Превел от немски c Веселин Радков, 1979

Ако човек мине по стърчащите над водата камъни и застане така, че да може да вижда насрещната стена на каньона, окото му ще забележи едно място, което изглежда някога е било арена, където са се разиграли ужасни събития. Пред погледа се разкрива четириъгълна платформа, която отпред е отделена от околния терен от с поменатия каньон, и отляво и отдясно - от подобни по-малки отвесни странични проломи. Откъм задната, четвърта страна, се издига отвесно огромна скалиста непристъпна стена, от която се стичат тънки струйки бистра вода. Тази скала се нарича сега на езика на апачите "Селкхитсе", а говорящите испански език в Аризона я наричат "Пеня дел Асесинато". И двете наименования имат едно и също значение: Скала на убийството.

Тази неголяма четириъгълна платформа е напълно изолирана от околността и много трудно може да се повярва, че на нея са живели човешки същества. И все пак могат да се забележат следи, които доказват, че до преди известно време там са живели хора, и то не неколцина, а значително повече. Ясно се вижда, че някога там е имало гора, която е получавала влага от споменатите водни струи. Овъглените дънери доказват, че гората е изгоряла. Между тях се виждат разпръснати останки от колиби, както и полуизгорели животински и човешки кости.

Какво се беше случило на това място? Каква драма бе превърнала това някога така оживено място в едно малко царство на смъртта?

Неотдавна близо до трите бора бяха застанали двама мъже, отправили поглед отвъд каньона към малката гора, под чиито поизсъхнали от слънчевите лъчи листа и клони кипеше пъстрият живот на малко индианско ко уа-клар1. И двамата бяха още млади, но лицата им имаха строг и малко лицемерен израз, на който напълно отговаряха черните им дългополи дрехи.

- Брате Йеремия - каза единият от тях, - наистина ли смяташ, че Брайъм Йънг ще одобри тази индианка за моя жена?

- Положително! - кимна другият. - Изпратиха ни да покръстим червенокожите диваци, за да могат да получат същите права като нас. А това равноправие ти осигурява съгласието на президента.

- Инта-тисле е голяма красавица и няма защо да се срамува от всичките 58 жени на нашите дванадесет апостола1. Но баща й, вождът на племето, иска да я даде за жена само на някой храбър воин.

- Ти говори ли вече с него? Ако е така, ще трябва да го принудим да ти я даде за жена.

- Да го принудя ли? А как?

- Целуни я! Щом някой целуне индианка официално, искам да кажа пред други хора, трябва да стане негова жена. Само така може да бъде възстановена честта й.

- Това ми е известно, но...

- Никакво "но"! - извика брат Йеремия. - Нима ще се върнем, без да сме сторили нищо като проповедници, които са говорили пред глухи? Това би било голям позор и всички апостоли ще отвърнат погледа си от нас. Ти обичаш индианката. Направи я твоя жена, така тя ще стане мормонка2 и ще ти бъде най-сигурната опора при покръстването на хората от нейното племе... или те е страх?

- Да ме е страх ли? - изсмя се другият. - Преди да навлека расото, носех пушка и ловджийски нож. Изпратил съм на оня свят немалко червенокожи, а също така и бели. Йънг ненапразно ми е дал името Гедеон, името на най-големия герой на Израел. Тръгвай с мен към селото! Ще ти докажа, че не знам що е страх!

Двамата стигнаха до самия каньон, над който по онова време минаваше мост. Той беше направен от въжета, изплетени от нещавена пушена бизонова кожа, здраво закрепени в скалите от двете страни на каньона. На въжетата бяха завързани парчета от кактусови стебла. Този люлееш се мост беше единственият път, по който можеше да се стигне в малкото селце, където живееше един вожд на апачите с част от племето си. Един единствен пост при моста бе достатъчен, за да се чувствуват индианците в безопасност пред всеки враг.

Сега при моста стоеше млад воин, който пропусна мълчаливо двамата мормони край себе си, след което мрачният му поглед се впи в гърба на брат Гедеон. По бронзовото му лице се беше изписал израз на едва сдържана омраза.

