Превел от немски c Веселин Радков, 1979

Фактът, че Дългото тяло и белият седяха сами до един от огньовете ни накара да предположим, че двамата бяха предводителите на индианците. Но по какъв начин този непознат бледолик се бе наел с ролята на водач на индианците към Бигхорн Ривър? Дали кроеше някакво отмъщение към упсароките? Дали оглаласите са били придумани от него с някакви обещания, за да му помогнат при изпълнението на плановете му? Ето какви въпроси се въртяха в главата ми. Сигурно и Винету се питаше същото. Припълзяхме към този огън, доколкото ни позволяваше теренът, с надежда да чуем нещо от техния разговор. Скрихме се зад един храст мечо грозде, откъдето можехме да наблюдаваме целия лагер. Предположих, че двамата предводители още не бяха разпитали подробно пленниците, защото едва ли по време на ездата са имали благоприятна възможност за това. Правилността на това предположение бе доказана твърде скоро. Щом белият привърши яденето, изтри ножа в ръкава си и се обърна към Танчан Хонска:

- Вече е време да се позанимаем с изчадията на упсароките. Има ли моят брат нещо против това?

Сиусът изръмжа нещо, което очевидно трябваше да означава "не", защото белият нареди на един от индианците да разхлаби ремъците на двамата упсароки. После ги изправиха в седнало положение. Белият заговори:

- И така, вие сте синовете на кучето, което се нарича Уамдушка Сапа. Само това успях да науча за вас. Познавате ли ме?

- Да, отвърна по-голямото момче, като го погледна смело в очите. Ти си Фолдър, предишният агент на червенокожите мъже. Но ти ги излъга и затова беше наказан от Белия Баща в Уошингтън. После ти стана конекрадец и убиец. Нашият баща, прославеният вожд на упсароките, успя да те залови, когато му беше откраднал пет коня. Това се наказва със смърт. Но понеже Уйноринча Ота, нашата майка, се застъпи за тебе от съжаление, баща ми заповяда да те бият и да те изгонят от селото ни.

Сега вече ни стана ясно, кой беше този бял. Твърде много бяхме слушали за небезизвестния индиански агент Фолдър, който така беше лъгал и грабил индианците, че най-сетне властите се видяха принудени да се намесят. Фолдър беше уволнен и изпратен за няколко години в затвора. И така този подлец се намираше сега пред очите ни. Несъмнено беше, че той бе придумал оглаласите да предприемат този поход срещу упсароките, за да си отмъсти преди всичко за получените някога удари. Той се захили срещу момчетата и каза подигравателно:

- Какви малки кучета сте още, а колко силно можете вече да лаете! Но аз ще ви затворя муцуните. Да, баща ви заповяда да бъда позорно бит. Но още тогава дадох клетва, която бе чута и от небето и от ада. Заклех се да си отмъстя за всеки удар и за всяка капка кръв. Но дяволът ми е свидетел, че никога не съм се надявал да започна отмъщението си така щастливо, да хвана веднага двама упсароки, и то синовете на вожда. Това е голямо щастие и аз ще се покажа достоен за него. Какво търсите в тези местности, плъхове такива? Защо сте се отдалечили толкова много от вашия лагер?

- Все още нямаме имена: Затова се отправихме на път. Да можем двамата в самота да постим и да попитаме Великия Дух, какви трябва да бъдат нашите амулети.

Това беше най-умният отговор, който момчето можеше да измисли. Въпреки младостта си синът на вожда беше умно момче. Той не издаде с нищо, че баща му беше тръгнал на боен поход срещу сиусите. Фолдър имаше непредпазливостта да му повярва напълно. Той се захили:

- Няма нужда да питате Великия Дух; вече знам, какви ще бъдат амулетите ви. Ще ви ги покажа.

Той развърза ремъка на торбата до него и измъкна бавно една от пръчките. За мое учудване видях, че около нея се беше увила една голяма гърмяща змия. Той вдигна нагоре пръчката със змията, чийто език гневно се стрелкаше насам-натам и се засмя отново:

- Това ще бъдат вашите амулети; намират се във вълчата кожа. Когато минавахме през Ретълснейк Маунтенз, се озовахме на едно място, където изглежда тези зверове имаха митинг; бяха се събрали страшно много на едно място. Понеже баща ви се казва Черната Змия, на мене ми хрумна неочаквано прекрасна идея как да изпълня отмъщението си. Налових половин дузина от тези животинки и ги взех със себе си, за да изпратя Черната Змия, жена му и децата му във Вечните ловни полета с помощта на змийска отрова. Това е великолепна идея, каквато не е имал никой уестмън досега. Затова се радвам, че бяхте толкова любезни да дойдете при мен още днес. Ще завържа младите упсарокски змии заедно с тези гърмящи змии и очите ми ще се наслаждават на смъртоносните ухапвания. Това ще стане утре рано сутринта, а може би предпочитате сега веднага, а?

Той стана и приближи пръчката със змията толкова близо до момчето, че смъртоносното ухапване можеше да последва всяка секунда.

- Стой! Недей! Недей! Заклевам те в името на Великия Дух! Остави ги живи, убий по-добре мен!

Една индианка изскочи от храстите и се хвърли към огъня. Беше Уйноринча Ота. Тревогата за съдбата на нейните деца беше надделяла. Явно бе, че Хамердул и Холбърз не са могли да я задържат. Без да ни забележи, тя също бе станала свидетелка на заплахите на Фолдър. Сега беше коленичила при синовете си, галеше ги и се молеше:

- Пусни ги, развържи ги! Мен вържи със змиите!

Нека аз умра вместо тях.

Можете да си представите какъв бе резултатът от внезапното появяване на жената. Сиусите наскачаха и се приближиха. Фолдър, който познаваше индианката добре, извика радостно учуден:

- По дяволите! Това е жената на вожда на упсароките. Казвай веднага, как попадна тук!

- Последвах синовете си, които бяха тръгнали без разрешението ми.

- Придружава ли те някой?

- Сама съм.

- Знае ли мъжът ти къде си?

- Не.

- Оставих го сред прерията, щом забелязах огъня и се промъкнах насам.

- Ама че дяволска история. Това може да ни развали целия хубав план. Първо изчезват синовете, а после и жената. Естествено, че Черната Змия ще ги търси. Ако някой съгледвач ни открие преждевременно, всичко отива по дяволите. Трябва да бъдем тройно по-предпазливи. Вържете я!

Да, вържете ме, но освободете децата ми! Жено, да не си полудяла? Идваш тъкмо навреме. Имам шест змии - за всекиго по две. Искам да се наслаждавам на радостта ти при гледката, как твоите хлапета ще се гърчат заедно с гърмящите змии. И така, вържете я! След това ще продължа да я разпитвам.

Той постави пръчката със змията отново в торбата.

- Моят бял брат ще ми разреши да изпратя съгледвачи - обади се Танчан Хонска.

- Защо? В каква посока?

- Жената може да ни е излъгала, като каза, че е сама. Трябва да претърсим гората и околността на лагера.

- Да, наистина че трябва да сторим това. Би било много глупаво, ако се наложи да се махаме веднага оттук, защото наблизо има едно място, което е най-удобното за изпълнение на моите намерения. Знам къде се намира една широка и дълбока яма, която служи на ловците като временен склад за кожи. Участвах в издълбаването й. Смятам там да оставя тримата червенокожи със змиите. И така - търсете!

За мене и за Винету беше вече крайно време да се отдалечим. Най-напред се отправихме навътре в гората, а след като изминахме известно разстояние, се затичахме към мястото, където Холбърз и Хамердул ни очакваха. Двамата ни посрещнаха силно смутени, защото мислеха, че ще получат укори от нас.

- Не сме виновни - започна да ни уверява Дебелият. - Жената нито ни попита, нито изобщо каза нещо. Просто изведнъж скочи и изчезна. Не я ли видяхте? Сигурно ви е последвала.

- Видяхме я. Плениха я. Мятайте се на конете! Трябва да изчезваме.

С нас взехме и коня на индианката. Сиусите знаеха от нея, че го е оставила сред прерията. Оттам конят можеше лесно да отиде нанякъде и изчезването му не би им дало основание за безпокойство. След около половин миля спряхме отново, защото бяхме сигурни, че сиусите не ще търсят на такова разстояние. След като се бяхме разположили удобно, попитах апача:

- Кога ще отидем пак?

