Поток психология на оптималното преживяване

178 преживявана в „традиционна“ среда, характерна за преобладаващия навсякъде преди няколко поколения земеделски начин на живот, екип от италиански психолози, под ръководството на професор Фаусто Масимини и доктор Антоанела деле Фаве, наскоро интервюираха някои от планинските обитатели и великодушно споделиха с нас транскрипциите на тези пространни интервюта.
Най-удивителният факт е, че живеещите при подобни условия рядко правят разлика между работно и свободно време. Може да се каже, че те работят по шестнайсет часа всеки ден, но същевременно може да се твърди, че никога не работят. Една от интервюираните – Серафина Винон
152
, седем- десет и шест годишна жителка на селцето Понт Трентаз, в района Вал д’Аоста в Италианските Алпи, все още става в пет часа сутринта, за да издои кравите си. След това приготвя богата закуска, почиства дома си и в зависимост от времето навън и сезона, извежда стадото на паша из ливадите непосредствено под глетчерите, обработва овощната градина или разчепква вълна. През лятото прекарва цели седмици из пасищата, косейки и пренасяйки на главата си огромни бали слама до плевника, отстоящ на няколко километра. Тя може да стигне до плевника за два пъти по-кратко време, ако поеме по пряк път; но предпочита да следва едва видимите криво- личещи пътеки, за да пази склоновете от ерозия. Вечерта може да почете, да разказва приказки на праправнуците си или да посвири на акордеон на приятелите и роднините, които ѝ гостуват няколко пъти в седмицата.
Серафина познава всяко дърво, всяка скала, всяка особеност на района, сякаш са ѝ стари приятели. Предаваните от много векове семейни легенди са свързани с местността: ето на този стар каменен мост една вечер към края на чумната епидемия през 1479 г. последната оцеляла жена от селото на
Серафина с факла в ръка посрещнала последния оцелял мъж от съседното село. Те си помогнали взаимно, оженили се и поставили началото на рода ѝ.
В онази ягодова поляна баба ѝ се загубила, когато била съвсем мъничка. На онази скала, застанал с вила в ръката, дяволът се заканил на чичо ѝ Андрю по време на ужасната снежна буря през 1924-та.
На въпроса кое ѝ доставя най-голяма наслада в живота Серафина отговорила, без да се замисли: да дои кравите, да ги води на паша, да обработва овощната градина, да разчепква вълна... Тоест най-голяма наслада ѝ доставяло онова, което цял живот вършела, за да осигурява съществуването си. „Това ми доставя голямо удоволствие – казала тя. – Да съм навън, да разговарям с хората, да съм сред животните... разговарям с всичко – растения, птици, цветя и животни. Всичко в природата ти е дружина; виждаш как природата се развива с всеки изминал ден. Чувстваш
152
Серафина Винон е от групата на интервюираните от Delle Fave и Massimini (1988).

179 се чист и щастлив: жалко, че човек се уморява и трябва да се прибере у дома... дори да имаш много работа, пак е хубаво.“
Когато я попитали какво би правила, ако разполагаше с цялото време и всичките пари на света, Серафина се засмяла... и повторила всичко изброено: би доила кравите, би ги водила на паша, би обработвала овощната градина и би разчепквала вълна. Не че не познавала алтернативите на градския живот: от време на време гледала телевизия и четяла вестници, а много от младите ѝ роднини живеели уреден и удобен живот в големите градове с подобаващите му автомобили, домакински уреди и ваканции на екзотични места. Но техни- ят по-модерен начин на живот не блазнел Серафина; тя била напълно доволна и спокойна по отношение на ролята си във вселената.
Интервюирани били още десет от най-старите жители на Понт Трентаз, на възраст от шейсет и шест до осемдесет и две години; на същите въпроси те всички дали отговори, сходни с тези на Серафина. Никой не правел категорично разграничение между работа и свободно време, всички опреде- ляли работата като основния си извор на оптимални преживявания и нито един не би избрал да работи по-малко, ако имал този шанс.
Повечето от техните деца изразили аналогична житейска нагласа. Сред внуците им обаче (на възраст между двайсет и трийсет и две години) преобладавали по-типични нагласи към работата: при възможност те биха работили по-малко и биха прекарвали повече време в развлечения – четене, спорт, пътувания, гледане на последните филми и театрални представления.
Отчасти тази разлика между поколенията се дължи на възрастта; младите хора обикновено са по-недоволни от съдбата си, по-нетърпеливи за промяна и по-нетърпими към ограниченията на рутината. Но в този случай разликата отразява и отмирането на традиционния начин на живот, при който съществува съдържателна връзка между работата, идентичността на хората и техните най-висши цели. По-късно, в зряла възраст, някои от младите жители на Понт Трентаз може да възприемат нагласите на Серафина към работата; вероятно при мнозинството от тях обаче това няма да се случи. Те просто ще продължат да разширяват пропастта между необходимия, но неприятен труд и развлеченията, които доставят удоволствие, но са почти лишени от комплексност.
Животът в това алпийско село никога не е бил лесен. За да оцелява всекидневно, всеки жител трябвало да се справя с многобройни трудни предизвикателства – от тежката земеделска работа и изкусното занаятчийство до съхраняването и усъвършенстването на характерния местен език, песните, изкуствата и сложните традиции. Все пак културата там се е развила така, че нейните представители намират наслада в тези задачи. Вместо да се чувстват потиснати заради необходимостта да работят усилено, те споделят мнението на седемдесет и четири годишната Джулиана

