Поток психология на оптималното преживяване

186
Занаятите и семейното производство, които преди XVIII век ангажирали по-голямата част от незаетото със земеделие време, били значително по- добре устроени, що се отнася до преживяването на поток. В Англия например много семейства имали станове у дома и всички членове тъчели по установен график. Сами си поставяли производствени цели и ги променяли съобразно това какво смятали, че могат да свършат. Ако времето било добро, изоставяли тъкането, за да прекопаят овощната или зеленчуковата градина.
Когато им се допеело, изпявали няколко балади, а завършването на поред- ното платно отбелязвали с чаша пиво.
156
Подобна уредба все още съществува в някои части на света, където хората са се оказали в състояние да поддържат по-хуманни темпове на производст- во, въпреки всички предимства на модернизацията. Професор Масимини и екипът му интервюираха семейства тъкачи в провинция Биела, Северна
Италия, чийто модел на работа наподобява онзи на пословичните английски тъкачи отпреди два века. Всяко от тези семейства притежава два до десет механични стана, чиято работа може да управлява един човек. Бащата, да кажем, работи на становете рано сутрин, после повиква сина си да заеме мястото му, а той отива в гората за гъби или на реката за пъстърва. Синът наглежда машините, докато му омръзне, след което грижата за тях поема майка му.
Всеки член на интервюираните семейства твърдял, че механизираното тъкане било дейността, която му носела най-много наслада – повече от пътешествията, ходенето на дискотека, риболова и със сигурност гледането на телевизия. Причината е, че тази работа осигурява непрекъснати предиз- викателства. Тъкаческите семейства създавали свои десени и когато изтъчели достатъчно количество от един десен, преминавали към друг.
Всяко семейство решавало какъв плат да тъче, откъде да купува материалите, колко да произвежда и къде да продава продукцията си. Някои имали купувачи чак в Япония и Австралия. Тъкачите постоянно пътували до ин- дустриалните центрове, за да са в крак с развитието на технологиите и да закупуват необходимото им оборудване на възможно най-изгодни цени.
Но почти навсякъде в Западния свят тази комфортна, способстваща състоянието на поток уредба била брутално разтурена с изобретяването на автоматичния стан и въвеждането на централизираната фабрична система. В средата на XVIII век семейното производство в Англия вече било неспособно да се съревновава с едромащабната индустрия. Разпадали се цели фамилии, работещите трябвало да напуснат домовете си и вкупом да се пренесат в грозните и нехигиенични фабрики, където били заставени да работят от зори
156
Животът на английските тъкачи през XVII и XVIII в. е описан от Е. Р. Thompson
(1963).

187 до мрак. Децата от седемгодишна възраст работели до пълно изтощение сред безразлични непознати. Ако преди това насладата от работата била постижима, с нахлуването на индустриализацията тя вече станала невъзможна.
Сега живеем в нова, постиндустриална епоха, и работата, уверяват мнозина, вече не е синоним на робия: сега типичният трудещ се седи пред пулт с прибори или наблюдава компютърен екран в приятно устроен контролен център, докато сръчни роботи вършат „истинската“ работа.
Впрочем днес повечето хора са ангажирани не в производството, а в така наречения „сектор на услугите“ и работата им би се сторила като забавление на земеделците и фабричните работници, живели само преди няколко поколения. Над редовите служители в йерархията са мениджърите и специалистите, които разполагат с повече свобода да правят онова, което желаят, в работата си.
И така, трудът може да бъде скотски и отегчителен или да носи наслада и въодушевление. Само след десетилетия от относително приятни условията на труд може да станат отново кошмарни, както се случило през 40-те години на осемнайсети век в Англия. Технологичните новости, като водното колело, плуга, парния двигател, електричеството или силициевия чип, в огромна степен определят дали трудът ще носи наслада или не. Процесът на
„огражденията“ в Англия, забраната на робството, забраната на чирачество- то, въвеждането на четирийсетчасова работна седмица и минимален праг за заплащане са все фактори, оказали огромно влияние в тази посока. Колкото по-скоро осъзнаем, че качеството на трудовото преживяване може да бъде целенасочено моделирано, толкова по-скоро можем да направим подобрения в това изключително важно измерение на живота ни. Колко жалко е, че повечето хора все още вярват, че трудът е завинаги обречен да остане
„проклятието на Адам“.
Теоретично всяка работа може да бъде променена така, че да доставя повече наслада, посредством принципите на потоковия модел. Понастоящем обаче грижата относно това дали работата носи наслада не е сред приоритетите на онези, които имат решаващата роля за това. Мениджмънтът трябва да се грижи най-вече за производителността, ръководителите на профсъюзите трябва да мислят най-напред за безопасността, осигуровките и заплатите на работниците. В краткосрочен план тези приоритети биха могли да влязат в противоречие с условията за постигане на поток. Което е жалко, защото ако работниците действително се наслаждаваха на работата си, не само щяха да се облагодетелстват от нея, но рано или късно, почти сигурно е, биха станали по-продуктивни и биха постигнали всички други цели, които сега са на преден план.
Същевременно би било грешка да се вярва, че ако всички професии бъдат

188 структурирани като игри, всеки работещ ще им се наслаждава. Дори най- благоприятните външни условия не гарантират постигането на поток. Тъй като оптималното преживяване зависи от субективната оценка на възможностите за действие и на собствените способности, твърде често се случва човек да е недоволен, дори да се занимава с потенциално удовлетворяваща работа.
Да вземем за пример професията на хирурга. При малко други професии отговорността е така голяма, а практикуващите ги придобиват толкова високо обществено положение. Няма спор, че ако предизвикателствата и уменията са значим фактор, то хирурзите би трябвало да намират професията си за въодушевяваща. И действително, много хирурзи твърдят, че са пристрастени към работата си, че нищо друго в живота им не може да се сравни с нея, що се отнася до насладата, която им носи, че всичко, което ги откъсва от болницата – било то ваканция на Карибите или вечер в операта, – им се струва загуба на време.
Но далеч не всеки хирург е така въодушевен от работата си. Някои така се отегчават, че се пропиват, отдават се на хазарт или забързват ритъма на живота си, за да не мислят за рутината. Как е възможно една и съща професия да се възприема по два коренно различни начина? Едната причина е, че хирурзите, които се специализират в добре платени, но еднообразни операции, скоро започват да изпитват скука. Има такива, които оперират само апендицит иди сливици, други пък пробиват уши. Специализирането може да е примамливо, но възпрепятства извличането на наслада от работата.
В другата крайност са съревнователните свръххирурзи, които непрестанно се нуждаят от нови предизвикателства, желаят да изпълняват все нови ефектни процедури, докато в крайна сметка станат неспособни да задоволят очакванията, които имат към себе си. Пионерите в хирургията стигат до момента на професионално прегаряне по причини, противоположни на онези, които отвеждат до същото състояние специалистите в рутинните операции: постигнали невъзможното веднъж, те са неспособни да открият начин да го сторят отново.
Хирурзите, които се наслаждават на работата си, обикновено практикуват в болници, които предлагат разнообразие, поне в известна степен позволяват експериментиране с най-новите техники, а освен това предоставят възможност за изследователска и преподавателска дейност. За тези хирурзи парите, престижът и спасяването на човешки живот са нещо второстепенно, тъй като най-голямо значение отдават на вътрешните аспекти на работата си.
Онова, което превръща хирургията в така специално занимание за тях, е чувството, което самата професионална дейност поражда. А описанието, което те дават на това чувство, е почти във всеки детайл сходно с описанията на спортистите и артистите за потоковите преживявания (както и с думите

189 на готвача, разфасовал месото за трапезата на владетеля Уенхуей).
Обяснението за това е, че хирургичните операции притежават всички характеристики на потоковото занимание. Хирурзите подчертават например колко отчетливи са целите им. Интернистът се занимава с проблеми, които не са така конкретни и локализирани, а психиатърът работи с дори по-смътни и ефимерни симптоми и решения. Задачата на хирурга е кристално ясна: да изреже тумора, да намести костта или по определен начин да помогне на някой орган да заработи отново. Щом тази задача бъде постигната, той може да зашие разреза и да премине към следващия случай, изпълнен с усещането за добре свършена работа.
Хирургията осигурява още незабавна и неспирна обратна информация.
Ако няма кръв в кухината, операцията е тръгнала добре; изрязва се болната тъкан или се намества костта; после идва шевът, а по време на цялата процедура хирургът знае дали действията му са успешни и ако не са, защо.
Само поради тази причина повечето хирурзи са убедени, че тяхната работа носи далеч повече наслада, отколкото всяка друга лекарска специалност или която и да било друга професия.
Предизвикателства в хирургията не липсват и на друго ниво. Един хирург сподели: „Получавам интелектуална наслада – подобно на шахматиста или учения, който изследва клечки за зъби от древна Месопотамия... Занаятът ми е забавен, също както е забавно дърводелството... Удовлетворението, което изпитвам, след като съм се справил с изключително труден проблем, е огромно“. Друг хирург ни каза: „Доволен съм от работата си, а ако срещна трудност, ме обзема възбуда. Хубаво да поставиш нещата отново в ред, всичко да е на правилното им място и да изглежда както е редно. Особено приятно е, когато екипът е сработен и си върши работата ефективно: тогава можеш да съзреш естетиката в ситуацията и да ѝ се полюбуваш“.
Вторият цитат сочи, че предизвикателствата в една операция не се изчерпват с онова, което хирургът сам трябва да свърши, а включват и координацията на действията на известен брой други участници. Много други хирурзи споделят, че е въодушевяващо да си част от добре подготвен екип, който работи гладко и ефективно. И разбира се, винаги имаш възможността да започнеш да вършиш работата си още по-добре, да подобриш уменията си. Ето какво ни каза във връзка с това един очен хирург:
„Използваш усъвършенствани и прецизни инструменти. Това е упражняване на изкуство... Всичко зависи от това с каква прецизност и артистичност ще извършиш операцията“. Друг хирург отбеляза: „Важно е да внимаваш за детайлите, да бъдеш ловък и технически ефективен. Не обичам излишните движения, затова се опитвам предварително възможно най-добре да обмисля и планирам операцията. Внимавам как държа иглата, къде правя шевовете и така нататък – действията трябва да изглеждат гладки и сякаш извършвани с

190 лекота“.
Начинът, по който се извършват операциите, спомага за абстрахиране от разсейващите фактори и за концентриране на цялото внимание върху процедурата. Операционната зала наподобява театрална сцена с прожектори, осветяващи действието. Преди операция хирурзите се подготвят дълго – измиват се, обличат специални дрехи, – също както спортистите преди състезание и свещениците преди служба. Тези ритуали обслужват практическа цел, но също така изтласкват от съзнанието всекидневните грижи и фокусират ума върху действието, което предстои да се разиграе.
Някои хирурзи споделят, че сутринта преди важна операция „минават на автопилот“ – приготвят си една и съща закуска, обличат същите дрехи и шофират до болницата по същия маршрут. Правят го не от суеверие, а защото усещат, че това привично поведение ги улеснява да посветят цялото си внимание на предстоящото предизвикателство.
Хирурзите са щастливци. Не само че са добре платени и се радват на всеобща почит и възхищение, но и професията им е структурирана според принципите на потоковите дейности. И въпреки всички тези предимства има хирурзи, които са преизпълнени с неудовлетворение или поради скука, или защото се домогват до непостижима власт и слава. Това говори, че колкото и важна да е структурата на една работа, сама по себе си тя не определя дали практикуващият я ще изпитва наслада от нея. Удовлетворението от една професия зависи и от това дали практикуващият я притежава автотелен тип личност. Заварчикът Джо извличаше наслада от задачи, които малцина смятаха, че е възможно да породят поток. В същото време някои хирурзи успяват да намразят професията си, която е сякаш нарочно замислена да доставя наслада.
За да бъде подобрено качеството на живота посредством работата, са необходими две взаимно допълващи се стратегии. От една страна, работата трябва да бъде трансформирана така, че възможно най-много да наподобява потоковите дейности – както е в случая с лова, домашното тъкачество и хирургията. Но освен това е необходимо да се подпомогне развиването на автотелен тип личност, като тази на Серафина, Джо и Дин, посредством подготовка за разпознаване на възможностите за действие, усъвършенстване на уменията и определяне на достижими цели. Нито една от двете стратегии няма да даде задоволителен резултат, ако се използва самостоятелно; в съчетание двете допринасят в огромна степен за постигане на оптималното преживяване.

191

Изтегляне 2.24 Mb.

Сподели с приятели: