Поредица ние обичаме животните



страница4/7
Дата22.07.2016
Размер0.97 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

Предпазливо взех слушалката, сякаш бе покрита с ужасна лигава слуз.

- Откри... разбра ли нещо? - прошепнах.

- Да, всичко е наред - отвърна Дарън. - Не са уцелили нищо.

- Искаш да кажеш... - сърцето ми подскочи от радост в гърдите. - Искаш да кажеш, че е избягала?

- Така мисля - каза той. - Във всеки случай нищо не са хванали. Всички са побеснели, защото това беше последният лов за сезона. Няма да има повече, докато не започне тренировката.

Застинах.

- Тренировката ли? - попитах. - Какво е това?

- О, нали се сещаш! - дори по телефона усетих, че Дарън се притесни и му се прииска изобщо да не бе споменавал за това.

- Не, не се сещам! - отвърнах. - Кажи ми!

- Ами... това е... когато... тренират кучетата.

Настъпи мълчание.

- Как? - попитах.

Дарън измърмори нещо неразбираемо.

- Как ги тренират? - извиках.

- Като ги насъскват срещу малките - отвърна Дарън и сетне припряно добави: - Трябва да свършвам, мама ме вика.

- Не се съмнявам! - отвърнах.

- Наистина ме вика. Честна дума! Аз само си мислех, че ще искаш да знаеш. Не е била убита. Мислех, че ще се зарадваш, понеже съм разбрал.

Разбира се, че се радвах за Фокси. Ако не ми бе казал за тренировките, щях да съм на седмото небе от щастие. Но не си бях давала сметка, че тези ужасни, жестоки зверове преследват и малките на животните. Това много ме разстрои! Нима злините, които хората вършат, нямат край?

Когато казах на Джили, че Фокси се е измъкнала, приятелката ми пощуря от радост и започна да танцува около мен заедно с Калчо, като държеше предните му лапи, леко се поклащаше и си пееше:

- Ура, ура! Фокси оцеля!

Тя не можеше да проумее защо продължавам да съм нещастна.

- Какво има? Защо си толкова унила?

Тогава й разказах за тренировките, а тя се взря недоумяващо в лицето ми. Просто не можеше да повярва.

- Преследват малките? Бебетата на животните?

- Дарън каза, че така обучавали кучетата.

За миг си помислих, че Джили ще се спусне да чупи разни неща. Чувствах се ужасно и ми се искаше да не й бях казвала. Само преди секунди бе толкова щастлива, танцуваше и пееше, а сега беше съсипана от мъка.

Единствената ни утеха бе, че поне Фокси беше в безопасност.

Или поне така си мислехме.


Пета глава
Беше последният ден от пролетната ваканция. Мама отиваше в Лондон да се срещне със стара приятелка, която пристигаше със самолет от Америка. Двете не се бяха виждали от колежа и мама бе изпаднала в паника. Чудеше се какво да облече. Искаше да изглежда: елегантна, но непретенциозна и млада. Не искаше да изглежда старомодна, нито натруфена, нито овца, издокарана като агне.

- Овца, издокарана като агне ли? Какво означава това? - попитах.

- Жена на средна възраст, която се прави на младо момиче - отвърна мама. - О, Боже! Все едно отивам отново на първата си любовна среща!

- Та това е само приятелка от училище - рекох.

Мама ме стрелна с поглед.

- Просто си облечи джинси - предложих. - Аз така щях да направя - и се втурнах надолу по стълбите да пусна Калчо в градината.

Секунди след това той се разлая като луд.

- Клара! Накарай това куче да млъкне! - извика мама.

Излязох в градината и му се скарах:

- Калчо, млъкни!

Винаги му говоря, макар че той не чува. Беше застанал до задната стена и лаеше като откачен, затова го сграбчих за козината и го завлякох отново вкъщи, преди мама да се изнерви. Тя и без това вече бе достатъчно ядосана, защото бе открила, че две от любимите й поли не й стават. Казах й, че е изнервена, защото прекалено често излиза на вечеря със Звяра Бърнард, а тя ми се сопна:

- Това няма нищо общо! Просто остарявам.

Е, добре, аз също, но не се оплаквам. Казах го на мама, а тя отвърна:

- Почакай да станеш на моята възраст!

Наистина ли смята, че след двайсет години ще се оплаквам, ще стена и ще скърцам със зъби само защото имам среща с Джералдин Хупър и не знам какво да облека?

Не ми се вярва!

Когато мама най-сетне намери някакви дрехи, които й станаха и не бяха нито старомодни, нито твърде елегантни, нито прекалено нови или прекалено стари, нито пък такива, че да се чуди защо изобщо ги е купила, въздъхнах с облекчение.

- Голяма досадница съм, нали? - подхвърли мама. - След малко тръгвам. Къде ми е чантата? Виждала ли си ми чантата? Къде отидоха ключовете от колата? Къде...

Събрах всичко, което й трябваше, приготвих и Бенджи, когото щеше да остави при приятеля му в селото - за щастие! Наистина е много досадно, когато е през цялото време с мен и трябва постоянно да го наглеждам.

- Сигурна ли си, че ще се оправиш? - попита мама.

- Да - отвърнах. - Не се тревожи.

Очаквах с нетърпение да остана сама, особено като се имаше предвид, че това бе последният ден преди училището да започне отново. С Джили имахме планове! Щяхме да си устроим пикник и да заведем Калчо на дълга, дълга разходка из полята.

- Сигурна ли си, че не предпочиташ да идеш с Бенджи? - попита мама.

Ужас на ужасите! Що за идея?!

- Мамо, не съм бебе - рекох.

- Да, добре, знаеш къде да ме намериш. Оставила съм номера на масичката до телефона. Ще се върна към пет часа. Не забравяй да обядваш. О, и още нещо, Клара...

- Мамо! - изкрещях. - Ще се оправя!

- Да... добре - нервно се засмя мама. - Приятен ден!

- И на теб!

Веднага щом мама излезе, се спуснах към градината и извиках Джили през оградата.

- Готова ли си?

- Да - отвърна тя и надникна през вратата на кухнята. - Приготвих разни неща за пикника. Ще ги донеса.

Калчо отново се беше разлаял. Нямах представа какво го прихваща, но не си дадох труда да го успокоя. Не пречеше на никого. Майката на Джили беше на работа, а госпожа Чери е доста глуха. Колкото до господин Хенеси, не смятах, че ще има нещо против. В края на краищата, той обичаше кучетата!

Джили дойде и гордо ми показа всичко, което бе приготвила за пикника. Наденички (вегетариански, естествено!) и пакет бисквити, шоколад, две ябълки, малко моркови (в случай че видим някой кон), кутийка "Кока-кола" и пластмасова бутилка с вода (за Калчо, ако ожаднее).

Казах, че ще взема и малко кучешки бисквити за него, защото можеше да огладнее.

- Защо лае? - попита Джили.

- Не зная - отвърнах. - Лае цяла сутрин. Преди малко го накарах да млъкне, но ето, че пак започна.

- Той никога не лае без причина - отбеляза Джили. - Ще ида да погледна.

Върна се след секунди, цялата пребледняла и разтреперана.

- Клара, ела бързо! - рече.

- Защо? Какво има?

- Просто ела! - настоя Джили.

Изтичах след нея към края на градината. Калчо продължаваше да лае и да се хвърля като луд към стената.

- Ей там - посочи Джили с трепереща ръка.

Хванах се за клона на най-близкото ябълково дърво, подпрях се с крак на ствола и успях да се повдигна колкото да надникна от другата страна. И там, сред листата, зърнах, както ми се стори, купчинка стара козина. А сетне видях, че не е просто козина. Беше лисица. Лисица с бяло петно на опашката...

Паднах обратно на земята. Сърцето ми блъскаше в гърдите - дум, дум, дум! Устата ми пресъхна.

- Фокси е, нали? - с разтреперан глас попита Джили. - Мъртва ли е?

- Не зная - прибрах си косата зад ушите. Ръцете ми трепереха като тези на Джили, краката ми бяха отмалели и не ме държаха. Никак не ми се искаше, но знаех, че трябва да бъдем смели и да отидем да проверим.

Казах го на Джили, а тя стисна силно устни и кимна.

- Ще отидем и двете - заявих.

Джили кимна отново, сякаш бе загубила способността си да говори.

- Иска ми се мама да беше тук! - изрекох, преди да успея да се спра.

Джили уплашено ме стрелна с поглед.

- Страх ме е! - казах.

- И мен - рече Джили и преглътна мъчително.

Но трябваше да го направим. Възможно бе Фокси да е ранена и да изпитва силна болка. Налагаше се да отидем и да проверим.

Затворихме Калчо в къщата и излязохме през задната порта. Никога през живота си не съм изпитвала толкова силно желание да се обърна и да избягам. Но Джили продължи да върви, аз - също. Вдъхвахме си кураж една на друга.

И той ни беше нужен! Нашата нещастна, красива Фокси очевидно бе блъсната от кола. На хълбока й имаше ужасна рана. Беше отворена и много дълбока. Прекрасната й козина бе мръсна и сплъстена, почерняла от стара засъхнала кръв. И най-лошото от всичко - по раната се гърчеха отвратителни, тлъсти, бели червеи.

Лисичката лежеше с прибрани назад уши, муцунката й бе изкривена от болка. Просто лежеше и се взираше в нас с изцъклени очи, твърде отпаднала, за да помръдне или да се защити.

И двете с Джили знаехме, че когато диво животно не направи опит да избяга от теб, това означава, че е в много лошо състояние. Наистина много лошо. Нашата бедна Фокси нямаше сили дори да се опита да допълзи до храстите. Сигурно бе успяла да се довлече до градината, спомняйки си дните, когато бе силна и жизнена и прескачаше стената, за да намери оставената й от нас храна. Но този път не бе могла да се прехвърли. Силите я бяха напуснали и тя бе легнала в очакване на смъртта.

- Олеле! - промълви Джили. - Какво ще правим?

- Не зная!

Коленичих до Фокси. Дори тогава тя не се отдръпна. Докоснах я и през цялото й тяло премина тръпка. Замъглените й очи, които бяха толкова ясни преди време, сега сякаш молеха: "Сложете край на мъките ми!".

Сетих се за мишката и как нямах смелостта да я убия. Тогава се бях заклела, че следващия път няма да трепна. Но дори да съберях кураж, не бях достатъчно силна, за да се справя както трябва - "на място". Трябваше ни някой като Звяра Бърнард.

- Господин Хенеси! - възкликнах. - Да повикаме господин Хенеси!

Двете с Джили се спуснахме обратно към къщата и излязохме на "Хънипот Лейн". Господин Хенеси живееше в първата къща. Изтичахме по градинската пътека и задумкахме по вратата. Горещо се молех да си е у дома!

Имах чувството, че измина цяла вечност, преди вратата да се отвори. Господин Хенеси застана на прага с хавлиена кърпа около врата и самобръсначка в ръка, а лицето му бе покрито с крем за бръснене.

- Здравейте, момичета! - рече той. - Каква беда ви е сполетяла?

- Фокси - избъбри Джили.

- Смятаме, че е била прегазена...

- Тя е на задната уличка...

- Не може да се движи!

- Мъртва ли е? - попита господин Хенеси.

Поклатих глава и от очите ми бликнаха сълзи.

- Не, но според нас трябва да б-б-бъде сложен край на мъките й, а ние не сме достатъчно с-с-силни!

- Почакайте - рече господин Хенеси. Дръпна кърпата от врата си и избърса крема от лицето си. - Ще взема една лопата и ще дойда да погледна.

Фокси лежеше на същото място, където я бяхме оставили. Жалка купчинка от кръв, кости и болка. Едва-едва извърна глава, когато приближихме.

- Тя...


- Дали е...

И двете с Джили млъкнахме и опитахме отново:

- Мислите ли, че...

- ... трябва...

- ... да бъде сложен край на мъките "?

За разлика от Звяра господин Хенеси се поколеба. Остави лопатата, клекна и се взря в обезобразеното тяло на красивата ни Фокси.

- Мразя да убивам животни, ако не е абсолютно наложително. Раната очевидно е инфектирана и лисичката наистина е много зле, но смятам, че си струва да бъде закарана на ветеринар. Познавате ли някакъв ветеринар?

- Да! - отвърнах. - Има един в селото.

- Тогава да вървим. Клара, ти се обади по телефона да предупредиш, че караме спешен случай. Джили, ти ще ми помогнеш да настаним лисичката в колата. Ще спра колкото мога по-близо, а после ще се опитаме да я прехвърлим върху одеяло.

Когато се върнах, след като се обадих на ветеринаря, Джили и господин Хенеси много внимателно настаняваха Фокси на задната седалка на колата. Видях, че муцуната й е вързана с бинт. Господин Хенеси проследи погледа ми и рече:

- Просто необходима предпазна мярка. С диво животно никога не бива да се рискува.

Изпитвах истинско облекчение, че той е тук! Иначе нямах представа как двете с Джили щяхме да успеем да отнесем Фокси при ветеринаря.

Нашият ветеринар - тоест, ветеринарят на Калчо - се казва господин Джонсън. За щастие той е много добър човек, който обича всички животни, включително и лисиците, и не ги смята за вредители или жестоки машини за убиване. Той ни каза да оставим Фокси при него и да се обадим по телефона след около час.

- Тогава ще мога да ви кажа повече.

Имаше предвид, че ще може да ни каже дали си заслужава да се опитваме да я спасим, или е по-добре да бъде приспана...

Двете с Джили изведохме Калчо на тъжна разходка из полето. Нямаше пикник. Калчо не можеше да проумее защо не искаме да тичаме и да си играем с него, както правехме обикновено, но сега бяхме прекалено унили. Сърцето ми тежеше като огромна буца олово. А Джили каза, че стомахът й се е свил на топка. Аз не преставах да хленча:

- Само да бях отишла да проверя по-рано, още когато Калчо започна да лае първия път!

- Не си виновна - зауспокоява ме Джили.

- Напротив! Ти отиде да погледнеш!

- Е, само защото нямаше какво друго да правя - сви рамене тя.

Не можех да намеря утеха. Имах чувството, че заради мен се бе наложило Фокси да страда по-дълго и не преставах да се упреквам, докато на Джили сигурно й се бе приискало да ме удари. Ако бях на нейно място, бих го сторила. Ала тя е толкова благородна.

- Но ти се сети да повикаме господин Хенеси - рече приятелката ми. - Без него нямаше да можем да направим нищо.

Бяхме се разбрали с господин Хенеси да се отбием в дома му след разходката, за да позвъним на ветеринаря. Двете с Джили се мотаехме около него и се опитвахме да чуем думите от другия край на линията.

- Да. Добре... - каза господин Хенеси, а ние с Джили затаихме дъх. - Разбира се! Да! Ще бъдем при вас след няколко минути.

- Какво е станало?

- Ще се оправи ли?

С Джили заговорихме едновременно.

- Ветеринарят смята, че има големи шансове да оздравее - отвърна господин Хенеси. - Отвратителните червеи са отстранени, раната е почистена, даден й е антибиотик. Имало е също така и счупване, което е наместил. Но това е всичко, което може да направи. Сега лисичката се нуждае от специалните грижи на човек, който има опит с животни. Сещате ли се за някого?

И двете веднага се сетихме за Мег. Винаги се сещаме първо за Мег! Но когато й се обадихме, тя ни обясни, че за съжаление е твърде заета, за да поеме ранена лисица, колкото и да й се иска.

- Имате нужда от подходяща болница за диви животни.

- Като "Сейнт Тигиуинкълс" ли? - попитах.

Всички знаеха за "Сейнт Тигиуинкълс"! Но тя се намираше в Бъкингамшър, доста далече от нашето село.

- Има една в долината Уондъл - рече Мег. - Не е много далеч. Защо не опитате там? Ще ви дам телефонния номер.

Когато казах на господин Хенеси, той направи много смешна физиономия.

- Тази ли е единствената? - попита.

- Единствената, за която ми каза Мег.

- И е съвсем наблизо - добави Джили.

- О, добре! - господин Хенеси грабна сакото си. - Какво да се прави! Хайде, да идем да вземем инвалида!

След като вече знаех, че има шанс Фокси да оздравее, започнах да се притеснявам кой ще плати сметката на ветеринаря. Семейството ми не разполага с много пари - мама все си скубе косите над тези ужасни неща, наречени "последно известие" - и бях сигурна, че страшно ще се ядоса, ако я помоля да плати. Но за мое голямо изумление господин Джонсън ни каза, че е "за сметка на заведението".

- Искате да кажете... безплатно? - попитах. Не можех да повярвам! - Не се налага да плащаме?

- Не и за лечение на диво животно - отвърна господин Джонсън и се засмя. Очевидно смайването ми е било изписано на лицето.

По-късно разбрах, че много ветеринари лекуват безплатно заведените при тях диви животни. Смятам, че това е чудесно. Показва, че не всички ламтят за пари, както ни убеждават навсякъде. Джили каза, че когато тя стане ветеринар (надява се да успее да изпълни желанието си), винаги ще лекува дивите животни безплатно.

- Както и бездомните кучета и котки. А също и ако стопаните са твърде бедни или пък възрастни пенсионери.

Господин Хенеси се засмя и рече:

- Както изглежда, ще развиваш благотворителна дейност!

- Може би - отвърна Джили. - Всъщност аз не искам да печеля пари, а просто да помагам на животните.

Щом разбра, че ще отведем Фокси в болница за диви животни, господин Джонсън много любезно ни зае клетка за пренасяне, специално предназначена за лисици.

- Смятам, че е прекалено изтощена, за да ви създава проблеми, но е по-добре човек да бъде предпазлив, за да не съжалява после.

Горката Фокси! Приличаше на мъничка отпусната купчинка. Изглеждаше толкова безнадеждно болна, затова не можех да повярвам, че ще бъде отново здрава и силна, но господин Джонсън ме успокои, че е виждал животни и в по-тежко състояние да се възстановяват.

- И да бъдат пускани на свобода сред дивата природа. Всичко зависи от това дали ще се грижат добре за нея - добави той.

- Ще се грижат чудесно за нея - заяви господин Хенеси.

Зачудихме откъде е толкова сигурен.

- Ами винаги е така! - рече той. - Хората, които работят в подобни болници, са луди по животните.

- Също като нас - каза Джили.

Разтревожих се да не би да се окаже, че нямат място за Фокси. Помислих си, че е добре да се обадим по телефона и да проверим.

- Място ще има - рече господин Хенеси. - Но ще им се обадя, щом искате, за да ги предупредя, че пристигаме. Вие двете останете в колата, аз ще се върна да им се обадя.

Проследихме го с поглед.

- Той не взе номера - казах.

- Какъв номер?

- Телефонния номер на болницата. У мен е.

- Така ли?

Джили не изглеждаше особено впечатлена, че господин Хенеси не е взел номера.

- Как ще им се обади, като няма номера? - попитах.

- Сигурно и ветеринарят го знае - рече Джили, а сетне допълни припряно: - Ако изобщо някога се омъжа, което, разбира се, няма да сторя - поясни бързо, тъй като бяхме единодушни, че по принцип съпрузите са голяма досада, - но ако все пак го направя, ще бъде за някой като господин Хенеси. Той е толкова мил човек!

- За разлика от Звяра Бърнард - подхвърлих.

Тъкмо бях хвърлила поглед назад към Фокси и ми хрумна, че ако Звяра беше у нас и се бяхме втурнали да потърсим помощ от него, той щеше да грабне лопатата и да разбие главата на бедната Фокси, също както размаза мишката. И мама щеше да каже:

- Това бе за нейно добро.

Двете с Джили щяхме да излеем потоци от сълзи, но щяхме тъжно да се съгласим с нея, убедени, че това е бил единственият изход. А ето че сега само благодарение на господин Хенеси животът й бе пощаден и тя имаше шансове да оздравее.

- Иска ми се мама да зареже Звяра Бърнард и вместо това да се влюби в господин Хенеси - рекох.

- Да! Би било прекрасно - извика Джили. - Биха могли да се оженят и той да ти стане втори баща.

- Хмм... идеята никак не е лоша! - заявих.

- Ще си делим и него, нали? - попита Джили.

В гласа й се долавяше тревога!

- Никога не съм чувала някой да дели втория си баща с най-добрата си приятелка, но мисля, че бихме могли - отвърнах.

- Ще положим началото! - рече Джили.

Чувствахме се малко гузни, когато господин Хенеси се върна в колата.

- Защо се смеете? - попита той.

- О, за нищо - весело отвърна Джили. - Обадихте ли се? Не бяхте взели номера.

- Намерих го.

- Всичко наред ли е?

- Разбира се! Нали ви казах, че всичко ще бъде наред. Добре ли си отзад, Джили?

Приятелката ми кимна блажено. Аз седях отпред до господин Хенеси, а тя бе на задната седалка с Фокси и зорко я наглеждаше.

- Добре! - господин Хенеси тръшна вратата. - Да тръгваме!
Шеста глава
Болницата за диви животни нямаше нищо общо с това, което очаквах. Представях си я като обикновена болница за хора, само че с пациенти животни. Което, като се замислиш, бе доста глупаво от моя страна. Дивите животни имат нужда от малки тъмни ъгълчета, където да се сгушат, за да се скрият от погледите на хората. Не биха се чувствали никак добре в оживено болнично отделение, обляно от ярки светлини и изцяло лишено от скривалища.

Дори отвън мястото не приличаше много на болница. Всъщност никак не приличаше на болница. Приличаше по-скоро на... Ами, просто на мръсен селскостопански двор със стара паянтова постройка в единия край и малко езерце в центъра. Езерцето беше оградено с телена мрежа и в него плуваха много патици и гъски. Имаше също кошарка с няколко заека и голям микробус с надпис отстрани: "Болница за диви животни, долина Уондъл". Ако не беше микробусът, щях да си помисля, че сме сбъркали мястото. Как бе възможно болницата да се намира в селскостопански двор?

Очевидно Джили бе озадачена не по-малко от мен.

- Това ли е? - попита тя.

- Да! - Господин Хенеси угаси мотора на колата. - Това е. Останете тук, аз ще отида да потърся някой от персонала.

Проследихме с поглед господин Хенеси, който бързо прекоси двора.

- Надявам се, че всичко ще бъде наред - рече Джили.

- Разбира се! Нали ни казаха, че ще се оправи.

- Не, имам предвид... - Джили се наведе напред и махна с ръка. - Изглежда толкова мръсно!

Разбрах какво има предвид. Взрях се, изпълнена със съмнения, в езерцето и не особено здравата мрежа около него, в множеството локви, калната трева и порутената сграда. Нима това наистина беше болница?

Ала в този момент господин Хенеси се върна заедно с една руса жена, която бе тъй невероятно и изумително красива, че би могла да бъде манекенка. Дори в старите си джинси и вехтия пуловер изглеждаше сякаш току-що е слязла от подиума на модно ревю. Поразително! Двете с Джили просто не можехме да откъснем поглед от нея.

- Момичета, това е Анджела - рече господин Хенеси. - Тя е управител на болницата. Анджела, запознай се с Джили и Клара. Те намериха лисицата. И двете са истински фанатички на тема животни, нали, момичета?

Потвърдихме, че е точно така.

- Радвам се да го чуя - каза Анджела. Имаше приятен и ясен глас. Говореше малко отсечено като една от директорките на предишното ми училище. - Хайде да настаним пациентката - тя погледна господин Хенеси. - Имам нужда от помощта ти.

- Да, разбира се - отвърна господин Хенеси.

Двамата вдигнаха клетката, изнесоха я от колата и поеха през двора към разнебитената постройка. Двете с Джили понечихме да ги последваме, ала Анджела рязко подхвърли през рамо:

- Предпочитам да останете отвън, ако нямате нищо против. След малко ще можете да разгледате. В момента първата ми грижа е пациентката.

Джили се изчерви, а струва ми се, и аз също.

- Тя си е нашата лисица - промърмори приятелката ми. - Защо да не можем да влезем с нея?

Беше толкова несправедливо! А също - и обезпокоително, тъй като как можехме да сме сигурни къде я носи тази жена?

Приближихме до езерцето да погледаме патиците и гъските. Сториха ни се доста доволни, въпреки че бяха оградени с телена мрежа. Някои се намираха във водата, гмуркаха се и изплуваха отново или просто си плуваха лениво. Други щъкаха из тревата, кълвяха червейчета, а понякога и телената ограда. Когато се вгледахме по-отблизо, забелязахме, че някои от тях очевидно са претърпели злополуки, защото имаше една с ранено крило, няколко - еднокраки, друга - само с едно око и трета - със счупена човка.

- Всички са пострадали - дочу се глас зад гърба ни. Извърнахме се и зърнахме едно момиче. Носеше джинси и престилка - очевидно работеше в болницата или поне помагаше. Изпитах завист, защото не изглеждаше по-голямо от нас с Джили, а много бих се радвала и аз да мога да се грижа за диви животни и да наблюдавам как оздравяват.

Момичето ни каза, че някои от патиците и гъските били нападнати от кучета, а други били блъснати от коли. Тази, която имаше само едно око, била простреляна с въздушен пистолет, а другата - с раненото крило, била открита съвсем случайно.

1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница