Превел от немски c Веселин Радков, 1979

- Тим Съмърланд, стари ловецо, кой вятър те е довял тук?

-Линкълн, Ейбрахам Линкълн, наистина това сте вие, цял-целеничък!

- Ти, Тим, на "ти" сме, както и по-рано, когато вързахме и пренесохме на сала двадесетимата индианци от форт Гибсън. Ела с мен горе в стаята ми, трябва да ми разкажеш всичко за себе си!

Помислете си само, през времето, когато не се бяхме виждали, този човек беше станал капитан, та дори и юрист, и то без да е посещавал учебно заведение, сам-самичък беше постигнал всичко. Сега имал някаква работа в този край и живеел в хотела, но се канел да отпътува още със следващия параход. Трябваше да съм луд, за да не му разкажа веднага историята на Бети. Той ме изслуша внимателно, без да каже нито дума, само кимна няколко пъти с глава в знак на съгласие, като че ли всичко му беше вече отдавна известно.

- Тим - каза той след като свърших, - попаднал си точно на човека, който ти трябва, и ако искаш, ще получиш децата обратно!

- Ако искам ли? Бих застрелял всеки, който твърди противното!

- Добре, добре! Как е изглеждал мъжът, който ги е взел от парахода?

- Като всички други! Карирани панталони, сиво сако и жълта широкопола шапка, един нос, два крака и...

- И е куцал, куцал е, Тим, нали?

- Бога ми, стюардът е споменал нещо такова, но не е бил много сигурен! Ейбрахам, да не би да познаваш негодника?

- Познавам го малко! Трябва да ти кажа, че съм натоварен със задачата да преследвам един човек, който обикаля из Щатите и никой не може да го залови. Но аз съм по петите му. Струва ми се, че върти добра търговия с крадени деца от тукашната област та чак до Мисури, отнема децата на добрите хорица и ги продава из южните щати, където заплащат тази стока добре. Но ще сложа край на мръсните му гешефти! Ще ми помогнеш ли?

- Аз съм с тебе! Кога започваме?

- Веднага!

- Линкълн, да ме изяде алигатор, ако забравя някога, че...

- Добре, Тим, добре! Аз съм предоставен сам на себе си, понеже управниците на южните щати са настроени враждебно към работи, подобни на моята. Кой знае дали няма да изпадна някога в опасно положение и затова се радвам много, че имам до мен човек, на когото мога да разчитам.

- Чудесно, ще си помагаме, както тогава, когато Канада Бил опита оловото ни.

- Що се отнася до Канада Бил, Тим, трябва да ти кажа, че той се мярка насам твърде често. Казват, че притежавал някъде по Ред Ривър голям участък блатиста земя със значителен брой негри, които биел с камшик за собствено удоволствие. Не е забравил и картите - скоро бил спечелил в Сейнт Луис двадесет хиляди долара. Когато бяхме горе в Арканзас, или съм се излъгал, че онзи човек е Канада Бил, или нашите куршуми не са му били достатъчни, Тим. Ей сега ще се приготвя.

Това беше чудновата среща, повярвайте ми, а на него, на него му се радвах много. Беше станал джентълмен и половина, а не беше трудно да се разбере, че ще отиде и още по-напред. За мое учудване той измъкна от куфара си стари дрехи на трапер и след малко застана пред мен точно в онзи вид, в който го бях видял някога в гората.

- Готов съм. Тим. Не е необходимо да бием барабан за това, кои сме и какво ще правим. Ще изпратим куфара на твоята Бети, нека го пази в знак на това, че скоро ще се върнем.

Един час по-късно се качихме на парахода, избрахме си местенце на палубата, което ни подхождаше като уестмани, и се разположихме, доколкото можехме по-удобно. Пътуването трая четири дни. Не се питах къде ще слезем, не се интересувах и от това, което правеше Линкълн. Знаех, че ще проговори, когато времето за действие наближи. Той оглеждаше внимателно всеки, който се качваше на парахода, но това естествено можех да забележа само аз.

И ето ти на, тъкмо когато бяхме в околността на Геймсити, една лодка докара на борда мъж с две деца. Още от пръв поглед се виждаше, че децата имаха негърска кръв в жилите си. Изглежда, че се страхуваха много от него; той ги отведе в едно скрито ъгълче и те не се показаха повече оттам. Ейбрахам каза тихо:

- Това е нашият човек!

Наистина непознатият накуцваше малко, но облеклото му не отговаряше на описаното. Той остана на парахода до вечерта, след което заедно с децата се качи в една лодка, която, изглежда, го беше чакала посред реката.

- Дявол! - каза Линкълн. - Взел е предпазни мерки и може лесно да ни избяга. Но да видим какво може да се направи.

Той отиде при капитана и поговори с него. След кратко време бе спусната лодка във водата и ние се качихме в нея. Подкарана от шестима гребци, тя полетя в мъглата, която бе погълнала вече другата лодка. Гребците гребяха усърдно, тъй като им предстоеше да догонват парахода. Скоро слязохме на брега на такова място, където водите на реката се врязваха по-навътре в сушата, и по този начин останахме по петите на преследваните. Пътеката водеше към някаква плантация, разположена близо до реката. Когато човекът достигна лагера, в който живееха негрите, изсвири с уста. Появи се някакъв тип с камшик в ръка. Беше един от надзирателите.

- Водя ти още две. Дай им да ядат и ги пусни да си играят с другите, за да не реват. Ако не вземат от дума, понашари им гърбовете с камшика си!

Нашият непознат се запъти към жилищната постройка. Ние също се приближихме към нея, но за да не ни забележат, трябваше да позаобиколим. На верандата нямаше никой. В гостната стая - също. Но в отворения прозорец на приземния етаж блещукаше светлина. Промъкнахме се до него. До една маса седяха трима мъже. Новодошлият беше между тях. Единият от другите двама беше може би плантаторът, а третият, Бога ми, третият беше Канада Бил, самият той и никой друг!

- Колко получихте днес, Уилмърс - попита току-що той.

- Две. Но не беше лесна работа, помъчихме се почти като с онези четирите, които ви докарах от Виксбърг. Умириха ли се вече?

- Не берете грижа. Гладът и камшикът вършат своето. Утре тръгваме към Ред Ривър. Ако и тези двете са ми по вкуса, ще ги купя и ще ги взема със себе си.

Линкълн ме издърпа в един тъмен ъгъл.

- Тим, разбра ли всичко?

- Горе-долу.

- Този наистина е Канада Бил. Куршумите ни не са го пратили на оня свят. Сигурно индианците са го излекували с техните билки. Тим, сега се нуждая от помощта ти!

- Готов съм!

- Имам заповед за арестуване, но тя едва ли ще ни помогне много.

- Възможно е. За Бил ли се отнася?

- Не, за онзи, който се нарича Уилмърс. Той отвлича деца на мулати и после ги продава. Складът на стоката му е тук, при този плантатор, който се казва Тани. Бил е дошъл, за да купува. Децата на твоята Бети са негови и се намират все още тук. Но как ли ще ги освободим? Доброволно няма да ни ги дадат! Помощ и подкрепа също няма откъде да очакваме...

- Хмм, а какво би станало, ако опитаме и без чужда помощ, Ейбрахам? Имам дяволски хубава пушка, а и останалото не е за изхвърляне!

- Аз също мислих по този въпрос и що се отнася до мене, готов съм - нямаме друг изход. Но ако не успеем, загубени сме и затова искам да те...

- Сайлънс, стари адвокате! Аз съм "за" и точка по въпроса. Бети трябва да получи децата си! Не се страхувам от тези роботърговци!

- Тогава нека бъде както казваш! Положително още никой не е виждал подобно нещо, но до зазоряване ще бъдем господари на плантацията. Сутринта в осем часа параходът ще мине оттук. Успях да науча, че капитанът е немец и се казва Халер. Можем да му се доверим. Той е честен човек и не понася робството. И така, взимай пушката и тръгвай!

Минахме безпрепятствено през верандата и гостната стая;

само една врата ни делеше сега от тримата господа. Линкълн я отвори със силен ритник.

- Гуд ивнинг, мешърс! - поздрави той, приближи се до прозореца, затвори го и спусна жалузите. Аз затръшнах вратата моментално и застанах пред нея, вдигнах пушката си и я насочих към тях. И тримата скочиха на крака, но от изненада стояха като онемели.

- Сядайте, ще ви правя компания! - С револвер в ръка Ейбрахам притегли люлеещия се стол до себе си и се настани в него.

- По дяволите, мастър, какво търсите тук? - попита Канада Бил. Неговото самообладание се беше възвърнало най-бързо и той посегна към колана си.

- Остави револвера на мира, Бил! Давам ти честната си дума, че ще ти счупя ръката, ако не я махнеш моментално оттам! Бил се подчини. Разбра, че Линкълн не се шегува.

- Интересуваш се какво търся тук, нали? Хмм, а пък аз съм любопитен да узная как ти. Бил, можа да се оправиш, след като куршумът ми те просна на земята при форт Гибсън. Моят сал и торбата си заслужаваха може би двата изстрела, с които искаше да ни пратиш и двамата на онзи свят. Виждаш, че имам да оправям малка сметчица с тебе!

- Cheer up, най-сетне сте ми в ръцете! - извика Бил злорадо. - Сега ще отговаряте за...

- Добре де! Сядай, Бил, че ме сърби ръката! И така, ти си призна...

- Признал ли съм? Нищо не съм признавал, не знам дори за какво става дума. Знам само, че сте проклет детектив, с когото ще си разчистя сметките ей сега!

- Не съм никакъв детектив, поне що се отнася до тебе. Бил, а сметките помежду ни ще ги разчистя аз, и то когато пожелая. Ние сме тук по-скоро по частна работа. И така, господа, слушайте: този човек до вратата ще ви вземе оръжията; ще стоите съвсем спокойно, защото веднага ще застрелям първия от вас, който опита да се съпротивлява!

- Аз имам най-напред думата тук! - обади се Тани едва сега, тъй като до този момент не беше успял да продума от смайване. - Тук аз съм господарят. Онзи, който ме напада, е разбойник и ще бъде задържан. Ще извикам моите хора!

- Дори ще ви помолим да сторите това, само че после. Тим Съмърланд, започвай! Покажи им ножа си!

И тримата бяха така респектирани, че се подчиниха безропотно. Само Бил и Уилмърс имаха у себе си оръжия. Бил имаше нож, а другият - нож и револвер. Взех ги и се върнах при вратата.

- Така, това беше нещо като увод - усмихна се Линкълн. -А сега идва най-важното: на всеки от вас по ред ще кажа това, което искам да му казвам. Останалите ще мълчат, иначе куршумите ни ще вземат участие в разговора! Мистър Уилмърс, познавам се с вас. Всъщност вие се казвате Джоунс Форбиш и ще ме придружавате няколко дни!

Човекът пребледня.

- Не е вярно, това е лъжа! Казвам се...

- Мълчете, с вас свърших! Ако проговорите още една дума, изгубен сте! Банката на Съединените щати отново ще види своя чиновник, който така бързо успя да изчезне. А сега, Бил, ти си на ред. Ще ти задам един въпрос; ще ми отговориш с "да" или "не". Ако кажеш само дума повече или ако не отговориш до една минута, ще стрелям. Казвам се Линкълн, Ейбрахам Линкълн. Запомни това име!

- Какво искате от мен?

- Ще ми предадеш ли доброволно откраднатите деца, които си купил от Форбиш, ако ти обещая да не споменавам форт Гибсън?

- Да - чу се гласът му след кратко колебание, - да, ако...

- Млък или ще стрелям! Не се шегувам. Ако парите са все още у Форбиш, ще си ги получиш обратно. А сега е ваш ред, достопочтени мистър Тани. Ще ми казвате само истината. Ако се подчинявате, няма да ви се случи нищо лошо. Във вашата къща ли живеят тези двамата?

-Да.

-Да.

Положението ми съвсем не беше леко и ми се стори, че отсъствието на Ейбрахам продължи доста дълго време. Завърна се сам. Доказателствата, които бяха намерили в стаята на чиновника и красноречието на Линкълн, бяха цяло щастие за нас. Плантаторът беше обещал да не се бърка в работите ни, ако го оставим на мира, и Линкълн се беше показал достатъчно умен да му гласува доверие.

На сутринта напуснахме плантацията с окования Форбиш и с повече от една дузина деца. Този щастлив изход се дължеше единствено на изключителната личност на Линкълн. Капитан Халер ни взе на парахода си и скоро благополучно пристигнахме във Виксбърг. Можете да си представите радостта на Бети, когато видя децата си. Другите деца изпратихме веднага при родителите им. Аз останах във Виксбърг - и, е, историята с Финк Паншлоу, когото Бети беше обичала повече от мен, е забравена. Сега тя си има друг мъж и той е по-добър от първия защото се казва Тим Съмърланд.

Линкълн продължи със своя банков чиновник на изток. Когато си седя в къщи и си мисля за него, струва ми се, че винаги чувам думите му: "Ти, Тим, на "ти" сме, както и по-рано...

Да, той беше истински човек, селфмейдмен, какъвто няма да намерите никъде по земята. Беше твърд, решителен и жилав като хикория1, а същевременно имаше меко и добро сърце като... като... е, като Тим Съмърланд.
3

ПОДПАЛВАЧ

- Знаете ли, джентълмени, какво означава за прерийния ловец бързият, добър и издръжлив кон? Лишете въздухоплавателя от неговия балон, а моряка от неговия кораб и двамата престават да бъдат това, което са. Също така и прерийният ловец е немислим без коня си. А каква огромна разлика има между различните кораби и различните коне! Pshaw, няма да ви държа реч, но щом ви кажа, че дълги години наред съм имал един от най-добрите коне на широките прерии между крачолите на кожените си панталони, можете да си представите какво имам предвид. Грижил съм се за него като за самия себе си, дори и по-добре. Един другиму сме спасявали живота си не веднъж и не два пъти и когато той най-накрая падна под куршума на един негодник, аз го погребах, като поставих при него и скалпа на убиеца му, какъвто е обичаят при уестманите.

И от кого съм го получил, ще попитате вие? От кого другиго, освен от Черната пантера при Смоки Хил! Намираше се между другите коне, които пленихме, на гърба му имаше кожа от черна пантера, а в гривата му бяха вплетени орлови пера, явно доказателство, че животното е било собственост на някой вожд. Възседнах го и забелязах, че имаше най-добрата индианска дресировка, която бях срещал дотогава. Ето защо не ми се разделяше вече с него и го взех със себе си. И той показа такива качества, че цял свят започна да ми завижда за "Ероу"1, както кръстих жребеца си.

Ходих в Тексас, няколко години скитах из Ню Мексико, Колорадо и Небраска, стигнах дори до Дакота, за да се посчепкам със сиусите, от които дори и най-хитрият трапер има какво да научи.

Там се срещнах с неколцина ловци недалече край Блек Хилс и от тях чух много радостна новина. Една вечер се бяхме разположили около огъня и печахме сочно парче месо от бизонско филе, разговаряхме за туй-онуй и един от мъжете каза:

- Знаете ли онова плато, което от Янктън на Мисури се простира отдясно на реката право на север, а после се спуска стръмно към земите край Хъдзъновия залив? Наричат го Coteau du Missouri2.

- Как да не знаем "хълмовете"? Вярно е, никой не рискува с особена охота да се изкачва из тъмните и стръмни пропасти и клисури, където е царството на червенокожи, мечки и рисове и където няма никакъв друг дивеч за лов освен някой нещастен скунк3 или някоя дива котка, от която нямаш никаква полза.

- И въпреки това бях горе и открих нещо, което нямаше и през ум да ми мине да търся там, а именно едно от най-хубавите поселища, каквито може да има в Съединените щати.

- Как? Там горе? На това плато?

- Да, там горе. Как се е появило, не ме засяга, но останах в него три дни и намерих такова гостоприемство, каквото рядко се среща. Грижиха се за мене, като че ли бях самият президент.

- Та как се казваше този гостоприемен човек?

- Гай Уилмърс. Името е странно, нали? Но самият човек е красив мулат, красив като картина. А жена му, която той наричаше Бети, е родена отвъд океана, в Германия. Нейният баща, някой си мастър Хамър, живял долу в Арканзас и много патил. Бандити убили дъщеря му и...

Аз скочих.

- Гай Уилмърс?... Мулат?... Фред Хамър - нали Фред е било името на този човек?

- Да, Фред Хамър, имаше висока широкоплещеста фигура и снежнобяла коса и брада. Но какво ви е? Да не би да познавате тези хора?

- Дали ги познавам ли? По-добре, отколкото всички тук, взети заедно! С Фред Хамър бяхме съседи, а Мери, по-голямата му дъщеря, беше моя годеница. Отвлякоха я бандити, а докато преследвахме бандата, тя беше убита заедно с моя баща от Канада Бил.

- Вярно е, вярно е! Тогава вие сте Тим Съмърланд, за когото Уилмърс ми е разказвал толкова хубави неща!

- Да, аз съм! След онези събития скитах из прериите, а когато се върнах, заварих на това място непознати хора.

- Фред Хамър продал земите си изгодно и по-късно отворил магазин в Сейнт Луис. Гай Уилмърс пътувал по негови сделки и така веднъж се намерил на платото, където се установил да живее. Постепенно роднините му го последвали. Към тях се присъединили и техни приятели и така възникнало поселището. Трябва да ги посетите, мастър Съмърланд, сигурно ще ви се зарадват страшно много, уверявам ви!

- Zounds, да ме опекат на шиш като това парче бизонско филе, ако още утре рано сутринта не тръгна на път! Блек Хилс ми омръзнаха и ми се иска да се изкача малко при индианците, рисовете и мечките.

- Но преди това трябва да ни разкажете историята на онези бандити. Казват, че Канада Бил се появил скоро в Де Мойн и спечелил дванадесет хиляди долара на "Three cards monte"1. Тази игра е направо ужасна и ми се струва, че е много по-опасна от обикновената monte, която се играе в Мексико и някои други места.

- Тази игра ми е струвала много повече от цяла планина сребърни долари. А каква беше онази история, е, добре, ще я чуете!

Разказах им какво бях преживял, след което се завихме в одеялата си, поставихме първите постове и затворихме очи.

Но не можах да намеря спокойствие. В главата ми кръжаха образите на Фред Хамър, Бети и Гай Уилмърс; старите спомени се бяха възкресили наново и когато най-сетне успях за малко да задремя, сънувах далечния Арканзас, двете малки ферми, сънувах майка си, баща си и Мери, която се появи пред мене в цялата си красота и доброта, както я помнех оттогава. И Канада Бил не липсваше, опитваше се да ме удуши и когато ме сграбчи, аз се събудих.

- Тим Съмърланд, последният пост е твой. Време е, както ми се струва!

Старият трапер ме беше хванал за ръката. Но, казвам ви, какво ли не бих дал, ако можеше човекът пред мен да е наистина Уилям Джоунс!

Нарочно бях пожелал да стоя последен на пост, за да мога рано сутринта да бъда готов да тръгна веднага на път. Когато времето ми изтече и събудих хората, разпитах трапера за пътя, по който трябваше да тръгна.

- Ще яздиш все направо на изток в посока на Мисури и там, където Грийн Форк се влива в нея, ще я прехвърлиш и ще тръгнеш по десния й бряг нагоре срещу течението. Платото преминава във високи предпланини, които изглеждат като великански амвони и могат лесно да се преброят, и граничат с долината на реката. Ще започнеш да се изкачваш между четвъртия и петия "амвон" и за два дена ще пресечеш простиращата се на север девствена гора, по-нататък следва широка прерия, покрита с бизонова трева, по която ще продължиш в същата посока, това ще трае може би четири дни, накрая ще стигнеш до малка рекичка, на чийто бряг живее Уилмърс.

- Какви индианци обитават местността?

- Сиуси, най-много са от племето оглала. Най-войнственото, което познавам. Но те достигат до там само по време на пролетно-есенното преселение на бизоните. Сега е средата на лятото и може би не те застрашава опасност от тяхна страна. Сигурно са се оттеглили между Плейт Ривър и Ниобрара.

- Благодаря и ако някога се срещнем пак, ще ви разкажа нещо за това посещение.

- Добре! Поздрави онези добри хорица, на които пожелавам щастие от цялото си сърце!

Сбогувах се с групата трапери, метнах се на Ероу и тръгнах на изток. Човекът ме беше упътил правилно. При Грийн Форк преплувах Мисури и забелязах отделните високи планински масиви, между които дълбоко изсечени каменисти клисури извеждаха нагоре. След като оставих четвъртия великан зад гърба си, завих надясно. Клисурата беше така осеяна с паднали скални късове, дребни камъни и полуизгнили повалени дървета, оплетени от какви ли не виещи се растения, че напредвах страшно трудно с коня си и трябва да благодаря на добрия си томахок, с който се наложи да си проправям пътя, та в крайна сметка можах да достигна високо разположената равнина.

Намерих се сред прекрасна девствена гора, в която нямаше и следа от ниска растителност, така че можех бързо да се придвижвам. С моя славен Ероу прекосих гората за по-малко от три дни, но преди да навляза в прерията, спрях, за да се запася с месо. Нямах представа дали в саваната щях да намеря някакъв дивеч.

След като свърших тази работа, отправих се бодро на север. Първият и вторият ден преминаха без особени приключения. На третото утро, малко след като се бях отвил от одеялото и се канех да оседлая Ероу, забелязах в далечината един ездач, който се движеше по следите ми.

Кой ли можеше да е този човек, който имаше причини да прекосява тази толкова отдалечена савана? Повече от стар навик, отколкото от необходима предпазливост, разхлабих ножа и револвера си и го зачаках на седлото. Бях готов на всичко.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-добре можех да различа подробностите във високата му фигура. Той яздеше някакъв много дългокрак кон с изключително голяма глава, но затова пък опашката му беше толкова по-оскъдна -по нея се мъдреха само няколко косъма. Обаче това животно имаше такава крачка, която предизвикваше уважение. Главата на човека беше покрита с филцова шапка с необикновено широка периферия. Тялото му бе облечено в кожен елек, чиято обикновена кройка не затрудняваше движенията му, а на краката си носеше големи ботуши с обърнати кончови, които сега бяха изтеглени догоре. През рамото му висеше двуцевна карабина, а на пояса му се виждаха торбички за барут, куршуми, както и револвер и закривен ловджийски нож. Освен това имаше закрепени и два странни предмета, които по-късно се оказаха белезници.

Не можех да разгледам лицето му поради голямата периферия на шапката. Оставих го да се приближи на по-малко от изстрел и вдигнах карабината си.

- Стоп, мастър! Какво търсите в тази местност?

Той спря коня си и се засмя.

- Heigh-day, това е хубав номер! Тим Съмърланд, миеща мечко, да не би да искаш да ме застреляш?

- Дявол да го вземе, този глас ми е познат - отвърнах аз, като свалих карабината си, - но тази проклета шапка ми пречи. Ейбрахам Линкълн, наистина ли си ти, яхнал такъв козел рано сутринта?

- Аз съм, разбира се, ако нямаш нищо против. Мога ли да се приближа?

- Ела и ми кажи какво правиш тук!

- Първо трябва да знам какво те е довело с коня ти в този красив край!

- Търся един мой познат.

- Познат ли? Кой е той?

- Отгатни!

- А-а, може би Гай Уилмърс, който живее ей там пред нас, недалеч от тук, на брега на реката?

- Ха, ти познаваш ли го?

- Лично не го познавам, но ти ми спомена в Смоки Хил името на зетя на Фред Хамър.

- Значи си знаел, че Фред Хамър се е преселил в Coteau du Missouri?

- Не. Знам, че тук живее някой си Фред Хамър. Но започнах да подозирам, че това е нашият Фред Хамър, едва когато спомена за твоя познат - понеже тогава се сетих и за името Гай Уилмърс.

- Well, при тях отивам. А ти?

- И аз.

- Какво?... И ти ли? Какво ще търсиш там?

- Хмм, за най-свестния човек между Нова Шотландия1 и Калифорния.

- Това е един доста излишен отговор. Имам предвид професията.

- Задавай тези гатанки на когото щеш, само не на мене!

- А не виждаш ли нещо по мене, което не е обичайно за облеклото и снаряжението на траперите?

- Да, белезниците. Струва ми се, че си станал полицай!

- Не точно това. Но ако нямаш нищо против, можеш да ме смяташ за лойър1, чието име не е вече неизвестно. Ти ме срещна в стария Канзъс с кодекса в ръка, когато държах реч; това беше моят университет и ето, виж, не съм го посещавал напразно! Още през 1836 година се установих в Спрингфийлд като адвокат.