МОНМОРАНСИ, 2 ДЕКЕМВРИ 1766 ГОДИНА

538
Междувременно, макар и тя привидно като че ли нищо да не виждаше и нищо да не чувстваше и макар аз да не забелязвах още нито намаляване на благоразположението й, нито промяна на отношението й към мене, непрестанното, растящо дори напълно основателно предчувствие ме караше постоянно да се опасявам, че скоро досадата ще измести слабостта й към мене. Можех ли да очаквам от една толкова високопоставена дама, че нейното постоянство в приятелството ще устои на нищожното ми умение да го поддържам?
Не ми се удаваше да скрия дори това глупаво предчувствие, което ме тормозеше и ме правеше още по-скучен. Може да си дадете сметка за това мое състояние от следното писмо, което съдържа странно предсказание.
N.B. Това писмо, без дата на черновата ми, е най-късно от месец октомври 1760 година.
„… Колко е жестока вашата любезност! Защо смущавате спокойствието на един самотник, който се е отказал от житейските наслади, за да избегне и житейските горчилки? Напразно търсих цял живот трайни приятелства.
Не можах да ги намеря в социалните среди, до които можах да се добера. Нима трябва да ги потърся във вашата среда?
Амбицията и користолюбието не ме изкушават. Не съм много суетен и не съм много страхлив. Мога да устоя на всичко, но не и на мило държане. Защо ме атакувате и двамата откъм тази моя слабост, която трябва да победя,
тъй като при разстоянието, което ни дели, излиянията на чувствителните сърца няма да сближат моето с вашите?
Признателността ще бъде ли достатъчна за сърце, което не познава два начина да се дава и се чувства способно само за приятелство? За приятелство, уважаема госпожо! Ето моето нещастие! На вас, както и на господин маршала, ви приляга да употребявате тази дума. Но аз съм безумен, че я приемам в буквалния й смисъл! Вие си играете, аз се привързвам и краят на играта ми готви нови огорчения. Как ненавиждам титлите ви и колко ви оплаквам, че ги носите!
Вие ми изглеждате така достойни да вкусите очарованието

539
на простия живот. Защо не живеехте в Кларан? Бих отишъл да подиря там щастие за цял живот! Но замъкът
Монморанси, но дворецът Люксамбур! Там ли е мястото на
Жан-Жак? Там ли един привърженик на равенството трябва да поднесе чувствата на едно отзивчиво сърце,
което, отплащайки се по този начин за уважението, което му засвидетелстват, си въобразява, че връща толкова,
колкото получава? Вие също сте добросърдечна и чувствителна, аз зная това, виждал съм го. Съжалявам, че не можах по-скоро да се убедя в това. Но при общественото положение, което заемате, при начина ви на живот нищо не може да направи трайно впечатление и толкова нови обекти се заличават взаимно, че нито един не остава. Вие ще ме забравите, госпожо, след като ме лишавате от възможността да последвам примера ви. Ще допринесете много, за да ме направите нещастен и за да нямате извинение.“
Прибавях името на господин дьо Люксамбур, за да смекча съмнението в нейното отношение. Защото аз се чувствах така сигурен в него, че и през ум не ми е минало нито едно опасение относно трайността на приятелството му. Нищо от това, което ме плашеше в отношенията ми с жена му, не засягаше нито за миг него. Никога не съм изпитвал ни най-малко недоверие към характера му, бях убеден, че е мек, но честен. Не се боях от охлаждане от негова страна, както и не очаквах героична преданост. Непринудеността, близостта в отношенията ни свидетелстваше колко разчитахме взаимно един на друг. Имахме право и двамата. Аз ще уважавам, докато съм жив, този достоен благородник и неговата памет ще ми бъде скъпа и макар че направиха всичко възможно, за да го отчуждят от мене, сигурен съм, че той е умрял като мой приятел, както ако бе издъхнал в ръцете ми.
При второто ми идване в Монморанси през 1760 година, понеже бях завършил четенето на „Жюли“, прибягнах до „Емил“, за да ме подпомогне в общуването ми с госпожа дьо Люксамбур. Но този път не беше така удачно било защото тази материя не й беше толкова по вкуса, било защото четенето й омръзна накрая. Обаче, тъй като тя ме

540
упрекваше, че се оставям да ме измамят издателите ми, пожела да предоставя на нея грижата да публикува това произведение, за да получа по-голяма печалба. Аз се съгласих при изричното условие, че няма да се отпечата във Франция и по този повод водихме продължителен спор, защото аз твърдях, че е невъзможно да се получи негласно разрешение и че дори е неблагоразумие да се иска, а без разрешение не позволявах в никакъв случай да се отпечата книгата в кралството. Тя поддържаше, че нямало да срещнем никаква трудност с цензурата при възприетата от правителството система. Намери начин да убеди господин дьо Малерб, които ми писа дълго писмо по този въпрос, цялото саморъчно, за да ми докаже, че „Верую на савойския викарий“ било произведение от такова естество, че ще срещне навред одобрението на човешкия род, а също и на двора в дадения случай. Аз бях изненадан, че този държавен служител, винаги толкова плах, се показа така сговорчив този път. Понеже отпечатването на книга, която той одобрява, ставаше законно само с този факт, възраженията ми отпаднаха. Независимо от това, воден от необясними задръжки, аз настоях „Емил“ да се отпечата в Холандия, и то именно от издателя
Неолм, когото не само посочих изрично, но и го предупредих; не възразих изданието да се направи за сметка на някой френски книжар и когато бъде готово, да се продава в Париж или където и да било другаде, тъй като продажбата не ме интересуваше. Ето какво точно уговорихме двамата с госпожа дьо Люксамбур, след което аз й предадох ръкописа.
При това свое пътуване тя беше довела със себе си внучката си госпожица дьо Буфле, днес херцогиня дьо Лозьон. Тя се казваше
Амели. Беше пленително момиче. Действително девствено лице,
кротост, свенливост. Нищо по-мило и по-интересно от лицето й, нищо по-нежно и по-целомъдрено от чувствата, които вдъхваше. Впрочем тя беше още дете. Нямаше единадесет години. Съпругата на маршала,
която намираше, че е много стеснителна, полагаше усилия да я оживи.
Тя няколко пъти ми разреши да я целуна и аз го сторих с обичайната си начумереност. Вместо миличките неща, които всеки друг на мое място би казал, аз седях безмълвен, смутен и не знам кой се чувстваше по- засрамен, горкото дете или аз. Веднъж го срещнах само по стълбата в малкия замък. Идваше на гости на Терез, при която нейната гувернантка се намираше в момента. Понеже не знаех какво да й кажа,

541
й предложих една целувка и в своята невинност тя не ми отказа, тъй като същата сутрин беше получила една по заповед на баба си и в нейно присъствие. На другия ден, четейки „Емил“ до леглото на съпругата на маршала, аз попаднах точно на един пасаж, където осъждам основателно това, което бях сторил предния ден. Тя намери разсъждението ми правилно и добави нещо съвсем уместно, което ме накара да се изчервя. Как проклинам невероятната си глупост, която толкова често ми е давала вид на порочен и виновен, когато всъщност съм бивал само тъп и смутен! Глупост, която се тълкува дори като лицемерно извинение при човек, за когото се знае, че не му липсва ум.
Мога да се закълна, че при тази толкова осъдителна целувка, както и при другите, сърцето и плътта на госпожица Амели бяха толкова чисти, колкото и моите, и мога да се закълна даже, че ако в онзи момент можех да избягна срещата, бих го сторил не защото не ми доставяше голямо удоволствие да я видя, но поради неумението ми да й кажа мимоходом нещо приятно. Как е възможно даже едно дете да плаши човек, който не се е побоял от властта на кралете? Какво да правя? Как да се държа, щом съм толкова лишен от находчивост? Ако се насиля да заговоря с хората, които срещам, казвам неизбежно нещо неуместно. Ако не кажа нищо, минавам за мизантроп, за див звяр, за мечок. Ако бях напълно тъп, щеше да бъде по-изгодно за мене. Но дарбите, които ми липсваха в светското общество, превърнаха в оръдия за провал дарбите, които притежавах дълбоко в себе си.
В края на същото пребиваване госпожа дьо Люксамбур извърши едно добро дело, в което и аз имах донякъде своя дял. Тъй като Дидро бе оскърбил доста неблагоразумно принцеса дьо Робек, дъщеря на господин дьо Люксамбур, нейното протеже Палисо отмъсти за нея с комедията си „Философите“, в която аз бях осмян, а Дидро извънредно много злепоставен. Авторът ме беше пощадил не толкова, мисля,
задето ми беше задължен, но за да не би да не се хареса на бащата на покровителката си, тъй като знаеше, че той ме обича. Книжарят
Дюшен, когото тогава не познавах, ми изпрати пиесата, когато излезе от печат, и подозирам, че е направил това по поръчение на Палисо,
който може би си въобрази, че сразявайки човек, с когото бях скъсал,
ще ми достави удоволствие. Той много се излъга. Когато скъсах с
Дидро, когото смятах не толкова лош и зъл, колкото недискретен и малодушен, аз завинаги запазих в душата си обич и дори уважение към

542
него и продължавах да тача някогашното ни приятелство, защото знаех, че дълго време то бе еднакво искрено както от моя, така и от негова страна. Съвсем другояче е с Грим, човек фалшив по природа,
който никога не бе ме обичал, който дори не е способен да обича и който с леко сърце, без никакъв повод за оплакване от мене, само за да задоволи черната си завист, стана под маската на приятелството мой най-върл клеветник. Той не представлява нищо за мене. Другият ще си остане винаги бившият ми приятел. Всичко в мене се обърна при вида на тази мерзка пиеса. Не можах да понеса да я изчета докрай и без да я довърша, я върнах на Дюшен със следното писмо:

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: