Поредица ние обичаме животните

Мозъкът ми трескаво заработи.

- Ами... на шестнайсет и половина - отвърнах.

Поради някаква причина това му се стори доста забавно.

- Шестнайсет и половина значи? - повтори той. - Добре! Ще видя дали можем да изпратим някого.

Междувременно Джили и Дарън бяха намерили няколко парчета картон, бяха ги заковали към дълги летви, които бяха открили в градинската барака, и пишеха лозунги с яркочервена боя (която майката на Джили бе използвала за вратата на градината).

Ето лозунгите, които бяха написали:
Лозунгът за убиването на бебетата беше идея на Джили и тя толкова се гордееше с него, затова не посмях да й кажа, че е написала погрешно думата "детеубийство". Щеше да е много гадно от моя страна. Пък и не това беше най-важното. Най-важното бе да спасим лисиците!

Втурнах се в нашата къща и извиках на мама, че отивам на демонстрация, а тя отвърна:

- Тъй ли? Много хубаво. Забавлявай се - и по този начин се издаде, че не е чула нито дума. Което беше добре, защото иначе можеше да се опита да ме спре.

Полетяхме като вятър към игрището за голф. Там не бива да се влиза, докато някой играе, но нас изобщо не ни интересуваше! Смело замарширувахме из тревата, право към една жена, която въртеше задните си части над топката за голф, както правят всички играчи, преди да нанесат удар. Тя ни зърна и извика:

- Деца, какво правите тук? Ще пострадате!

Другата жена, която беше с нея, размаха стика си за голф и изкрещя:

- Бързо, изчезвайте бързо, преди да са ви ударили!

Беше малко страшничко, но ние запазихме самообладание.

- Вие убивате бебета! - изкрещя Джили.

- Вие сте убийци! - изревах с всички сили.

Дарън не крещеше, нито ревеше, но стоеше смело зад нас и държеше лозунга си.

От сградата излязоха още няколко жени, привлечени от шума. И... о, блаженство! Появи се мъж с фотоапарат!

- Вие ли сте от вестника? - попитах.

- Да - отвърна той. - Вие ли сте демонстрантите?

- Да!

Ние размахахме плакатите си.

- Какво става? Какво става?

Всички жени, които играеха голф, се струпаха около нас. Смятахме, че ще се ядосат, но повечето бяха просто любопитни.

Разказахме им за застрелването на лисиците и за бедните малки лисичета, които биваха измъквани и хвърляни на териерите. Жените започнаха гневно да мърморят и да обвиняват ръководството на клуба, че действа своеволно и зад гърба им.

Жената, която бе размахала стика си към нас, рязко заяви:

- Не се тревожете! Скоро ще изясним този въпрос - и с широки крачки се отправи към канцеларията.

Репортерът попита другите жени дали това, което казваме, е вярно, и една от тях призна, че може да е истина.

- Говореше се нещо такова.

- Но защо? - изпищя Джили. - Защо искате да ги убивате?

- Ами защото... развалят тревата. Ровят дупки. Освен това...

- Крадат топките за голф!

- Да, действително. Крадат топките за голф.

- И замърсяват.

- И искате да ги убиете единствено заради това?

Не можех да повярвам! Голфът, в края на краищата, е просто игра. А лисиците са живи същества.

Изглежда, само тези две жени бяха против нас. Останалите бяха на наша страна! Виждах, че някои бяха ужасени не по-малко от нас от стореното.

Жената, която отиде в канцеларията, се появи отново.

- Готово! - рече тя. - Всичко е уредено. Можете да разпуснете демонстрацията си. На това игрище няма да има повече застреляни лисици. Това е съвсем официално изявление.

Нямам представа коя беше жената, но явно бе доста важна личност, защото никой не посмя да спори с нея. Двете, които бяха против нас, промърмориха нещо, но доста вяло. Смятам, че дори те тайничко се срамуваха. Та нима е възможно да застрелваш лисичета само защото крадат топките за голф?!

Знаех какво щеше да каже Анджела...

Когато се прибрахме вкъщи, мама каза, че Бърнард й позвънил, за да я помоли да ме осведоми, че клубът за голф е в правото си да защитава своята собственост и че нито аз, нито който и да било друг бихме могли да направим нещо, за да ги спрем.

- Ха! Значи нищо не разбира - рекох.

- Клара - строго рече мама. - Какво си направила?

- Попречих на хората да убиват! - заявих.

Когато в петък излезе броят на местния вестник, на първа страница се мъдрехме аз, Джили и Дарън, размахали лозунгите. Мама беше много изненадана! А Бърнард - направо бесен! Той се отби вечерта и го чух да се оплаква на мама от поведението ми, а сетне чух мама да казва как било мое демократично право да изразя мирен протест. Толкова се радвах, че се застъпи за мен. Това ми даде надежда, че мечтата ми за нея и господин Хенеси някой ден може да се сбъдне.

На следващата сутрин, когато двете с Джили изведохме Калчо на разходка, срещнахме господин Хенеси и неговата хрътка мелез. Дикси и Калчо си поиграха много весело. Господин Хенеси бе видял снимката ни във вестника. Поздрави ни и добави:

- Ще взема вестника, за да го дам на Анджела.

- Значи все пак ще дойдете? - извика Джили.

- Нима бих могъл да не дойда? - рече господин Хенеси. - Вие ме засрамихте!

И тъй, в неделя сутринта, точно преди изгрев слънце, мама, аз, Джили, Бенджи, господин Хенеси и Анджела се събрахме при игрището за голф, за да се сбогуваме с Фокси и да я пуснем на свобода. Анджела извади клетката й от микробуса и двамата с господин Хенеси я отнесоха до края на гората. Анджела отвори капака... и това беше! Фокси се спусна да намери прикритие и изчезна.

- Е, струваше ли си усилието наистина? - попита мама по-късно.

Отвърнах й, че си е струвало. Казах й, че не можеш да очакваш благодарност от диво създание. Достатъчно е, че си му помогнал да оцелее и да се върне там, където се чувства като у дома си.

Само на Джили признах, че много бих искала да зърна Фокси отново, поне само още веднъж, за да съм сигурна, че е добре.

Не вярвах, че ще я видя. Но ето че след две седмици една нощ бях събудена от странен шум в градината. Приближих на пръсти до прозореца и надникнах. На лунната светлина отвън зърнах две лисичета да си играят на тревата. Бяха взели една от играчките на Калчо и я дърпаха, разтърсваха я със зъби и тихо ръмжаха, докато танцуваха на тънките си неустойчиви крачета.

Знаех, че трябва да събудя Джили! Връвта вече я нямаше, но приятелката ми на всяка цена трябваше да види, затова се спуснах към ъгъла на стаята и заудрях колкото мога по-силно по стената. Сетне изтичах обратно до прозореца - точно навреме, за да видя как от храстите се появява тъмна фигура. Още една лисица! Явно шумът я беше разтревожил. Очевидно идваше да прибере малките си, да им каже, че е време да тръгват, защото те покорно оставиха играчката и с подскоци се затичаха към стената. Прескочиха я едно след друго. Майката ги последва. И в този момент зърнах... бялото петно на опашката й...

- Фокси беше, нали? - рече Джили на следващата сутрин. - Върнала се е при нас!

Фокси и бебетата й. И двете с Джили я бяхме видели!

- Повече от всичко на света исках да я зърна - рече Джили.