Поредица ние обичаме животните

- Хората винаги идват при нас, като намерят някое животно. Започнахме само преди няколко месеца, но явно вече сме добре познати в областта. Вие ли докарахте лисицата?

Двете с Джили кимнахме.

- Е, донесли сте я където трябва. Анджела е най-добрата. Тя просто няма равна на себе си в грижите за животните.

Момичето се отдалечи през двора и изчезна в порутената постройка, където бе отнесена Фокси. Думите й малко ни поуспокоиха, макар че все още не разбирахме защо не ни беше позволено да влезем заедно с господин Хенеси.

- Нали ние я намерихме - сърдито промърмори Джили.

- Зная - казах. Неприятно ми бе да се държат с мен така, сякаш съм твърде малка, за да ми бъде казана истината. Фокси не бе първото животно, което спасявахме. Не бяхме съвсем начинаещи!

Господин Хенеси се връщаше през двора заедно с Анджела. Тревожно се взряхме в лицата им и се опитахме да отгатнем дали новините са добри, или лоши.

- Раната е много сериозна, има и инфекция - рече Анджела. - Сигурно е била блъсната преди няколко дни. Обикновено продължават да се придвижват, докато могат, но накрая губят сили. Със сигурност е щяла да умре, ако не я бяхте намерили.

- Ще се оправи ли? - попитах.

- Така смятам. Може да се наложи продължително лечение, но ще я изправим отново на крака. Ще я върнем там, откъдето е дошла. Всъщност мисля, че ми се обадиха по телефона за тази лисица. На връх Великден! Някой позвъни от вашия край. Каза, че видял лисица, блъсната от кола. Добави, че изглеждала изтощена, сякаш била на края на силите си. Имала бяло петно на опашката. Смятам, че е същата.

На Великден?! С Джили се спогледахме.

- Тогава имаше лов - отбелязах и разказах на Анджела как бяхме извели Калчо на разходка и как ловците изведнъж бяха връхлетели върху нас. - И преследваха Фокси! Видяхме я!

- Това обяснява всичко. Очевидно е била много уплашена. И напълно изтощена. Попаднала е направо под колата. Явно така е станало.

- Вие одобрявате ли лова на лисици? - попитах плахо.

Господин Хенеси тихичко се засмя. Анджела го стрелна със смразяващ поглед.

- Да го одобрявам ли? - сопна се тя. - Бих ги застреляла всичките, ако зависеше от мен!

- Бихте з-з-застреляли лисиците ли? - заекнах.

Този път господин Хенеси направо се задави от смях.

- Не лисиците - рязко отвърна Анджела. - Онези, които ходят на лов за лисици. За нищо на света не позволявайте да ви убедят, че е необходимо. Не е. Ходят на лов, защото им доставя удоволствие. А след това се налага да си намират оправдание. И така се появяват страховитите истории за лисиците убийци, за лисиците, които отмъкват агнета...

- А не го ли правят? - попита Джили. Твърде смело от нейна страна, помислих си. Аз не бих се осмелила да прекъсна тази жена! Беше направо обзета от ярост. - Не отмъкват ли агнета?

- От време на време по едно-две. Защо да не отмъкват? Нали трябва да се хранят? Но взимат само колкото им е нужно - не са като хората. Не ядат заради самото ядене. И за ваше сведение, агнетата, отмъквани от лисиците, са или вече мъртви, или пък болни и бездруго скоро ще умрат. Ако не ми вярвате, проверете сведенията! Дори Министерството на земеделието не смята лисиците за сериозна заплаха. Всъщност всеки разумен стопанин би трябвало да гледа на тях като на приятели. Те ядат зайци и мишки. Защо хората искат да ги убиват? Защото са кръвожадни, затова! Заслужават единствено презрение!

- Уф! - господин Хенеси изтри челото си с ръка. - Това се казва изчерпателен отговор!

- Ако не искат да знаят, не трябваше да питат - отсече Анджела.

- Напротив, искахме! - сериозно заяви Джили. - Защото спорихме с наши съученици и не знаехме как да ги убедим.

- Е, сега разбрахте. Можете да им кажете. Лисиците не са напаст и нищо не може да оправдае лова им.

- Според нас нищо не може да оправдае лова на което и да е животно - рече Джили.

- Точно така. Елате да разгледате. Съжалявам, че не мога да ви пусна в истинската болница, но пациентите се чувстват зле, когато прекалено много хора се мотаят около тях. Животните обичат спокойствието. Но заповядайте да видите тези, които вече са по-добре - тя погледна към господин Хенеси. - Ще дойдеш ли с нас?

- Ами... не. Не се притеснявай. Ще остана тук да си поговоря с патиците.

- Както искаш. Добре, да вървим, момичета!

Тя пое с широки крачки, а ние покорно забързахме след нея, минахме покрай паянтовата сграда и навлязохме в градината. Имам предвид, че преди е било градина. Сега бе пълно с бараки, колибки и кошари.

Анджела ни заведе в една от бараките. Веднага щом влязохме, ни лъхна остра миризма на лисици.

- Това е Руби - рече тя.

Малка лисича муцунка подозрително надникна към нас от бърлогата, която си бе направила в дъното на голяма клетка.

- Руби беше първата ни пациентка. Блъснала я кола. Изобщо не можела да стъпи на задните си крака. Влачила се на предните, докато накрая и те отказали.

- Какъв ужас! - промълви Джили. - Но е успяла да оцелее?

- Едва-едва. Не можела да се движи достатъчно бързо, за да хване каквото и да било. Умираше от глад, когато дойде при нас. Сега е почти готова да се върне при останалите.

- Значи ще бъде пусната на свобода? - попита Джили.

- Не, никога. Ще трябва да намерим приют, където да се грижат за нея.

- Но ще може да ходи, нали?

- След време. Би било жестоко да бъде оставена жива, ако не е в състояние да се движи. Но е пострадала твърде сериозно, за да може сама да се грижи за себе си. Елате да видите Артър.

Артър беше голяма мъжка лисица. Наистина беше на ръст колкото немска овчарка.

Намираше се в едно от огражденията навън и се припичаше на слънце. Вдигна поглед към нас, отвори уста в широка прозявка, но не направи усилие да се помръдне.

- Той е един от постоянните ни обитатели - рече Анджела. - Много е стар, вече не може да се справя сам. Има и артрит. Нали, миличък?

- Как е попаднал тук? - попита Джили.

- Посещавал нечия градина. Хората го хранели. Може би те са го спасили. Сетне един ден забелязали, че е някак скован, не може да върви добре, затова ни повикаха и сега поне ще дочака края на дните си в удобство, обграден с грижи и внимание.

- Това е прекрасно - рече Джили.

- И аз така мисля.

- Все едно е отишъл в нещо като приют за възрастни животни. Като господин Удвайн - рече Джили. - Той отиде в старчески дом.

Не можех да си представя, че тази доста страховита жена би проявила и най-малък интерес към господин Удвайн, но за моя изненада тя кимна и рече:

- Да. След като има старчески домове за хора, защо да няма и за животни? Елате да се запознаете с Бони. Тя бе в плачевно състояние, когато дойде при нас. Нали, хубавицата ми?

Бони наистина беше хубава. Мъничка женска лисица, красива почти колкото Фокси. Острата й муцунка тревожно надникна иззад бала сено.

- Беше на прага на смъртта - продължи Анджела. - Просто кожа и кости, цялата покрита с краста. Пропълзяла в някакъв гараж, за да умре. През първите няколко дни наистина си мислех, че ще й сторя по-голяма добрина, ако я приспя. Но тя се пребори. Ще бъде изписана след една-две седмици. Никога не вярвайте на приказките, че лисиците не могат да бъда излекувани от краста! Могат. Аз го доказах.

Джили потвърди, че сме чели за лисиците и крастата.

- В едно списание за животни. Опитваме се да четем колкото може повече. Ние сме членове на организацията "Приятели на животните".

Тя посочи значката си, на която бе изписан девизът: "Ние обичаме животните". Анджела я погледна и кимна.

- Много добре! Няма нищо по-хубаво от практическия опит - всички трябва да започнем отнякъде. Кейт, момичето, с което говорихте, идва да помага, когато може. За нея това е ценен опит, тъй като възнамерява да стане ветеринар.

