Поредица ние обичаме животните

- Като жените, които се борели за правото си да гласуват. Много хора ги мразели. Били хвърляни в затвора и им слагали сонди.

- Сонди? - попитах изумено. - Защо?

- За да ги принудят да се хранят - отвърна Джили. - Пъхали ги чак до стомасите им и през тях ги тъпчели с храна.

Мисълта да отида в затвора не ме притесняваше толкова (като изключим, че щях да бъда разделена от миличкия Калчо), но трябва да призная, че започна леко да ми се повдига, като си представих сондата, която се вие надолу чак до стомаха ми. И все пак смятах, че съм готова да понеса и това, щом е в името на животните.

Джили каза, че и тя би го понесла.

- Защото сме се заклели! Хайде да идем у нас с Калчо, за да си поиграе с котенцата.

Котенцата обожават Калчо! Хвърлиха се към него, като леко скимтяха от удоволствие. Погледахме ги известно време, сетне Джили рече, че според нея трябва да излязат в градината.

- Горкият Калчо е изморен - добави тя.

Бяхме го водили на дълга разходка, а котенцата са толкова палави. Нямат никаква представа кога трябва да спрат. Така че Джили ги пусна навън и двете се качихме в нейната стая, за да разгледаме няколко списания за животни, а Бенджи остана долу пред телевизора заедно с Калчо.

Двете с Джили започнахме да правим колаж - една хубава картина с диви животни. Тъкмо изрязвахме снимки на таралежи, когато Бенджи внезапно влетя в стаята и избъбри:

- Има една малга мидга и де въди в гъг.

- Какво има? - попитах.

- Малга мидга.

- Малка мишка? Къде?

- В дадинада.

- И какво прави?

- Въди де в гъг - рече Бенджи и с пръстче очерта кръг, за да ни покаже какво има предвид.

- Сигурно просто се забавлява - рече Джили, но решихме, че е по-добре да излезем и да погледнем.

Когато се показахме в градината, почти ми се прииска да не го бяхме правили. Точно пред задната врата мъничка кафява мишка се въртеше трескаво в кръг, като не отлепяше от земята едното си задно краче.

- Какво й е? - изпищя Джили.

Бенджи обясни, че според него котенцата я били хванали.

- Къде са те? - попитах.

Бяха се върнали в къщата и се гушеха до Калчо като същински ангелчета. Междувременно нещастната малка мишка продължаваше да обикаля в кръг като играчка на пружина. От време на време се препъваше и почти спираше, ала сетне нещо в мозъчето й прещракваше и тя отново се спускаше да обикаля.

- Ще умре от изтощение! - рече Джили.

Нямахме представа какво да направим. Позвънихме на Мег в "Краят на пътя" и тя каза, че така, както го описваме, очевидно мозъкът й е увреден и няма надежда да се възстанови.

- Искаш да кажеш, че не можем да направим нищо? - попитах отчаяно. Надявах се да ни посъветва да я пазим от котенцата и да ни увери, че накрая мишката ще се умори и ще заспи, а когато се събуди, ще се чувства по-добре.

- Съжалявам - рече Мег, - но понякога човек е безпомощен и просто трябва да признае поражението си. Струва ми се, че този път случаят е такъв. Най-голямата добрина ще бъде да я отървете от мъките й.

Което означаваше да я убием!

- Как? - прошепнах.

- Ами, зная, че звучи ужасно, но можете да намерите някоя тухла или лопата и просто... да я стоварите върху главата й...

Настъпи мълчание.

- Трябва да ударите много силно - добави Мег. - Трябва да се постараете да я убиете на място.

- Ама т-т-ти... - преглътнах мъчително. Джили слушаше, а на лицето й бе изписана агония. - Наистина ли мислиш, че това е най-голямата добрина?

- Да, наистина - отвърна Мег.

- Не смяташ ли, че ако я оставим, ще се оправи?

- Не, ако съдя по описанието ви.

Въздъхнах дълбоко.

- Добре - рекох.

Намерихме лопата в бараката. Измъкнахме я, върнахме се при мишката и изпратихме Бенджи в къщата. А сетне се спогледахме с надежда една от двете ни да набере смелост и да стори необходимото.

Ала никоя от нас не съумя. Чупехме ръце, стенехме и скубехме косите си, но просто не можехме да се престрашим и да прекратим мъките на бедното създание.

Накрая се проявихме като такива страхливки, че се затворихме в къщата и започнахме да се молим мишката да умре, без да се налага да предприемаме каквото и да било. Ала когато след половин час отново открехнахме вратата и надникнахме навън, мишката си беше все още там и продължаваше да се върти в кръг.

- Ох! - изстена Джили. - Моля те, нека спре!

- Трябва да направим нещо - заявих. И изведнъж ми хрумна идея. - Калчо!

Той бе отчасти ловджийска хрътка. Сигурно можеше да убие една мишка! И то на място, както бе казала Мег.

Спуснах се към стаята, сграбчих Калчо за козината и го повлякох към задната врата.

- Калчо! Виж! Там! - насочих главата му в правилната посока. След което го пуснах.

Наистина си мислех, че Калчо ще скочи върху бедната пощуряла мишка, челюстите му ще щракнат и край! Мъките й ще свършат. Смятах, че Калчо ще стори това, което ние с Джили не успяхме.

Вместо това той бавно и предпазливо запълзя към мишката, наведе се да я подуши, протегна лапа да я докосне - и тревожно отскочи назад при поредното й завъртане.

- Моля те, Калчо, моля те! - изхленчих. Никога не съм си представяла, че ще моля Калчо да стане убиец. Но той не беше такъв. Погледа известно време от почетно разстояние, сетне вдигна към мен очи, сякаш ме питаше: "Какво искаш да направя?"

Нямаше начин Калчо да се хвърли да убие мишката!

- Твърде голям джентълмен е - тъжно отбеляза Джили.

- Всичко е заради тия лоши котенца! - рекох.

- Понякога природата е сурова - въздъхна Джили и устната й затрепери, щом погледна отново към мишката.

- Зная! - рекох.

Ала нямах представа какво да направя. Но ми беше ясно, че някоя от нас трябва да предприеме нещо.

Поех дълбоко въздух. Взех лопатата. Вдигнах я над главата си...

И в същия миг чух гласа на мама:

- Клара! Къде си? - и мама надникна над оградата.

- Мамо, тук има една мишка, която е ранена и не мога да я убия! - изкрещях.

А в следващия момент мама, майката на Джили и Звяра Бърнард се показаха на кухненската врата.

- Дай на мен - рече Бърнард.

Взе лопатата от ръцете ми, замахна и - ПРАС! Стовари я право върху мишката. Джили изпищя, аз се извърнах, а Бърнард рече с известно задоволство, сякаш му бе много приятно да убива мишки, като им размазва главите с лопата:

- Готово! Просто трябва да проявиш смелост!

По-късно, когато той си тръгна и останахме сами, мама рече:

- Добре, че Бърнард беше тук, защото смятам, че и аз не бих могла да го сторя.

Разбирах, че според нея трябваше да съм благодарна на Звяра. Но макар да изпитвах облекчение, тъй като бе сложил край на мъките на нещастната мишка, това не бе причина да го харесам. Подозирах, че щеше да й размаже главата по същия начин, дори тя да не страдаше.

Споделих го с мама, а тя рече:

- Е, може и да си права, но има моменти, когато е нужен именно мъж като него.

Мама може и да смята, че има нужда от такъв мъж. Но не и аз! Заклех се, че ако някога отново се наложи да бъде сложен край на мъките на някое животно, ще бъда смела и няма да се поколебая.

Това е част от цената, която трябва да платиш, когато си приятел на животните.
Четвърта глава
На следващата сутрин изведохме Калчо на разходка, както обикновено. Този път не отидохме в полето, където бяхме срещнали ловците - бе твърде разстройващо. Вместо това тръгнахме към езерата Кръмбълдаун, където обикновено избягвахме да ходим заради рибарите.

Двете с Джили смятаме, че риболовът е също толкова жесток колкото лова на лисици или борбата с бикове, но момчетата от нашия клас много се ядосаха, когато се опитахме да им го обясним. Започнаха да ни се подиграват, да ни наричат сухарки, които само разваляли удоволствието на другите, и изсипаха още какви ли не обиди. Джордж Хандли ни каза веднъж, че е по-добре да си държим големите усти затворени или ще ни размаже (той е ужасен побойник), а Пъфин Портинари ни нарече рибни откачалки. На което Джералдин реши, че е много остроумно да отвърне:

- Рибни откачалки ли? Просто откачалки.

Дори такова добродушно момче като Дарън Бикърстаф обича да закача червейчета на въдицата си, да ги пуска във водата и да чака някоя нищо неподозираща риба да приближи, мислейки си: "Ето нещо вкусничко", и да се закачи на отвратителната остра кукичка. Той просто не вижда нищо лошо в това. Двете с Джили обаче смятаме, че е отвратително и страшно потискащо.

Предполагам, че тогава бездруго бяхме доста унили заради Фокси и заради случката с мишката. Предадох на Джили думите на мама за това как сигурно не е било много разумно да се преместим да живеем в провинцията. Мислех си, че Джили веднага ще каже: "Нали не смята да се връща обратно?", а аз ще я успокоя и ще й напомня, че съм дала тържествено обещание да остана и да се боря за животните. Но Джили действително бе паднала духом. Тъжно отбеляза, че може би мама е права.

- Какво искаш да кажеш? - извиках ужасено. Не можех да понеса мисълта Джили да ме изостави!

- Може би наистина сме прекалено сантиментални - рече Джили.

- Не бих казала, че е сантиментално да се бориш с жестокостта! - отвърнах яростно.

- Да, но след като не можем да убием дори мишка...

Бяхме прекосили полето и вървяхме покрай езерата. Две малки момченца седяха на брега, хвърлили въдици във водата.

- Където и да отидеш, все жестокост! - извика Джили. - Не си ли давате сметка, че да се лови риба е жестоко? - изкрещя тя към момчетата.

Децата я изгледаха сякаш беше откачила. Бяха съвсем малки, сигурно колкото Бенджи.

Едното отвърна съвсем сериозно:

- Ние не ги убиваме. Връщаме ги във водата.

- Но тогава защо ги хващате? - изпищя Джили. - Сигурно смятате, че е забавно да се измъчват живи същества?

Децата бяха смаяни. Това лудо момиче им крещеше, а те нямаха ни най-малка представа какво лошо бяха направили. Дръпнах Джили за ръкава.

- Остави ги - казах. - Сигурно и без това няма да хванат нищо.

Разбира се, аз съм не по-малко борбена от нея, понякога дори повече, но момченцата бяха съвсем малки. И тя наистина ги разстрои.

- Да, а те разстройват рибите - сърдито промърмори Джили, когато я дръпнах настрани. - Какво ти става?

- Смятам, че трябва да поговорим с тях учтиво.

- Не ми е до учтивости! - очите на Джили се наляха със сълзи. - Непрекъснато сънувам кошмари за Фокси! Събуждам се посред нощ и си мисля за нея. Изобщо не мога да заспя и ми се ще да убивам хора. Хората, които правят подобни неща. Мразя ги!

- Аз също - казах.

- Защо правят така? Какво удоволствие им доставя? Какво?!

- Ей! - едно от децата тичаше след нас. - Това куче ваше ли е? - попита. - Май че се дави!

Калчо! Съвсем бяхме забравили за него! Извърнахме се и хукнахме обратно.

- Какво стана? - попита Джили.

- Не зная - отвърна момченцето. - Просто скочи вътре.

Калчо беше насред езерото, пляскаше безпомощно във водата с предните си крака и се премяташе. Не чаках нито минута. Дори не спрях да опитам колко е дълбоко, просто се хвърлих напред. Джили се спусна след мен. Водата стигна до коленете ни, до кръста, до подмишниците ни, до раменете. И тогава най-сетне достигнах Калчо и го измъкнах на сушата.

Двете деца наблюдаваха ококорени, с отворени усти.

- Удави ли се? - попита едното.

Сякаш в отговор Калчо наведе глава, кихна и се отръска енергично, като хубавичко ни изпръска.

- О, Калчо! - прегърнах го и зарових лице в мократа му козина. - О, Калчо! Толкова ме изплаши!

- Защо не може да плува? - попита момченцето, което ни бе догонило. - Аз също имам куче. То може да плува. Защо вашето не може?

Нямах представа. Винаги съм смятала, че всички кучета могат да плуват.

- Може би, защото е глух - отвърнах.

Това бе единствената причина, за която можах да се сетя.

- Ако не ви бях повикал, щеше да се удави - рече детето.

Със сигурност! Водата бе твърде дълбока, за да могат момченцата да се хвърлят и да го спасят. Щеше да им стигне над главите.

- Спасихте му живота - рекох и личицата им грейнаха от радост. - Много сме ви благодарни.

Джили промърмори нещо в знак на съгласие. Не каза: "Извинявайте, че ви се развиках!", но бях сигурна, че се чувства виновна. Тя не е от хората, които обичат да се карат. Постъпи така само защото бе разстроена заради Фокси.

Докато се приготвяхме да потеглим мокри към къщи (закачих каишката на Калчо за всеки случай), Джили рече:

- Не искам да ви досаждам, но рибите също не са безчувствени. Честна дума!

- Да, представете си как бихте се чувствали вие - добавих, - ако някой ви забие кукичка в небцето.

Смятам, че това е начинът да се справиш с нещата. Така децата щяха да се замислят сериозно всеки път, когато хванеха риба, и може би един ден, също като нас, щяха да разберат, че това е жестоко, и щяха да се откажат от риболова. Както е да е, това е моята гледна точка.

- Странно е, че Калчо не може да плува - споделих с Джили. - Всички кучета могат. Искам да кажа, обикновено го правят машинално.

Джили изведнъж спря.

- Сетих се нещо - рече.

- Какво?

Аз мога. Но ако не можех, дали щях да постъпя като Джили? Тя се бе хвърлила във водата заедно с мен, без да се замисли колко е дълбоко. Реших, че наистина е много храбра и й го казах. Ала в същото време си дадох сметка, че майките ни ще се ужасят.

- По-добре да не споменаваме, че си скочила - предложих. - Ще кажем, че само аз съм влязла във водата, а после Калчо се е изтръскал и затова си цялата мокра.

- Можем да кажем, че поне съм помогнала - умолително рече Джили.

Ясно ми беше, че не й се иска аз да обера цялата слава, и много добре я разбирах, тъй като тя всъщност бе проявила много по-голяма смелост от мен. Тя бе проявила истинска смелост. Затова рекох:

- Сетих се! Ще кажем, че сме направили верига.

- Да - грейна Джили. Идеята много й хареса!

Щом се прибрахме вкъщи, целите мокри и вонящи, заедно с Калчо, който беше още по-мокър и вонящ, мама извика:

- О, Господи! Нима това куче е обречено непрекъснато да потвърждава името си? (Кръстихме го Калчо, защото го спасихме от канавка с кал.) Какво се случи сега?

Разказах й как Калчо едва не се бе удавил и как двете с Джили сме направили верига. Мама се намръщи и рече:

- Струва ми се, че не сте го наглеждали както трябва.

- Смятах, че може да плува - отвърнах.

- Е, очевидно глухите кучета не могат. Или пък Калчо не може. Как така не сте видели, че е влязъл във водата?

Унило сведох глава. Трябваше да призная, че бяхме дотолкова погълнати от тревогата си за Фокси, та не бяхме забелязали, че Калчо не е с нас.

- Клара, трябва да помниш, че Калчо не е като другите кучета - рече мама. - Глухотата е голям недъг.

Бях съкрушена. Ако Калчо се беше удавил, вината щеше да е наша! Моя и на Джили. Никога нямаше да си го простим!

- Зная, че не е лесно да искам такова нещо, но ако възнамеряваш да продължиш да работиш за животните, трябва да се научиш да бъдеш по-смела - рече мама.

Е, добре! Смятах, че сме проявили доста голяма храброст, като спасихме Калчо от удавяне, но си давах сметка, че мама е права. Ужасни неща се случват непрекъснато и човек трябва смело да ги посреща. Няма смисъл да позволяваш да завладеят живота ти и да го направят нещастен. А двете с Джили бяхме дотолкова погълнати от тревогите си, че напълно бяхме забравили за бедния Калчо.

Както и да е, приятно ми е да споделя, че тази случка имаше две хубави последици. Първо - Джили се научи да плува! Случайно споменах на мама, че не може, и мама рече:

- Боже мой! Спасител на животни, който да не може да плува! Трябва да направим нещо по въпроса.

Тя поговори със Звяра Бърнард, който ни уреди да използваме басейна, построен до клуба за голф. Мама ни водеше всеки ден в продължение на цяла седмица и даваше уроци на Джили. Аз трябваше да стоя на плиткия край и да наглеждам Бенджи, който беше с надуваеми пояси на ръцете. Братчето ми все още бе на етапа, когато се отблъскваше с краче от дъното и викаше:

- Гедай, гедай! Пувам!

В края на седмицата Джили наистина плуваше. Можеше да измине цяла дължина. Беше изключително горда от себе си.

- Ето че следващия път, когато Калчо скочи в някое езеро, и двете ще можете да се хвърлите след него - рече мама.

Но това нямаше да се случи отново. Никога нямаше да го допуснем!

Другото хубаво нещо беше, че когато съобщихме на Мег, тя бе истински благодарна, защото също като нас нямаше представа, че глухите кучета не могат да плуват. Каза, че за в бъдеще ще предупреждава хората.

Сетихме се за племенника на господин Удвайн и я попитахме дали има някое специално куче, което да се нуждае от дом.

- Защото познаваме един човек, който смята да спаси някое куче. Много е добър и си помислихме, че може да имаш някое, което е сляпо или... само с три крака, или нещо такова.

Мег се разсмя и каза, че в момента няма никакви инвалиди. А сетне сериозно добави:

- Но имам едно куче, което има нужда от много специален дом.

Попитахме я какво е и тя отвърна:

- Питбул териер. Казва се Дикси.

Забелязах, че Джили пребледня. Дори мен ме побиха тръпки при споменаването на питбул.

- Те не са ли убийци? - попитах.

- За беда ги развъждат за бой. Но не всички са зли. Дикси е много добричка! Елате да я видите.

Кучето изглеждаше много странно! Беше на кафяви и бели петна, с голяма муцуна и огромна глава. Дикси седеше съвсем сама в една клетка. Когато отвори уста да се прозине, стана доста страшничко, защото зърнах два реда невероятни зъби като на акула. Ако стиснеше нещо между тях, едва ли някога ще можеш да го измъкнеш. Но когато Мег я повика, тя приближи, махайки с опашка, притисна глава към мрежата и заскимтя тъжно, като даде да се разбере, че иска някой да я вземе вкъщи и да я обича.

- Не е по-различна от което и да било куче - рече Мег. - Просто мнението за тях е ужасно.

"Като за лисиците" - помислих си.

- И трябва да им се слага намордник, когато ги разхождаш по улиците, защото такъв е законът - добави Мег. - Но е истинско сладурче!

Мег каза, че тя самата би я взела, но бунгалото й вече било претъпкано от кучета и котки, които никой не искал.

- Пък и сигурно ще се чувства по-добре при мъж. Има нужда от твърда ръка, защото е голямо и силно куче. Вие, момичета, трудно бихте я удържали.

- Защо е тук? - попита Джили.

- О, все същата стара история! - направи кисела физиономия Мег. - Идва ново бебе и кучето трябва да си отиде.

- Никога няма да имам бебета - заявих.

Казах го и на мама, когато се прибрах вкъщи. Звяра беше там - имам чувството, че напоследък непрекъснато е у нас. Това започва да ме тревожи не на шега. Излишно е да споменавам, че намери твърдението ми за много забавно.

- Какво те наведе на тази мисъл? - попита мама.

Започнах да й разказвам за бедната Дикси, но веднага щом произнесох "питбул", Звяра ме прекъсна:

- Дяволски кучета! Ако зависеше от мен, бих ги избил всички.

- Дикси не е дяволско куче - възразих. - Тя е много миличка! Ще питам господин Хенеси дали ще я вземе.

- Клара, не бива да оказваш натиск на хората - рече мама. - Остави господин Хенеси на мира.

Ядосах се.

- Не съм говорила с него откакто беше тук!

- Добре, но не се опитвай да му натрапваш куче, което може да не му хареса.

Заявих й (направо унищожително), че Мег не би му позволила да вземе Дикси, ако той наистина не я иска.

- Тя не е глупава - добавих.

- Явно е глупава, след като търси дом за питбул - намеси се Бърнард. - Всъщност е не само глупава, ами - престъпно безотговорна.

Не можех да изрека нищо грубо, след като бе уредил цяла седмица да използваме скапания басейн на неговия клуб за голф, но наистина ми беше трудно да замълча. Започваше да ме безпокои начинът, по който двамата с мама изведнъж се бяха превърнали в съюзници.

Оплаках се на Джили, че няма да го понеса, ако мама се омъжи за Звяра.

- По-скоро ще взема Калчо и ще идем да живеем на палатка!

- Е, предполагам, че това е едно възможно решение. Ако непрестанно ще си лазите по нервите.

- Не лази ли и по твоите нерви? - попитах.

- Да, но мама изобщо не си пада по него!

- Не злорадствай - рекох. - Ей, виж! Това е господин Хенеси. Да идем да му съобщим за Дикси.

- Но нали майка ти е казала...

- Да, но това е важно нещо!

Спуснахме се по уличката и настигнахме господин Хенеси точно като влизаше в колата си.

- Искате ли да вземете един питбул, когото са изхвърлили заради раждането на бебе? Дикси е много добричко куче - избъбрих.

Господин Хенеси примига.

- Ами не зная - отвърна той. - Да я взема ли?

- Аз бих я взела - рекох. - Прекрасна е!

- И отчаяно се нуждае от дом - допълни Джили.

- Смятате ли, че аз ще й осигуря хубав дом?

Вгледах се за миг в изсеченото му лице и бръчките около очите, сетне кимнах.

- Да. Така мисля.

- Много съм поласкан! - рече господин Хенеси.

- Значи я искате?

Сигурна съм, че щеше да потвърди! Но мама избра точно този момент, за да се появи.

- Клара, надявам се, не досаждаш на господин Хенеси за онова куче? - попита тя.

- Не досаждам - отвърнах. - Само питам.

- Искаш да кажеш, че го натрапваш!

- По-скоро ме изнудва - усмихна се господин Хенеси. Стана много смешен, цялото му лице се покри с мънички бръчици. - Не се тревожете! Мога да се грижа за себе си.

- Не е там работата. Не трябва да постъпват така - възрази мама.

- Просто се опитват да помогнат на животните - рече господин Хенеси. - Възхищавам им се за това. Вижте, аз наистина ще си взема куче. Веднага щом мога. Трябва да отида на една-две командировки, но после ще се захвана с въпроса. Обещавам!

Мама беше ядосана като оса.

- Казах ти да не го безпокоиш! - рече тя. - Има моменти, когато тая работа с животните те превръща в истинска досадница.

Както каза Джили, понякога трябва да се примириш, че не си приятна на хората. Дори и на собствената си майка! Но това нямаше значение. Господин Хенеси щеше да спаси едно куче, а това бе най-важното.

- И смятам, че Дикси сигурно ще е още там, защото обикновените хора от страх няма да искат да си вземат питбул - рече Джили.

- Аз не бих се страхувала - заявих.

- Да, но ти не си обикновена - каза Джили.

- Нито пък ти! - подхвърлих.

- Никога не съм твърдяла обратното. Не съм и искала да бъда обикновена - обясни Джили. - Не и ако това означава да гоня животните, когато съм малко уморена или пък съм се отегчила от тях. Не и ако това означава да ги ям и да ги застрелвам и...

- Да ходя на лов - допълних.

И двете въздъхнахме тежко. Не минаваше и ден, без да мислим за Фокси. Тази сутрин, докато разхождахме Калчо, срещнахме Дарън. Той ни попита защо изглеждаме толкова унили и преди да се усетим, му разказахме цялата история. Може и да изглеждаше странно, че се доверихме именно на него, като се има предвид, че бе застанал на страната на Джералдин Хупър и Безвратата по въпроса за лова. Обаче нямахме впечатлението, че действително мрази лисиците или че би му доставило удоволствие да ги види разкъсани на парчета.

Когато чу за Фокси, той пристъпи от крак на крак и рече, че наистина много съжалява.

- Тъжно е, когато се убиват животни.

- Мислиш ли, че може да са я застреляли? - попитах.

- Не зная - отвърна Дарън. - Понякога не улучват нищо. - Той отново пристъпи от крак на крак и добави: - Мога да се опитам да разбера, ако искате.

- Можеш ли наистина? - извиках развълнувано. Реших, че дори новините да са лоши, ще бъде облекчение да научим какво се е случило.

- Мога да опитам.

На следващия ден ми се обади по телефона. Кръвта ми се смрази и тръпки ме побиха, когато мама каза, че ме търси Дарън. Просто не знаех какво щях да направя, ако ми кажеше, че Фокси е убита. Едва ли щях да съм в състояние да съобщя новината на Джили.