Жените в селото работеха седнали или коленичили под дърветата. Тъчаха одеала, месеха глина за съдове или приготвяха брашно от царевица и ечемик. Момичетата и момчетата играеха, или пък се упражняваха в употребата на различни оръжия. Мъжете лежаха пред колибите и безучастно гледаха заниманията на съплеменниците си. Работата се счита от воините като унижение. В селото имаше няколко стотин индианци с техните коне и кучета.

Най-голямата колиба се намираше в центъра на селото. До входа й седеше вождът Пеш-итши, Желязното Сърце, и разговаряше с дъщеря си с такова внимание, което е твърде необичайно за индианците. Дъщеря му имаше стройна и добре сложена фигура; беше наметната с пъстро одеало. Косата й се спускаше заплетена в две дълги и тежки плитки. Лицето й имаше почти египетски черти. Но най-хубавото у нея бяха очите й - големи черни очи с дълги мигли като кадифе. Погледът й беше меланхолично-сериозен и същевременно замечтан. Тези дълбоки тайнствени очи бяха причината момичето да получи името Инта-тисле, Черното Око.

Ето че двамата мормони приближиха до тях, но дъщерята на вожда се скри в колибата веднага, щом видя Гедеон. Неговите намерения й бяха известни, но тя го мразеше. Тя чу как двамата мисионери започнаха да говорят за Джо Смит, за книгата на мормоните, за новия Йерусалим и за Брайъм Йънг, за радостите и блаженството, които очакват всички "летър-дей-сейнтс"1 след тяхната смърт. Вождът ги слушаше мълчаливо, като човек, който не вярва на думите им, но от учтивост не иска да им го каже.

През това време Черното Око се приближи до отвора в задната стена на колибата, който служеше за прозорец, и погледна с досада навън. Откъм моста се задаваше младият индианец, който току-що бе сменен от поста си. Той трябваше да мине покрай прозореца й. Щом го видя, нейното лице се проясни, в очите й припламна някакъв вътрешен огън и тя подаде хубавата си глава навън. Той я видя и като минаваше край нея, прошепна:

- Титши ойа - днес вечерта!

- Ха-ау, ши-каар - да скъпи мой! - отвърна девойката.

Инта-тисле беше вече дала своето малко и гордо сърце. Тя не устоя на изкушението да погледа малко след своя любим и тъй като това не можеше да стане през тесния отвор, изскочи бързо навън.

- Ах, Черно Око, защо бягаш от мене? - извика брат Гедеон. - Ти трябва да станеш моя жена и да бъдеш най-щастлива от всички! - Едва изрекъл тези думи, той я сграбчи и тесните му безцветни устни целунаха хубавата й уста.

В следния миг вождът скочи светкавично на крака, дръпна дъщеря си и извика:

- Куче краставо, как смееш да мърсиш чистата дъщеря на апачите? Падни на колене и моли за милост!

При тези думи той го удари с юмрук в лицето така, че братът се просна на земята. Но Гедеон се съвзе бързо и скочи. Яростта бе замъглила разсъдъка му, той се нахвърли върху вожда и го удари. Последиците от този удар бяха неочаквани. Пеш-итши остана неподвижен. Само очите му измерваха нахалника с унищожителен поглед. След това той нададе остър вик, който проеча из цялото село. Веднага от всички страни наскачаха и притичаха воините. Една дума на вожда бе достатъчна: след малко двамата мормони лежаха на земята здраво вързани и със запушена уста. После ги хвърлиха вътре в колибата. Натъпканите кърпи в устата им пречеха да разговарят помежду си.

Изминаха два много дълги часа. След това двамата бяха изнесени навън и завлечени в кръга, образуван от воините, насядали тихо и спокойно около Желязното Сърце.

Вождът извърна презрително лице от брат Гедеон и каза на Йеремия: - Един такъв удар е обида, която се наказва със смърт и която може да бъде измита само с кръвта на виновния. Воините на апачите завършиха своя съвет и решиха, че мормонът трябва да умре. И тебе искаха да убият, но аз се застъпях за теб. Ще бъдеш свидетел на наказанието и после ще можеш да се върнеш при твоите светци.

Белите не можеха да се бранят нито с думи, нито с дела. Гедеон беше вързан за едно дърво и бе застрелян, без да бъде измъчван преди това. Вождът се приближи до трупа му, намокри ръката си в бликащата кръв и намаза с нея лицето си. Така неговата накърнена чест беше възстановена. Джобовете на Йеремия бяха натъпкани с провизии, след което го пренесоха по моста. Едва отвъд го развързаха и го пуснаха да си върви. Той си тръгна, без да каже нито дума и без да се обърне. Прегази през водата и тръгна по течението на потока, докато стигна долу до втория каньон. Едвам там се спря, сви юмруци и каза скърцайки със зъби: - Отмъщение, да, само отмъщение! Кръвта на този свят човек ще бъде отмъстена! Умъртвихте тялото му, но ще изпратя душите ви след неговата, за да й служат на оня свят во веки веков!

Той опипа джобовете и дрехите си и за свое задоволство забеляза, че ножът

му не беше взет. После, за да избегне погледите на евентуални съгледвачи, се притаи в една широка пукнатина на скалите. Напусна я едва, когато започна да се смрачава и се върна обратно при трите бора, откъдето можеше да наблюдава часовия при моста. Промъкна се до един голям камък, който го прикриваше напълно. Реши да изчака на това място, докато апачите заспят. После бе замислил да се промъкне до поста, да го убие с ножа си и така да си открие единствения път към селото.

А там, на платформата, сега горяха огньове пред колибите и светлината им достигаше до моста и до отвъдната страна на каньона. При тази светлина мормонът успя да види как бе сменен постът. Мястото му зае младият воин, който щеше да се срещне тази вечер с Инта-тисле.

Времето минаваше. Огньовете гаснеха един след друг и шумът от живота в селото ставаше все по-тих и по-тих. Най-сетне загаснаха и последните пламъци и наоколо се разстла непрогледна тъмнина. Беше настъпило времето за действие. Йеремия изпълзя иззад камъка и се насочи към каньона. Безшумно като змия достигна до моста, който не беше по-дълъг от двадесетина крачки. Току-що мормонът беше достигнал моста и от отвъдната страна се дочу шушукаме, което се приближаваше към него,. Значи на моста се намираха хора, хора в тази непрогледна нощ над зейналата пропаст! Той се отдръпна настрани и зачака. Разбра, че Инта-тисле бе дошла при своя любим.

Тъй като от страната на селото някой можеше да ги смути, двамата бяха свикнали да минават по моста на отвъдната страна, когато младият индианец стоеше на пост. Там, зад скалите, те си бяха намерили уютно място, откъдето не можеше да се вижда селото, но затова пък двамата можеха да се наговорят, без да бъдат смущавани от никого. Всъщност това представляваше нарушаване на воинския дълг, но работата не беше чак толкова опасна. Защо ли трябваше да се пази моста? Сега това племе на апачите живееше в мир с всички наоколо, а и да имаше някакви врагове, те трябваше да минат обезателно покрай мястото, където седяха двамата и те не можеше да не ги забележат.

Ето защо и днес двамата минаха по моста и се запътиха към тяхното място. Мормонът също се запромъква обратно след тях, за да разбере, къде ще се спрат. След като седнаха, той се върна бързо. Пропълзя по моста на ръце и крака и започна да привежда в изпълнение пъкления си план, който беше замислил. Апачите трябваше да бъдат изгорени живи. Материал за огън имаше предостатъчно. Върховете на дърветата бяха полуизсъхнали от силното слънце, изсъхнали пълзящи растения имаше в изобилие, а навсякъде се виждаше и високата трева еспада. Ако огънят можеше да се разпространи бързо, индианците бяха загубени.

Извади огнивото от джоба си и се наведе.

Пробляснаха искрици и тънко пламъче се запромъква между тревата. Мормонът пропълзя бързо обратно по моста и извади ножа си, за да пререже въжетата. Те бяха много твърди и трябваше да напрегне всичките си сили. Най-после усилията му се увенчаха с успех. Когато преряза и последното въже, висящият мост се свлече и се удари шумно в отсрещната стена на каньона. Единственият път за спасение на апачите беше отрязан.

Сега брат Йеремия можеше отново да насочи вниманието си към огъня. А как бързо се беше разгорял той! Отвъд каньона се издигаха високи пламъци и се разпростираха бързо наляво и надясно. Огънят заблиза вече и първите дървета на гората. Но апачите все още спяха, всички до един. Осланяха се на поста си при моста!

Ала тук имаше и други пазачи - това бяха конете и кучетата. Те започнаха да пръхтят, да цвилят, да лаят и да вият. Апачите трябваше да се събудят. Йеремия се скри зад скалите, за да може със сатанинско злорадство да се наслаждава на пъкленото си дело.

Както вече споменахме, двамата млади не можеха да виждат платформата и селото от мястото, където се бяха притаили, но чуха цвиленето и лаенето. Скочиха на крака и забързаха към моста. Отдалече видяха морето от пламъци, от което се беше зачервило вече и небето. Извикаха от ужас и се затичаха. Той тичаше първи, а тя след него. Индианецът бе вперил поглед в пламъците и като достигна мястото, където беше мостът, забеляза твърде късно, че той липсва сега - фаталната крачка бе вече направена. Чу се ужасяващ сърцераздирателен вик и той полетя надолу в страшната бездна.

Инта-тисле тичаше близо след него, но този вик и неговото изчезване я предупредиха: успя да се спре навреме и втренчи невярващ поглед в тъмната зейнала пропаст.

Тогава съвсем близо до нея се изправи мрачната фигура на мормона и я попита: - Падна ли годеникът ти? И ти ще го последваш! Цялото ти племе ще изгори, а тебе ще пратя по дяволите!

Сега се показа истинската индианска кръв, която и в момент на най-голяма уплаха замира в жилите само за секунда. Йеремия не беше довършил още последните си думи, когато Инта-тисле отстъпи крачка назад и извика: - Ах, ти ли си чудовище? На ти!

Един светкавичен скок я доближи до него, тя го блъсна силно, последва неописуем рев от устата му и той последва нещастната си жертва. Черното Око се строполи на земята. После, отправила поглед отвъд, закърши ръце. Пламъците образуваха силно разлюляно огнено море. Виждаха се тук и там тъмни фигурки да тичат в безпорядък; това бяха животни и хора, които ревяха и крещяха обзети от паника. Можеха да се спасят само, ако достигнеха моста, но още след няколко крачки мнозина падаха на земята, задушени или обгорени. Малцина успяваха да достигнат мястото, където до скоро се намираше мостът. Огънят ги принуди да скачат в каньона...

Цвиленето и лаенето, крясъците и ревовете ставаха все по-слаби и по-слаби, докато най-сетне заглъхнаха съвсем. Само един единствен глас се чуваше все още - гласът на бушуващите пламъци: глухо и дълбоко бучене, което наподобяваше далечния шум на развълнувано море. Огънят разяждаше вече дълбоко стволовете на дърветата. Стълбове дим, примесени с искри, се издигаха нагоре, като образуваха постепенно над пожарището голям и тъмен облак, осветяван ту по-силно, ту по-слабо от отделни нови избухвания на огнената стихия. После пламъците започнаха да намаляват, като че ли притиснати от черния облак. Дънерите постепенно престанаха да горят - само искряха, пушеха и се овъгляваха. Но и жарта угасна постепенно, като само тук - там остана да просветва някой въглен, а след това настъпи нощ, тъмна непрогледна нощ на смъртта, обвита от гъст задушлив дим.

Когато утринното слънце освети това гибелно място, Черното Око седеше все там, където си беше. Не плачеше, не стенеше, не въздишаше. Болката й беше безмълвна. Дрезгавият крясък на един лешояд я изтръгна от вцепенението й. Тя стана и заслиза, олюлявайки се надолу по течението на потока. Вървя часове, докато достигна дъното на каньона, където лежаха мормонът и жертвата му. Там, при обезобразените останки на любимия си, Черното Око прекара целия ден и следващата нощ.

На другия ден, станала на сянка, тя се появи в Естанция дел Триго. Монотонно и както изглеждаше без никакво вълнение разказа за случилото се. Дадоха й храна и вода, но тя само поклати глава. Не пожела нито да яде, нито да пие. Отблъсна и всички опити да я утешат. След това си тръгна и никой повече не я видя.

От този ден всички наричат онази пропаст между скалите Кьонон де лос апачос, а издигащата се отвесно нагоре скала носи името Пеня дел асесинато - Скалата на убийството!

* * *

Карл Либкнехт

Петото дете на бедния тъкач Хайнрих Май се ражда на 25 февруари 1842 г. в градчето Ернстал в Саксония. Семейството Май живее в голяма мизерия, като всички тъкачи по онова време в немските държавици. Скоро малкият Карл ослепява и едва на петгодишна възраст лекарите успяват да възвърнат зрението му. Той израства като дете с необикновена фантазия и многостранни дарби. По настояване на баща си, чете и преписва безразборно най-различни учебници и книги, учи езици, свири на пиано и орган. Завладян от модерните тогава истории за благородния разбойник Риналдо Риналдини, Карл Май се опитва веднъж да избяга от къщи и да потърси помощ за бедното си семейство от разбойника.

През 1856 година Карл Май постъпва в семинар за учители и след завършване на образованието си става учител, но не за дълго. Тогавашните закони на буржоазното правосъдие /в много случаи безсмислено сурови но само спрямо бедните слоеве/ пресичат неочаквано пътя на Карл Май. По различни незначителни поводи той е осъждан неколкократно на принудителна работа и затвор.

След излизането си от затвора, Карл Май работи като редактор при дрезденския издател Мюнхмайер. За начало на творческия му път може да се приеме 1875 година, когато излиза от печат разказът му "Олд Файерхенд".

През втория и третия творчески периоди /до края на 1890 година/ Карл Май, издава роман след роман и успява да създаде произведения и образи, които с право му отреждат световна слава. Тогава се раждат безсмъртните Винету и Хаджи Халеф, Олд Четърхенд, Олд Файерхенд, Олд Шуърхенд и Олд Дет, Леля Дрол и Хобъл Франк, Дебелият Джими и Дългият Дейви, негърът Боб и капитан Търнърстик, лорд Кестълпул и Жълтоликият. Приключенията на десетките негови герои из всички кътчета на земното кълбо се следят от читателите с най-голямо напрежение. Но Карл Май е от онези не толкова многобройни представители на приключенската литература, които взимат перото в ръка не само за да нарисуват пред читателите си дивни картини от някоя екзотична страна или да ги накарат да затаят дъх пред опасните приключения из дивите прерии, непристъпните планини и безкрайните пустини. Чувствувайки своята обществена отговорност, писателят се стреми да превърне прерията, планината, пустинята във "втора класна стая", където юношите незабелязано за самите тях могат и трябва да бъдат възпитавани в истинско другарство, в духа на хуманизма, в омраза към насилието, грабителските войни, расовата ненавист и религиозния фанатизъм. Според Карл Май това са основните качества, които трябва да притежава човек, за да бъде... човек.

През 1899-1900 година писателят предприема голямо пътешествие из Ориента, Китай, Цейлон и Суматра, а през 1908 година посещава и Северна Америка. Четвъртият и последен творчески период на писателя не е така плодотворен. Последните десет години от живота на Карл Май са отровени от десетки съдебни дела, предизвикани от завистта на неговите противници. В тези трудни условия той създава още няколко забележителни книги,, в които проличават и нови художествени средства като алегорията и символите. Последната му значителна книга е "Наследниците на Винету", където на преден план отново изпъква неговата загриженост за бъдещето на индианците.

На 22 март 1912 година Карл Май говори в Зофиен-зал във Виена пред 3000 души по покана на австрийския Академичен съюз за литература и музика. След речта му, продължила два часа и половина, виенчани засвидетелствуват любовта си към писателя като го приветстват и придружават по виенските улици до хотела му. Няколко дни по-късно, на 30 март 1912 година, на своя сватбен ден, писателят Карл Май умира от сърдечен удар.

Романите на Карл Май са неизчерпаем извор на благородни чувства и силни емоции, на много човечност и свеж хумор; те са ценни за нас и с ред етнографски, географски и езикови познания, които ни дават. И все пак,струва ни се, че главната причина за голямата популярност на Карл Май би трябвало да се потърси другаде. Алберт Швайцер казва следното: "... това което ме запленява най-силно в творчеството му, е неговото миролюбие и открит стремеж към взаимно разбирателство между народите, които оживяват почти във всички негови книги... и тъкмо това считам за безсмъртно в творчеството му!" /"Аз", стр. 379/ Наистина, Карл Май е твърдо убеден, ч е мечтаният от него бъдещ свят на "благородните" хора, светът на едно хуманистично и демократично общество, може да бъде създаден едва тогава, когато войната стане невъзможна, когато бъдат премахнати колониализмът, експлоатацията и расовата ненавист. Карл Май пише: "Хиляди пъти тежко и горко на онези, които проливат кръвта на стотици хиляди хора, за да могат десетина рицари да накичат гърдите си с "Железен кръст - първа степен"! Ние се нуждаем от мъже на ума, на науката и изкуството! Но те не се създават при Ваграм и Ватерлоо!"

Израснал в най-голяма мизерия, Карл Май остава завинаги свързан със съдбата на бедните и изстрадали хора. Още през детството му у него се заражда дълбока омраза към неправдата и експлоатацията. По-късно той се развива като писател-хуманист, убеден пацифист и демократ, човек с будна гражданска съвест. Ернст Блох, прогресивен немски философ, като отбелязва, че Май е "помел мухъла на своето време", изтъква, че той не се е занимавал с идеалите на буржоазията като "салонен блясък, изтънчени хора", а се е заел отново "с индианския роман от времето на Купър, от времето на революционните идеали".

Като взима за прототип на легендарните си герои действително съществували висококултурни и интелигентни представители на червенокожата раса, /например вожда на индианците сенека, Саго-йе-ват-ха, 1752-1830, прочут оратор и убеден пацифист/ Карл Май ясно показва, че индианецът щеше да достигне много по-високо стъпало на обществено-културно развитие, ако белите нашественици не бяха му пречили и не бяха избивали зверски потомството му в продължение на четири века и половина. Това е изразено ясно в романите "Олд Шуърхенд" I и II, "Винету I, II, III, "Сред лешоядите", "Наследниците на Винету" и др. Ето какво пише авторът в "Съкровището в Сребърното езеро". "... Казваме, че индианецът не е способен да приеме цивилизацията и затова трябвало да изчезне. Но цивилизацията не можеш да я изстреляш като куршум от пушката си - за нея е необходимо време, много време... А нима някой дава на червенокожите време? Нима може да биеш по главата едно шестгодишно дете затова, че си го изпратил на училище и не е станало професор след четвърт час? Ние постъпваме обаче точно така с индианците!" Социално-критичните елементи се срещат почти във всеки роман на писателя. За него е ясно, че безмилостното изтребване на индианците е следствие от хищническите закони в капиталистическото общество. Честата безработица и "прочутата" американска юстиция допълват печалната картина, - това са факторите, които според Май увеличават престъпността в САЩ /"Съкровището в Сребърното езеро", "Винету II" и др./ Карл Май се осмелява да осмива и бичува престъпната организация Ку-клукс-клан в САЩ само няколко десетилетия след нейното създаване. Той й е "посветил" цяла глава от романа си "Винету" II. Подобна смела постъпка по онова време не е известна между авторите на приключенска литература.

Но не само залезът на червенокожата раса вълнува писателя. Той критикува последователно и остро завоевателната политика и варварския колониализъм на развитите капиталистически държави по всички континенти. Като се застъпва за правото на самоопределяне на всички народи. Май ратува за траен мир, за сътрудничество между Изтока и Запада, за свобода на изстрадала Африка. Той предрича края на световната колониална система /"По непознати пътеки"/, разкрива незавидната роля на международния империализъм в братоубийствените войни между различните арабски и кюрдски племена/? През дивия Кюрдистан", "Аллах ил Аллах/. На малцина е известно, че легендарните герои на Карл Май достигат и далечен Сибир. "Детелиновият Лист" от американските прерии начело със Сам Хокинз помага на група заточеници да избягат от изгнание. Царското правителство не остава пощадено от Карл Май: "Ако русинът е добродушен и с широко сърце, то може да се каже, че тези качества се притежават от сибирските народи в още по-голяма степен. Те знаеха твърде добре, че по този начин, по който се управляваше огромното руско царство, много хора отиваха в изгнание в Сибир невинни или пък по някакъв незначителен повод... Сърцето ми се възмущаваше от неправдите, които се извършваха спрямо народа..." /"Ловци и казаци", /.
Трябва да споменем и за симпатията и съчувствието на писателя към славянските народи, поробени от Османската империя, както и към турския народ, който тъне в невежество и мизерия за сметка на охолния живот на Високата порта. Интересно е, че Карл Май, човекът с "капитална фантазия", чиито герои срещаме от Северна Америка до Сибир, от делтата на река Нил до Суматра, е описал физическите и моралните качества на младата българска девойка Анка в романа си "През страната на скипетарите" така, както малцина писатели са съумели да открият това. И другите образи на българи са също положителни. А в следващия том "Жълтоликият" Май споменава за българския цар Симеон, за Златния век в развитието на българската култура.

Карл Май е страстен привърженик на мира между народите, въпреки че не е преживял дори и ужасите на Първата световна война. Желанието му да съдейства с всички сили за установяване траен мир на земята личи ясно почти във всяко негово произведение. Голямата му реч във Виена през 1912 година прозвучава като сериозно предупреждение към света в навечерието на войната и остава като завет на писателя към хората, който е най-актуален и днес:

"Аз не съм нито учен, нито теолог... обръщам се към вас само като писател.., който не се стреми към нищо друго, освен към голямата земна цел - мир на земята... Заробването, обезправяването и изтреблението не трябва повече да се считат за законни средства при преследването на политически цели. Твърде мощно са се разрастнали възможностите за унищожение..."/ По тази причина много от книгите на писателя остават дълги години "изчерпани" т.е. забранени по време на фашисткия режим в Германия, дамгосани с лаконичното определение "разлагащи отбраната на страната".

Карл Май е спечелил своята литературна слава преди всичко чрез приключенските си романи, някои от които - в съкратен вид - са станали популярни и у нас. Въпреки това сме направили опит да представим Карл Май на българския читател чрез няколко разказа. Изборът ни се е спрял преди всичко на разкази с индианска тематика - определящата тема в съвкупното творчество на писателя.

За кой ли път Карл Май протестира против нечовешкото изтребление на индианците, както и против расисткото схващане за тяхната малоценност, в разказите си "Синовете на упсарока", "Черното Око" и "Джо Бъркърз, Едноокият"? За кой ли път авторът недвусмислено ни показва, че червенокожата раса по нищо не отстъпва на бялата, а белите са поставени на позорния стълб като истински варвари, диваци, подстрекатели и безскрупулни колонизатори. В наши дни, когато в САЩ отново се пролива индианска кръв, когато селището Ундит Ни и имената на борците за свобода и граждански права на индианците Беликърт, Джо Килрайт, Десерв и Мине станаха известни на прогресивната общественост в цял свят, ние не може да не съчувстваме на Убиващия Огън, на Черното Око, Уйноринча Ота и Малкия Елен; не може да забравим предупреждението на Карл Май: "... за всеки череп изровен от земята с лопатата на селянина ще се разказват загадъчни легенди.. и правнуците на победителите.. може би ще трябва да носят бремето на последиците от това убийство".

"Отмъщението на ери" е великолепен разказ, който с пестеливи средства вярно ни показва пагубните последици от насилствената цивилизация и покръстване, с което се цели да се унищожат старите традиции на местното население; след това то може много лесно да бъде държано в покорство.

Разказите на Карл Май хвърлят светлина върху онези н ай-важни моменти от цялостното творчество на писателя, които го правят интересно и ценно за нас, за нашето младо поколение, и които осигуриха безсмъртието му. Голямата популярност на писателя, неговото влияние сред широки читателски кръгове не е намаляло дълги години след неговата смърт. Произведенията му са преведени на 25 езика, много от тях са драматизирани или филмирани. Оказа се, че неговите романи издържаха най-сериозния изпит - изпита на времето! Великият Гьоте казва: "Онова, което се задържи двадесет години, без да изгуби благосклонността на народа, то положително е вече нещо ценно".
ВЕСЕЛИН РАДКОВ

* * *