Поток психология на оптималното преживяване

82 такива моменти е наистина страхотно“.
Сливането в „една плът“, така живо описано от японския юноша, е съвсем реална характеристика на потоковото преживяване. Хората, които са го преживявали, го описват като съвсем конкретно усещане, подобно на облекчаването на глада или болката. Преживяването е изключително удов- летворяващо, но както ще се убедим по-нататък, и то крие свои опасности.
Прекомерната ангажираност с Аза поглъща психична енергия, тъй като във всекидневния живот често се чувстваме застрашени. А когато сме застрашени, трябва отново да въведем в съзнанието си образа, който имаме за себе си, за да преценим дали заплахата е сериозна и да решим как трябва да се справим с нея. Ако по време на разходка например ми направи впечатление, че хора се обръщат с усмивка след мен, нормалната реакция е незабавно да започна да се притеснявам: „Какво ли не е наред? Навярно изглеждам смешно? Да не би походката ми да буди смях или лицето ми да е изцапано?“. Стотици пъти на ден получаваме подобни напомняния за уязвимостта на своя Аз. И всеки пьт изразходваме психична енергия в усилия за възстановяване на порядъка в съзнанието си.
Но в състояние на поток няма място за подобно критично себеизследване.
Тъй като в доставящите наслада дейности има ясни цели, устойчиви правила и съответстващи на уменията предизвикателства, възможността за възникване на заплаха към Аза е малка. По време на трудно изкачване катерачът е напълно вдаден в ролята си. Той е сто процента катерач, иначе няма да оцелее. Никой и нищо не може да го накара да се замисли за коя да е друга страна от своя Аз. Няма абсолютно никакво значение дали лицето му е изцапано. Единствената възможна заплаха произтича от планината – но добрият катерач е добре трениран, за да се справи с тази заплаха, и не е необходимо да въвлича Аза си в този процес.
Отсъствието на Аза от съзнанието не означава, че в състояние на поток човек изоставя контрола върху психичната си енергия или че не осъзнава ставащото в тялото и ума си. Обикновено вярно е точно обратното. Когато хората за първи път узнаят за потоковото преживяване, те понякога приемат, че липсата на самосъзнание има нещо общо с пасивното заличаване на Аза, с това „да се носиш по течението“, нещо така характерно за обитателите на
Южна Калифорния. Но всъщност оптималното преживяване се основава на една много дейна роля на Аза. Цигуларят трябва в пределна степен да осъзнава всяко движение на пръстите си, постъпващите в слуха му звуци и цялостната форма на произведението, което изпълнява – както аналитично, нота по нота, така и цялостно, в контекста на общия замисъл. Добрият бегач обикновено осъзнава работата на всеки мускул в тялото си, ритъма на дишането си, както и движението на своите съперници по време на състезанието. Шахматистът не би могъл да се наслади на играта, ако не е

83 способен да извлича от паметта си, съвсем целенасочено, предишни ситу- ации и комбинации.
И така, при загубата на самосъзнание не се губи Азът, със сигурност не се губи и съзнанието – губи се единствено съзнанието за Аза. Онова, което успява да се промъкне под прага на съзнанието, е концепцията за Аза, информацията, посредством която се идентифицираме пред самите себе си.
А способността временно да забравяме кои сме, изглежда, носи доста наслада. Когато не сме твърде ангажирани с Аза си, ние всъщност имаме шанса да разширим Аз-концепцията си. Загубата на самосъзнание може да отведе до себенадмогване, до чувството, че границите на собствената същност са били разширени.
Това чувство не е просто приумица на въображението, а се основава на конкретното преживяване на близко взаимодействие с нещо Друго, което поражда рядкото усещане за единение с тази обикновено чужда за нас същност. По време на дългите нощни вахти самотният мореплавател започва да чувства, че лодката е продължение на самия него и че двамата в един и същи ритъм се движат към обща цел. Цигуларят, обгърнат от потока на звуците, в чието създаване сам участва, се чувства като част от „хармонията на сферите“. Катерачът, съсредоточил цялото си внимание върху малките неравности на скалата, които ще трябва да издържат тежестта на тялото му, може да разкаже за възникващото по време на катеренето усещане за сродство между пръстите и камъка, между крехкото тяло и заобикалящата среда от скали, небе и вятър. Участниците в шахматни турнири, чието внимание в продължение на часове бива приковано в логическата битка на дъската, твърдят, че са се чувствали слети с мощно „силово поле“, участващо в сблъсък с други сили в някакво нематериално измерение на битието.
Хирурзите казват, че по време на трудна операция имат усещането, че целият операционен екип е единен организъм, устремен към една цел; сравняват работата си с „балет“, в който индивидът допринася за груповото представяне и всички участници споделят едно и също чувство за хармония и сила.
Човек би могъл да приеме горните изказвания като поетични метафори и нищо повече. Но важно е да се знае, че те отразяват преживявания, реални като глада и конкретни като усещането при сблъсък със стена. В тях няма нищо загадъчно или мистично. Когато човек вложи цялата си психична енер- гия в едно взаимодействие – било с друг човек, лодка, планина или музикално произведение, – той на практика става част от една система на действие, по-мащабна от онова, което индивидуалният му Аз е бил преди това. Формата на тази система произтича от правилата на дейността; енергията ѝ бива осигурена от вниманието на субекта. Но системата е съвсем реална – от субективна гледна точка реална колкото принадлежността към

84 семейство, корпорация или спортен отбор, – а Азът, който е част от нея, разширява границите си и става по-комплексен от преди.
Това израстване на Аза е възможно единствено ако взаимодействието му носи наслада, тоест, ако предлага небанални възможности за действие и изисква непрекъснато усъвършенстване на уменията. Възможно е човек да загуби себе си и в системи на действие, които не изискват нищо друго, освен вяра и преданост. Фундаменталистките религии, масовите движения и екстремистките политически партии също предоставят възможности за себенадмогване, които милиони хора с готовност приемат. Осигуряват също добре дошло разширяване на границите на Аза, чувството за участие в нещо велико и могъщо. Истински вярващият също става по съвсем реален начин част от системата, тъй като психичната му енергия бива фокусирана и моделирана от целите и правилата на неговото вероизповедание. Но истински вярващият не взаимодейства наистина със системата на изповеда- нието; той обикновено позволява психичната му енергия да бъде погълната от него. От това подчинение не може да произлезе нищо ново; съзнанието може да получи желания порядък, но този порядък ще е наложен, а не постигнат. В най-добрия случай Азът на искрено вярващия наподобява кристал: здрав и симетричен, но нарастващ много бавно.
Съществува много важна и на пръв поглед парадоксална връзка между загубата на себесъзнание по време на поток и укрепването на Аза в резултат на това преживяване. Излиза, че от време на време отказът от самосъзнание е необходим за изграждането на стабилна Аз-концепция. Причината за това е ясна. По време на поток човек бива предизвикан да дава най-доброто от себе си и трябва постоянно да подобрява уменията си. Тогава той няма възможност да размишлява как това касае Аза – ако си позволи да осъзнава своя Аз, преживяването не би могло да бъде много дълбоко. Но след това, когато дейността бъде приключена и самосъзнанието се възвърне, Азът, за който човек размишлява, не е същият, какъвто е бил преди потоковото преживяване: той вече е обогатен с нови умения и пресни постижения.

Изтегляне 2.24 Mb.

Сподели с приятели: