Превел от немски c Веселин Радков, 1979

- Ти ли си? - попита той изплашено, като го позна въпреки тъмнината.

- Да - отвърна Едуард тихо.

- Ранен ли си?

- Да... в сърцето... право в сърцето.

Беше му трудно да говори, задъхваше се.

- В сърцето ли? Не е възможно! - каза Олд Файърхенд. -Ако са те улучили в сърцето, щеше да си вече мъртъв. Стой спокойно! Ще те прегледам.

Той разтвори жакета му, жилетката и ризата - никъде нямаше и следа от кръв или от рана! Продължи да търси и като стигна до джоба на гърдите му, го опипа и обясни зарадвано:

- Слава богу! В този джоб си сложил торбичката със златни зърна, които са посрещнали куршума. Ето тук напипвам малката дупка в плата. Изстрелът те е съборил на земята и е нарушил дишането ти, но куршумът е останал в златните зърна. Нали лекарят, твоят съперник, живее ей там, в Санта Лусия?

-Да.

- Ще трябва да те занеса при него. Той ще...

- Защо?

- Ах! С него ли тръгна? Как се казва? Или по-точно, как се казва сега?

- Уайт, доктор Уайт.

- Доктор, лекар! С какви ли неща не се е занимавал този мръсник! Но това ще е последната му професия. Този път ще сложа край на безчинствата му веднъж завинаги!

- Нима го познаваш?

- Много добре! Но сега това не е важно. Важното е как се чувстваш.

- По-добре ми е, дишам вече спокойно.

- Болят ли те гърдите.

- Не много.

- Тогава трябва да видим дали ще можеш да се изправиш и да ходиш. Подпри се на мене!

Опитът се оказа успешен. Той можеше да върви, макар и бавно. Пътьом Едуард предаде разговора, който беше имал с Уайт. Когато стигнаха недалеч от Санта Лусия, той остана скрит малко настрани. Олд Файърхенд го накара да му опише разположението на болницата и се отправи към сградата, за да търси Уайт. Жилището му беше заключено. Тогава той се заизкачва по лошо осветените стълби към тавана, отвори вратата, без да почука. Наоколо бяха леглата на пациентите, а до една малка масичка седеше асистентът. Последният се изправи, зачуден от това късно посещение. А когато разгледа по-добре посетителя, дори се изплаши.

- Кой сте вие? Какво търсите тук? - попита той.

- Търся доктор Уайт.

- Не е тук. Сигурно е долу при сеньор Вернер.

- А вие кой сте?

- Казвам се Громан и съм неговият асистент.

- Тогава елате малко насам, мистър Громан. Трябва да поразгледам лицето ви.

Той го придърпа към светлината, огледа го и след като строгите му черти придобиха по-благ израз, каза:

- Не ми приличате на подлец.

- И наистина не съм. Винаги съм бил честен човек. Но какво е това странно поведение, сър?

- Ще ви кажа. Чували ли сте името Олд Файърхенд?

-Да.

- Сър, не знам каква цел преследвате с вашия странен въпрос!

- Е... току-що той извърши опит за убийство.

- Zounds! Не думайте! Сигурен ли сте? Говорете! Къде?

Кого?

- Търпение, сър! Ще чуете всичко! Но преди това...

- Таен полицай. Като асистент на този доктор Уайт? - тъкмо на него! Познавате ли Канада Бил?

- От време на време чувах нещо за него, казваха, че бил един от най-големите мошеници на длъж и шир. Но сега е изчезнал от дълго време.

- Е, добре, изглежда, че така нареченият доктор Уайт е Канада Бил. Ще ви разкажа всичко. Но, сър, кажете ми преди това какво знаете за този опит за убийство!

Олд Файърхенд му разказа как стояха нещата и тогава, без да премълчава нищо, Громан сподели с него следното:

- В такъв случай трябва да съм искрен с вас. По-рано работех като фармацевт и бях назначен при мистър Кливлънд в Норфок, Северна Каролина. Тогава при него постъпи на работа някой си Деър, който имаше добри препоръки и затова бе назначен. Тези препоръки обаче бяха фалшифицирани, в това успяхме да се убедим по-късно. Скоро се установи, че той разбира от фармация по-малко и от начеващите фармацевти. Между него и шефа се разиграха много сериозни сцени, след което Деър изчезна внезапно, а с него изчезна и съдържанието на касата с цялото състояние на Кливлънд. Обичах шефа си, беше мой благодетел. Загубата го съсипа съвсем. Полицията не намери никаква следа от престъпника и аз реших лично да го издиря. Докато го търсех, попаднах в дирите на други лица, които бяха преследвани като него и които бяха предадени от мен на правосъдието. Това ми създаде добро име в полицията и ме назначиха като детектив. От този момент разполагах вече с по-големи средства от различен характер и с тяхна помощ успях да се добера до някои опорни точки. Продължих разследванията си, докато най-сетне открих сигурна следа, която ме доведе до тук.

-До Уайт?

- Да. Той е онзи Деър.

- Но той трябва да ви е познал!

- Разбира се, но аз така му обясних нещата, че ме назначи - естествено само за да ме накара да мълча. И сега работя като асистент при него, но нито за миг не съм сигурен за живота си. Всеки час очаквам да ме премахне от пътя си по някакъв начин, за да се отърве от един свидетел на миналото си. Едва ли можете да си представите каква бдителност и колко предпазливост се изискват от мене!

- Защо не го обезвредите?

- Как мислите, че мога да го сторя?

- Като го арестувате.

- Не мога, защото нямам никакви доказателства срещу него. Знам, че открадна състоянието на Кливлънд, но нямам улики. Ден и нощ съм го наблюдавал, опитах се да разбуля тайните му, рових се във всяко кътче, което ми беше достъпно. Но от всичко това успях само да разбера, че някога е бил известен като Канада Бил.

- Във всяко кътче, което ви е било достъпно... Там е работата! Той едва ли ще ви остави така достъпни тайните си. При мошеник като него цялата ви хитрост няма да ви помогне много. В такива случаи възелът не се развързва, а се разсича и ние ще направим днес точно това. Надявам се, че ще мога да разчитам на помощта ви?

- О, разбира се, щом се нуждаете от незначителната ми помощ!

- Той има ли шкафове, сандъци, в които още не сте надникнали?

- Да, долу, в частното му жилище.

- Ще се наложи да ни ги поотвори! Можете ли сега да оставите болните сами?

- Да. В момента нямаме тежък случай.

- Тогава елате с мене долу!

Двамата слязоха по стълбите и се отправиха към мястото, където чакаше Едуард. Последният получи указания от Олд Файърхенд как трябва да се държи, след което се насочиха към приземния етаж, където живееше Вернер. Беше точно полунощ.

Прекосиха двора и през коридора достигнаха до кухнята, където някога Едуард беше подслушвал заедно с Анита. И днес кухнята беше празна. Вернер, жена му, дъщеря му и Уайт седяха в стаята. В този момент докторът каза:

- Сеньор Карлос, сега е точно дванадесет. Шестте месеца изтекоха, а Едуард все още не се е върнал. Напомням ви за дадената дума и се надявам, че ще я спазите.

- Ще удържа на думата си - отвърна Вернер - и ще ви дам съгласието си, ако ми докажете, че наистина сте толкова състоятелен, колкото ми бяхте казали.

- Подготвил съм се да ви дам това доказателство. Ето, погледнете тези книжа! Сумите, които ще видите в тях, се пазят в банката. Това достатъчно ли ви е?

Чу се шум от разгръщането на хартия, след което Вернер извика:

- Сеньор доктор, но това е много повече, отколкото можех да очаквам! Вие сте богат човек!

- О, бих могъл да ви докажа, че притежавам много повече, но това е достатъчно. А за да видите какъв внимателен съпруг ще има вашата Анита в мое лице, ще ви покажа ето тези бижута, които ще й подаря още при годежа. Това са само скъпоценни камъни.

Чу се как се отваря касетка, след което се разнесоха възгласи на удивление и възхищение. В този момент Громан се приближи до вратата на кухнята, която бе само притворена, и погледна в стаята. Едва беше хвърлил един поглед, той отскочи назад и прошепна на Олд Файърхенд:

- Слушайте, сър, вече имам онова, от което се нуждаех. Тези скъпоценности са откраднати от мистър Кливлънд. Бяха собственост на жена му, която умря, и след това бяха съхранявани в касата. После изчезнаха заедно с Деър и парите.

В този момент Уайт попита:

- Е, сеньор Карлос, успях ли да ви убедя?

- Да, сеньор. Ела, Анита, и подай ръката си на доктора! Сега всички в кухнята наостриха уши да чуят какво ще каже Анита.

- Няма да му я подам! - каза тя с решителен глас.

- Ти знаеш, че съм му обещал!

- Ти може да си му обещал, но аз не съм му давала никакво обещание.

- Обещанието си е обещание! - извика Уайт. - Струва ми се, че всяка дъщеря е длъжна да слуша баща си! Едуард не дойде. Вероятно е пропаднал и загинал при мините, а...

Той не можа да продължи, защото Едуард влезе в стаята и каза:

- Дойдох, както виждате. Разбира се, че вие, сеньор Уайт, нямате заслуга за това, че съм още жив!

Анита нададе радостен вик и се втурна към него. Уайт обаче втренчи уплашен поглед в Едуард, като че ли бе видял мъртвец, който внезапно е изскочил от гроба си. В този момент вратата на кухнята се отвори отново и влезе Громан. Пристъпи към масата, посегна към касетката и каза:

- Тези скъпоценности са откраднати от мистър Кливлънд. Конфискувам ги!

- Конфискувате ли ги? - Уайт скочи. - Бих искал да видя онзи, който има смелостта да посегне на личната ми собственост, спечелена с честен труд?

- Аз имам смелостта, защото това не е спечелено с честен труд. Детектив съм и ви заявявам, че сте арестуван, мистър Деър, който сега се нарича Уайт!

Врата се отвори още веднъж. Влезе Олд Файърхенд и каза:

- И Деър не е истинското му име. Вече е имал около сто имена и може би затова е забравил истинското си име. Но най-прочутото му име, спечелило най-лоша слава, е Канада Бил.

- Кой сте вие и какво...

- Обикновено ме наричат Олд Файърхенд. Сега страхът на мнимия доктор премина направо в ужас. Лицето му придоби пепеляв цвят и той така се олюля, че трябваше да се опре с двете си ръце на масата.

- Олд-Файърхенд! - едва произнесоха обезкръвените му треперещи устни.

- Да, Олд Файърхенд! Сега вече сигурно знаеш, че няма да ни се изплъзнеш! Злодеянията ти крещят до небето за възмездие и щеше да е по-добре, ако беше изпратил в сърцето си онзи куршум, с който искаше да убиеш този младеж. Тогава щеше да избегнеш въжето, което ще ти бъде приготвено с моя помощ. Престъпният ти живот отива към края си!

Под въздействието на тези думи сгърченото тяло на Канада Бил се изпъна. Страните му се зачервиха отново и очите му проблеснаха. Той бръкна в джоба си и извика:

- Така ли си мислите? Още не се е стигнало дотам!

- Стигнало се е, дори и револверът няма да ти помогне. Извади си ръката от джоба!

- Вадя я!

Той вдигна ръка, в която проблесна револверът му и го насочи към Олд Файърхенд. Разнесе се изстрел, Олд Файърхенд направи светкавично движение встрани. Куршумът мина покрай него и почти в същия миг юмрукът му се стовари по главата на Канада Бил с такава сила, че той се строполи шумно на земята, където събори няколко стола.

Вернер седеше онемял от уплаха, но затова пък жена му се разпищя.

- Тихо! - заповяда ловецът. - Той е в безсъзнание и повече няма да вреди никому. Донесете въже да го вържем и повикайте полицията! Тя ще се зарадва на такъв улов!

Той вдигна револвера, който беше паднал от ръката на Канада Бил, след което изгубилият съзнание престъпник беше вързан. Последваха въпроси, отговори и обяснения и когато пристигна полицията, претърсиха жилището на престъпника. С помощта на ключовете, които намериха у него, можаха да отворят всичко и откриха толкова много доказателства за престъпните му дела, че смъртната присъда му беше сигурна. Преди всичко имаше много златен прах и златни зърна, които беше взел от болните златотърсачи в "болницата" си, след като ги беше пратил на оня свят. Налице беше и цялата сума, открадната от мистър Кливлънд, което можеше да се докаже и по направените от самия него бележки.

Арестуваният не можа да дойде в съзнание, докато претърсваха жилището му, и затова беше откаран в това състояние. Когато по-късно дойде на себе си в ареста, започна да крещи и да беснее. Юмручният удар на Олд Файърхенд бе предизвикал мозъчно сътресение, така че той изобщо не можа да възвърне нормалното си състояние. Ден и нощ се бореше с призраците на онези, които беше обрал или убил, и държанието му стана толкова опасно, че трябваше да му сложат усмирителна риза. Буйната му лудост не го напусна, докато един ден не го намериха мъртъв с пяна на уста. Това е! Моята история приключи и сега знаете, мешърс, къде и как свърши Канада Бил.

Под впечатлението от разказа слушателите стояха безмълвни още дълго време. Погледите на всички неволно се бяха отправили към Колорадеца. Той беше извадил закривения си нож и със силната си ръка дълбаеше два кръстосани белега върху приклада на старата си карабина.

* * *

ИБН ЕЛ' АМ

Начело яздеше храбрият Ракабес Сераф, което означава "врат на жираф"; беше получил това име поради необикновената дължина на врата си. Той беше пратеник на Махди1 и сега водеше отряда си при войските на неговия зет, известния Шех ел Обеид.

Поради нощния хлад керванът беше тръгнал на път още преди изгрев слънце; беше тъмно и правоверните не бяха казали още утринната си молитва.

Ето че Ес Сагир-Малкият, подкара животното си и се изравни с водача. Беше получил името си благодарение на ръста си - бе висок колкото джудже, но беше известен като храбър мъж и яздеше единствения кон в кервана, един от онези прочути гарбани, които са били докарани на изток през езерото Чад.

-Виж! - каза той, като посочи напред, където между извисяващите се скалисти височини се беше показала една по-светла ивица от небето, - скоро ще се зазори, настъпва времето, когато Саба-бей е най-гладен. Няма ли да бъдем предпазливи и да спрем да лагеруваме, докато той отново отиде да спи? Саба-бей е едно от имената на лъва. Населението от онези райони се страхува да

назове на глас името на лъва. Всеки си мисли, че така животното ще чуе и ще бъде привлечено. Ето защо Ра-каб ес Сераф направи предупредително движение с ръка и тихо отговори:

- Дахел Аллах - за бога! Не говори така високо, иначе Господарят на земетресението ще дотича и ще ни свали и двамата от седлата! Може би леговището му е някъде наблизо, затова трябва да преминем с животните си тайно. Кажи на хората, че не бива да вдигат никакъв шум и че трябва да се помолят, като кажат първите думи на четиридесет и осмата сура!1

Ес Сагир предаде заповедта му и скоро всяка уста мълвеше: "Наистина, предопределена ти е голяма победа, за да ти прости бог греховете и да те споходи милосърдието му и да ти посочи верния път и да ти помага със своята могъща закрила."

Така керванът се движеше напред по възможност най-безшумно. Бреговете на безводната сега река отново се бяха стеснили. Изкачваха се стръмно нагоре, а напред образуваха остър завой, като по този начин пречеха на видимостта.

Внезапно се разнесе онзи дълбок рев, който започва с хъркане, после бързо се засилва до страшен рев, след което заглъхва постепенно като шумът на далечен гръм - това беше ревът на лъв. Арабите го наричат "рад", което означава гръм, а самият лъв е получил името "Господарят на земетресението".

Всички хора и животни потрепераха.

- Аллах акбар, Аллах керим -Аллах е велик, Аллах е милостив! - разнесоха се викове отвсякъде. - Кавам, кавам - бързо, бързо, препускайте в галоп!

В следния миг ездачите се понесоха в кариер, така че товарните животни, които се намираха при кервана, едва успяха да ги последват. Ревът на лъва беше събудил многократно ехо и сега не можеше да се разбере точно откъде беше дошъл: дали отпред или отзад, или от някой от двата стръмни скалисти бряга.

След като бягащите ездачи оставиха завоя на реката зад себе си, бреговете отново се раздалечиха, а отпред, където левият бряг се снишаваше, заискриха първите лъчи на утринната зора. Това е времето на фадшр, първата молитва, която не се пропуска от никой истински правоверен, нито пък може да се отложи за по-късно. Ето защо Ракаб ес Сераф спря животното си въпреки големия страх, който беше обхванал всички, и извика със силен глас:

- Хай алас сал ах- молете се! Еш шемс, светлината на деня, започва да възлиза. Отдайте почитта на Аллаха, който я е създал, както е създал и нас!

Той скочи от магарето, а другите последваха примера му. Коленичили на земята с лице обърнато към Мека, направи движение с ръцете си, като че ли ги миеше и започна високо да изговаря първата сура от корана, а другите повтаряха след него.

Животните стояха наоколо и пръхтяха, товарните животни се бяха събрали близо до бодливи мимозови гъсталаци, растящи в подножието на левия бряг, където излизаше тясна странична клисура измежду скалите. Бяха изключително неспокойни и трепереха под тежките си товари, нещо, което не беше забелязано от благочестивите и усърдни богомолци.

Молитвата се разнесе от гърлата на многогласния хор:

"В името на всемилостивия бог! Хвала и слава на бога, господаря на света, всемилостивия, който ще властвува на съдния ден. На тебе искаме да служим и на тебе искаме да се помолим, да ни посочиш правия път, пътят на онези, които са огрени от твоето милосърдие, а не пътя на онези, на които ти си разгневен и не...

Коленичилите хора не можаха да продължат молитвата си. Още в началото в споменатия мимозов гъсталак се беше размърдало нещо и сега, в този миг, от непосредствена близост се разнесе отново ужасен рев, но този път не беше единичен, а излизаше от гърлата на няколко лъва.

За един миг се възцари абсолютна тишина. Хората се бяха сковали от страх. Негърът Ер Рих пръв скочи от земята и завика:

- Ма уна. ма уна, мадад- помощ, помощ! Бягайте, бягайте!

Той побягна. Но ето, че се разнесе гръмовитият глас на водача на кервана Ракаб ес Сераф:

- ... и не пътя на заблудените!

Като истински мюсюлманин, който вярва в предопределението на съдбата, той довърши молитвата си въпреки голямата опасност и примерът му подейства така, че всички повториха думите му. Наистина това не стана в смирено спокойствие, а докато скачаха и тичаха панически един през друг.

Този страх беше напълно оправдан, защото огромен лъв се беше хвърлил върху едно от товарните магарета с мощен скок; беше го съборил на земята и шумно прегриза врата му с едно единствено стисване на челюстите. Една лъвица, която почти не му отстъпваше по мощните си размери, скочи върху друго магаре, което се беше опитало да й избяга с отчаян скок. В същия миг от храстите се показа друг по-млад лъв, но вече напълно порастнал, който избираше жертвата си застанал в горда и самоуверена стойка, нададе дълбок предизвикателен рев. Зад него друга млада, но едра лъвица се промъкваше към едно товарно магаре, което от страх тичаше право към опасността и бе навлязло вече в гъсталака.

Подобна беше и съдбата на страхливия негър Ер Рих. Той тичаше като побеснял право към стария лъв, при което бе ритнат от едно магаре в гърдите толкова силно, че се строполи на земята; магарето хвърляше силни къчове и беше запратило на земята целия си тежък товар. В следния миг лъвът се хвърли върху негъра.

Перото е безсилно да опише дивата сцена, която се разигра в този момент. Хората и животните тичаха безредно един през друг. Който имаше глас, викаше, крещеше, ревеше, вайкаше се и пищеше с всички сили. Обитателите на южните страни не са така хладнокръвни и нямат онова присъствие на духа, което имат северняците. За тях е нечувано и неприятно, един единствен човек да застане храбро и уверено със сигурна пушка в ръката срещу царя на животните, както са постъпвали прочутите ловци на лъвове Жул Жерар и Гродън Къминг. А на всичко отгоре хората от кервана бяха въоръжени само със стари кремъклии и пушки с фитили, което беше съвършено недостатъчно срещу такива животни.

Само двама души не бяха загубили самообладание: това бяха храбрият Жирафски Врат и Ес Сагир. Малкият скочи на коня си, за да могат всички да го виждат, и извика със силен глас:

- Не бягайте, мъже, герои! Спрете подлеци, страхливци, кучета! Вземете оръжията си, любимци мои, храбреци, нещастници! Стреляйте по Ибн ел'ам! Той е дошъл с жена си и двете си деца, за да ни изяде заедно с нашите магарета. Аллах йенарл еш шейтан - Аллах, прокълни дявола!

Ибн ел'ам означава "братовчед по бащина линия". Така се нарича лъва, когато хората се боят да произнесат истинското му име.

"Малкият се понесе в галоп към стария лъв, скочи от коня си, насочи цевта на пушката си право в окото му, тъкмо в момента, когато той разтрошаваше главата на негъра, натисна спусъка и светкавично отскочи далеч настрана. Мощното животно потрепера, остана кратко време неподвижно, след което падна настрани и изпъна крайниците си - беше мъртво.

Разнесоха се неописуеми ликуващи викове. Примерът на Малкия подейства. Бягащите се събраха и се приготвиха за нападение.

-Ибн ел' ам е мъртъв! Хамдулилах - слава на Аллаха! - завикаха хората. - Убийте жената и децата му! Застреляйте цялата пасмина!

Забутаха се един друг напред, фитилите започна ха да димят, затрещяха изстрели, засвириха куршуми. Разбира се, че от двадесет куршума улучваше само един, но всички бяха обхванати от войнствено настроение, а и нали вярваха, че Аллах е предопределил съдбата на всеки един в книгата на живота. С други думи всички се държаха храбро. Борбата беше обаче наистина ужасна. Много от хората бяха убити ОТ Животните, мнозина бяха ранени по-тежко или по-леко, но най-сетне всички лъвове лежаха мъртви на полесражението, с множество куршуми в телата си. Никой от нападателите - с изключение на Ес Сагир, Малкият -не можеше да каже с положителност, че някой от лъвовете е умрял от неговия куршум; изглежда, че жената и децата на "братовчеда по бащина линия" бяха издъхнали от загуба на кръв, вследствие на многобройните си рани.

Сега победителите се нахвърлиха върху победените, започнаха да ги дърпат, да ги ритат, плюеха ги и ги наричаха с всевъзможни обидни прозвища, на които арабският език е така богат.

Мъртъвците бяха затрупани с камъни, за да не бъдат разкъсани от Ел Бюдш, огромният брадат лешояд, а ранените бяха превързани. Кожите на трите лъва бяха нарязани на много парчета, така че всеки от победителите можеше да получи по едно парче за спомен. Обаче Ес Сагир получи цялата кожа на Ибн ел' ам, защото го беше убил сам. Това беше голям трофей, под чиято тежест неговото товарно животно започна здравата да се поти. Другите нямаха такъв товар.

Когато по-късно керванът пристигна на местоназначението си, това приключение беше разтръбено надлъж и нашир. Когато Махди Мохамед Ахмед чу за него каза: "Този негър Ер Рих1 е бил като въздуха - страхлив и готов бързо да избяга. Трябвало е да умре, защото не е довършил молитвата си. По време на Страшния съд той ще падне от моста на изпитанието право в ада. Но Ракаб ес Сераф е храбър водач: Ще го повиша в мюлазим2. А героят Ес Сагир е дребен на ръст, ала смелостта му е голяма. Той ще стане мой телохранител и ще получи почетното име Абу ел бундукийя, Баща на пушката, и ще го носи, докато Аллах го извика при себе си. Фи аман Аллах - Аллах да го пази!"

* * *

ЧЕРНОТО ОКО