- И аз ще стана ветеринар! - рече Джили.

- А аз ще имам приют за животни - обадих се, но Анджела вече бе продължила напред и едва ли ме чу. Чувствах се малко пренебрегната и изоставена, защото двете с Джили като че ли много си допаднаха.

След лисиците видяхме няколко язовеца, включително един дребничък с одрана козина, който бил нападнат от ужасни хулигани с кучета, и друг, който бил хванат в капан и почти удушен.

- Капаните са отвратителни! - рече Анджела. - Хората, които ги залагат, трябва да бъдат разстрелвани.

Джили издаде странен звук, който подозрително приличаше на смях, ала бързо се превърна в хълцане. Наистина е малко смешно как една жена, която имаше толкова ангелско име, непрестанно искаше да разстрелва хора. Но аз бях съгласна с нея!

Е, може би не съм съгласна, че трябва да бъдат разстрелвани, защото не вярвам в оръжията. Може би трябва да бъдат хващани в собствените си капани или нападани от човекоядни акули, или преследвани от ездачи, докато паднат от изтощение. Така ще получат добър урок.

Освен лисиците и язовците, имаше също няколко великолепни бухала и лебед, който се бил оплел в захвърлена корда от въдица ("Тия неща са много опасни!" - подхвърли Анджела), а също и множество малки таралежи.

Вече щяхме да се връщаме в колата, когато Джили рече:

- А! Лисичета!

- О, да. За малко да забравя. Това е детската ни градина - рече Анджела.

Двете с Джили омагьосани наблюдавахме как шест мънички лисичета се търкаляха и боричкаха в ограждението си. В дъното имаше преграда, зад която можеха да се крият, ако се стесняваха. Едно се скри, но без да ни изпуска от поглед. Останалите обаче продължиха играта си, сякаш изобщо не съществувахме.

Много ни се искаше да ги вземем и да ги гушнем, но прекрасно знаехме, че не бива. Анджела щеше направо да се нахвърли върху нас, дори ако само бяхме попитали! Голямо изкушение е, защото лисичетата са много сладки, но за тях щеше да е опасно, ако станат прекалено доверчиви към хората. Затова се задоволихме единствено да ги наблюдаваме и да се радваме, че виждаме истински живи лисичета по време на игра. Не по телевизията, а тук, направо пред очите ни!

Джили, която очевидно съумяваше да разговаря с Анджела по-непринудено от мен, каза тъжно, че ако Фокси е имала малки, сигурно вече са мъртви.

- Защо? - попита Анджела с искрена изненада.

Бях смаяна! Джили обаче запази самообладание.

- Ами защото едва ли са отбити! - отвърна.

- Не е сигурно - рече Анджела. - Всичко зависи от това кога са били родени и дали е успяла да продължи да ги храни през последните десет дни. Ако е така, сигурно тъкмо са минали на твърда храна. Възможно е да са оцелели.

За изненада на самата себе си, избъбрих:

- Стига да не бъдат убити, като започнат тренировките!

Бузите на Анджела почервеняха от гняв.

- Хич не споменавай за тая позорна дейност! - озъби се тя. - Всеки, който тренира кучета да разкъсват на парчета млади животни, заслужава да бъде обесен, удавен и разсечен на четири части!

Което според мен със сигурност е по-лошо от разстрела!

Като си тръгвахме, й благодарихме, че прие Фокси.

- Няма нищо - отвърна тя. - Нали затова съм тук.

А сетне сякаш малко се разнежи и добави:

- Аз ви благодаря, че се погрижихте да я докарате при нас.

- С това се занимаваме - рече Джили. - Посветили сме живота си на спасяването на животните.

- Е, знаете къде да ни намерите, ако спасите и други.

- А Фокси кога ще бъде готова за изписване? - попитах доста плахо, като очаквах Анджела да ми се сопне или да ми се скара. - Можем ли да дойдем и да я видим отново?

За голяма моя изненада и радост Анджела нито ми се сопна, нито ми се скара, а отвърна:

- Разбира се! Можете да дойдете и да ни помогнете да я пуснем на свобода, ако желаете.

- О! - усетих как бузите ми се изчервяват. Не се сещах какво да кажа. Предложението бе толкова неочаквано.

- Не бих позволила на всеки - каза Анджела. И се усмихна. Наистина се усмихна!

А на мен сърцето ми се преобърна и започна да се топи в гърдите ми. Най-сетне бях спечелила одобрението "!

- Предполагам, сега ще искаш и дарение - рече господин Хенеси.

Анджела го изгледа доста надменно.

- Това зависи изцяло от теб.

- Аз имам малко монети! - извика Джили, обърна джобовете на джинсите си и събра около три лири. Аз, за беда, нямах нищо. Ала господин Хенеси каза на Джили да си прибере парите.

- Всичко е наред - добави той. - Само се пошегувах. Ще напиша чек.

- Ще бъде приет с благодарност - рече Анджела.

- За нищо - каза господин Хенеси.

Имах чувството, че той не я харесва. Искаше ми се да му обясня как понякога човек може да бъде добър към животните и в същото време да не умее да общува с хората, ала веднага щом се качихме в колата (този път аз седнах отзад), Джили започна да бъбри. За това как може би щяло да бъде по-добре господин Хенеси да вземе Фокси в дома си и там да се грижи за нея.

- Ние щяхме да ви помагаме, а после можехте да напишете книга за това.

Господин Хенеси отвърна, че идеята й е много добра, но се бои, че е малко гнуслив.

- Не мога да понасям кръв.

- Сутринта не казахте нищо, като я вдигахме - рече Джили.

- Е, когато се наложи, човек се справя, нали? Правиш каквото трябва да се направи. Случаят беше спешен. Но ми се струва, че - той се усмихна извинително - каквото и да става, не бих могъл да издържа миризмата!

Вярно, че в болницата за диви животни миришеше силно на лисици, язовци и други създания, но не беше толкова неприятно и бях сигурна, че бързо се свиква.

- Може би, ако си истински предан на каузата - рече господин Хенеси.

Заслушах се в разговора между него и Джили и започнах блажено да си мечтая как мама и господин Хенеси се оженват и всички се преместваме да живеем в къща сред полето. Мама ще си превежда (тя така си изкарва хляба), а господин Хенеси ще пише статиите си и в свободното си време всички ще спасяваме диви животни. Както и питомни. Ще продължим да живеем в Ридълстоун и двете с Джили ще си останем най-добри приятелки, а всеки уикенд тя ще ни идва на гости и ще ни помага да се грижим за животните. Господин Хенеси ще свикне с миризмата, а също и с кръвта, мама ще престане да се тревожи за "последните известия", защото ние ще развиваме благотворителна дейност и хората ще ни изпращат дарения за нашата добра и полезна работа.

Беше прекрасна мечта, така че можете да си представите какъв шок бе за мен, когато доплувах отново в реалността и дочух следния разговор.

Джили:

- Анджела е толкова красива, нали?

- Да. Прекрасна е.

Джили:

- Мислите ли, че това е истинското й име? Анджела?

- Да. Това е истинското й име.

Джили (Изненадано):

- О! Познавате ли я?

Господин Хенеси:

- Тя е моя съпруга.

Е, мечтата ми се разби. Или поне така си мислех.

- Може би трябваше да добавя, че скоро ще стане моя бивша съпруга - поясни господин Хенеси и направи тъжна физиономия. - Развеждаме се.

Три пъти ура! Едва не подскочих от радост на задната седалка.

- Извинявайте - рече господин Хенеси. - Трябваше да ви кажа по-рано. Ето защо първоначално не ми се идваше тук.

- Няма нищо - мило рече Джили. - Ние ви разбираме. И мама и татко са разведени. А също и родителите на Клара. Много хора се развеждат.

- Но винаги е ужасно - обадих се аз, като си спомних как плаках, когато татко ни напусна.

- Тъжно е - съгласи се господин Хенеси. - Но понякога хората постепенно се отдалечават един от друг. Ако ви призная нещо, ще обещаете ли да не ме намразите завинаги?

Тържествено обещахме.

- Именно манията на Анджела по отношение на животните в крайна сметка застана между нас. Аз обичам животните! Никога не бих им сторил зло. Но не съм готов като нея напълно да им посветя живота си. По отношение на животните Анджела наистина е ангел. Вашата Фокси ще бъде в сигурни ръце при нея. Но по отношение на хората... Е, да кажем, че по отношение на хората не е толкова добра.

Помислих си, че може би и аз съм такава. Не съм съвсем сигурна, но много често се улавям, че не изпитвам никакво съчувствие към хората. Особено към онзи тип хора, които насъскват кучета срещу язовци, ловят риби с кукички, залагат капани, ходят на лов за лисици, стрелят по птички и... О, списъкът е безкраен.

А винаги съм преизпълнена със състрадание към животните.

- Предполагам, сега ще ме презрете от дъното на душата си - рече господин Хенеси - и ще решите, че не си струва да ме познавате.

- О, не! Ние сме с доста широки възгледи - отвърна Джили. - Съзнаваме, че не всеки може да живее като Мег и Анджела и както ще живеем и ние като пораснем - добави тя.

- Точно така - рекох. Нямах търпение да го успокоя. - Майките ни например не биха могли. Мама обича животните, но "не прекалено", както самата тя се изразява.

- Мисля, че и при мен е така - рече господин Хенеси.

Вътрешно сияех от щастие на задната седалка (която миришеше приятно на лисица). Дни наред не се бях чувствала толкова щастлива. Бяхме спасили Фокси и бяхме спечелили уважението на една прекрасна жена, а господин Хенеси все още можеше да ми стане втори баща.

Всичко се подреждаше много добре!
Седма глава

@@@

- Те трябва да бъдат свободни и независими.

Бяхме единодушни, че само един изключителен човек може да ръководи болница за диви животни. С кучетата и котките е възможно да завържеш истинско приятелство - да ги опознаеш, да разговаряш с тях и да ги гушкаш. Ала с дивите животни не бива да си позволяваш подобно нещо, не и ако ще бъдат пуснати отново на свобода. Трябва да се държиш сдържано и да внимаваш да не станат зависими от теб. И със сигурност не можеш никога да ги прегърнеш.

Съвсем сериозно споделих с Джили, че за беда макар да бих искала да помагам при грижите за дивите животни, не смятам, че бих издържала да не се сприятеля с тях.

Джили отвърна, че и тя не би могла да издържи.

- Но за теб ще бъде различно - рекох, - защото ти ще си ветеринар. Ще трябва само да промиваш раните им и да определяш кое лекарство да вземат, а сетне те ще отиват при някой като Анджела, който да се грижи за тях.

- Вярно е - призна Джили. - Но аз не искам само да лекувам животни и никога да не се сприятелявам с тях.

Решихме, че ще ръководим приют, където ще бъдат приемани всякакви създания: кучета и котки, магарета и коне, лисици и язовци, патици и гъски, както и всички, за които е невъзможно да се намери нов дом или пък да бъдат върнати сред дивата природа.

- Ще вземем например Артър, защото е стар, и Руби, защото не може да се грижи за себе си. И тогава ще бъде без значение, ако се привържат към нас.

- Да, а аз ще бъда ветеринар като господин Джонсън - добави Джили. - Но ще живея в приюта и всички пари, които печеля, ще отиват за животните.

- Чудя се как ли мога да се сдобия с приют? - запитах се аз.

Следващия път, като отидохме в "Краят на пътя", поставихме въпроса на Мег.

- Хубав въпрос! - рече тя. - Първо, нужни са пари. Добре би било да спечелите от лотарията. Ако не успеете, няма да е зле да наследите богатство от някой роднина. Имате ли роднини, които биха могли да ви оставят цяло състояние?

Двете с Джили бавно поклатихме глави.

- Аз също нямах - рече Мег. - Така животът става много труден. Бях като вас. Винаги съм искала да помагам на животните. Затова известно време работих в спасителните центрове. Не печелех много, но обичах работата си. Сетне се омъжих и си купихме къща. После се разведох, защото съпругът ми изгуби търпение, след като напълних дома ни с животни, които никой друг не искаше. Стари кучета, които щяха да бъдат приспани. Трикраки котки. Еднооки зайци. И други подобни. Обявихме къщата за продан и с моята половина от парите си купих това бунгало - което, честно казано, си е обикновена колиба. Но полето наоколо беше включено в цената, а аз именно това исках. Тук съм почти десет години и не съжалявам нито за миг. Е, успях ли да ви помогна?

Двете с Джили се спогледахме.

- Искаш да кажеш, че трябва да се омъжим? - попита Джили.

Мег се разсмя.

- Толкова ли ужасно ви се струва? Кой знае? Може да намерите съпрузи, които са луди по животните също като вас!

- Но могат да бъдат такива досадници - рекох. Все слушахме истории за съпрузи, които се ядосваха на жените си, защото взимали вкъщи много животни и разрешавали на кучетата да спят в леглото при тях.

- Е, ако искате да бъдете самостоятелни и независими, най-доброто нещо е да си намерите добре платена работа, да спечелите пари и да си купите собствен имот. На ваше място бих си поставила такава цел.

Помръкнах, като я чух да говори по този начин. Не исках добре платена работа! Не и ако това означаваше да кисна в нечий ужасен офис или магазин. Исках просто да помагам на животните.

Щом се прибрах вкъщи, се оплаках на мама.

- Какво да правя? Не съм достатъчно умна, за да стана ветеринар, а Мег казва, че при другите професии, свързани с животните, не се печелят достатъчно пари!

- Достатъчно за какво? - попита мама.

- За да си купя поле!

- О, разбирам. Категорично ли искаш поле?

- Необходимо ми е! За всичките животни! А как ще си купя, след като нямам никакви пари?

- Нищо не се постига лесно - въздъхна мама. - На повечето хора им се налага да работят, за да имат нещата, които желаят.

- Иска ми се да имах богата баба, която да ми остави цяло състояние!

- Боя се, че е безсмислено само да искаш, Клара. Трябва да се бориш да осъществиш желанието си.

- Как? - попитах обидено.

- Е, сигурно няма да ти хареса, но единственото, което мога да ти предложа, е здраво да се съсредоточиш върху уроците - никакви стенания и оплаквания! - да изкараш хубави оценки на изпитите и да отидеш в колеж.

- Това не е помощ за животните!

- Не, но може да ти помогне да си намериш работа, която да е достатъчно добре платена, за да можеш да си купиш това поле, което тъй силно желаеш. Трябва да направиш усилие. Нищо няма да ти падне от небето наготово.

Изгледах я гневно. Сигурна бях, че това е подъл и коварен начин да ме накара да си напиша домашните както трябва, а не да ги претупам набързо.

- Джили ще трябва да поработи доста усилено, ако иска да бъде ветеринар - рече мама. - Не искаш да останеш назад, нали?

Свих рамене.

- Не, струва ми се.

- Е, значи решено. Хващай се на работа! - мама бързо разчисти място на масата. - През първата седмица след ваканцията сигурно имате доста домашни.

Знаех си, че е номер. Намеренията на мама бяха толкова прозрачни! Но както и да е, това ме накара да се замисля. Досега купуването на полето и приюта беше само красива мечта. Благодарение на мама - и на Мег - започваше да се превръща в истинска сериозна амбиция.

В училище разказахме на Дарън за Фокси, а той очевидно бе разправил на други, тъй като много деца дойдоха да споделят с нас, че смятат лова на лисици за жесток и че трябва да бъде забранен. Учителката явно ни беше чула, защото каза, че ако искаме, можем да организираме дискусия по въпроса. По този начин сме щели да се научим как да се изказваме пред хора и да излагаме възгледите си. Така и сторихме. Ние с Джили говорихме против лова, а Джералдин и Безвратата - в защита на лова. Сетне имаше въпроси от публиката - съучениците ни питаха дали лисиците отмъкват агнета и дали влизат в кокошарници, а ние обяснихме какво ни бе разказала Анджела и какво бе мнението на Джим от "Убежище за птици". След това имаше гласуване и никога няма да познаете... гласовете бяха двайсет и девет на три в наша полза! Каква съкрушителна победа!