Поредица ние обичаме животните

Всички излязохме заедно от къщата, така че мама да се увери, че сме стигнали безопасно до вратата на Джили, преди да замине заедно със Звяра. Тъкмо бяхме излезли на уличката, когато мама рече:

- О, забравих си очилата! - налага й се да носи очила, когато чете или гледа разни неща.

- Къде са? - попита Бърнард. - Дай ми ключа, ще отида да ги взема.

Разбира се, мама не си спомняше. Винаги ги оставя на най-странни места.

- Не зная точно... - рече колебливо. - Може би са до ваната... или пък на полицата над камината в дневната... или върху хладилника.

Забелязах как важната клечка Бърнард се чуди как е възможно някой да си остави очилата до ваната или върху хладилника.

Той не познаваше мама! Веднъж ги бе оставила върху хранилката за птици и ги беше навалял дъжд. Друг път пък ги бе хвърлила в кошчето за боклук. Тогава настана голяма паника.

- Внимавай за Трев! - извиках, докато Бърнард се връщаше по пътеката.

- Не се тревожи, ще му извия врата, ако се опита да ми направи нещо - отвърна той.

- Нямах това предвид - обърнах се към мама. - Исках да му кажа да внимава да не го пусне навън.

Мама само се усмихна притеснено и рече:

- Сигурно ни смята за напълно откачени.

Пет пари не давах какво му е мнението, но виждах, че това я тревожи. Понякога си мисля, че ни бих си дала труда да имам приятели, ако това означава непрекъснато да се притеснявам какво мислят за мен.

Отначало двете с Джили играхме заедно с Бенджи, а след като го сложихме да си легне (което беше голямо облекчение, да си призная), взехме Шарко от чекмеджето, нахранихме и го измихме, сетне поиграхме с него на килимчето пред камината. Очичките му току-що се бяха отворили и той започваше да се наслаждава на изучаването на нови неща. За една седмица беше пораснал много и вече трябваше да се храни на четири часа, вместо на два. Джили каза, че следващата седмица щял да може да поема твърда храна.

- Отначало съвсем мънички парченца, докато свикне.

Добави, че така казал ветеринарят на майка й, когато ходила при него със Снежко.

- Може ли да го видим? - попитах.

Той беше в спалнята с майката на Джили, която се опитваше да навакса малко със съня. Джили каза, че бил при нея през целия ден.

- На леглото, свит на кълбо - и добави, че може би е най-добре да не ги безпокоим. - Защото мама наистина е много уморена и даже не е сресана!

Майката на Джили винаги е много спретната и изключително грижлива към външния си вид (за разлика от моята, която обикновено носи стари пуловери и джинси!), така че сигурно нямаше да й стане приятно да й се натрапя. И все пак наистина ми се искаше да видя мъничкия Снежко поне още веднъж. Въпреки цялата си решимост да бъда смела, имах ужасното чувство, че може никога повече да не ми се удаде възможност да го целуна или погаля. Отвратителна буца заседна в гърлото ми.

- Ветеринарят каза, че никога досега не бил виждал такова мъничко създание да се бори толкова упорито. Казал... - Джили преглътна. Предполагам, че и в нейното гърло имаше буца. - Казал, че понякога е по-леко, ако не се борят, защото тогава ти е по-лесно да... - тя отново преглътна мъчително. - Да се разделиш с тях.

- Не искам да мисля за това! - заявих.

- Но се налага - рече Джили. - Ако искаш да запазиш... - тя изведнъж млъкна. - Какво е това?

- Това е Калчо! - отвърнах.

Калчо лаеше по този начин винаги, когато искаше да каже: "Ела да видиш какво намерих". Случваше се обикновено, като го разхождахме в полето и той откриеше нещо, което искаше да ни покаже, например мишка или заек.

- Бързо! Да видим какво е открил - извиках.

Отнесохме Шарко обратно в чекмеджето и се втурнахме надолу по стълбите, като по пътя извикахме на майката на Джили:

- Ще идем да проверим защо лае Калчо!

Трудно ми беше да измисля какво толкова интересно може да е намерил в дневната, освен може би някоя птица, паднала през комина, което се случваше от време на време.

За нас ужас, когато отворихме предната врата, открихме, че Калчо е излязъл в антрето. А също и Тревър...

Онзи ужасен Бърнард не бе затворил вратите както трябва!

Седма глава
Казах на мама, че можеше да се окаже фатално. Едва сега ми се удаваше възможност да й обясня какво бе направил глупавият Бърнард. Снощи се върна доста късно, а и той влезе с нея да изпие чаша кафе.

- И двамата бяха в антрето... Калчо в единия край, Трев - в другия. Калчо можеше да го убие.

- Но не го е убил, нали? - рече мама. - Така че не се е случило нищо толкова трагично.

- Но можеше да се случи - настоях. - Можеше да е пагубно!

- Да, и вината щеше да е моя, а не на Бърнард. Не бъди толкова критична! Човек ще си помисли, че го е направил нарочно.

Погледнах я гневно. Дали съзнаваше какво каза? Аз лично никак не бих се учудила Бърнард да го е направил нарочно.

- Да върнем пуяка в кафеза - рече мама. - Къде е Джили? Нали щеше да дойде да стои при кучето.

- Ще дойде.

Смятам, че Джили тайничко гореше от нетърпение да прекара известно време сама с Калчо. Толкова рядко й се случваше. Каза, че ще си донесе домашните и ще поседи, докато стане време да нахрани Шарко. Което означаваше, че Калчо щеше да има компания в продължение на четири часа и нямаше да стои сам прекалено дълго.

- Защо я няма още? - попита мама. - Бърнард ще пристигне всеки момент. Не искам да го карам да чака.

Точно така, помислих си: не бива да караме Звяра Бърнард да чака. Особено след като е то-о-о-о-лкова благороден и ще ни откара чак до "Убежище за птици".

Не бях съвсем справедлива, струва ми се, но е ужасно трудно да харесаш човек, който умишлено тъпче охлюви.

Двете с мама успяхме да натоварим Трев в колата. Не беше лесно, защото колата няма багажник и е само с две врати, но накрая се справихме. Аз щях да се возя до него, а мама щеше да седне отпред със Звяра. (Нямаше да пътуваме с неговия автомобил, естествено! Беше прекалено шикозен за превозване на пуйки. Току-виж на седалката цъфнала някоя курешка. Уф!)

Бенджи много искаше да дойде с нас, но той е цяло бедствие, когато пътува в кола. Непрекъснато повръща, особено ако се вози отзад, затова мама го изпрати у един от неговите приятели, който живее в селото.

Джили пристигна заедно с Бърнард. Внимателно се взрях в лицето й, докато вървеше по пътеката. Винаги може да се познае дали е плакала, защото очите й се зачервяват като на заек. За мое огромно облекчение, сега изглеждаха добре. Беше дори леко усмихната и за миг ме обзе невероятна радост, защото си помислих, че се е случило чудо и Снежко изведнъж е оздравял.

- Как е той? - попитах.

- Добре е - отвърна Джили.

- Храни ли се още?

- О! Нали знаеш - рече Джили и се усмихна още по-решително. - Съвсем по мъничко.

Не казах репликата си, че докато яде, все още има надежда. Бях започнала да го повтарям прекалено честно. Дори аз самата не можех вече да се накарам да повярвам.

Струва ми се, и двете усещахме, че е дошло време да се сбогуваме със Снежко. Мама очевидно се досети какво си мислим, защото рече:

- О, момичета! Разбирам колко ви е мъчно, но такива неща се случват. Ако не бяхте вие, и двете котенца щяха да умрат.

- Да, а сега ще спасим и Трев - добавих, като се постарах да дам пример на Джили и да бъда смела.

- Но не и аз - тъжно рече Джили. - Аз не правя нищо!

- Напротив - възрази мама. - Ти помагаш в грижите за две болни котенца и поне едното от тях ще стане голям силен котарак, който ще дължи живота си на теб.

- Освен това сега ще седиш при Калчо - допълних.

- Да - ободри се малко Джили. - Той не обича да бъде оставян сам толкова дълго. Особено след снощната случка. Преживя наистина неприятен шок!

- Да, не е никак приятно изведнъж да се озовеш лице в лице с пуяк - рекох на висок глас, за да ме чуе Бърнард, но разбира се, той не обърна никакво внимание. Не го беше грижа, че Калчо можеше да бъде разкъсан на парчета от острата човка на пуяка. Нито пък че Трев можеше да бъде сдъвкан от превъзбудения Калчо. Цяло щастие беше, че и двамата са били твърде изненадани, за да направят каквото и да било. Трев стоеше наежен; Калчо бе застинал на място и лаеше.

- Вече всичко свърши и Трев отива в новия си дом - припряно рече мама. - Джили, ето ти ключ, в случай че решиш да излезеш и пак да се върнеш.

- Ако искаш, можеш да изведеш Калчо на разходка - добавих. Но Джили отвърна, че смята да си навакса с домашните.

- А ти кога ще ги напишеш? - обърна се мама към мен.

Направих кисела физиономия.

- По-късно! - отвърнах.

Позволи ми да отида с нея до "Убежище за птици" само защото й трябваше някой да седи отзад с Трев и да придържа кафеза му да не подскача. А тя самата нямаше желание да се вози отзад. В никакъв случай! Тя искаше да пътува отпред до миличкия Бърнард, нали така? Иначе аз щях да остана при Калчо и да си пиша домашните!

Говорих на Трев през целия път. Смятах, че за него цялото това преживяване е доста страшничко - да се вози в непозната кола, без да знае къде отива и какво ще му се случи. Разказах му всичко за "Убежище за птици" и колко щастлив ще бъде там, където няма да има големи кучета, които да лаят по него, нито пък ужасни хора, които да искат да го изядат.

- Не изпреварвай събитията! - подвикна отпред Бърнард. - Може да ме обземе непреодолимо желание да си хапна пуйка, преди да сме пристигнали.

Наистина беше голям гадняр.

- Горкият Трев - рекох. - Никой няма да те изяде!

Ама този пуяк беше голям образ! Позволи да пъхна пръсти през решетките на кафеза и да го пипна по краката, а после започна да бърбори на пуешкия си език. Помислих си, че наистина ще ми е мъчно да се сбогувам с него, но щом стигнахме "Убежище за птици" и видях какво представлява, разбрах, че постъпваме както трябва.

Подкарахме по дълга алея, в началото на която имаше ръчно написана табела:

УБЕЖИЩЕ ЗА ПТИЦИ

Продават се пресни яйца.

Алеята извеждаше до стара къща, заобиколена от големи поляни, където всички кокошки и пуйки се разхождаха свободно и където бяха построени големи топли курници, в които да се приютят, ако навън е твърде студено. На една от поляните имаше езеро с патици и канадски гъски.

Собственикът на фермата, с когото мама бе говорила по телефона, се казваше Джим, а съпругата му - Елън. Бяха хора от моята кръвна група! Точно такива щяхме да станем с Джили, като пораснем. Двамата излязоха да ни посрещнат, облечени в дебели пуловери, джинси и зелени престилки, целите покрити с кал. Имаха две прекрасни кучета, също целите покрити с кал. Трябваше да видите как Бърнард започна да отстъпва! Все повтаряше полуизплашено, полураздразнено: "Долу, приятелчета. Долу!" Беше ужасен, че може да изкалят с лапите си красивите му чисти панталони!

(Когато по-късно споделих това с мама, тя сърдито рече: "Смятам, че е съвсем разбираемо." За нея може и да е. Но не и за мен! Според мен е доста глупаво да отидеш на място, наречено "Убежище за птици", облечен в най-хубавите си панталони. Дори мама носеше джинси, макар да забелязах, че са съвсем нови!)

Кучетата се казваха Рошльо и Мърльо. Бяха някакъв вид колита, които са с много, ама с много дълга козина. Истински селски кучета! Такава порода никой не би отглеждал в малък спретнат апартамент в града. Но бяха много добре обучени и щом Елън им каза: "Връщайте се вътре, момчета, и мирувайте", те веднага я послушаха. Бях страхотно впечатлена!

Мама и Бърнард размениха погледи. Досещах се, че си мислят: "Вътре? С цялата тази кал по тях?". Но аз бях зърнала част от кухнята, където подът бе с плочки, така че какво значение имаше мъничко кал?

И аз ще живея така един ден!

Джим каза, че макар "Убежище за птици" да е главно за кокошки, имат и малко пуйки, включително "две много приятни млади дами, които дойдоха преди няколко дни". Младите пуйки се казваха Поли и Доли и според Джим нашият Трев щеше да се чувства приятно в тяхната компания.

Оказа се прав. Трев наистина бе много доволен! Пъчеше се пред тях горд до немай-къде, а те го наблюдаваха с пуешко възхищение. Извиках му за сбогом, ала трябва да призная, че бе прекалено погълнат от новите си приятелки, за да ме удостои с нещо повече от кратко разсеяно изкрякване. Джим се разсмя и рече:

- Боя се, че в момента го вълнуват други неща!

Щом се уверихме, че Трев е настанен на сигурно място, се върнахме до къщата да изпием чаша кафе - в кухнята, при мокрите дългокосмести кучета! Виждах, че Бърнард предпочита да си тръгнем, но (за щастие) щеше да бъде неучтиво да откажем.

Говорихме за пуйки и Джим ми каза нещо, което не знаех - че дивите пуйки били много по-дребни от тези, които се отглеждат в наши дни. Дивите можели да летят, а сегашните не могат.

- Сегашните са твърде тежки - рече Джим. - Отглеждат ги заради месото им.

- Това е ужасно! - възкликнах. - Все едно да отглеждаш хора, които ще станат инвалиди!

Джим се съгласи с мен. Каза, че месната промишленост е една от най-жестоките. Елън предположи, че Трев вероятно е бил купен от някой, който е възнамерявал да го угои за Коледа, ала в последния момент си е дал сметка, че не може да го убие.

- Защото пуйките са доста любвеобилни. Като всички животни. Бързо се привързваш към тях.

Казах, че вече съм разбрала това. Добавих, че Тревър е страхотен образ и е много интелигентна птица, сетне им разказах как двамата с Калчо се бяха срещнали в антрето. Джим каза, че сме имали късмет, задето не са се нахвърлили един върху друг.

- Пуяците са доста агресивни. С тях трябва много да се внимава.

- Трев е добродушна птица - рекох. - А Калчо е изключително сладко куче.

Преди да си тръгнем, купихме яйца - за нас и за майката на Джили. Чудесно бе да знаем, че са истински, снесени от отгледани на свобода кокошки. Джим и Елън казаха, че оставят кокошките да водят естествен начин на живот, дори след като престанат да снасят, когато повечето хора биха ги заклали, смятайки, че вече са напълно безполезни.

- Не ми се струва много доходно - отбеляза Бърнард.

Но Джим обясни, че "Убежище за птици" не е замислено да бъде доходно начинание.

- Не ни допада да печелим пари от животни.

- Това е по-скоро хоби - добави Елън.

Докато се връщахме с колата по алеята, Бърнард подхвърли подигравателно:

- Страхотно хоби, няма що!

- Е, смятам, че е безобидно - рече мама.

- Което не може да се каже за фермите за пуйки - промърморих. Мислех си за всички онези бедни птици, принудени да живеят в тъмни претъпкани помещения, и с обезобразени човки, за да не се наранят една друга. Това е толкова ужасно. Трябва да бъде забранено със закон. Но хората са толкова жестоки, особено когато смятат, че могат да спечелят пари.

Бих казала всичко това на Бърнард, защото беше отвратително от негова страна да се присмива на Джим и Елън, но съзнавах, че мама ще се ядоса, ако започна разправия. Пък и тя бързо смени темата, така че по целия път до вкъщи не говорихме повече за пуйки.

Щом стигнахме Ридълстоун (така се казва селото, в което живеем), мама подхвърли:

- Клара, няма ли да благодариш на Бърнард, задето кара през целия път?

- О, да - измънках. - Благодаря.

Мама се намръщи. Предполагам, защото думите ми не прозвучаха много искрено. Но не можех да забравя как се бе подиграл на Джим и Елън.

- Няма защо - рече Бърнард. - Но се постарай да не пълниш малката си главица с прекалено много чудати идеи.

- Твърде късно е - обади се мама. - Боя се, че вече нищо не може да се направи. О, къде сгреших?

Бърнард я успокои, че никъде не е сгрешила, че това е "типично поведение на пуберитет" и с времето ще премине.

- Винаги става така.

Е, точно тук греши. Когато порасна, ще имам още по-чудати идеи от сегашните!

Калчо пощуря от радост, че ни вижда отново, но бе изпълнен също така със силни подозрения. Подуши ме цялата, от горе до долу, включително и ръцете ми, усещайки следи от други кучета. Мама изчака първоначалния възторг да стихне и рече:

- Клара, искам да ти кажа нещо... Поканих Бърнард да прекара Коледа с нас и...

- О, мамо, не! - изхленчих.

- Да - твърдо каза мама. - Поканих го и той прие, точка по въпроса. Не желая никакви цупения и сръдни. Смятам, че не се изискват големи усилия да изпълниш молбата ми.

- Но, мамо, той не е член на семейството ни!

Помислих си, че ще умра, ако тя каже: "Скоро ще стане". Просто щях да падна и да умра.

За щастие мама рече нещо съвсем друго:

- Джили и майка й също не са. Но какво ще кажеш да поканим и тях?

- Може ли? Наистина?

- Не виждам защо не. Зная, че ще бъдат сами. Можем да си направим голямо празненство! Какво ще кажеш?

Давах си сметка, че предлага да поканим Джили и майка й само за да се реваншира за присъствието на Звяра, и предполагам, че щях да вдигна голям шум - просто заради принципа. В края на краищата, Коледа е семеен празник и е ужасно, ако трябва да се съобразяваш с хора, които не харесваш. Но съзнавах, че мама полага големи усилия да ми достави радост, пък и щеше да бъде много по-весело, след като и Джили щеше да е тук, затова понечих да отговоря, че ще бъде чудесно и да попитам дали мога да ги поканя веднага...

И в същия миг на вратата се позвъни.

- Аз ще отворя - рече мама.

Чух я как отвори вратата и рече:

- О! Джили.

И сърцето ми слезе в петите.

"Снежко! - помислих си. - Бедният Снежко!"

О, жестоко бе да умре тъй мъничък!

Сълзи изпълниха очите ми, преди да успея да ги спра. Няма значение, че полагаш усилия да бъдеш смела. Когато настъпи моментът, искам да кажа, когато наистина загубиш някое животно, не си в състояние да сдържиш сълзите си. Дори Мег плаче, а тя вече години наред работи с животни. Казва, че това е нещо, с което е невъзможно да се свикне.

Джили влетя в стаята и веднага забеляза, че плача.

- Клара? - извика тя. - Какво се е случило? Нещо с Трев ли?

- Т-т-трев ли? - подсмръкнах. - Н-н-не!

- Защо плачеш тогава?

Джили не плачеше. Джили сияеше от щастие.

- Дойдох да ти кажа за Снежко... Клара, той ще се оправи! Вече е по-добре! Започна да се храни!

- О!

Мама влезе и ни завари да танцуваме из стаята заедно с Калчо. Съобщихме й добрата новина и тя рече:

- Е, това е чудесен завършек на един прекрасен ден!

Едва тогава си спомних, че Звяра Бърнард ще дойде за Коледа. Ала тази мисъл вече не ми се струваше толкова ужасна, както преди няколко минути.

- Стига да не опява на Калчо, че лае и оставя косми по него - рекох.

- Клара, трябва да си дадеш сметка, че не всички обичат животните като теб - отбеляза мама.

- И като мен! - обади се Джили.

- Добре, като вас двете. Вие не просто обичате животните, вие сте направо фанатички на тема животни.

- Можем да сформираме такава група - рекох.

С Джили обсъдихме идеята. Решихме, че това трябва да са хора, които нямат нищо против кучетата да спят в леглото им, да скачат по тях, да оставят мръсни следи по дрехите им или пък да ги одраскат неволно някой път, докато си играят.

- И да нямат нищо против да избърсват котешки дупенца - добави Джили.

Двете прихнахме да се смеем. И се кикотихме доста дълго, макар че не беше чак толкова смешно. Но тъй отдавна не се бяхме смели, имам предвид, истински, без да се тревожим за нещо.

Уверихме се, че са мъжки. Майката на Джили ги заведе при ветеринаря на профилактичен преглед, а той погледнал под опашките им и казал: "Да! Мъжки са." (По-късно двете с Джили също погледнахме под опашките им, ала така и не разбрахме как се познава. Наистина е трудно да се определи, когато котенцата са малки.)

Когато поотраснат, преди обаче да станат големи силни котараци, трябва да бъдат кастрирани, уви. Наистина не ми е приятно, но ако не бъдат кастрирани, започват да бягат и да се бият, а също и да се срещат с привлекателни женски котки, за да си имат котенца. Според мен е ужасно тъжно, че на животните не им е позволено да правят каквото си искат и да водят естествен начин на живот, но за беда, това вече е невъзможно. Хората са завладели света и е останало твърде малко място за другите създания.

Калчо също е мъжко куче, но не е кастриран, защото не може да се разхожда свободно като котките. Мама казва, че ако прояви склонност към агресия, ще се наложи да го кастрираме, но Калчо не е агресивен и съм сигурна, че никога няма да стане. Той е най-милото куче, което можете да си представите!

Много ми се искаше Калчо да се запознае с котенцата, но майката на Джили направо подскочи, като чу предложението ми.

- Клара, да не си посмяла! Не си го и помисляй дори! Та той ще ги убие на място!

Тя наистина се бе привързала към котенцата. Един ден след училище доведохме Дарън да види колко много са пораснали. Той седна на пода при тях и не спря да се смее, докато те се катереха по него (това голямо яко момче!), а като си тръгваше, рече:

- Ако няма на кого да дадете по-мъничкото, мисля, че можем да го вземем.

Трябваше да видите каква физиономия направи майката на Джили!

- За нищо на света няма да се разделя с мъничкия Снежко - извика тя. - Не и след всичко, което преживя горкият.

Беше толкова необичайно! Доскоро майката на Джили никак не обичаше животните. Това показва какво може да направи едно мъничко котенце. Може да размекне и най-коравото сърце!

- Ами другото? - попита Дарън.

Точно това искахме да знаем и ние с Джили. Какво ще стане с Шарко?

Затаихме дъх, докато чакахме отговора на майката на Джили.

- Ще помисля - рече тя. - Още не съм решила.

- Мамо! - проплака Джили.

- Казах, че ще помисля. Нищо не обещавам.

Налагаше се да се задоволим с това.

Наближаваше краят на срока и в училището цареше оживление, класната стая бе празнично украсена, бяхме направили и пощенски кутии от картон, увит в лъскава червена хартия, където пускахме коледни картички на приятелите си. Ние с Джили бяхме купили нашите от организацията "Приятели на животните". На тях имаше сладки снимки на кученца и котета, а вътре пишеше: "Със закупуването на тази картичка, вие подпомагате "Приятели на животните". Така човек го завладява топло приятно чувство, че е похарчил парите си за благородна кауза.

Щяхме да изпратим картички на бащите си, на бабите, на Мег в приюта за животни и във фермата "Убежище за птици", за да им благодарим, че осигуриха дом за Трев, както и на някои хора от нашия клас, които ни бяха симпатични. Нямаше да изпратим картички на Джералдин Хупър и безвратата Пъфин. Нито пък на ужасния Джордж Хандли. Но заедно написахме честитка на Дарън, защото той ни каза за котенцата, а и бяхме единодушни, че зад грубата му външност се крие едно добродушно момче.

В картичката написахме: "За Дарън от Клара, Джили, Снежко и Шарко." Джили щеше да добави "Целувки!", както правеше винаги, но й казах, че според мен няма да е разумно.

- Знаеш какви са момчетата - добавих. - Само ще им дадеш повод за подигравки.