180
Б.: „Аз съм свободна, свободна в работата си, защото правя каквото желая.
Ако не свърша нещо днес, ще го направя утре. Нямам шеф, сама съм шеф на живота си. Държа на свободата си и съм воювала за нея“.
Със сигурност не всички прединдустриални култури са така идилични. В много ловуващи или земеделски общества животът е бил суров, скотски и кратък. Впрочем някои от съседните на Понт Трентаз алпийски села допреди век са описвани от чуждестранни пътешественици като страдащи от глад, болести и неграмотност. Този начин на живот, при който са хармонично уравновесени човешките цели с ресурсите на природната среда, е рядко постижение, сравнимо с построяването на коя да е от големите катедрали, преизпълващи посетителите си с благоговение. Не можем въз основа на един сполучлив пример да поставим под общ знаменател всички пред- индустриални култури. Но по същата причина дори едно изключение е достатъчно да опровергае схващането, че работата трябва винаги да носи по- малко наслада от свободно избраното развлечение.
А какво бихме могли да кажем за градския трудещ се, чиято работа не е така пряко свързана с препитанието? Нагласата на Серафина, макар и изненадваща, не е характерна единствено за традиционните земеделски общности. Среща се понякога и сред суматохата на индустриалната ера.
Добър пример е случаят на Джо Креймър, когото интервюирахме в едно от ранните проучвания във връзка с потоковото преживяване. Джо бе току-що прехвърлил шейсетте години заварчик в завод за сглобяване на железопътни вагони в южната част на Чикаго. Още двеста души работеха с Джо в три огромни, мрачни халета, където придвижваха по релси на тавана окачени на вериги няколкотонни стоманени листове и ги заваряваха сред порой от искри за вагонните шасита. През лятото там бе същинска фурна, а през зимата мразовитите прерийни ветрове свистяха през пролуките. Звънът на метал беше винаги толкова силен, че за да бъде чут, човек трябваше да крещи в ухото на съседа си.
Джо пристигнал в Съединените щати петгодишен, а след четвърти клас прекъснал образованието си. В този завод работеше над трийсет години, но никога не пожелал да стане ръководител на група. Отказал няколко предложения за повишение с обяснението, че му харесва да бъде прост заварчик и че би се чувствал неловко да бъде нечий началник. Въпреки че бе на най-ниското ниво в йерархията на завода, всички познаваха Джо и бяха единодушни, че той бе най-важният човек в цялото предприятие.
Мениджърът ни уверяваше, че ако разполагал с още пет души като Джо, фирмата му би излязла начело в бранша. Колегите му казваха, че ако Джо напуснеше, по-добре на мига да закрият предприятието.
Причината за репутацията на Джо беше проста: той очевидно бе овладял всяка фаза от производството и беше способен при необходимост да заеме

181 мястото на всекиго. Освен това бе в състояние да поправи всяка повреда, било по огромните механични кранове или в миниатюрните електронни монитори. Но най-удивително за останалите беше не фактът, че Джо може да се справя с всичките тези задачи, а че му доставяше наслада, когато го викаха да ги върши. Попитахме го как се беше научил да се оправя със сложните двигатели и цялото оборудване, без да е преминал през каквото и да било формално обучение, и Джо ни даде обезоръжаващ отговор. От детството си бил запленен от всякакви машинарии. Особено го привличали уредите, които не работели както трябва: „Когато тостерът на майка ми например се повредеше, аз си задавах въпроса: „Ако аз бях този повреден тостер, какво щеше да не е наред с мен?“. После разглобявал тостера, откривал повредата и я отстранявал. Оттогава Джо използвал този метод на емпатично идентифициране, за да трупа знания и да поправя все по-сложни машинни системи. Магията на откривателството никога не го бе напускала; дори в онзи момент, на прага на пенсионирането, той всеки ден се наслаж- даваше на работата си.
Джо не беше работохолик, чието самочувствие изцяло зависи от предизвикателствата в завода. Онова, което правеше у дома, беше може би дори по-забележително от трансформацията на рутинната работа в комплексна, пораждаща поток активност. Джо и съпругата му обитаваха скромна едноетажна къща в покрайнините на града. С годините те купили свободните парцели от двете ѝ страни. На тях Джо създал терасовидна скална градина с множество пътечки и стотици цветя и храсти. Докато инсталирал подземните разпръсквани за напояване, на Джо му хрумнала идея: ами ако успеел да ги накара да правят дъга? За целта потърсил накрайници, които правят достатъчно фина мъгла, но не открил такива, които да го удовлетворяват; затова си ги направил сам на струга в мазето. И ето че след работа вече можел да седне на задната веранда и с натискането на един прекъсвач да активира дузина разпръсквани, които да образуват също толкова на брой малки дъги.
Но имало един проблем с малката райска градина на Джо. Тъй като работел през повечето дни от седмицата, по времето, когато се прибирал у дома, слънцето обикновено вече клоняло към залез и светлината му не била достатъчна, за да насити водните пръски с цветове. Затова Джо отново запретнал ръкави и изнамерил възхитително решение. Открил прожектори, чиято светлина съдържала достатъчно от слънчевия спектър, и ги монтирал дискретно около разпръскваните. Вече бил наистина готов. Дори посред нощ просто с натискане на два прекъсвача той можел да обгради дома си със струи вода, светлина и цвят.
Джо е рядък пример за това какво означава да притежаваш „автотелна личност“, или способността да си създаваш потокови преживявания дори в

182 най-безинтересна среда – почти нечовешко работно място, буренясали градски покрайнини. В целия завод Джо като че ли беше единственият, който притежаваше прозорливостта да съзира предизвикателните възможности за действие. Останалите заварчици, които интервюирахме, възприемаха работата си като бреме, което нетърпеливо захвърляха всяка вечер с края на работното време и се запътваха към кръчмите, стратегически разположени на всяка трета пресечка около фабриката, за да прогонят там теготата на деня с бира и дружески смях. После се прибираха у дома, където следваха още бира пред телевизора, кратко спречкване със съпругата, и денят – във всяко отношение неразличим от предходния – приключваше.
Някой би могъл да възрази, че да се препоръчва начинът на живот на Джо пред този на неговите колеги е проява на „елитизъм“. В края на краищата работниците в кръчмата се забавляват и кой би доказал, че да се блъскаш да правиш дъги в задния си двор е по-добър начин да се прекарва времето? Тази критична забележка, разбира се, би била основателна според принципите на културния релативизъм. Но когато човек е проумял, че насладата зависи от нарастващата комплексност, вече е невъзможно да приеме подобен радикален релативизъм сериозно. Качеството на преживяването на хора, които подобно на Джо си играят с възможностите в своята среда и ги трансформират, е несъмнено по-високо от качеството на преживяването на хора, които са се примирили с живота в рамките на безинтересната реалност, която са убедени, че не могат да променят.
Схващането, че работата, вършена като потокова дейност, е най-добрият начин за реализиране на човешкия потенциал, в миналото е било много често излагано от различни религиозни и философски системи. За хората, пропити със средновековния християнски светоглед, имало смисъл в твърдението, че беленето на картофи е също толкова важно, колкото построяването на катедрала, при положение че и двете се вършат за прослава на Бог. За Карл
Маркс мъжете и жените изграждали същността си посредством продуктивни дейности; няма „човешка природа“, твърдял той, извън онова, което създаваме посредством работата. Трудът трансформира не само средата, изграждайки мостове над реките и култивирайки безплодните равнини; той преобразява трудещия се от подвластно на инстинктите животно в съзнателна, целенасочена, сръчна личност.
Един от най-интересните примери за това как мислителите от по-ранни времена виждали феномена поток е понятието Ю, споменато преди около две хиляди и триста години в трудовете на даоисткия учен Джуандзъ. Ю е синоним на правилно следване на пътя, или Дао; на английски език то е превеждано като „странстване“; „ходене, без да се докосва земята“; или като
„ плуване“, „летене“ и „леене като поток“. Джуандзъ вярвал, че правилният начин да се живее бил Ю – без мисъл за външни награди, спонтанно, с пълна

183 отдаденост – накратко, изцяло автотелно.
Като пример как се живее според Ю – или как се пребивава в поток – във вътрешните глави на своя трактат, достигнал до нас с името на автора си като заглавие, Джуандзъ разказва една притча за смирения работник. Герой в нея е Дин, готвач, чиято задача е да разфасова месото в двора на владетеля
Уенхуей. Учениците в Хонконг и Тайван и днес трябва да учат наизуст описаната от Джуандзъ сцена: „Готвачът Дин разфасовал заклан вол за господаря Уенхуей. Замахне с ръка, натисне с рамо, подпре с коляно, удари с крак и ето: цап! пляс! Проблясващият нож сякаш танцува във въздуха – ту в такт с мелодията „Черничева горичка“, ту в ритъма на песента Дзиншоу“
153
Владетелят Уенхуей бил поразен от умението на готвача да постига поток
(или Ю) в работата си и похвалил майсторството на Дин. Но Дин отрекъл, че е въпрос на майсторство: „Вашият слуга обича Пътя, а той е по-високо от обикновеното майсторство“. После разказал как постигнал своята изкусност в занаята – произтичаща от особен род мистично, интуитивно познание на анатомията на животното, което му позволявало да разфасова трупа със сякаш механична лекота: „престанах да възприемам със сетивата си и позволявам в мен да се изяви духовното желание“.
Обяснението на Дин първоначално може да породи впечатлението, че Ю и поток са резултат от различни процеси. Всъщност някои критици откроиха разликите: докато поток е резултат от съзнателното усилие за овладяване на предизвикателствата, Ю възниква, когато индивидът се откаже от нарочното въздействие. В този ред на мисли те виждат в поток пример за „западния“ стремеж към оптимално преживяване (за който е характерно преодоляването на предизвикателствата посредством умения), докато Ю е пример за
„източния“ подход, при който изцяло се пренебрегват обективните условия в полза на духовната игра и надмогването на реалността.
154
Но как може човек да постигне това трансцендентно преживяване и тази игривост на духа? В същата притча Джуандзъ предлага ценен отговор на този въпрос, прозрение, пораждащо диаметрално противоположни тълкувания.
Ето какво четем в превода на Уотсън: „Обаче винаги когато пристъпвам към трудно място, виждам къде ще ми е трудно и съсредоточавам цялото си внимание. Внимателно се вглеждам в това място, движа се бавно и плавно,
153
Преводът на този и следващите цитати от „Джуандзъ" е на Райчо Радулов и
Венедикта Григорова от изданието „Изкуството на войната: древни китайски трактати",
Труд, 2007. – Б. пр.
154
Критиката, че поток е изключително западно състояние, е една от първите, отправени към идеята за поток. За контраст между поток и Ю пръв заговори Sun (1987).
Надявам се, че представените в Csikszentmihalyi & Csikszentmihalyi (1988) предоста- тъчно междукултурни данни ще убедят скептиците, че потоковото преживяване бива описвано по сходен начин в много и най-разнообразни незападни култури.

184 водя ножа старателно и изведнъж трупът се разпада, сякаш буца пръст се разсипва на земята. Тогава вдигам ръка, с доволен вид се оглеждам наоколо, сетне изтривам ножа и го турям на мястото му“.
Някои ранни изследователи са смятали, че този пасаж отразява работните способи на посредствения месар, който не умее да постига Ю. Има съвременни учени, като Уотсън и Греъм, които са убедени, че той описва работните способи на самия Дин. Бъз основа на знанията си за потоковото преживяване, аз съм убеден, че правилен е последният прочит. Той свидетелства, че дори след овладяването на всичките нива в професионалната сръчност (чи) Ю все още зависи от способността за откриване на нови предизвикателства („трудното място“ в последния цитат), както и от развиването на нови умения („съсредоточавам цялото си внимание. Внимателно се вглеждам в това място, движа се бавно и плавно, водя ножа старателно“).
С други думи, мистичните висини на Ю не се постигат посредством някакъв свръхчовешки квантов скок, а просто чрез постепенното съсредоточаване на вниманието върху възможностите за действие в дадената среда. В резултат на това усъвършенстването на уменията с времето се автоматизира дотам, че става сякаш спонтанно, управлявано от неведоми сили. Изпълнението на великия цигулар или откритието на гениалния математик ни се струват също свръхестествени, макар да е възможно да бъдат обяснени с постепенното преодоляване на все по-големи предизвикателства и усъвършенстването на уменията. И ако тази е вярната интерпретация, именно в потоковото преживяване (или Ю) се срещат
Изтокът и Западът, тъй като и в двете култури екстазът произтича от едни и същи извори. Готвачът на владетеля Уенхуей е отличен пример как човек може да постига състояние на поток в най-невероятни условия и в най- баналните ежедневни дейности. Забележително е, че динамиката на пото- ковото преживяване вече е била известна преди повече от двайсет и три века.
И така, ето кое е общото между възрастната селянка от Алпите, заварчика от Южен Чикаго и митичния древнокитайски готвач: занимават се с тежък и непривлекателен труд, който повечето хора биха намерили за отегчителен, еднообразен и безсмислен. Но са трансформирали този труд в комплексно занимание, съзирайки възможност и за действие там, където другите не биха ги съзрели, и отдавайки се безрезервно на заниманието си. В резултат на подобна трансформация Азът укрепва, а в резултат на влаганата психична енергия работата започва да носи наслада все едно е избрана свободно.

185

Изтегляне 2.24 Mb.

Сподели с приятели: