Превод: Лилия Сталева chitanka info

545
И абатът ми писа няколко дни по-късно едно благодарствено писмо (Свитък Д № 29), което не ми се стори особено сърдечно и в което той като че ли подценяваше услугата, която му бях направил, а след известно време установих, че д’Аламбер и той ме бяха, не искам да кажа изместили, но наследили при госпожа дьо Люксамбур и аз бях загубил в нейните очи толкова, колкото те бяха спечелили. Обаче аз съвсем не подозирам абат Мореле, че е допринесъл за изпадането ми в немилост. Премного го уважавам, за да допусна това. За д’Аламбер няма да кажа нищо тук. Ще се върна по-късно към него.
По същото време имах друга една разправия, по повод на която написах последното си писмо до господин Волтер. Той вдигна много шум около това писмо, като че ли му бях нанесъл мерзко оскърбление,
но никога не го показа никому. Аз ще запълня тук този негов умишлен пропуск.
Абат Трюбле, когото познавах малко, но почти не го бях виждал,
ми писа на 13 юни 1760 година (Свитък Д №11), за да ме предупреди,
че господин Форме, негов приятел, напечатал във вестника си моето писмо до Волтер по повод бедствието в Лисабон. Абат Трюбле се интересуваше по какъв начин е станало това публикуване и със своята йезуитска хитрост искаше да узнае какво мисля за това препечатване,
без да благоволи да ми каже собственото си мнение. Понеже страшно мразя подобни хитреци, аз му отвърнах с дължимата любезност, но вложих известна суровост, която той почувства, но това не му попречи да ми пише още две-три мазни писма, докато се добра до всичко, което искаше да узнае.
Разбрах, каквото и да казваше Трюбле, че Форме не е намерил писмото напечатано някъде, а го е напечатал пръв той. Познавах го като безсрамен крадец, който най-безцеремонно се обогатяваше от чуждите произведения, макар че все още не бе стигнал до невероятното безсрамие да махне от една публикувана вече книга името на автора, да сложи своето и да я продава за своя сметка.
[82]
Но как се беше добрал до оригинала на писмото? Това беше въпросът и той не беше труден за разрешение, но аз бях толкова наивен, че той ме затрудни. Макар че в това писмо отдавах голяма почит на Волтер, тъй като въпреки собствените му непочтени маневри той с основание би могъл да се оплаче, ако бях публикувал писмото му без негово съгласие, реших да му пиша по този повод. Ето второто ми писмо, на

546
което той изобщо не отговори и от което, за да може да даде воля на грубостта си, привидно се ядоса безумно.
„Монморанси, 17 юни 1760 година
Не мислех, господине, да ви пиша някога отново. Но понеже научавам, че писмото, което ви бях писал през 1756
година, е било публикувано в Берлин, дължа да ви дам отчет за моето поведение в това отношение и ще изпълня задължението си честно и правдиво.
Понеже това писмо беше действително отправено до вас, то не беше предназначено за обнародване. Аз съобщих съдържанието му под това условие на трима души, на които не можех да откажа подобно нещо поради правата на приятелството, като същите права позволяваха още по- малко на тях да злоупотребят с поверената им тайна,
нарушавайки обещанието си. Тези трима души са госпожа дьо Шьононсо, снаха на госпожа Дюпен, графиня д’Удто, и един немец, на име Грим. Госпожа дьо Шьононсо изказа желание това писмо да бъде публикувано и ми поиска съгласието. Аз й казах, че то зависи от вашето съгласие. То ви бе поискано, вие отказахте и повече не стана дума за това.
Но ето че абат Трюбле, с когото не поддържам никакви връзки, ми писа неотдавна, воден от най-честни намерения, че като получил вестника на господин Форме,
прочел там същото писмо със забележка, в която издателят казвал, с дата 23 октомври 1759 година, че го бил намерил няколко седмици преди това у берлинските издатели и понеже било отпечатано на хвърчащ лист и можело да изчезне безследно, сметнал за свой дълг да го помести във вестника си.
Ето, господине, всичко, което знам по този въпрос.
Съвсем сигурно е, че досега дори не бяха чували да се говори в Париж за това писмо. Напълно сигурно е, че екземплярът, било ръкописен, било отпечатан, който е попаднал в ръцете на господин Форме, е могъл да дойде

547
само от вас, което не е правдоподобно, или от един от тримата души, които вече споменах. От друга страна,
абсолютно сигурно е, че двете дами са неспособни за подобна некоректност. Не мога да зная нищо повече в моето уединение. Вие поддържате писмовни връзки,
посредством които би ви било лесно, ако си струва трудът,
да стигнете до източника и да проверите този факт.
В същото писмо абат Трюбле ми съобщава, че е запазил броя на вестника и няма да го даде никому без мое съгласие, каквото аз безспорно няма да дам. Но този екземпляр може да не е единственият в Париж. Аз бих желал, господине, това писмо да не бъде публикувано там и ще направя всичко, което зависи от мене в този смисъл.
Но ако не мога да избягна публикуването му и ако бъда уведомен навреме, за да мога да се възползвам от предимството си, тогава няма да се поколебая да го публикувам лично аз. Това ми се струва справедливо и естествено.
Колкото до вашия отговор на същото писмо, не съм го съобщил никому и можете да разчитате, че няма да бъде обнародван без ваше съгласие, както и че няма да ви го поискам, защото зная отлично, че когато човек пише някому, не пише на читателската публика. Но ако искате да напишете по този повод писмо, което да бъде публикувано,
и ми го изпратите, обещавам ви, че ще го прибавя добросъвестно към моето и няма да променя нито една дума в него.
Аз никак не ви обичам, господине. Вие ми нанесохте ударите, които можеха да бъдат най-болезнени за мене, ваш ученик и възторжен почитател. Вие погубихте Женева в замяна на убежището, което получихте. Вие отчуждихте от мене моите съграждани в замяна на възхищението, което ви спечелих сред тях. Вие правите непоносимо за мене пребиваването в родината ми. Вие ще ме принудите да умра на чужда земя, лишен от всички утешения на умиращите, и да бъда захвърлен позорно на улицата,
докато самият вие ще бъдете обграден в моя роден край от

548
всички почести, които може да дочака един човек. Аз ви ненавиждам, с една дума, понеже вие пожелахте това. Но ви ненавиждам като човек, който е по-достоен да ви обича,
ако бяхте пожелали. От всички чувства към вас, с които бе пропито сърцето ми, е останало само възхищението, което не може да се откаже на вашия красив талант, и любовта към вашите съчинения. Ако не мога да уважавам у вас нищо друго освен дарованието ви, грешката не е моя.
Никога няма да изменя на уважението, което му е дължимо,
нито на отношението, което това уважение налага. Сбогом,
господине.“
Посред всички тия дребни литературни разправии, които ме убеждаваха все повече и повече в правотата на решението ми, получих най-голямата почест, донесена ми от литературата и доставила ми най- голямо удоволствие, а именно посещението на принц дьо Конти, който благоволи да дойде да ме види два пъти, първия път в малкия замък,
втория в Мон-Луи. Той избра дори и двата пъти времето, когато госпожа дьо Монморанси не беше в замъка си, за да подчертае по- явно, че идва само за мене. Никога не съм се съмнявал, че дължа първоначалната любезност на този принц на госпожа дьо Люксамбур и госпожа дьо Буфле. Но не се съмнявам също така, че дължа на собствените му чувства и на самия мене благоволението, което той ми засвидетелстваше оттогава насам.
[83]
Понеже апартаментът ми в Мон-Луи беше много малък, а разположението на кулата беше прекрасно, аз заведох принца там и той като връх на благоволението си пожела да ми направи честта да играя една партия шах с него. Знаех, че биеше кавалера дьо Лоранзи,
който беше по-силен от мене. Обаче въпреки знаците и гримасите на кавалера и другите присъстващи, които аз се престорих, че не виждам,
спечелих двете партии, които изиграхме. Когато завършихме, му казах с почтителен, но сериозен тон: „Ваша светлост, премного уважавам ваше величество, за да не ви бия винаги на шах.“ Този високопоставен принц, умен и просветен и напълно достоен да не му се подмазват,
почувства действително, аз поне така мисля, че само аз от

549
присъстващите се отнасях към него като към човек и имам всичкото основание да вярвам, че остана доволен от мен.
А и дори това мое държане да не му се бе понравило, аз нямаше да се упрекна, че не съм пожелал да го излъжа в нищо, и безспорно нямам основание да се упреквам, че дълбоко в сърцето си съм отвърнал зле на неговата добрина. Отговарях обаче понякога несръчно,
докато той влагаше най-голяма изтънченост в отношенията си с мене.
Няколко дни след посещението си той ми изпрати кошница с дивеч,
която приех както подобаваше. След известно време ми изпрати още една и един от ловните му интенданти писа по негово поръчение, че този дивеч е от лова на негово височество и бил убит собственоръчно от него. Аз пак го приех, но писах на госпожа дьо Буфле, че няма да приема нищо повече. Да откажеш подарък под формата на дивеч на принц от кралската фамилия, който при това влага толкова учтивост при изпращането му, е не деликатност на горд човек, който пази ревниво независимостта си, но простащина на невъзпитан човек, който се самозабравя. Никога не съм могъл да препрочета това свое писмо,
без да се изчервя и без да съжаля, че съм го писал. Но тъй или иначе,
аз не съм започнал да пиша изповедите си, за да премълчавам глупостите си, а точно тази възмущава самия мене премного, за да ми бъде позволено да я скрия.
Едва не извърших и глупостта да му стана съперник. Защото по онова време госпожа дьо Буфле беше още негова приятелка, а аз съвсем не подозирах. Тя идваше доста често при мене заедно с кавалера дьо Лоранзи. Беше още млада и хубава. Държеше се като римлянка, а аз винаги съм бил романтичен. Двете неща бяха близки.
Едва не попаднах в клопката. Мисля, че тя си даде сметка. Кавалерът също. Или най-малкото той заговори с мене за това, и то не по обезсърчителен начин. Но този път аз бях благоразумен и крайно време беше — на петдесет години. Изпълнен от урока, който току-що бях дал на дядковците в „Писмото до д’Аламбер“, срамувах се да се възползвам толкова грозно самият аз. Впрочем, когато научих обстоятелството, което не знаех, трябваше съвсем да съм се главозамаял, за да се реша на съперничество в толкова висши сфери.
Най-сетне, може би недоизлекуван още от любовта си към госпожа д’Удто, аз почувствах, че нищо не може да я измести в сърцето ми и се сбогувах с любовта до края на живота си. Съвсем наскоро, малко

550
преди да напиша тия редове, една млада жена с нейните възгледи ми беше отправила доста опасни закачки с твърде обезпокоителните си очи. Но ако тя се престори, че е забравила моите дванадесет петилетия,
аз си ги спомних. След като се измъкнах от това опасно положение,
вече не се боя от падения и отговарям за себе си до края на дните си.
Госпожа дьо Буфле си даде сметка не само, че ме бе развълнувала, но и че успях да овладея вълнението си. Не съм нито достатъчно луд, нито достатъчно тщеславен, за да си въобразя, че съм могъл на моята възраст да й се харесам. Но по някои нейни изказвания пред Терез сметнах, че съм предизвикал любопитството й. Ако това е така и ако тя не ми е простила, че не съм задоволил любопитството й,
трябва да се признае, че съм бил роден да бъда жертва на увлеченията си, понеже възтържествувалата любов беше толкова гибелна за мене, а победената се оказа двойно по-съдбоносна.
Тук свършва колекцията от писма, която ми послужи като пътеводител в първите две книги. Занапред ще вървя само по следите на спомените си, но през този жесток период те са от такова естество и така силно са се отпечатали, че залутан в безкрайното море на злочестията, не мога да забравя подробностите около първото ми корабокрушение, макар и последиците му да се сливат смътно в паметта ми. Затова и в следващата книга ще мога да крача все още доста уверено. Ако продължа нататък, това ще бъде вече само пипнешком.
[74]
„Размишление за неравенството“. Б.фр.изд.
↑
[75]
Ето какво си въобразявах все още в моето чистосърдечие,
когато пишех „Изповеди“ — Б.а.
↑
[76]
Когато пишех тия редове, изпълнен с предишното си сляпо доверие, аз съвсем ме подозирах истинската причина и последиците от това негово идване във Франция. — Б.а.
↑
[77]
Графиня дьо Буфле, майка на принц дьо Конти. — Б.а.
↑
[78]
Поражението при Минден принуди маршала да се върне,
преждевременно в Двора. — Б.а.
↑
[79]
„Юпитер отнема разсъдъка на тези, които е решил да погуби.“ Този ямб, чиито думи Русо е разместил и съкратил: „Quos
Jupiter vult perdere dementat prius“, се среща у писателите от XVI и
XVII век, без да посочват източника. — Б.фр.изд.
↑

551
[80]
Аз написах стиховете, друг обра почестите (Вергилий). —
Б.фр.изд.
↑
[81]
Здравей и ме обичай (лат.). — Б.пр.
↑
[82]
Така впоследствие той си присвои „Емил“. — Б.а.
↑
[83]
Забележете колко упорито беше моето сляпо и глупаво доверие въпреки всички разочарования, които трябваше да ми отворят очите. То изчезна едва след завръщането ми в Париж през 1770 година.
— Б.а.
↑

552

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: