи - рече майка й. - Доведете братчето му!

Придумахме Шарко да излезе, гушнахме го и той също замърка, сетне Джили донесе още котешка храна и малко след това двете котенца клекнаха едно до друго, приведени като малки пухкави топчета над купичките си. От време на време Снежко поглеждаше към Шарко, сякаш искаше да се увери, че прави каквото трябва. Повтаряше всичко, което правеше братчето му. Шарко привърши млякото си и се зае да се почисти. Снежко веднага се захвана със същото. Шарко скочи върху мишката играчка, която му бяхме купили двете с Джили, Снежко тутакси го последва.

- Повтаря всичко, което прави Шарко! - възкликна Джили.

- Шарко е неговият пример за подражание - отбелязах.

- Да - кимна майката на Джили. - Малко е бавноразвиващ се, бедничкият. Ветеринарят казва, че сигурно е последица от всичко, което преживя. Смята, че може би никога няма да се оправи напълно, вероятно непрекъснато ще има нужда от братчето си, което да му показва как да се справя.

Настъпи мълчание. С Джили се спогледахме. Означаваше ли това...

- Ще задържим ли и двамата? - извика Джили.

- Струва ми се, че нямаме избор - майка й погледна с обич смешния малък Снежко със сплесканото носле, впуснал се да преследва Шарко. - Жестоко би било да ги разделим.

Тогава разбрахме, че Коледата наистина ще бъде чудесна.

Сутринта на Коледа Джили и майка й дойдоха у нас и донесоха котенцата. Оставихме ги в тяхното чекмедже в спалнята на мама и включихме електрическа печка. (Сложихме специална предпазна ограда, която мама използваше за Бенджи, когато беше малък.)

В единайсет часа пристигна Звяра Бърнард с лъскавата си кола. Целият се бе натоварил с подаръци - бутилки вино и пакети за под елхата - така че бе трудно да продължава да го мрази човек. Във всеки случай двете с Джили трябваше да отидем до приюта, както бяхме решили да направим.

Вече бяхме водили Калчо на разходка, така че го оставихме да играе с Бенджи, взехме велосипедите си и поехме по улицата.

Мег беше в приюта. Тя винаги е там, като че ли никога не излиза задълго. Живее в малко бунгало, което всъщност е сред животните, макар че има малка градинка, заобиколена от ограда. Много се зарадва да ни види и заяви, че идването ни навръх Коледа показва нашата изключителна преданост към животните и че й се иска повече хора да са като мен и Джили.

Изведохме няколко кучета в специално определеното за разходки място и си поиграхме с тях. После навестихме Марги, милото магаренце, което спасихме, и й дадохме морковите, донесени специално за нея. Естествено, трябваше да почерпим Дорис и Бърт, които са приятели на Марги! А също и Капитан, стария кон, който живее в ограждението при тях. След това със съжаление решихме, че трябва да се връщаме вкъщи, но обещахме да дойдем пак на следващия ден.

- Би било чудесно - рече Мег. - За кучетата е от голямо значение някой да дойде и да поговори с тях.

А сетне ни попита как са котенцата и дали им търсим дом. Джили гордо заяви:

- Не, всичко е наред, ние ще се грижим за тях... Снежко е малко бавноразвиващ се след всичко, което преживя, затова мама смята, че ще има нужда от братчето си, за да му помага да се учи.

- Значи ще задържите и двамата? - попита Мег. - Това е чудесно! Имат късмет, че именно вие сте ги намерили! И двете сте изключителни.

- О! - Джили се изчерви и се виждаше, че е ужасно доволна от похвалата. Аз също, разбира се, защото Мег е човек, от когото истински се възхищавам и когото уважавам. Смятам обаче, че Джили беше толкова щастлива, защото най-сетне чувстваше, че също като мен лично допринася с нещо за каузата на животните. Сега и двете имахме по едно животно, което имаше някакъв недъг! И се бе случило така, че именно тези животни бяха разтопили сърцата на майките ни. Ако Калчо не беше глух, мама може би никога нямаше да позволи да го вземем. ("Твърде е голям, Клара!") И ако Снежко не беше толкова болен и бавноразвиващ се, майката на Джили навярно нямаше да задържи Шарко.

Щом се прибрахме вкъщи, възрастните изпиха по чаша шери, докато ние отваряхме подаръците, оставени под елхата. Почти всичките ми подаръци бяха свързани с животните! Мама ми бе подарила:

- Две книги за кучета.

- Абонамент за списание за кучета.

- Чифт домашни чехли във формата на котенца.

- Кошничка сапуни, всичките с различни цветове.

- Пуловер с надпис: "Кучето е за цял живот, а не само за Коледа".

Освен това бе поела от мое име грижата за едно магаренце от магарешкия приют! Мисля, че това беше най-хубавият ми подарък. Имам предвид, че щяха да ми изпращат снимки на магаренцето и щях да зная, че помагам да се грижат за него.

Бенджи ми бе подарил ключодържател във формата на куче, Джили - картинен пъзел с куче, а майка й - календар със снимки на кучета. Едната от моите баби ми беше изпратила разписка, срещу която можех да си купувам книги (на нея също имаше снимка на куче!), а другата ми бе изпратила комплект порцеланови украшения - кученца и котенца! От татко получих видеокасета на... познайте на какво? "Сто и един далматинци"! А също и книга, която бе озаглавена "Ласи се завръща у дома" и в която се разказваше (естествено!) за куче.

- Не мислиш ли, че има опасност да развиеш мания? - попита мама.

- От възрастта е - обади се Бърнард. - Спомням си, че като бях на нейната възраст, бях луд по коли. Събирах всичко, до което можех да се добера, свързано с коли. Бях маниак на тема коли!

Коли! Ха! Как може една кола да се сравни с животно?

Бърнард беше единственият човек, чийто подарък не бе свързан с животните. Подари ми саксия с изсушени цветя и малко шишенце с аромати, с което да ги поливам. Е, добре! Благодарих му много учтиво и казах, че подаръкът е прекрасен, макар че бих предпочела да получа нещо, свързано с животните. Все пак изсушените цветя бяха много красиви и течността в шишенцето ухаеше прекрасно, а аз му бях подарила само комплект носни кърпички, които мама бе купила вместо мен. Освен това той се държеше много добре с Калчо и не се оплакваше, когато кучето скачаше върху канапето или се опитваше да се сгуши до него. Просто изтърсваше космите, когато смяташе, че никой не го гледа!

Майката на Джили също правеше така навремето, стигаше едва ли не до истерия, но откакто взе котенцата, се държи по-нормално. Имам предвид, че навремето идваше облечена официално и сядаше сковано на крайчеца на стола, а сега носеше пуловер и панталони и изглеждаше съвсем спокойна.

Тези малки котенца бяха направили чудеса! Казват, че животните оказват положително въздействие върху хората и аз съм твърдо убедена, че е така.

След като отворихме подаръците, майките ни отидоха в кухнята да приготвят обяда. Но не и Бърнард, естествено! Предполагам, защото беше гост, докато Джили и майка й бяха почти като членове на семейството.

Двете с Джили подреждахме масата, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се татко! Поговорихме си дълго и му разказах всичко за котенцата, а той се засмя и рече:

- Струва ми се, че си направо луда по животните.

- Да, така е. Наистина съм луда по животните! И винаги ще бъда. Смятам да им посветя живота си.

- О, наистина ли? - засмя се отново татко. - Хайде да се обзаложим на пет лири, че до следващата Коледа ще си луда по момчетата!

Никога! Никога, никога, НИКОГА! Казах на татко, че следващата Коледа ще ми дължи 5 лири и че няма да забравя.

Когато привърших разговора, Бенджи също дойде да поздрави татко (но не говориха много, защото Бенджи не обича особено телефонните разговори). След малко мама донесе яденето. И точно тогава започнаха проблемите.

Знаех, че преди няколко дни Бърнард донесе нещо на мама в голяма найлонова торба и рече:

- Заповядай! Това е моят принос за коледния обяд.

Но нямах представа какво е купил. Може би не исках да зная. Може би просто си затварях очите. Защото се оказа, оказа се голяма, огромна... пуйка!