Превел от немски c Веселин Радков, 1979

Той заобиколи острова Аймео и се отправи към неговото селище Тамаи, което се намираше недалеч от Опоауо-Бай. Там живееше Потомба, изменникът и крадецът на жени, и там щеше да се състои сватбата с големи тържества, защото бащата на годеницата беше принц, а годеникът беше местен митонаре, изобщо първият митонаре, който се женеше по новата церемония.

В най-задната стая на жилището седеше Манина, готова за празненството. Прислужниците я бяха оставили по нейно желание и сега, когато се почувства сама, дълго сдържаните сълзи потекоха по бледите й страни. Веднъж вече тя беше седяла тук като годеница, но колко щастлива беше тогава, а колко нещастна, неизказно нещастна беше днес! А украшенията й, какви бяха украшенията й? Имаше хубава, великолепна фигура все още млада и свежа, което си личеше добре, въпреки голямата й скръб, която караше тялото й да потреперва. Красивите й тъмни очи бяха печални, а нежните й устни здраво стиснати. В косите и нямаше нито едно цвете, по тялото и не се виждаше никакво украшение. Изглежда че тя беше отблъснала дори и дрехите и платовете, които бяха донесени от белите, омразните чужденци. Едно парау от месна жълтокафява тапа, което достигаше малко под коленете й, обгръщаше бедрата и, като оставяше открити безупречно красивите форми на краката й, докато късо наметало, таеи, от същата материя, закриваше раменете и горната част на тялото й. Дългата й гарвановочерна коса се спускаше буйна и къдрава по раменете й; в нея нямаше никакво цвете нито пък я придържаше веещото се лико на марантата. Тя самата беше цвете, изгаряно от росата на сълзите, откъснато от онова място, където цъвтеше най-добре и където благоухаеше най-силно. Изведнъж тя долови лек шум край външната бамбукова стена.

- Манина! - извика някой тихо. Тя познаваше този глас. Нима бе възможно той да е тук? Беше чула, че още не се е върнал.

- Аноуи! - извика тя ликуващо.

- Не говори високо, Манина! - предупреди я гласът отвън. - Оро, богът на всичко зло, бди с духовете си около колибата, затова трябва да си спокойна и предпазлива.

- Но ако те видят, Аноуи? - попита тя изпълнена със страх.

- Писангът ме скрива, слънце на моето сърце.

Кажи, обичаш ли ме още?

- Хиляди пъти повече от живота си!

- А искаше да отидеш при изменника?

- Не, никога! Под дрехата си нося кама, която щеше да прониже сърцето ми, когато Маори ме докоснеше, повярвай ми, Аноуи!

- Познавам те и ти вярвам! Искаш ли да останеш моя жена?

- Как бих желала, но не може!

- Може. Появи се спокойно с него пред чуждия жрец, аз ще дойда и ще говоря. Ако думите ми не помогнат, тогава внимавай, когато те откарва към Папетее. Щом извикам името ти, веднага скачаш в моето кану! Съгласна ли си?

-Да.

- Тогава не се страхувай от думите и действията на белия митонаре. Той не признава нашия съюз, защото е сключен от нашия жрец, - тогава нека и неговата благословия изчезне като капка в морето. Йоранна, Манина, йоранна, моя прекрасна жено!

Флотилията беше пристигнала в Тамаи. Годеникът стъпи на брега и беше посрещнат от Потомба с "добре дошъл". Разположени под палмите, гостите пиеха мляко от кокосовите орехи, ядяха печени батати и най различни вкусни плодове, които ражда тази земя в такива големи количества.

После забиха барабани, разнесе се звукът на флейта. Церемонията започваше. Под вечно зелени широколистни дървета беше издигнат олтар украсен с цветя, на който "белият митонаре", английският мисионер, очакваше годеницата: Маори влезе в къщата и я доведе със себе си.

Но ето че през кръга на застаналите наоколо гости си проправи път един млад човек и се приближи до Потомба, който стоеше близо до олтара.

- Поздравявам те, о Потомба, баща на моята жена! Докато ме е нямало у дома, Манина е дошла при тебе и сега идвам, за да я отведа обратно.

- Върви си по пътя, езичнико! - гласеше отговорът. - С тебе нямам вече работа!

Аноуи остана спокоен. Той само сложи ръката си на рамото на своята жена и се обърна към свещеника:

- Митонаре, тази жена се е заклела в костите на нашите деди да ми бъде вярна, а жрецът на нашия народ ме попита: "Айта анай ое а фааруе и та ое ватрина"? - Никога ли няма да напуснеш жена си? На което отговорих: "Айта, не!" Потомба ни даде благословията си. Ти имаш ли правото да ни разделиш?

Мисионерът вдигна поглед към небето: - Светата християнска църква може като всесилна майка да отнема дъщерите си и да ги дава на когото поиска. Върви си по пътя, невернико, за да не се изсипе на главата ти гневът на божиите чада!

- Тогава ела, Манина! - каза той, като я хвана за ръката.

В този миг Маори го удари с юмрук в лицето и няколко ръце го сграбчиха и отвлякоха настрани. Той не каза нито дума, нито се възпротиви. Но като наближиха брега, се отскубна и скочи в кануто си.

- Кажете на Маори, че ще си взема жената! -извика им той и загреба в открито море. Като обиколи около острова, той се озова при селището Алфареайта, разположено точно срещу Папетее. Спря лодката си до брега и слезе, за да купи известно количество риба - купи по-големи и по-малки риби. Когато сметна, че е настъпило времето за действие, той занесе рибата в лодката си и излезе пак в открито море,като застана така, че да може да наблюдава морския път между двата острова. Над водата се спусна здрач, нощта настъпи, но вълните около лодката приличаха на някакъв течен, прозрачен кристал. Той завърза една от рибите за парче лико, спусна я във водата и след кратко време почувства силно дръпване. Една акула беше отвлякла примката. След известно време младият човек хвърли втора риба и продължи така, докато около лодката му се събраха около половин дузина акули.

- Добре дошли, вие, слуги на ери. Аз ще си отмъстя, а вие ще получите храната си!

Той продължи да примамва към себе си лакомите чудовища, докато наближаващите колебливи светлини на лодките го убедиха, че флотилията с младоженците приближава. Последван от акулите, той загреба бавно срещу нея. Най-отпред плуваше лодката на Маори. Беше седнал отзад при кормилото, а Манина седеше при носа й. Изневиделица видя пред себе си едно кану, което му препречи пътя. Той стана.

- Стой, кой е там отпред? - попита той.

- Аноуи, за да ти плати за днешния удар! - долетя отговорът.

Същевременно лодката застана успоредно с неговата, последваха две бързи движения с острия крис през въжетата от лико на балансьора и напречната опора падна във водата. Сега Маори беше загубен и при най-малкото движение.

- Манина, скачай! - извика Аноуи. С един бърз скок жена му застана до него, лодката на Маори, останала без балансьор се обърна, той падна във водата със силен вик и веднага беше посрещнат от акулите. Преди останалите лодки да успеят да стигнат до това място, Аноуи вдигна платното си и бързото му остроносо кану полетя към Лога. Никога никой не чу вече нещо за него и Манина. Омби, неговият брат, напусна Таити след известно време и замина, както казват, за островите Тубуаи. Не след дълго Потомба умря. Беше обичал много единственото си дете и последните му думи били проклятие срещу белия митонаре, който носеше вината за изчезването на дъщеря му.

* * *

КАНАДА БИЛ

ПОДСТРЕКАТЕЛ

- По онова време животът на Запад беше по-друг, живееше се много по-добре, отколкото сега, повярвайте ми! Тогава червенокожите владееха значително по-обширни територии и човек трябваше да си отваря очите добре, ако не искаше да осъмне на оня свят, и то скалпиран. И това не беше най-лошото, защото все някак си можеш да се защитиш срещу неколцина индианци, но освен тях наоколо се скиташе всевъзможна паплач от бели, които бяха наричани в източната част на страната "скитници"; тези негодници бяха толкова изпечени и свирепи, че бяха по-опасни от всички индианци между Мисисипи и океана, взети заедно. Особено много се говореше за един от тях, който сякаш имаше двадесет хиляди дявола в себе си и беше такъв отчаян негодник, че славата му се носеше дори из Стария континент. Чувал съм, че там всички вестници пишели за него. Вие също го познавате и като ви кажа името му, то ще ви обясни всичко. Наричаше се Канада Бил и беше най-големият престъпник в Съединените щати.

Роден е в Англия, има цигански произход, а истинското му име е Уилям Джоунс. Заминал за Канада и започнал да търгува с коне, но бързо разбрал, че с картите може да се спечели значително повече. Започнал да се подвизава най-напред из Британските колонии, докато майсторството му пораснало дотам, че се осмелил да прехвърли границата и да се озове при янките. Направил несигурен целия Север, измъквал последните центове и от най-хитрите джентълмени, а после отишъл на запад, където освен с хазарт се занимавал с такива нечестни дела, че досега е заслужил да увисне на въжето поне десет пъти. И аз съм се срещал с него, при това се запознах с един прочут мъж, който... е, ще чуете за кого става дума, но уводът към една хубава история не бива да се удължава твърде много...
И така, ще си призная, че бях още доста зелен в занаята, но имах здрави юмруци, набито око, силна воля, пушката ми ме слушаше, а ловджийският ми нож бе попадал вече между ребрата на хора, които съвсем не бяха очаквали, че ще им бъде пусната кръв по този начин. Бях ходил към Горен Арканзас, за да ловя бобри, ловът беше добър и аз продадох кожите на неколцина търговци, които ме бяха срещнали по пътя, и само търсех удобен случай да се добера до Мисисипи, за да попадна отново сред хора и да си накупя туй-онуй, защото с времето цялото ми облекло се беше изпокъсало. Нямаше да мога да осъществя лесно намеренията си, защото местата, през които трябваше да мина, бяха дяволски несигурни. Команчи, семиноли и крикси се бяха счепкали здраво, водеха борба на живот и смърт и гледаха на всеки бял като на общ враг. Трябваше да бъда много внимателен. Пътят ми минаваше през местата, където воюваха тези племена, а аз бях съвсем сам и предоставен изключително на собствената си издръжливост и предпазливост. Липсваше ми дори и кон, така че трябваше да яздя на собствените си два крака. Придържах се приблизително в посока към Смоки Хил и по мои пресмятания Арканзас не беше вече далеко. Все по-често срещах различни животни, които живеят само по бреговете на големите реки.

И така, промъквах се през вековната гора и вече се оглеждах за удобно място за пренощуване, защото бе започнало да се смрачава, когато изведнъж чух висок и плътен мъжки глас, който се разнасяше недалеч из гъсталака. По говора разбрах, че човекът е бял. Запромъквах се през храстите към мястото, откъдето се чуваше гласът. И какво мислите, че видях? По средата на малка полянка се намираше стар дънер, на него се беше изправил мъж, който оживено жестикулираше из въздуха и държеше на дърветата такава реч, по-хубава от която едва ли би могъл да изкара и на някой митинг. Аз съм малко особен и не обръщам внимание на това, което ми се казва, но този човек имаше такъв глас и така говореше, че смехът ми премина веднага, а аз се канех да се разсмея здравата, защото отначало ми се стори дяволски смешно да стоиш сред девствената гора и да държиш проповед на бръмбарите и москитите.

Както вече казах, бе започнало да се смрачава, но все още ясно можех да различа фигурата и лицето му. Беше висок и здраво сложен човек, изглеждаше бодър, суров и жилав като истински янки, имаше остро изрязан изпъкнал нос, ясни очи, в които не се таеше ни притворство, ни измама, голяма уста и ъгловата брадичка. Беше очевидно, че се упражняваше да говори; правеше впечатление на селфмейдмен1, който с борба, работа и лишения бе успял да се издигне до по-добро положение от това, което обикновено Западът предлага.

- Вие казахте: трябва да хванем в ръцете си нашите негри така здраво, че дори и ако получат свобода, пак да останат при нас, просто от страх - продължаваше да говори той. - Всичко, което се бръщолеви за хуманизъм и християнска любов, е абсолютна глупост. Трябвало да има обич между хората! Обич? Пфу! Камшикът трябва да играе!... Но вие говорите така само защото егоизмът е превърнал сърцата ви в камък. Аз ви казвам, че ще дойде време, когато...

Изведнъж прекъсна речта си. Бях се придвижил твърде много напред и се бях показал между храсталаците. Той ме видя и в следния миг скочи от дънера, грабна пушката си и извика:

- Стой, нито крачка напред! Кой сте вие?

- Ба, я си оставете пушкалото настрана! Нямам намерение да ви изям, нито пък да получа няколко парчета олово в тялото си!

Той ме изгледа още по-проницателно и като че ли се убеди в моята миролюбивост. Свали пушката си и кимна с глава.

- Приближете се тогава и ми кажете кой сте!

- Казвам се Тим Съмърланд, сър. Тим Съмърланд се казвам от край време и никога не бих допуснал да се загуби или подмени дори една-единствена буква от това почтено име. А вашето име, сър?

- Казвам се Линкълн, Ейбрахам Линкълн. Тук наблизо в реката имам сал и с него искам да се спусна на юг. А вас какво ви носи насам?

- Бях събрал малко кожи, продадох ги и сега искам да тръгна също като вас надолу. Бихте ли ме взели със себе си?

- С удоволствие, стига да сте човек на място, човек, с когото няма да си имам неприятности, Тим Съмърланд. Насякъл съм дървен материал за ограждане на плантации, който се плаща на юг добре, и съм готов за тръгване. Помощникът ми избяга и сте ми добре дошъл, ако нямате нищо против да ми помагате от време на време при пътуването ни.

- Това се разбира от само себе си, мастър Линкълн. Тим Съмърланд не е замесен от лошо тесто, бъдете уверен в това! Но, сър, кажете ми какво проповядвахте впрочем в гората?

- Нищо особено! Просто понякога, когато човек е самотен, в главата му идват мисли, които биха могли да бъдат от полза за другите. И ето, аз си представям, че тези "други" са пред мен, и им казвам мнението си. Може би някога ще стане и това - ще държа истинска реч, а няма да говоря на вятъра. Но елате сега с мен при реката. Там е по-удобно и ще се чувстваме по-сигурно.

Забелязах с учудване, че до брега на реката изминахме само неколкостотин крачки. Салът беше направен сръчно и бе натоварен с голямо количество тънки млади стволи. След като се навечеряхме добре, разположихме се удобно до реката с лули в ръка и започнахме да си разказваме най-различни истории, които се бяха случили тук-там.

Този човек съвсем не беше вчерашен. Беше преживял много неща и беше мислил задълбочено над всичко. Ето защо възгледите му ме накараха да го уважавам и когато си казахме "лека нощ", бях вече сигурен, че съм попаднал в респектиращо общество и че няма защо да се срамувам от службата си на боцман.

На сутринта започнахме пътуването. Известно време всичко вървеше отлично, макар че понякога от бреговете до нас долитаха стрели и куршуми, загубили ударната си сила. Във водата почти нямаше защо да се страхуваме от червенокожите, а когато вечер спирахме сала до брега, това ставаше на такова място, което гарантираше сигурността ни. Така наближихме форт Гибсън. Тук имахме намерение да слезем на брега, за да попълним мунициите си. Беше пладне, когато видяхме малкото поселище пред нас и се учудихме доста, като не забелязахме никакъв пост, нито пък някакво друго човешко същество. Дори над комините не се виждаше и следа от дим и не ни беше трудно да предположим, че се беше случило нещо необикновено. От предпазливост подминахме мястото, където обикновено спираха плавателните съдове, и продължихме надолу по реката, като че ли се канехме да отминем. Едва след завоя на реката се насочихме към брега. Линкълн взе пушката и ножа си и слезе на брега.

- Тим Съмърланд, отивам на разузнаване. Бъди готов да прережеш въжето на котвата веднага щом забележиш нещо подозрително.

С тези думи той изчезна между високите крайбрежни върби. Трябва да ви кажа, че по време на пътуването между нас се беше промъкнало обичайното "ти". Аз се гордея и до ден-днешен с това обръщение и не го заменям за никаква служба или почест.

Направих каквото ми беше казал. За щастие нямаше повод да се връщам със сала отново в средата на реката. Измина доста време, преди Линкълн да се появи. По лицето му се четеше гняв, но и някакво лукаво изражение.

- Тим, тук има работа за нас. Сега ще можеш да докажеш, че не си лош уестман! Фортът е бил нападнат от команчи и всичко живо е изклано. Индианците са предприели сега някакъв поход, като са оставили само дванадесет души, за да пазят форта. Но те са напипали брендито и са мъртво пияни. Бях сред тях и никой дори не се помръдна. Ела, чака ни хубав товар!

Идеята му беше твърде смела, но нямах намерение да го разубеждавам. Скоро достигнахме форта. Изненаданите му защитници лежаха по земята в безпорядък, бяха ограбени и скалпирани. Няма защо да ви описвам по-подробно тази гледка. Влязохме в помещението, където индианците бяха пили. Наливали са се кой колкото е могъл и сега лежаха около бурето полумъртви.

- Влизай! - каза кратко Ейбрахам Линкълн. Веднага нарязахме кожените наметала на индианците на ремъци и след по-малко от половин час червенокожите се намериха на сала ни, където бяха вързани за стволовете така здраво, че всяко бягство беше немислимо. Като свършихме тази работа, ние отново се върнахме във форта, за да спасим каквото беше оцеляло. При това трябваше да бързаме, защото останалите индианци можеха да се върнат всеки момент, а в такъв случай бяхме загубени. Вниманието ни беше привлечено веднага от следното обстоятелство: всички убити бяха обрани изцяло, но никъде не се виждаше нито един от предметите, които са им принадлежали. След като натоварихме на сала и убитите, за да ги предадем в Кидрон заедно с малкото спасени вещи, ние се приготвихме да отблъснем сала от брега, когато внезапно се разнесоха два изстрела. Те бяха предназначени за нас, но стрелецът не се беше целил добре: единият от куршумите пропищя край ухото ми, а другият отнесе парче от ръкава на бизоновата риза на Ейбрахам. Озовахме се моментално отново на брега и се запромъквахме между върбите към мястото, откъдето беше стреляно по нас. Едно бяло облаче ясно ни сочеше това място. Там на земята видяхме някаква торба, но дори не я докоснахме, защото пред нас храстите шумоляха, а трябваше на всяка цена да пипнем човека, който се беше опитал да ни убие. Щом достигнахме края на храсталака, видяхме го да тича пред нас. Беше бял и бягаше към форта, за да потърси прикритие зад постройките му. Вдигнахме пушките си едновременно и в следния миг беглецът се строполи на земята. Изтичахме до него. Куршумите бяха пронизали гърдите му и без съмнение беше мъртъв.

- Ах, познаваш ли този човек, Тим Съмърланд? - попита Линкълн, след като го обърна с крак.

- Никога не съм го виждал!

- Добре го разгледай, Тим! Убили сме прочут негодник. Това е Канада Бил!

- Канада Бил? Нима е възможно! Какво ли е търсил тук? Мислех, че се намира някъде надолу край Ред Ривър, както казваха всички!

- Той беше навсякъде, а ето го и тук, както виждаш. Кой знае каква роля е играл.

Линкълн се наведе, за да го претърси. Канада Бил не показваше никакви признаци на живот, а джобовете му бяха съвсем празни. Върнахме се обратно при торбата. Беше тежка. Когато я отворихме на сала, намерихме в нея касата на форта, часовници, златни верижки, пръстени и други ценни дреболии, които са били собственост на офицерите и войниците. Сега вече ни стана ясно каква роля беше играл Канада Бил при нападението. Както се изясни и по-късно от разпита на пленените индианци, той насъскал команчите срещу форта, като им обещал плячка и бренди, заради лично отмъщение срещу един от офицерите, а и за да открадне касата и скъпоценностите.

Скоро салът ни се озова в средата на течението, което ни понесе бързо надолу. Ейбрахам Линкълн стоеше на предната част на сала, за да внимава за змии, алигатори и индианци -трите най-опасни врагове за плаващите по реката в онези местности. Тогава и не подозирах, че той скоро ще застане начело и на "сала" на Съединените щати, за да го преведе със сигурна ръка през най-опасните бързеи и водовъртежи на онова време.
2

РОБОТЪРГОВЕЦ

- Щом като между две истории могат да изминат няколко години, то и при разказването им може да се направи малка пауза. И в живота не всичко върви по мед и масло, а пък хората като нас биват носени насам-натам от различни ветрове, които могат да изиграят лоша шега на всеки уестман.

Самият аз бях изпитал това на гърба си и бях пристигнал във Виксбърг, за да си отпочина както трябва. Но кръвта на трапера не е съгласна с никаква почивка, освен с онази, която идва, когато си изстрелял последния си куршум и когато се запознаеш с ножа или оловото на неприятеля си. Едва беше изминала една седмица и започнах да се разхождам по цял ден край реката с надеждата да видя нещо, което би могло да даде определена насока на решението ми.

И ето ти на, както си седя на кея и се радвам на пъстрата тълпа, която слиза или се качва на пристигналия параход, изведнъж виждам едно лице, едно лице ви казвам, което никога не бих могъл да забравя, макар че откакто го видях за последен път, бяха изминали вече почти двадесет години.

- Бети Бети Кронър! - извиках аз и си проправих път през тълпата до нея. - Бог да благослови очите ми, ти ли си, или не си?

- Тим! - извика тя, като плесна с ръце от радост и почуда, - Тим Съмърланд, какво щастие, че те намерих.

- Да щастие е, Бети, дяволски голямо щастие! Спомняш ли си как исках да се оженя за тебе, а ти не ме искаше и предпочете Финк Паншлоу? Това беше едно прокле... едно чудесно време исках да кажа, Бети! Ти избяга с Паншлоу, но аз и до ден-днешен не съм те забравил. По дяволите, тази работа, дето я наричат любов, е малко особено нещо! Как живя през това време? Защо си дошла във Виксбърг?

Неочаквано очите й се насълзиха - насълзиха се ви казвам, и то така, че неволно трябваше да прекарам ръка по набръчканото си лице, защото трябва да ви кажа, че може всичко да ми е Безразлично, но Бети Кронър да плаче, това не мога да гледам!

- Ах, Тим, не ми провървя, а сега съм в най-тежко положение! - отвърна Бети през сълзи.

- Небеса, как е възможно? - извиках аз. - Кой е виновен за това, Бети? Дай ми го само и аз така ще го пипна за врата, че...

- Да, но ако можех да ти го посоча. Тим, и аз самата не го познавам.

- Разказвай!

- Паншлоу умря, Тим, преди много години, а най-малката ми дъщеря, Елен, е на осем години. Обичах я най-много от всички, но ето че загубих и нея!

- Загуби ли я? По дяволите, нима си загубила някое от децата си?

- Да, и четирите - плачеше тя тихо и безутешно. - С Паншлоу заминахме за Ню-Орлиънс, където живях до преди няколко седмици. Един ден снаха ми ме извика да отида при нея и аз тръгнах с децата. Тук слязох на брега, за да купя някои неща, и като се върнах на парахода, децата ми ги нямаше. Не можах да науча нищо друго, освен че някакъв добре облечен човек ги бил взел със себе си, за да ги заведе при майка им.

- Това е дяволски нещастна история, Бети, кълна се в ловджийския си нож! Какво ще правим сега?

- Не знам, Тим! Бях в полицията, но без никакъв резултат. Ден и нощ обикалях града - напразно. Парите ми се свършиха и сега съм сама в този чужд град без никаква помощ и подкрепа.

- По дяволите, Бети, това не е истина! Или искаш да кажеш, че Тим Съмърланд е нищо, кръгла нула?

- Тим, извинявай, но аз дори не знам дали не ми се сърдиш още за тогава. Не знам какво е положението ти тук, дали ще можеш да ми помогнеш...

- Сърдит? На тебе? Ако някой поиска да ти втълпи подобно нещо, така ще му сплескам главата, че ще заприлича на някоя стара географска карта! И какво ми е положението ли? Едно ще ти кажа, Бети, Тим Съмърланд няма никакво положение, но има пари, и то много, и ще ги даде с удоволствие, за да се намерят децата ти!

Положението беше малко по-трудно, отколкото си го представяте. Бети беше получила свободата си наскоро и в жилите й течеше значително количество негърска кръв - нещо, което си личеше не само по косата и цвета на кожата й, но й по ноктите. Следователно и децата й се отличаваха със същите белези и ако някой негодник ги бе взел от парахода и ги бе обявил за свои роби, съвсем нямаше да е лесно да му ги отнемем, дори и ако го познавахме. Все пак тръгнах из града, за да търся някаква следа. Дълго време търсих напразно, докато най-после попаднах случайно в бара на хотел "Уошингтън". Тук господата изглеждаха дяволски благородни и всички зяпнаха учудено стария Тим Съмърланд, защото се беше осмелил да прекрачи прага на такова изтънчено заведение. Но ето че по едно време влезе един човек, който беше облечен още по-добре от другите и изглеждаше по-голям джентълмен от тях, огледа се наоколо и тъкмо когато се канеше да си излезе, ме забеляза. Очите му просветнаха, приближи се до мене, протегна ми ръка и каза: