Превел от немски c Веселин Радков, 1979

- Уф! - ще направя, каквото ми казваш, но тежко ви, ако думите ти се окажат лъжливи! Към вас ще бъдат насочени два пъти по сто пушки, докато се завърна.

Той слезе от коня си и се отправи по следата. Беше твърде смел и горд, за да вземе още хора със себе си. Но неговите индианци държаха пушките си така, че ние удобно надничахме в дулата им. Разбира се, че не бяхме никак загрижени, защото изходът от цялата работа ни беше предварително известен. Изминаха двадесетина минути. Вождът се върна. Един знак от него беше достатъчен и индианците прибраха пушките си. Той се приближи към нас с думите:

- Моите братя имат право, нека бъде мир! Считахме Винету и Олд Четърхенд за наши врагове, но те доказаха, че са наши братя. Рискували са живота си за моята жена и моите синове. Ще изпушим заедно лулата на мира.

- Само че не сега, а по-късно - прекъснах го аз, - защото сиу-оглаласите могат да се появят всеки миг. Не трябва да ви виждат тук. Нека воините ти се скрият в гората; тогава победата ти е сигурна.

- Уф! Ти мислиш, че ще се върнат?

- Да. Бъди разумен и последвай съвета ми! Индианците се оттеглиха заедно с конете си в гората, а ние отидохме с него при жена му, към която той се отнасяше с много голямо уважение. Зарадвана от това, че го вижда при себе си и че не й отправя никакви упреци, скоро жената се почувства значително по-добре и болките й почти изчезнаха. Като научи, че предстои кървава битка, тя замоли мъжа си да не допусне това кръвопролитие, а да се задоволи, че е предотвратил нападението над собствения си лагер. Разбира се, че Винету и аз я подкрепихме в нейните усилия. Изложихме му всички доводи, които говореха в полза на нашите миролюбиви намерения и скоро успяхме да го склоним. Той се задоволи с Фолдър, за когото смъртното наказание бе неизбежно, както и с важното за него обстоятелство, че синовете му се бяха сдобили със скалпове и това ги нареждаше между воините, въпреки тяхната младост.

Когато Танчан Хонска разбра, че няма да умре на кола на мъчението и че е свободен, отначало съвсем не можеше да повярва. Той знаеше, колко упсароки са скрити зад дърветата, познаваше качествата на моята карабина "Хенри" и на Сребърната пушка на Винету. Въпреки всичко ние се отказвахме от сигурна плячка. Това надхвърляше неговите разбирания, но затова пък с толкова по-голяма готовност се съгласи да убеди воините си да се оттеглят веднага от тази местност.

И ето че току-що се бяхме разбрали с него и сиусите се появиха на другия край на прерията. Не им попречихме да се приближат значително до нас. Тогава Дългото Тяло се отправи към тях. Те се стъписаха и спряха. Когато той стигна до тях, те образуваха около него кръг. Изглежда, че не бяха очаквали да чуят това, което им съобщи. Видяхме, че всички се развълнуваха и възбудиха.

- Не могат да се примирят с новото политическо положение - изсмя се Дик. - Изглежда Дългото Тяло няма дар слово. Пит, струва ми се, че трябваше да изпратим тебе. Не си ли на това мнение, старий Куне?

- Стига плоски вицове - отвърна Дългият. - Знаеш много добре, че не съм добър оратор.

- Дали си добър оратор или не, ми е все едно; но известно е, че за най-добри оратори минават онези, които не обелват нито дума.

Изглежда, че индианците се бяха вече успокоили. Танчан Хонска се приближи към нас и ни съобщи:

- Моите воини не биха се съгласили с това решение, ако упсароките бяха сами. Но понеже познават омагьосаната пушка на Олд Четърхенд, решиха да тръгнат веднага и да не се връщат повече. Мога ли да си взема коня?

- Да - кимна Уамдушка Сапа. - Но знай, че ще изпратя след вас съгледвачи, които ще ви наблюдават. Ако разбера от тях, че не сте удържали на думата си, ще събера над пет пъти по сто воини и ще ви унищожа.

Сиусът направи едно движение, което можеше да означава както съгласие, така също и подигравка и се отправи към коня си. Скоро след това го видяхме да изчезва с воините си зад гората.

Никой не беше така смаян от това развитие на нещата, както Фолдър. Той се беше надявал, че ще се стигне до битка, която ще му върне свободата. Щом научи, че няма на какво повече да разчита и че смъртта му на кола на мъчението е вече решена, той ме извика при себе си и ми каза:

- Сър, не можете да допуснете тези червенокожи да убият без всякакво право един бял, един християнин!

- Християнин ли? Я по-добре не произнасяй тази дума! Нима постъпи християнски, като злоупотреби с храната и облеклото на хиляди гладуващи и мръзнещи индианци? А когато те протестираха срещу тази потресаваща измама, ти нареди просто да ги надупчат с куршуми. Какво ли представляваше краткотрайният затвор за тези престъпления?! Абсолютно нищо! После Уамдушка С а па ти подари живота, на тебе, конекрадеца, а ударите които си получил, са били само милост. Няма какво да говорим повече. Един толкова кръвожаден, безчувствен и безсъвестен престъпник като тебе не може да очаква снизхождение.

След тези мои думи от устата му изригнаха такива ругатни и клетви, че ме побиха тръпки и изпитах отвращение. Обърнах му гръб и го предоставих на съдбата му.

Ако преди, когато бяхме сами, можех да се грижа за жената без страх, че бих могъл да увредя воинската си чест, сега вече положението беше друго. Сега тя не беше вече под наша закрила и можех да изразя съчувствието си към нея само като попитах за състоянието й. Вождът ми отговори:

- Сега лежи спокойно и спи. Сигурен съм, че скоро ще оздравее; ние познаваме растителни сокове, които прогонват от тялото змийската отрова заедно с лошите й последици. Щом стигнем нашите вигвами, моят бял брат ще я види пак пъргава като антилопа.

- Искаш да кажеш, че ще дойдем заедно с вас?

- Уф! А нима няма да дойдете? Това би било позор за доброто име на упсароките. Нима трябва другите да кажат, че Винету и Олд Четърхенд презират нашето гостоприемство?

Той имаше право и когато попитах апача, Винету се съгласи веднага да изпълним желанието на вожда. Лулата на мира бе изпушена най-тържествено. По-малко тържествено беше погребването на двамата сиуси. За гроб им послужи ямата, където трябваше да умрат и изгният техните жертви. После всички се приготвиха за тръгване. Завръщането трябваше да се ускори заради болната. За нея направихме носилка и я завързахме за два коня. Когато тръгвахме, веселият Хамердул каза на дългия си приятел:

- Вчера по обед все още полагахме всички усилия да не бъдем забелязани нито от упсароките, нито от сиу-оглаласите, а днес...? Едните пратихме в запаса без всякакво насилие, а с другите станахме толкова големи приятели, че сега тръгваме с тях, за да се запознаем с готварското им изкуство. Така се менят времената! Какво ще кажеш за това, Пит Холбърз, старий Куне?

- Нищо няма да кажа, а само ще се запознавам - отвърна Дългият. - Говоренето е сребро, а яденето е злато!

- Дали са сребро или злато, ми е все едно. И двете ми харесват.

Когато стигнахме до вигвамите на упсароките, те направиха всичко възможно, за да ни докажат, че намеренията им след изпушването на лулата на мира са напълно честни. Единственото събитие, в което не взехме участие, беше ликвидирането на Фолдър на кола на мъчението. Един от най-големите врагове на индианците заплати за престъпните си дела.

След няколко дни Уйноринча Ота можеше вече да излиза от палатката си, а след седмица бе вече напълно здрава. Индианците бяха одрали кожите на трите змии които беше удушила. Жената на вожда искаше да си ги запази като спомен за онази страшна нощ.

Когато след години посетих отново упсароките, забелязах, че тя беше вплела кожите на трите змии като украшение в дългите си коси. И днес още, след толкова дълго време, когато някъде стане дума за майчината любов, аз си спомням за Уйноринча Ота, индианката от племето на упсароките.

* * *

Тези острови се разделят от широк проток на две групи: Уиндуърдз и Лиуърдз. Към първата група спадат Таити или Отаеити, който е най-значителният остров на архипелага, Маитеа, наричан още и Оснабрук, както и Аймео или Моереа. Към групата Лиуърдз се числят Хуаине, Райатеа, Таха, Борабора и Мауруа или Маупити.

Цялата островна група е от вулканичен произход, но малките почти микроскопични "морски строители", животинките прилични на растения, по-липите, работят непрекъснато над тяхното разрастване; те обграждат всеки остров с острите разклонени коралови образувания, по които може да се задържи почва; така те правят корабоплаването между островите особено опасно.

Земята на тези острови е изключително богата и плодородна. Планините са покрити с гъсти гори, а равнините по крайбрежията се напояват добре от потоци и реки, така че растителността е извънредно пищна и предлага в изобилие захарна тръстика и бамбук, хлебни дървета, палми, банани, писанг1, чинари, батати, зърнени култури, сладки корени и други южни плодове.

Жителите са от малайско-полинезийски произход с тъмно-меден цвят на кожата. Често жените са малко по-светли. Всички островитяни са стройни и добре сложени, общителни, гостоприемни и добродушни. Живеят в моногамия, налагат на жените си известни ограничения, страстно обичат музиката, танците и фехтоването.

Обитателите на Дружествените острови са изповядвали първоначално политеистична религия, при която принасянето на човешки жертви не е било нещо необикновено. Техните жреци, които са били едновременно лекари и гадатели,са имали невероятно силно влияние върху тях; обаче още в края на 18 век основаните от англичаните мисионерства започнали борба срещу това влияние. По-късно и Франция изпратила свои мисионери, за да спасят "нещастните езичници", които водели съвършено задоволен и щастлив живот от вечното проклятие и да ги спечелят за царството небесно,така че някогашните езичници са превърнати понастоящем в християни; дали това е станало за тяхно добро или не, е въпрос, на който ревностните привърженици на християнството предпочитат да не отговарят.

Цивилизацията си има своя варваризъм, светлината - своята сянка, любовта - своя егоизъм, и от мястото на вечното блаженство може да се надникне в пъкъла - както ни учи притчата за сиромаха и Лазар. Издигната от нетърпелив фанатизъм на остриетата на мечовете, превърната от една хитро пресметлива завоевателна алчност в знаме, религията, проповядваща Христовата любов, благост и състрадание, е разнесена вече над по-голямата част от земното кълбо: цели раси и народи изчезнаха, или в момента се намират в последни диви предсмъртни гърчове; чрез това унищожение историята на бъдещето изгуби завинаги важни културно-исторически сили и моменти, а верният духовен пастир със "самопожертвувателност търси загубените овчици", които никога не са били в неговото стадо, но обръща гръб на безбройните и страшни болести, опустошаващи стадото му.

Когато били открити Дружествените острови, на тях намерили малък народ с детинска наивност, без особени желания, който живеел в райска невинност и на когото богатата природа била дала в прахосническо изобилие всичко необходимо за задоволяване на нуждите му, за водене на охолен, безгрижен живот. Чужденците били посрещнати гостоприемно и дружелюбно, почитали ги почти като божества и им дали всичко, каквото си поискали. Те отнесли тази вест в родината си и там се породило желанието да се изпитат същите наслаждения и да се увеличи блаженството на островитяните, като се проповядва божието слово, а също така да бъдат подчинени и политически. На път се отправили кораби, които стоварили на островите оръжия, библии, духовници и всякаква друга нравоучителна паплач. Започнало покръстването, оръжията и пренесените болести вършели своето, човешките жертвоприношения били забранени, но господин Бакхус и госпожа Венера унищожавали непрекъснато голям брой хора: - "нещастните езичници" скоро се превърнали в послушни овчици и само отвреме навреме се появявал някой упорит овен, който трябвало да бъде "отделен на лявата страна"1, ако преди това той самичък не се отправел към пъкъла. Доброто "съчувствено" човешко същество никога не е толкова достойно за омраза както в онзи случай, когато се опитва по натрапнически начин да направи щастлив своя брат. Това приятелско намерение е проляло безброй потоци топла кръв и е струвало на милиони хора /кой ли би могъл да ги преброи/ загубата на родина, живот, нрав и имущество.

Дългите пернати ветрила на кокосовите палми шумяха на лекия ветрец, а широките листа на бананите шумоляха по земята, откъснати от вятъра:, прецъфтелите портокалови цветове капеха, като разнасяха сладостен аромат; въпреки това по клонките на портокаловите дървета вече се виждаха нагъсто златистожълти плодове. Беше един от онези вълшебно хубави, прекрасни дни, чието великолепие- и богатство може да се срещне само в тропическите области. Докато островът лежеше под слънцето в цялата си райска красота така млад и свеж., като че ли току-що бе излязъл от ръката на твореца, навън, край кораловите рифове, прибоят пееше с гръмовен глас своята вечна песен. Времената се менят, а с тях и хората, само безкрайното вечно променливо и все пак вечно едно и също море не се е променило: и днес както и преди хилядолетия то запраща мощно кристалните си вълни върху острите скали; белите блестящи глави на вълните се надигат и спущат, като че ли хиляди наяди1 се стремят да погледнат към брега, където над пенливите гребени на вълните се виждат вечно зелените развяни корони на палмите, под които един малък народ, обречен на бавен и постепенен залез, брои последните удари на пулса на своето самостоятелно съществуване.

Там на брега се разпростираше Папетее, столицата на Таити, а из улиците й се движеха нагоре надолу тълпи от пъстрооблечени хора в бели, сини, червени, жълти, раирани или пък на цветчета одежди. Как прекрасно бяха украсили младите хубави като картина момичета черните си, къдрави, копринено меки коси с цветя и изкусно приплетено снежнобяло. развяващо се лико на марантага! А колко ловки и горди бяха движенията на местните контета, припасали кокетно пъстрото парау или падащата на гънки марра около слабините си; около раменете им беше наметната живописната гебута; и как напето се разхождаха с нея насам-натам между красавиците! Те бяха свързали дългите си блестящи от мазнина коси с ивици от преплетена бяла "тапа" и червена фланела, които съвсем не стояха лошо на бронзовите им лица.

И ето че изведнъж всичко живо се заблъска към брега. Приближаваше се едно кану, чието бяло плат но беше здраво изпънато от бриза, така че седящият вътре човек си служеше с греблото само за да поддържа посоката на лодката си.

Кануто беше от онези типични тамошни лодки, които имат обло дъно, защото са издялани направо от целия дънер на дървото. С това кануто придобива по -голяма скорост, но то би се обръщало твърде лесно без балансьор /аугригър/.

Тези балансьори се състоят от две пръчки или дървета, които са закрепени .здраво напреко под лодката; придържат от дясната й страна един лек плавок, издялан във формата на плъзгач на шейна. Този плавок плува успоредно с лодката на около четири стъпки от борда й и е завързан здраво с лико за напречните дървени опори. Обръщането на лодката, а дори силното и разклащане става невъзможно благодарение на плавока; лодката не може да се обърне наляво, защото в този случай би трябвало да повдигне целия плавок от водата, отстоящ на почти два лакътя в страни от нея, а обръщането надясно е също така невъзможно, защото тогава направеният от леко дърво плавок не може лесно да бъде потопен под водата заедно с дървените опори и то когато се намира на такова разстояние от кануто. Пътуването с тези лодки е извънредно сигурно дори и при неспокойно море. Наистина, без тези балансьори човек трябва да се движи извънредно предпазливо в лодката, защото облото й дъно се влияе от най-леките движения на тялото, а при най-слабото разклащане на лодката съществува опасност не само от обръщане и неволна баня, но тази иначе сама по себе си дребна неудача би могла да струва и живота на човека, защото заливите и крайбрежните води на този остров гъмжат от акули, които спадат към най-лакомия вид от тези зловещи морски разбойници.

Младият човек умееше, както всички островитяни, да управлява превъзходно своето кану; пресичаше с него вълните косо и когато се озова вече близо до сушата, прибра платното, за да не бъде тласнат от вятъра към острите скали.

С помощта на греблото си той се промъкна между кораловите рифове до брега; тази работа очевидно не му се струваше голямо усилие, защото същевременно можеше да насочи вниманието си към необикновено големия брой украсени лодки привързани край брега, които стояха готови за отплаване. Между тях се намираше една лодка, която се отличаваше с богатата си украса от знаменца, цветя и зеленина и която му беше много добре позната. С нея го беше взел Потомба, бащата на неговата прекрасна млада жена, когато я отвеждаше от Аймео, най-близкият до Таити остров в западна посока, в своя дом в Папетее, скрит под палмите.

Познаваше също така добре и стария набръчкан Потаи, който седеше в лодката и чакаше. И преди той беше чакал също така в лодката. Нима това не приличаше на някоя весела сватба? Но защо лодката на Потомба се отличаваше пак с украса от останалите, когато той имаше само една дъщеря?

Сега той стисна по-здраво греблото и след малко лодката му изскърца на пясъчния бряг. Завърза я с въже от лико за едно забито в земята колче и забърза към стария слуга.

- Потаи - попита той, - какво правиш тук на брега на Таити?

Старецът го погледна. Очите му измериха младия човек с неописуем израз.

- Нека Атуа, богът на всичко добро, бъде с тебе, Аноуи! Върни се у дома и попитай, какво правя тук!

- А защо не искаш ти да ми кажеш?

- Не мога, Аноуи! Моето сърце мисли много за тебе през време на дългите седмици, докато ти беше на островите Табуаи и Оро, богът на всичко зло, се спусна над Аймео и над Потомба, великият принц, който отхвърли вярата на дедите ни и започна да се моли на бога, за когото ни говори старият блед митонаре.

Митонаре означава мисионер и островитяните, чиито език е твърде беден, наричат с тази дума всичко, което е свързано с религията на християните, -църква, проповедник, олтар, проповед, блажен, свят, благочестив и т.н.

- Възможно ли е това, Потаи? - попита младият човек уплашено и въпреки бронзовия цвят на лицето му можеше да се забележи, че страните му побледняха. - О, защо не си останах в къщи! Знаех, че онази чуждестранна хитра гадина посещава дома му, за да открадне вярата на дедите му, но богатата печалба ме подмами към земите на Табуаи и търговията, която ме задържа там толкова дълго време наистина ми донесе голяма печалба. Ще говоря с него, пак ще го върна към истината на нашите жреци, а Манина ще ми помага с удоволствие!

- Манина, твоята жена?

- Да. Тя ме обича повече от живота си, тя напусна баща си и ме последва от Аймео до Папетее, тя плака, когато заминах, цяло море от сълзи изплака. О, моя сладка Манина, днес пак ще ме видиш и ние ще изтръгнем Потомба от ръцете на този митонаре! Но кажи ми, какво правиш тука?

- Устата мине иска да говори, думите й тежат!

- Потаи - душата ти е тъжна, а очите ти са насълзени! Ти ме обичаш и лицето ти ми казва без думи, че ме грози нещастие! Засяга Манина. Какво е станало с жена ми?

- Няма да ти кажа, но спомни си за Маори, който беше твой съперник!

- Маори?

Той изговори само тази дума, и с един единствен скок мина между лодките и полетя навътре към сушата. Не обръщаше внимание на човешкото множество, чиито погледи се спираха състрадателно на него; преминаваше тичешком без да погледне дори и онези, които излизаха от тълпата и се опитваха да го заговорят. Той продължи да тича около Папетее, докато се озова при една сграда, която се отличаваше от останалите по големината си и по размерите на дворната си площ.

В тази къща беше прекарал златното време на своята младост, тук беше почувствувал страхопочитанието н А хората към баща му., великият главатар на Таити, тук бе наблюдавал и рушенето на всички стари обичаи и традиции, което беше отнело властта, авторитета и... живота на баща му. Аристокрацията беше изгубила позициите си и той беше започнал заедно с брат си търговия със съседните острови от архипелага, която му донесе богатство на мястото на изгубеното влияние като ери, като принц. После той има щастието да вземе за жена най-красивото и най-добро момиче на Дружествените острови, въпреки че Маори, влиятелният син на жреца, който беше станал християнин и местен митонаре, беше поискал ръката й, за да използва влиянието на баща й за користни цели.

Какво се беше случило сега с нея? Той влезе в къщата и завари брат си да седи мрачен в един от ъглите.

- Омби, какво е станало? - запита той останал без дъх.

- Аноуи, ти тук? Слава на Атуа, който те изпраща, за да се освободи душата ми от мъката, която й тежи! Ще бъдеш ли достатъчно силен да научиш вестта?

- Да. Какво е станало с Манина? Защо не идва да ме посрещне?

- Тя не е вече тук.

- Не е... вече.. тук? - Той едва произнесе със запъване тези тежки за него думи. - Жената на моето сърце не е вече тук? А къде е отишла?

- Потомба я отведе й я даде за жена на Маори, изменника. Днес е сватбата и канутата чакат във водата, за да отведат годеника към Аймео.

Аноуи не отговори. Приближи се до отвора в стената, който служеше за прозорец. Трябваше да си поеме въздух, ако не искаше да се задуши. Гърдите му се повдигаха и спускаха конвулсивно, а дъхът му минаваше шумно между смътно пребледнелите му устни.

Дълго, дълго стоя той така, докато най-сетне се обърна бавно:

- Омби, тя доброволно ли го последва?

- Не. Той я взе, когато не бях тук. Подмамил я с хитрост. Сега тя е при него и той има право да разполага с нея.

Аноуи въздъхна облекчено.

- Чуждото учение посява в сърцата омраза, раздори и притворство. То ще избуи над нашата вяра, както плевелът избуява над полезното растение. Ще се махна от страната на дедите ни и никога няма да се върна повече.

- Ще се махнеш? От устата ти говори гласът на отчаянието!

- Не, Омби. Манина ме обича още, аз съм спокоен. Но имам ли право да остана, ако...

Той не довърши изречението си, но брат му разбра искрящия му поглед и бързото движение на ръката му.

- Аноуи, ти си ери, и в жилите ти тече благородническа кръв. Жена ти е похитена и за това са виновни двамата митонаре. Постъпи, както ти подскаже сърцето. Омби, твоят брат, ще бъде с тебе!

- Нямам нужда от помощта ти. Но още през следващата нощ ще трябва да бягам. Ще отида на островите Тубуаи, откъдето дойдох днес. Погрижи се за всичко, от което ще имам нужда и не казвай никому мястото, където съм избягал.

- Ще мълча и ще те последвам. Атуа е изоставил "Перлата на Южно море"; ще дойда, където знам, че ще те намеря.

- Тогава да ти кажа йоранна1. Откарай в полунощ голямото кану с храна за пътуването ми зад носа на Лога. Аз тръгвам!

Той взе от стената един добре наточен крис2 с две остриета и го сложи в пояса си.

- Йоранна, Омби, аз съм ери и Манина ще остане моя!

- Йоранна, Аноуи, нека ти помага богът на всичко добро, нека неговото слънце грее през деня над главата ти, а звездите му да осветяват пътя ти през нощта, за да не бъдеш никога погълнат от тъмнината!

Аноуи тръгна. Той избягваше хората и се отправи към едно място на брега, където никой не можеше да го види.

Сватбарската флотилия беше взела вече годеника и се намираше в морето на път за Аймео. Аноуи се хвърли на земята и зачака скрит от широките бананови листа. Едва когато канутата бяха изчезнали и тълпата се беше разотишла, той стана и се отправи към своята лодка. Качи се в нея, премина между кораловите рифове с помощта на греблото и едва тогава вдигна платното й.