Поредица ние обичаме животните



страница2/7
Дата22.07.2016
Размер0.97 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

Бенджи, изглежда, реши, че сме я кръстили Фокси, защото много обичаше този сериал. И ние наистина започнахме да я наричаме така.

Продължавахме да записваме кога идва и какво яде. Докато беше студено, тя ни навестяваше почти всяка нощ, макар че не винаги стояхме будни да я чакаме. (Опитах да свикна да ставам в два без петнайсет, без да използвам будилника, но за беда не се получи. Една нощ се събудих и си помислих: "Ура! Успях!", ала се оказа, че е едва десет часът. Бях спала точно пет минути!)

Познавахме кога Фокси е идвала по празната купа с храна. Разбира се, не можехме да сме абсолютно сигурни, че е била тя, но предполагахме, тъй като бяхме виждали единствено нея в градината.

Калчо ревнуваше ужасно! Всяка сутрин излиташе навън като експресен влак и се спускаше право към купата. Винаги се стремях да го изпреваря, защото мама каза, че не се знае какви болести може да донесе една лисица, а не искахме Калчо да прихване нещо неприятно.

- Като краста например - рече мама.

Крастата е ужасна. Причинява се от съвсем мънички паразити и козината на болното животно започва да пада, то се чеше непрекъснато и цялото му тяло се покрива с отвратителни струпеи и рани. Те понякога се инфектират страшно и накрая, ако не се лекува, животното умира в агония. Когато кучетата се разболеят, ги завеждат на ветеринар, но повечето от горките лисици загиват.

Ако видя лисица с краста, ще се опитам да я хвана, за да й помогна, макар че никак не е лесно да уловиш диво животно. Дори когато са тежко ранени, те се отбраняват, защото се плашат до смърт от хората, за което не мога да ги обвиня.

За щастие Фокси нямаше краста. Изглеждаше умна, здрава и жизнена, но бях съгласна с мама, че не е разумно да оставяме Калчо да облизва купата, в която й слагахме храна. Той ужасно недоволстваше, че му я взимам, защото има голяма слабост към лисиците. Едно от най-любимите му забавления е да се въргаля в лисичи изпражнения. Много обича да се полепват по козината и около ушите му. Според мама това е отвратително и трябва да призная, че Калчо започва да вони доста неприятно, но за него е истинско блаженство. Нещо като кучешки парфюм, предполагам. Дезодорант "Кучешка мечта" или тоалетна вода "Дьо Лисан".

Джили умира от смях, като чуе това, и възразява, че не е тоалетна вода, а по-скоро лисича тоалетна, с което съм напълно съгласна.

Няколко пъти ходихме до игрището за голф и открихме, че в гората има скрити много лисичи дупки. Познава се, че са на лисици, а не на язовци по миризмата. Благодарение на посещенията на Фокси се научихме да разпознаваме лисичата миризма. Мама я описва като "мускусна". Не зная какво точно означава това, но не можеш да я сбъркаш, когато излезеш сутрин рано в градината. Аз мога да кажа само, че е животинска миризма.

Сетих се! Прилича малко на миризмата на найлон. Странно е, че лисиците миришат на найлон, но може би именно затова Калчо понякога се опитва да яде найлонови торбички и парчета от найлонови опаковки.

Когато споделих откритието си с мама, тя рече:

- О, това куче яде всичко!

Звяра каза веднъж, че Калчо очевидно е първи братовчед на боклучиите. Сигурно според него това е ужасно смешно.

Двете с Джили вече много обичахме лисиците. Бихме се радвали да се сприятелим с Фокси, но знаехме, че не бива никога да се опитваш да опитомиш диво животно, дори и да ти позволи, защото после става твърде доверчиво и по този начин се излага на риск. Така че трябваше да се задоволим само да наблюдаваме през прозореца.

Една нощ мама го остави отворен и успяхме да направим чудесни снимки, включително една, на която Фокси се е извърнала към нас и ни гледа. За щастие бяхме застинали като статуи и тя сигурно изобщо не разбра, че сме ужасни човешки същества. Е, ние всъщност не сме ужасни, защото никога не бихме причинили зло на някое животно, но има много хора, които биха го сторили.