- В полунощ - отвърна той.

- И аз мисля така. Трябва да почакаме, докато заспят всички.

Винету помълча малко и после каза с въздишка:

- Уф! И този бледолик е ... християнин! Всеки индианец е по-добър човек от него. Нека моят бял брат не ми отговаря. Не искам да приказваме повече за това!

Колко прав беше Винету!.....

Разказах накратко на Хамердул и Холбърз какво бяхме подслушали. Щом свърших, Дик каза:

- Ето ти на, пак същото - жените винаги развалят нещата! Ама аз и затова не съм се оженил и никога няма да направя тази грешка. Какво ще кажеш по този въпрос, Пит, старий Куне?

- Това си е твоя работа - отвърна, както винаги, кратко той и се разсмя.

- Дали си е моя или не, е все едно. Важното е, че никога няма да се оженя! Какво спечели тя сега от цялата работа? Спаси ли децата си? Да те вържат заедно с гърмящи змии! Втриса ме! Но няма да го допуснем, ако ще да ни струва и живота. И тъй, мистър Четърхенд, по какъв начин ще ги освободим? - Ще измислим нещо, когато отидем там - отвърнах аз. - А сега да спим, защото през нощта едва ли ще имаме спокойствие.
2

В ЯМАТА ЗА КОЖИ

- Уф! - каза Винету, - жената в страха си сигурно е издала, че се намираме наблизо. Заплашила е сиусите с нас и е казала, че ще освободим децата й. И те са тръгнали веднага, за да не се осуети нападението им над упсароките. Да ги последваме бързо. Няма значение, че не можем да виждаме следата, защото знаем посоката. Щом се съмне, отново ще намерим дирите им.

Нямах нищо против. Качихме се на конете си, за да препуснем бързо по пътя, по който бяхме дошли. Пътят не ни създаваше особени трудности, въпреки че беше тъмно, тъй като ни беше познат.

Можехме да яздим по-бързо от сиусите, защото местността им беше чужда. И понеже бяха тръгнали вероятно малко преди нас, ние се надявахме, че ще ги настигнем скоро. Не след дълго се озовахме на мястото, където бяхме срещнали индианката. Оттук нататък местността ставаше непозната и за нас. Но след два часа небето започна да просветлява и ние можехме да препуснем в галоп. Малко след това вече беше възможно да потърсим и следата. Хамердул и Холбърз продължиха направо, аз завих малко надясно, а Винету - наляво. Не можех да открия нищо, но като се присъединих към останалите, разбрах, че Винету бе намерил следите им. Тръгнахме по тях най-предпазливо, защото бяха оставени най-много преди четвърт час. Местността бе планинска. След като прекосихме една гора, излязохме на сравнително равно място, което бе съвсем открито пред нас, а в дясно бе осеяно с храсталаци. Тук пред нас забелязахме сиусите, които, яздейки един след друг, се приближаваха към стръмнина, обрасла с единични дървета с широки корони. По тази стръмнина минаваше нещо като естествена просека - тясна ивица, по която не растяха дървета. Сиусите се насочиха към нея. Докато брояхме воините, забелязахме две неща -първото, което беше добре дошло за нас беше, че двамата предводители яздеха сами, а второто, което ни изненада неприятно, беше, че жената и синовете й липсваха.

- Сиусите не са ги взели със себе си, а са ги хвърлили в склада за кожи заедно със змиите. Трябва веднага да се връщаме! - извиках аз. - Но тъй като не знам къде се намира тази яма, ще попитаме Фолдър. Ще го пленим заедно с Танчан Хонска. Трябва да ги изпреварим горе на височината. В галоп надясно зад храстите, за да не ни забележат!

Винету се понесе на коня си преди да бях довършил изречението си и ние го последвахме. Когато достигнахме подножието на хълма, се убедихме, че сиусите яздеха все още през откритата равнина. Скочихме от конете, оставихме ги заедно с пушките на Хамердул и Холбърз да ги пазят и се заизкачвахме бързо. Преодоляхме приблизително половината височина и завихме наляво, малко косо към просеката. Когато я достигнахме, видяхме, че индианците минават тъкмо през нея. Скрихме се зад една скала, висока колкото човешки ръст. След малко видяхме да се задават и двамата предводители. Винету прошепна:

- Ти бледоликия, аз индианеца!

Щом отминаха малко, ние изскочихме безшумно и с едно засилване се намерихме зад тях на конете им. Хващайки ги с едната ръка за гърлото и нанасяйки им няколко удара с другата по слепоочието, успяхме да ги смъкнем от конете. И двамата бяха в безсъзнание. След това с помощта на ласата ги вързахме за конете им като чували, хванахме животните за юздите и ги поведохме надолу по склона. Всичко това се разигра толкова бързо, че бяха изминали само петнадесетина минути, когато се намерихме отново при спътниците си. Тръгнахме обратно. Скоро забелязахме, че пленниците дойдоха в съзнание. Танчан Хонска ни позна веднага. Фолдър се опита да ни обсипе с ругатни, но аз му показах револвера си и му кряснах:

- Мълчи, негоднико, иначе ще те застрелям! От тебе искаме изчезналата индианка и синовете й; ще ни покажеш старата яма, където си ги пъхнал. Ако змиите са им причинили и най-малкото зло-, тогава днешният ден е последният ден от живота ти, кълна ти се! Името ми е Олд Четърхенд!

- Яма.. змии...? - попита той, като се мъчеше да се измъкне по някакъв начин.

- Мълчи, иначе ще получиш куршум! Сега ще седнете на конете си и ще ви вържем. Ездата продължава. Ако някой от вас направи опит за съпротива, ще бъде труп само секунда по-късно!

Дори и да не бяха тези заплахи, те пак щяха да се подчинят безропотно, защото виждаха как ги гледа апачът. Завързахме ги седнали за конете им и продължихме пътя си.

Избягвахме да яздим пак по същия път, по който бяхме дошли, за да утежним колкото можехме преследването ни от страна на сиусите. Беше несъмнено, че щяха да ни преследват, щом забележеха отсъствието на Фолдър и Дългото Тяло. Но пък това забавяше похода им срещу упсароките, а може би го правеше и съвсем невъзможен.

Напредвахме бързо. Към осем часа сутринта пред нас отново видяхме нощния лагер на сиусите. Тогава подканих Фолдър да ни каже къде се намират майката и децата й, но той се захили подигравателно и грубо и ми каза:

- Никога досега не съм ви виждал, но съм слушал много за Винету и Олд Четърхенд и знам, че те не съдят и не наказват, преди да имат в ръцете си стопроцентови доказателства. И така, не ме е страх от вас, защото съм напълно невинен. Нищо не знам за никаква жена, а още по-малко за децата й.

- Добре. Но едно признание би ти помогнало само. Сега вече не се надявай на никаква милост. Вчера се бяхме скрили ей зад онзи храст и видяхме и чухме всичко. Сигурни сме, че ще намерим пленниците. Няма ли поне Танчан Хонска да бъде искрен?

Сиусът, към когото беше отправен този въпрос, поклати глава и отговори гордо:

- Танчан Хонска не воюва с жени и деца. Той няма какво да каже.

- Уел. Тогава ще търсим.

Естествено беше, че оттук до ямата водеха следи. През нощта не можахме да ги забележим, но сега бе достатъчен един поглед, за да открием следите, които отначало водеха покрай гората, а после изчезваха сред гъсталака. Различаваха се дирите от два коня и от човешки стъпки. Двама от сиусите бяха останали тук да пазят при ямата до завръщането на цялата група. Тъкмо си мислех, че ще трябва да сме предпазливи заради тези двама индианци, когато забелязах иззад едно дърво да стърчи върхът на индиански мокасин. С един скок се озовах до дървото и видях пред себе си по-голямото момче на Уйноринча Ота с нож в ръката. То ме гледаше със съмнение и колебание.

- Аз съм Олд Четърхенд, а тук е и Винету, вождът на апачите. Къде са майка ти и брат ти?

- У ф! - извика то с облекчение, - Винету и Олд Четърхенд! Моята майка ми каза, че искате да ни спасите, но тя ще умре, защото змиите я ухапаха. Тръгнал съм да търся билки, защото малкото, които намерихме, трябва да бъдат сменени.

В очите му забелязахме сълзи. - Води ни! - подканих го аз. - Може би ще успеем да й помогнем.

- Не, тя ще умре. Цялото й тяло трепери, а понякога размахва ръце. От време на време лежи като умряла, после се съвзема и започва да се моли. Навсякъде, където е ухапана, местата са подути и почернели. Ще умре. Но аз ще отмъстя за нея! Елате!

Изминахме около двеста крачки, после завихме край малка група дървета и се намерихме пред ямата. Тя бе дълбока около два метра и половина, а дължината и ширината й възлизаха на почти два метра. Отвътре беше облицована с кръгли дървесни трупи, които предпазваха стените й от срутване и не позволяваха проникването на влага. Капакът й, който бе изработен също от дървен материал и покрит с мъх, бе поставен настрани. Ловците и траперите крият обикновено събраните кожи в подобни ями, докато успеят да ги пласират. Наблизо видяхме завързани два коня, до тях бяха облегнати две пушки, а на два отчупени клона висяха ... два пресни кървави скалпа.

- Откъде са тези скалпове - попитах учудено.

- Принадлежаха на двамата сиуси, които ни пазеха. После ще разкажа всичко на Олд Четърхенд и Винету - отвърна младият индианец и в очите му проблясна гордост, - но сега моля двамата прочути воини да видят майка ми.

Като погледнахме в ямата, видяхме най-напред млада, скоро прекършена ела, която служеше на момчетата като стълба. Долу лежеше индианката и гърчове затрудняваха дишането й. До нея седеше по-малкият й син. Беше сложил главата й в скута си и плачеше. В противоположния ъгъл лежаха разхвърляни няколко ремъка и ... телата на три големи гърмящи змии. Животните бяха мъртви. Винету и аз скочихме долу. Първата ни работа беше да разгледаме змиите. И трите бяха удушени. Телата им бяха дълги почти два метра, а кожата им близо до главите имаше множество малки дупчици, като че ли направени с игла. Човек трябваше да се взре много внимателно, за да ги забележи. Кимнах с облекчение на апача и той ми отговори с радостна усмивка. Както ставаше често, ние се разбрахме без думи. След това насочихме вниманието си към жената. Гърчовете й бяха отслабнали и сега лежеше на земята в безсъзнание. Краката й до колената, ръцете и особено по китките и дланите, бяха осеяни с ухапванията на змиите. Ухапаните места се бяха подули и посинели, а не бяха почернели, както беше казал синът й. Не биваше да я оставяме по-дълго време в ямата. С помощта на Хамердул и Холбърз я изнесохме навън, а след това излязохме и ние. Фолдър и Танчан Хонска лежаха вързани наблизо. Обърнах се към Фолдър:

- Негоднико, видя ли, че изобщо нямахме нужда от признанието ти? Къде са другите три змии?

- Сиусите ги взеха със себе си в кожена торба - отвърна той.

- Приготвил си ги за вожда на упсароките, но сметките ти ще излязат криви. И жената няма да умре, въпреки че е изпохапана, защото отровните жлези на змиите са били изпразнени. Докато са стояли в тясната торба, те са се изпохапали една друга - лесно може да се забележи по кожите им. Затова и отровата им се е била свършила. Това естествено не облекчава положението ти, защото въпреки всичко към тебе ще се отнесем като към убиец.

- А какво ти влиза в работата, какви сметки за уреждане имам с червенокожите? Да не би да искаш да играеш ролята на мой съдия? Протестирам! Настоявам да ме пуснете на свобода!

- Ще почакаш, момчето ми! Не след дълго ще бъдеш радостен, ако се смилим ние да ти бъдем съдиите.

- Я не си въобразявай! По скоро ще умра, отколкото да се подчиня на присъдата ти.

- Добре, помни си думите! Нямам повече работа с тебе.

Понеже индианката беше все още в безсъзнание, двете момчета можеха да ни разкажат какво се бе случило, след като се бяхме оттеглили от лагера на оглаласите. Чухме приблизително следното: Уйноринча Ота се молела непрекъснато да пощадят живота на децата й, но напразно. Заплашвала с отмъщението на мъжа си, но след като думите й предизвикали само подигравателния смях на Фолдър, тя извършила в отчаянието си голяма непредпазливост, като казала, че се намираме наблизо. Въздействието от тази новина се забелязало бързо, но за съжаление не в желаната от нея насока. Веднага я завели при ямата заедно с децата й и при светлината на запалени главни ги хвърлили вътре заедно с три от гърмящите змии. И на тримата били вързани ръцете и краката. След това Фолдър тръгнал веднага с оглаласите, понеже се страхувал от нас. Имал намерение да ограби упсароките, да убие колкото може повече от тях и да домъкне вожда им жив до ямата, където го очаквала същата участ, като жена му и децата му. Ето защо оставил край ямата и два поста. Тези двама индианци обаче се страхували да не бъдат открити от нас и щом настъпил денят, се отдалечили, за да търсят следите ни.

Междувременно в ямата се разиграла сцена, която може да бъде пример за най-всеотдайна и пожертвувателна майчина любов. Момчетата се били свили в един ъгъл и от страх пред змиите не смеели да се помръднат. Но майката, за да спаси децата си от страшната смърт, прегризала със зъби ремъка, който стягал ръцете й, и когато почувствала ръцете си свободни, започнала пипнешком да търси змиите в тъмнината, за да ги обезвреди. Естествено че това можело да стане само като ги удуши една по една. За нея нямало абсолютно никакво значение, че тя самата била ухапана много пъти. След като и третата змия била мъртва, тя успяла с голяма мъка да развърже ремъците на децата си и се строполила в гърчове на земята. Малко след това се съмнало. Тъй като не се показвал никой от пазачите им, едното от момчетата се покачило на раменете на другото, измъкнало се навън и донесло споменатата ела, с помощта на която и брат му можал да излезе горе. Едва успели да сторят това и забелязали, че един от постовете се връща. Двамата се скрили. Индианецът вързал коня си, оставил пушката си и се отправил към ямата, за да погледне вътре. Но като видял само жената, той се обърнал уплашено. Междувременно един от братята изтичал до дървото, взел пушката, прицелил се и застрелял сиуса. Извадил неговия нож и му взел скалпа. Трупа скрили настрани в храстите. Не след дълго дошъл и другият сиус, но и той бил застрелян и скалпиран от по-малкия брат. Сега двамата били господари на положението и се погрижили за майка си. Единият слязъл при нея, а другият отишъл да търси змийска билка. След като всяко от момчетата се сдобило със скалп, това им гарантирало не само че няма да бъдат наказани от баща си, но им осигурявало и влизането в редиците на младите воини. Те се гордееха много с подвига си - лицата им сияеха от радост.

Сега, след като бяхме научили най-важното, трябваше преди всичко да намерим нова змийска билка за индианката и да се подготвим за завръщането на сиусите. Докато аз и Винету търсехме билки, изведнъж апачът извика "уф" и се скри зад дърветата. Бързо го последвах. Една голяма група конници идваше точно към нас. След като се приближиха достатъчно, за да можем да различим бойните им цветове, Винету каза:

- Това е Уамдушка Сапа със своите упсароки. Да си направим шега и да им позволим да ни обкръжат!

Излязохме иззад дърветата. Щом ни видяха, упсароките нададоха бойния си вик, долетяха като вихрушка и ни заобиколиха.

- Уф! Уф! - извика Черната Змия - Олд Четърхенд и Винету! Хванете тези кучета, за да украсят кола на мъчението!

Винету седна на земята, заби ножа си до дръжката в тревата и каза:

- Тук седи Винету, вождът на апачите. Той заравя ножа на войната в земята: да бъде мир!

Аз седнах до него и като посочих с ръка, казах:

- Вождът на упсароките иска да залови сиу-оглаласите, но се е бил отправил по погрешен път за Ретълснейк Маунтенз и се е върнал обратно, защото е открил следите на сиусите, които са тръгнали към неговите ловни полета. Тези следи са го довели дотук. Но ние ще му предадем предводителите на сиусите като негови пленници. Ако Черната Змия няма нищо против, нека продължи по същата следа, която завива наляво в гората!

- Уф! - извика той, - това е само някакво предателство!

- Предатели ли са Винету и Олд Четърхенд? Може ли да докажеш, че сме излъгали поне един път? Ето, ние седим на това място, а двеста упсароки са ни заобиколили. Нека ни убият, ако се окаже, че сме искали да те измамим! По тези следи ще откриеш не само онова, което ти казах, а и още много други неща.