Занесох снимките в училище и всички се струпаха да ги видят. Повечето ни съученици се съгласиха с нас, че Фокси е много красива и че имаме голям късмет, тъй като ни идва на гости, но имаше и един-двама, които казаха, че лисиците са вредни и не бива да се грижим за тях. Започнахме доста разгорещен спор по въпроса.

Излишно е да споменавам, че Джералдин Хупър, едно момиче, което с Джили мразим и презираме, беше сред противниците на лисиците. Какво друго може да се очаква от нея? Вуйчо й продава кожени палта. Джералдин казва, че като порасне, щяла да носи палто от норка, защото норките били зли и жестоки и заслужавали да ги превръщат в палта. Ако я видя с такова палто, ще я залея с червена боя! Мразя я тази Джералдин Хупър!

Тя заяви, че лисиците също били зли и жестоки. А най-добрата й приятелка Пъфин Портинари (която няма врат, макар че вината за това едва ли е нейна) добави, че баща й е запален ловец и според него всеки, който е против лова на лисици, бил невеж и глупав.

- Което означава, че почти всички от нашия клас са невежи и глупави - отбелязах.

- Някои са просто невежи - рече Пъфин. - Вие сте глупави. Непрекъснато повтаряте колко много обичате животните, а не сте си дали труда да понаучите основни неща за тях.

- Защото са градски момиченца - намеси се Джералдин.

Джили се изчерви цялата.

- Какво точно имаш предвид? - попита тя.

- Имам предвид, че сте невежи и глупави! - изграка Пъфин. Тя също бе почервеняла. - Никога ли не сте чували, че лисиците са вмъкват в кокошарниците и разкъсват кокошките на парчета?

- А също и агнетата - добави Джералдин.

Честно казано, бях малко потресена и не можах веднага да измисля какво да отговоря. Но Джили бързо съобрази.

- Лисиците трябва да ядат! - отбеляза тя. - Те са месоядни. Просто така са устроени.

- За разлика от хората - подхвърлих, тъй като изведнъж си спомних, че от Коледа двете с Джили бяхме сто процента вегетарианки. - Хората избират дали да ядат месо.

- Да, хората убиват много повече животни от лисиците!

- Само за да се хранят - рече Пъфин.

- Точно така! - Джералдин ни изгледа победоносно, сякаш бе спечелила важно предимство в спора. - Хората убиват, за да ядат. Лисиците убиват заради самото убийство.

- Вярно е - намеси се в спора Дарън Бикърстаф. Каза го някак извинително, сякаш не му се искаше да застане на страната на Джералдин, но чувстваше, че се налага. - Навремето имахме пилета и веднъж една лисица се промъкна в кокошарника и изби почти всички. Беше им откъснала главите и ги бе разхвърляла навсякъде. Направо ужасно. Мама се разплака, като ги видя.

- Вие и без това сигурно сте щели да ги изядете - промърмори Джили, но усетих, че за първи път и тя не знае какво да каже.

Всички тези обвинения към лисиците много ме разстроиха, най-вече защото не знаех дали са верни, или не. Реших, че безвратата Пъфин за първи път е права и че двете с Джили наистина сме невежи.

- Жалко за Дарън - рече Джили, докато се прибирахме с велосипедите към къщи.

- Да - кимнах тъжно. Преди време си мислехме, че Дарън Бикърстаф е недодялан хулиган като Джордж Хандли, едно друго момче от нашия клас. Но после Дарън ни помогна да спасим Снежко и Шарко, когато бяха съвсем малки котенца, само на няколко дни, и тогава разбрахме, че под грубата си външност той всъщност е много добродушен. Така че ударът ни дойде съвсем изневиделица, когато Дарън застана на страната на Джералдин и Безвратата.

- Как можем да разберем? - попитах.

- За лисиците ли?

- Да.


Едно от неудобствата да живееш в провинцията е, че не можеш да отидеш в библиотеката, когато си поискаш. Трябваше да чакаме, докато някоя от майките ни тръгнеше към града, за да ни закара с колата. Вярно е, че имаме училищна библиотека, но тя е пълна само със стари книги отпреди сума ти години, които сигурно баба ми е чела в детството си. Знам, че вината не е на училището - просто няма пари. Но наистина е много трудно, когато искаш да научиш нещо и няма откъде да го прочетеш.

Разказах на мама за Джералдин и Безвратата, а тя рече:

- Клара, трябва да приемеш, че съществуват множество различни възгледи по този въпрос.

- Да, но кой е правилният? - попитах.

Мама каза, че не може да се твърди със сигурност, че само един възглед е правилен, а останалите са грешни.

- Всичко зависи от гледната точка - добави тя. - Например хората, които имат стопанства с животни, виждат нещата в съвсем различна светлина от вегетарианците като теб, да речем.

- Но да си вегетарианец е... правилно! - заявих. Бях стигнала съвсем твърдо до това заключение. - Да ядеш месо, е жестоко. Не разбирам как жестокостта може да бъде справедлива.

Мама се засмя, поклати глава и каза:

- О, ти си екстремистка!

- Така е - признах, - щом трябва да се защитават животните.

Толкова ми се искаше да се застъпя за лисиците и за нашата красива Фокси, но съзнавах, че ако вляза някоя сутрин в кокошарника и намеря всички кокошки с откъснати глави, щеше да е наистина ужасно.

От друга страна, както отбеляза Джили, майката на Дарън накрая бездруго щеше да стори същото. Щом кокошките престанеха да снасят яйца, тя щеше да ги убие.

Джили каза, че прочела статия в едно списание за животни, в която се описвало как отрязвали главите на пилетата. Връзвали ги за краката към конвейер и ги обезглавявали, докато се въртели.

- Това е също толкова жестоко, колкото и да бъдат разкъсани от лисица!

Джили добави, че ако се била сетила, щяла да го каже на Джералдин и Безвратата, и заяви, че следващия път непременно ще им го изтъкне. А сетне рече:

- Защо не се обадим в "Убежище за птици"?

Виж ти! Това беше чудесна идея. "Убежище за птици" е приютът за кокошки и пуйки, където отведохме Тревър, пуяк, който намерихме преди Коледа оставен на прага на нашата къща заедно с бележка: "Моля, не ме изяждайте." В "Убежище за птици" със сигурност знаеха дали лисиците убиват пилета!

Веднага позвънихме и чудесният Джим, управителят на фермата, каза, че е вярно. Обясни, че ако държиш всички пилета, скупчени на едно място, и при тях се промъкне лисица, има голяма вероятност тя да пощурее от превъзбуда, докато бедните птици тичат като побъркани насам-натам, кудкудякат и крякат, и да започне да убива наред.

- Работата е там, че пилетата не бива да бъдат събирани по този начин. Това е неестествено. Трябва да бъдат оставени да се разхождат на свобода, както е при нас. Така лисицата ще вземе само каквото й е нужно. Едва ли можем да я обвиняваме! Такава й е природата!

Сетне добави, че след като вече изпращаме хора на Луната, сигурно сме в състояние и да създадем недостъпни за лисиците кокошарници, щом държим да притежаваме подобни постройки.

- Всеки, който е допуснал лисица да нападне кокошките му, трябва да обвинява само себе си. А не да ругае лисицата!

Бяхме много радостни от разговора с Джим, тъй като вече чувствахме, че разполагаме с достатъчно муниции, за да се борим с враговете си. Използвахме ги още на следващия ден, но нашите противници просто отказаха да ни изслушат.

- Това не променя фактите - сопна се Безвратата.

- Ами агнетата? - извика Джералдин.

- Какво за агнетата? - попита Джили.

- Лисиците ги убиват! Прегризват им гърлата!

- Да, а хората правят още по-ужасни неща! Натикват ги в камиони и ги откарват в кланици из Европа!

Джили наистина се бореше достойно, а аз се чувствах виновна, тъй като не можех да я подкрепя. Сърцето ми отново се късаше, защото всички обвиняваха лисиците, че убивали агнета, а аз не разполагах с никакви доводи срещу това твърдение. Все още не знаехме достатъчно, за да спорим както трябва. Междувременно Джералдин се бе ухилила победоносно, защото смяташе, че отново ни е сразила.

- Лисиците са напаст. Развъждането им трябва да бъде контролирано!

- Да, и аз мисля така - намеси се Дарън. - И ловът, струва ми се, е най-добрият начин за това. Много по-добър от задушаването с газ например.

- Задушаване с газ? - изпищя Джили.

- Е, или хващане с капани. Което наистина е жестоко.

Двете с Джили се съгласихме, че всичко това е ужасно потискащо.

- Не разбирам защо хората непрекъснато искат да убиват! - изхлипа Джили.


Скоро след този разгорещен спор Фокси престана да идва. Можете да си представите колко се разтревожихме. Непрестанно си представяхме, че е задушена с газ или пък хваната в капан.

Когато в неделя отидохме да помогнем в приюта "Краят на пътя", споделихме страховете си с Мег. Тя ни е такава утеха! Мисля, че тя е, както се казва, "извор на мъдрост".

- Вярно е, че в нашата страна много се ловува - рече Мег. - Но отдавна не съм чувала да се използват капани или задушаване с газ. На ваше място не бих се тормозила толкова. Ако е женска, сигурно има малки. Лисиците раждат горе-долу по това време. Най-вероятно си лежи в бърлогата, а мъжкият й носи храна. Сега има зайци, полски мишки и какви ли не други животни, така че скоро не очаквайте посещения.

- А ще се върне ли, как мислиш?

- Възможно е. Дайте й месец-два и мо-же дори да доведе на гости малките си.

Така че спряхме да оставяме храна и да се будим през нощта всеки петък и събота, а престанахме и да се тревожим, че Фокси вече не ни посещава. Аз записах в дневни-ка си:


Сега е размножителният сезон, когато женските раждат малките си и остават в бърлогите, а мъжките носят храна.
Представях си прекрасна идилична картина - Фокси, сгушена в безопасност под земята сред гнездо от листа, заобиколена от малките си, а голяма мъжка лисица изпълнява всяка нейна прищявка. Понякога си я представях и как лежи извън бърлогата и се припича на слънце, малките подскачат и лудуват наоколо, а мъжкият гордо ги наблюдава.

Дори взех една от снимките, направени от мама, където Фокси седеше насред градината, изрязах я и я залепих върху хартия заедно със снимка на няколко малки лисичета, която открих в едно списание. Сетне нарисувах трева, цветя и прекрасно синьо небе, след което я залепих на стената в стаята си, където я виждах веднага щом се събудех.

- Ще ми се и аз да се бях сетила! - рече Джили.

Успокоих я, че когато Фокси се върне, ще направим още снимки и Джили ще може да си избере, за да си нарисува своя картина.

- Наистина ли смяташ, че ще се върне? - попита тя.

Не знаех това, но кимнах утвърдително, защото вярвам, че трябва да гледаме нещата откъм хубавата им страна. По-добре е, отколкото да си все нещастна, като си представяш най-лошото.

- Надявам се да се върне - рече Джили. - Би било ужасно да не разберем какво се е случило с нея.

Но човек никога не знае кога ще го връхлети нещастието.

При нас с Джили това стана на Великден. Бяхме излезли с Калчо и се разхождахме сред поляните, покрити вече с трева и осеяни с диви цветя - розови, жълти и яркосини. Бе толкова красиво! Толкова спокойно! Калчо душеше насам-натам и се занимаваше със свои си работи. А ние с Джили просто бяхме щастливи.

Изведнъж обаче чухме тропот на коне и пронизителен звук на ловджийски рог. Преди да разберем какво става, полето се изпълни с мъже със зачервени бузи и розови сака и жени с продълговати лица и бомбета, под които косите им бяха прибрани в мрежички - всички яздеха големи галопиращи коне. Придружаваха ги и десетки хрътки, които махаха с опашки, без да отлепят носове от земята.

Изпищях и се втурнах след Калчо, преди да бъде премазан от конете или нападнат от кучетата. Успях да го хвана в последния момент, когато първият от ловците с гръм и трясък премина покрай нас.

- Убийци! - изкрещя Джили и размаха юмрук. Щеше да е смешно, ако не беше толкова ужасно.

Още треперех, защото едва бях спасила бедния Калчо от сигурно премазване, но реших, че трябва да я подкрепя, и също извиках:

- Убийци!

Един дебел запотен гадник, яхнал голям колкото цяла къща кон, вдигна камшика си и се озъби:

- Махайте се от пътя!

Момчето след него направи неприличен жест. Имам предвид, наистина неприличен жест.

- Дано да паднеш и да си счупиш врата! - изкрещя Джили към него.

Някой може да ме смъмри, но аз лично смятам, че точно това трябваше да му се случи.

После рогът изсвири отново и хрътките започнаха да лаят така проточено, че кръвта да ти се смръзне във вените. Ловците се въртяха в кръг, а хрътките душеха земята и възбудено махаха с опашки.

Докато наблюдавахме, твърде ужасени, за да помръднем, а аз стисках с всички сили нашийника на Калчо, малка тъмна фигурка излетя като стрела от живия плет в другия край на полето и се насочи към най-близкия изход. Мина като светкавица покрай нас с широко отворена от страх муцуна, а хрътките се спуснаха след нея с яростен лай.

И, о, ужас! Животното имаше бяло петно на върха на опашката! Беше нашата малка Фокси!


Трета глава
Когато се прибрахме вкъщи, избухнах в ридания.

- Беше толкова уплашена, мамо! Беше изпаднала в ужас!

Мама положи големи усилия да ме утеши. Обясни ми, че не всеки лов завършва с убийство и че е много вероятно Фокси да е избягала.

- Но това е жестоко - изстенах. - Да гониш една нещастна малка лисичка с всички тези отвратителни кучета!

Всъщност не смятах, че кучетата са отвратителни. Знаех, че те не са виновни. Бяха насъскани след лисицата от ловците. Но пред очите ми непрестанно изплуваше Фокси и широко отворената й от страх муцунка, когато се бе стрелнала край нас. Виждах я разкъсана на парчета - кървава каша от кости и козина. Просто не можех да спра да плача.

- Ами бебета "? - разридах се отново. Четирите малки лисичета, с които си я представях и които напразно щяха да чакат майка си в бърлогата. - Ще умрат, ако тя не е при тях да ги храни!

- Предполагам, че мъжкият... - започна мама.

Гневно се извърнах към нея. Как бе възможно да е толкова невежа?

- Каква полза има от него? Той не може да ги нахрани! Те още не са отбити! Имат нужда от майчиното си мляко! - пак избухнах в ридания. - Те убиват не само Фокси, а и бебетата "!

- О, Клара. Ела при мен!

Мама ме прегърна и погали косата ми, както правеше, когато бях съвсем мъничка. Аз не съм от тези, които реват при най-малкия повод. Имам предвид, че когато си счупих ръката, не заплаках. Не плаках и когато ме шиха. Не плаках толкова дори когато татко ни напусна. Е, ако трябва да бъда честна, плаках много, когато татко ни напусна, но нищо не можеше да се сравни с океана от сълзи, който излях, след като бях видяла ловците да преследват Фокси.

Не искам да кажа, че ме е грижа повече за Фокси, отколкото за баща ми. Но за него поне знаех, че е жив и е добре, макар да живее в друга част на страната. Винаги можех да говоря с него по телефона или да се кача на влака и да му отида на гости. А при Фокси всичко бе само насилие, болка и страх. Толкова се притесних, та си помислих, че ще полудея и ще започна да крещя.

- О, Клара, Клара!

Мама ме притисна към себе си, докато най-накрая престанах да треперя.

- Наистина започвам да се чудя дали постъпих разумно с преместването тук, в провинцията - рече тя.

- Моля? - прибрах си косата зад ушите. - Защо?

- Защото се разстройваш твърде много.

- Не можем да се върнем в града! - заявих. Какво щеше да стане с Калчо? Той е твърде голям, за да живее в апартамент и да излиза на успокоителни разходки в парка. А пък и Джили беше тук. - Мамо, моля те! Не можем да се върнем!

- Не искам да се връщаме - отвърна тя. - Но също така не искам и да си непрекъснато нещастна.

- Не съм нещастна през цялото време - избърсах си сълзите. - Само когато хората са жестоки!

Мама ми позволи да остана до много късно тази вечер и да гледам две от най-любимите си филмчета. Едното беше "101 далматинци", което татко ми подари за Коледа, а другото - "Книга за джунглата", което смятах, че отдавна съм надраснала, ала установих, че греша. Мама каза, че е подходящо да завърша вечерта с него.

- Не ми се ще да гледаш някоя тъжна история!

Легнах си чак в полунощ, когато бях вече доста изморена. Мама ми приготви чаша топло мляко, макар че го ненавиждам, но тя обеща, че щяло да ми помогне да заспя, и се оказа права. Вместо да лежа будна, да се тревожа за Фокси и да си представям какви ли не ужасни неща, както се боях, че ще стане, аз заспах почти веднага и се събудих чак на сутринта.

Почувствах се едва ли виновна, когато на следващия ден Джили дойде у нас и сподели, че не е мигнала почти цяла нощ и е сънувала ужасни кошмари, в които Калчо бил стъпкан до смърт от хиляди коне. Не ми беше много ясно как може да е била будна и в същото време да е имала кошмари, но не казах нищо, защото очите й бяха зачервени, а не исках да разплаквам отново и двете ни.

Беше понеделникът след Великден и нямахме училище. Майките ни също бяха решили да си дадат почивка. Щяха да ходят на някаква досадна изложба на цветя заедно със Звяра Бърнард и да оставят нас двете с Джили да се грижим за Бенджи.

- Можете да дойдете с нас, ако искате - рече мама, но ми се струва, че тайничко се зарадва, когато й казахме, че не се интересуваме от цветя. Това означаваше, че няма да е необходимо непрекъснато да се тревожи дали не съм неучтива към Бърнард и дали той пък няма да ме предизвика с някоя забележка.

Изглежда, че двамата със Звяра просто не можехме да се сдържим да не се дразним. Предполагам, че е защото имаме съвсем различна нагласа към живота. Аз например смятам, че животните са също толкова важни колкото и хората, а той е убеден, че са по-низши същества, изпратени на земята, за да правим с тях каквото си поискаме. Казах му, че е арогантен и че това е дискриминация на видовете, а той отвърна, че съм сантиментална. Както обикновено, мама ми се скара, че съм била неучтива, но той наистина ме вбеси.

Когато дойде с голямата си помпозна кола да вземе мама и майката на Джили, той рече:

- Здрасти, Клара! Виждаш ми се нещо унила. Не си наперена, както обикновено. Какво има?

Нямах намерение да му казвам. Смятам, че и мама не би му казала. Но майката на Джили беше там и очевидно не си даваше сметка за войната, която двамата с него водехме непрестанно, защото отговори:

- Момичетата са малко разстроени. Вчера местните ловци едва не са ги премазали.

- Лаещите хрътки са доста страховита гледка - съгласи се Звяра. - Но съм сигурен, че не сте били в реална опасност.

- Калчо беше - рекох.

- Да, а също и Фокси! - осъдително извика Джили. - Преследваха я!

- О, какъв ужас! - издума Звяра. - Това е лисицата, която хранехте, нали? Знаех си, че нищо добро няма да излезе от това. Предполагам, сега смятате, че всички ловци са зли и жестоки?

- Такива са! - отвърнах. - Не можеш да го отречеш! Нима не е жестоко да преследваш едно животно, докато се изтощи до смърт и сетне да го разкъсаш на парчета!

- Те не го правят за удоволствие - възрази Бърнард. - А защото размножаването на лисиците трябва да се контролира.

- И кой казва това? - попитах грубо. Знаех, че съм груба, но просто не ме беше грижа.

- Всички! - заяви Бърнард. - Ох, вие, гражданите! - поклати глава той. - Местите се в провинцията и очаквате всичко да е хубаво и лесно. Милички обичливи лисичета, весели катерички, пухкави зайчета, които си живеят блажено.

Понечих да кажа: "Нищо подобно!", но той не ми даде възможност, като продължи с тирадата си:

- Боя се, че в природата не е така. Вашата мила лисичка не би се поколебала да разкъса заек или да отхапе главата на пиле. Така че ако е преследвана и уловена от хрътките, това е в реда на нещата.

Отново отворих уста, за да отвърна, ала този път мама се намеси припряно:

- Сигурна съм, Клара си дава сметка, че в провинцията не е като в града, но не е леко, докато човек свикне.

- Разбира се - измърка мазно Звяра. - Напълно разбираемо е. Но не бива да мислиш, че можеш да дойдеш тук и да започнеш да поучаваш всички, млада госпожице! Ще раздразниш много хора.

Пет пари не давах!

- Не искам да съм приятна - промърморих сърдито на Джили, след като майките ни заминаха и останахме сами. - Просто искам хората да престанат да бъдат жестоки към животните!

Джили, която от време на време е изключително мъдра, заяви, че според нея всеки, който иска да промени света, става малко неприятен в един момент.

1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница