Превод: Лилия Сталева chitanka info

553
Сред толкова предразсъдъци и измамни чувства необходимо е да умееш добре да анализираш човешкото сърце, за да откриеш истинските естествени чувства. Необходимо е да притежаваш тънък усет, който се придобива само при общуване със светските кръгове, за да почувстваш, ако смея да се изразя така, сърдечните тънкости, с които е изпълнено това произведение. Без страх слагам четвъртата му част редом с „Принцеса дьо Клев“ и твърдя, че ако тия две произведения се четяха вече само в провинцията, никога нямаше да се почувства пълната им стойност. Затова не трябва да се учудвате, че тази книга имаше най-голям успех в двора. В нея изобилстват силните,
но забулени оригинални мисли, които не могат да не се харесат там,
защото тези среди повече са свикнали да ги долавят. Трябва обаче и в това отношение да се направи известно разграничение. Това четиво безспорно не е подходящо за онзи вид остроумни хора, които са само хитри, чиято изтънченост се свежда само до умението им да виждат злото, и които не виждат абсолютно нищо там, където може да се види само добро. Ако например „Жюли“ беше публикувана в дадена страна,
която имам предвид, сигурен съм, че никой не би завършил четенето й и тя щеше да умре още при раждането си.
Събрах повечето писма, които ми бяха писани по повод това произведение в един свитък, който се съхранява от госпожа дьо
Надайак. Ако някога този сборник излезе, читателите ще се натъкнат на доста странни явления и на съвсем противоречиви преценки, което показва какво мъчно нещо е да имаш работа с публика. Това, което най-малко видяха в тази творба и което винаги ще й придава особена самобитност, е простотата на сюжета и неотслабващият интерес.
Макар и съсредоточен само върху три лица, той се поддържа в цели шест тома, без епизоди, без увлекателни приключения, без каквато и да било злоба нито у героите, нито в постъпките им.
Дидро изтъкна като голямо качество на Ричардсън изумителното многообразие на картините и множеството му герои. Ричардсън действително има заслугата, че ги е характеризирал всички много добре. Но колкото до техния брой, в това отношение той не се отличава от най-посредствените автори на романи, които компенсират безплодието на мисълта си с множество лица и приключения. Лесно е да събудиш вниманието на читателя, като постоянно му представяш нечувани събития и все нови и нови лица, които минават пред него

554
като картинки на магически фенер. Но да задържиш вниманието му винаги върху едни и същи предмети, без чудновати приключения, това безспорно е по-трудно. И ако — приемайки, че всички други качества са еднакви — простотата на сюжета допринася за красотата на произведенията, романите на Ричардсън, по-добри в много други отношения, не биха могли по този пункт да се сравняват с моя. Той умря обаче, това ми е известно, както ми е известна и причината. Но ще възкръсне.
Най-много се опасявах да не би именно поради простотата фабулата ми да е скучна и да не би да не съм подхранил достатъчно интереса на читателя, за да мога да го поддържам докрай. Успокои ме един факт, който сам по себе си ме поласка повече, отколкото всички похвали, които предизвика това произведение.
То излезе в началото на карнавала. Занасят го на принцеса дьо
Талмон в деня, когато има бал в Операта. След вечеря я обличат, за да отиде там, и докато чака определения час, се зачита в новодонесения роман. В полунощ поръчва да впрегнат конете й и продължава да чете.
Идват да й кажат, че конете са впрегнати. Не отговаря нищо. Слугите й, виждайки, че се е унесла в четенето, идват да й напомнят, че вече е два часът. „Има още време“ — отвръща тя, без да прекъсва четенето.
След известно време часовникът й спира. Тя позвънява, за да разбере колко е часът. Казват й, че е четири часът. „Щом е така — казва тя, —
вече е много късно, за да отида. Нека разпрегнат конете.“ Поръчва да я съблекат и прекарва останалата част от нощта в четене.
Откакто ми разказаха този случай, винаги съм желал да видя госпожа дьо Талмон не само за да узная от самата нея дали тази случка е действително вярна, но също защото винаги съм смятал, че човек не може да се заинтересува така живо от „Нова Елоиз“, ако не притежава онова шесто чувство, моралното, с което са надарени толкова малко сърца и без което никой не би съумял да разбере моето сърце.
Жените бяха така благоприятно настроени, защото бяха убедени,
че съм разказал собствената си история и че самият аз съм героят на романа. Това убеждение беше толкова утвърдено, че госпожа дьо
Полиняк писа на госпожа дьо Вердьолен с молба да се застъпи пред мене да й покажа портрета на Жюли. Всички смятаха, че е невъзможно да се изразят така живо чувства, които човек изобщо не е изпитал,
нито да се обрисуват любовни пориви, освен наблюдавайки

555
собственото си сърце. Колкото до това, те имаха право. Вън от съмнение е, че аз написах този роман, когато изгарях от плам. Но те се лъжеха, като си въобразяваха, че са били необходими реални обекти, за да създам героите си. Съвсем не можеха да си представят до каква степен съм годен да се въодушевявам от въображаеми същества. Ако не бяха някои младежки спомени и госпожа д’Удто, любовта, която изпитах и описах, щеше да бъде изживяна само с нимфи. Не пожелах нито да потвърдя, нито да разсея това заблуждение, което беше в моя полза. В предговора под форма на диалог, който отпечатах отделно,
може да се види, че оставям по този въпрос читателите в неизвестност.
Строгите моралисти твърдят, че трябвало да кажа направо истината. Аз обаче не виждам какво би ме накарало да сторя това и смятам, че подобно признание, направено, без да е необходимо, би било чиста глупост, а не откровеност.
Приблизително по същото време излезе „Вечен мир“.
Предишната година бях преотстъпил правата си върху ръкописа на някой си Бастид, който списваше вестник „Монд“. Той беше готов да напъха в него всичките ми ръкописи независимо дали искам, или не.
Беше познат на господин Дюкло и дойде от негово име да ме замоли да му помогна да запълни вестника си. Чул беше да се говори за „Жюли“
и искаше да я поместя във вестника му. Искаше също и „Емил“. Не би имал нищо против да поместя и „Обществен договор“, ако подозираше съществуването му. Най-сетне, понеже ми беше дошъл до гуша, реших да му продам за дванадесет луидора извлечението, което бях направил от „Вечен мир“. Договорихме се, че ще го отпечата във вестника си, но щом се сдоби с ръкописа, той сметна за по-уместно да го отпечата отделно с известни съкращения, наложени от цензурата. Какво ли щеше да стане, ако бях прибавил и преценката си върху това произведение, за която за щастие не споменах нищо пред господин дьо
Бастид и затова не влезе в пазарлъка ни. Тази преценка се намира все още в оригинал сред книжата ми. Ако някога излезе на бял свят,
читателите ще видят как съм се смял над шегите и самодоволния тон на Волтер по този повод, понеже си давах съвсем ясна сметка за ограничеността на този нещастен човек в областта на политиката, за която се осмеляваше да говори.
В разгара на успехите ми сред читателите и
благоразположението на жените чувствах, че губя почва в двореца

556
Люксамбур, не пред господин дьо Люксамбур, който, напротив, като че ли с всеки изминат ден ставаше двойно по-мил и по-приятелски настроен към мене, но пред жена му. Откакто нямах вече какво да й чета, нямах и същия достъп в покоите й; когато идваха в Монморанси,
макар че отивах редовно в замъка, вече я виждах почти само на масата.
Дори и мястото ми до нея не беше вече така ясно определено. Понеже тя не ми го предлагаше, понеже говореше малко с мене, а и самият аз нямах нещо особено да й кажа, предпочитах да седна другаде, където се чувствах по-свободно, особено вечер, и инстинктивно свикнах постепенно да сядам по-близо до маршала.
Казах вечер. Както си спомням, писах по-рано, че не вечерях в замъка и това беше така в началото на познанството ни. Но понеже господин дьо Люксамбур не обядваше и дори не сядаше на масата на обед, в продължение на няколко месеца, макар че се чувствах като свой в къщата, още нито веднъж не бях се хранил с него. Той беше така добър да забележи това. Това обстоятелство ме накара да реша да вечерям понякога в замъка, когато нямаше много хора, и това ми беше много удобно, защото обядвахме почти на открито и едва ли не „на крак“, както се казва. Докато вечерята се протакаше повече, защото сътрапезниците охотно си почиваха, след като бяха направили дълга разходка; беше много вкусна, защото господин дьо Люксамбур обичаше да си угажда, и твърде приятна, защото госпожа дьо
Люксамбур беше очарователна домакиня. Без това обяснение читателят мъчно би разбрал края на едно писмо на господин дьо
Люксамбур (Свитък С, № 36), в което той ми пише, че си спомня с наслада нашите разходки, особено, добавя той, когато, връщайки се вечер в двора, не намирахме следи от колела на карети. Трябва да поясня, че всяка сутрин прекарваха греблото по пясъка на двора, за да заличат браздите от колелата, и аз съдех по броя им колко хора са пристигнали следобеда.
Тази 1761 година беше върхът на непрекъснатите загуби, които понесе този добър благородник, откакто имах честта да се срещам с него. Като че ли злочестините, които ми готвеше съдбата, трябваше да започнат с човека, към когото бях най-много привързан и който беше най-достоен за обичта ми. Първата година той загуби сестра си,
херцогиня дьо Вилроа. Втората загуби дъщеря си, принцеса дьо Робек.
Третата загуби единствения си син, херцог дьо Монморанси, а в

557
лицето на граф дьо Люксамбур, внука си, единствените последни издънки на неговия род и име. Той понесе всички тия нещастия привидно твърдо. Но сърцето му не престана да кърви дълбоко в гърдите до края на живота му и здравето му постепенно започна да се влошава. Неочакваната трагична смърт на неговия син навярно беше още по-болезнена за него, защото настъпи точно когато кралят беше дал на сина му и обещал на внук му правото да наследят неговата длъжност капитан на гвардейците. Той изживя страданието внук му да угасне пред очите му. Това дете обещаваше много и си отиде поради сляпото доверие на майка му в лекаря, който погуби сина й от глад,
хранейки го с лекарства вместо с храна. Уви, ако ме бяха послушали, и дядото, и внукът щяха още да бъдат живи! Колко пъти казах, колко пъти писах на маршала, колко доводи изтъкнах пред госпожа дьо
Монморанси за гибелния режим, който налагаше на сина си,
доверявайки се напълно на лекаря! Госпожа дьо Люксамбур, макар и да мислеше като мене, не искаше да си присвоява правата на майка му.
Господин дьо Люксамбур, мек и слабоволен човек, не обичаше да се противопоставя. Госпожа дьо Монморанси вярваше сляпо в Бордьо и накрая синът й стана жертва на тази сляпа вяра. Колко беше доволно клетото дете, когато му разрешаваха да дойде в Мон-Луи с госпожа дьо
Буфле, да поиска от Терез закуска и да сложи малко храна в изгладнелия си стомах. И колко окайвах мислено безрадостната участ на високопоставените, когато наблюдавах този единствен наследник на толкова голямо имущество, на толкова прославено име, на толкова титли и почетни длъжности как разкъсва жадно като просяк един къшей хляб. Най-сетне, колкото и да приказвах и да се намесвах,
лекарят надделя и детето умря от глад.
Същото доверие в шарлатаните, което погуби внука, изкопа гроба и на дядото, като се прибави и малодушието му да скрие пред самия себе си пристъпите на една старческа болест. Господин дьо
Люксамбур се оплакваше от време на време от болки в палеца на крака. Това явление се повтори и в Монморанси, той не можеше да спи и вдигна малко температура. Осмелих се да произнеса думата подагра.
Госпожа дьо Люксамбур ме нахока. Камериерът-хирург на господин дьо Люксамбур заяви, че това не било подагра и започна да превързва болния пръст с успокоителен балсам. За нещастие болката стихна и когато се появи отново, побързаха да приложат същото лекарство,

558
което беше помогнало. Целият организъм се разстрои, болките се увеличиха, лекарствата — пропорционално с тях. Госпожа дьо
Люксамбур, която се увери сама най-сетне, че е подагра, се противопостави на това глупаво лекуване. Продължиха скришом от нея и господин дьо Люксамбур си отиде няколко години по-късно по своя вина, лекувайки се всъщност най-упорито. Но нека не избързвам толкова в изреждане на бедствията: колко други трябва да разкажа,
преди да стигна до това!
Странно е с каква фаталност всичко, което казвах или правех,
дори когато най-много държах да запазя благоразположението на госпожа дьо Люксамбур, като че ли беше обречено да не й се хареса.
Тежките загуби, които господин дьо Люксамбур изпита едно след друго, ме привързаха още повече към него, а следователно и към госпожа дьо Люксамбур. Защото те винаги ми изглеждаха така искрено свързани, че чувствата, които човек можеше да изпитва към единия, по необходимост се разпростираха и на другия. Маршалът старееше.
Редовното му присъствие в двора, грижите, което то влечеше,
постоянният лов, главно умората от службата, когато беше дежурен,
изискваха силата на млад мъж и не виждах вече как може здравето му да издържи подобен начин на живот. Понеже почетните длъжности,
които заемаше, щяха да минат в други ръце, а името му щеше да угасне ведно с него, имаше ли смисъл да продължава това трудно съществуване, чиято главна цел беше да запази благоволението на краля за децата си? Един ден, когато бяхме сами тримата и той се оплакваше от изморителния живот в двора, като смазан от понесените загуби човек, аз се осмелих да му заговоря за оттегляне и да му дам съвета, който Киней даваше на Пир. Той въздъхна и не отговори определено. Но още в първия миг, щом останахме насаме, госпожа дьо
Люксамбур ме укори живо за този съвет, който като че ли я бе изплашил. Тя прибави още един довод, привидно основателен, и ме накара да не докосвам никога вече тази струна: че продължителният навик да се живее в двора се превръщал в истинска потребност и в този момент това дори разсейвало маршала, а оттеглянето, за което го съветвах, нямало да бъде отдих, а по-скоро изгнание за него и бездействието, скуката, тъгата скоро щели да го убият. Макар че тя не можеше да не разбере, че ме е убедила и трябваше да разчита на обещанието, което й дадох и удържах, като че ли никога не се успокои

559
по този въпрос и аз си спомням, че оттогава много по-рядко оставах насаме с маршала и почти винаги някой трети се присъединяваше към нас.
Докато собствената ми нетактичност и преследващата ме неслука ми вредяха съгласувано в нейните очи, хората, които тя срещаше и които най-много обичаше, също не ме подреждаха добре.
Особено абат дьо Буфле, възможно най-блестящ младеж, като че ли открай време беше зле настроен към мене; той не беше единственият от кръга на госпожа дьо Люксамбур, който никога не ми е оказвал ни най-малко внимание, но след всяко негово идване в Монморанси ми се струваше, че губех по малко обаянието си върху нея и истината е, че дори той да не желаеше това, достатъчно беше само неговото присъствие: изяществото и очарованието на неговите любезности само подсилваха впечатлението от моите тромави spropositi. Първите две години той почти не идваше в Монморанси и подпомогнат от снизходителността на госпожа дьо Люксамбур, аз горе-долу се крепях.
Но щом той почна да идва по-редовно, аз бях смазан безвъзвратно.
Готов бях да се приютя под неговото крило и да направя така, че той да се сприятели с мене. Но същата недодяланост, поради която чувствах нужда да му се харесам, ми пречеше да постигна някакъв успех и несръчните ми опити в това направление окончателно ме погубиха в очите на госпожа дьо Люксамбур, без да ми бъдат от полза пред него.
Със своя голям ум той можеше да успее във всяка област.
Невъзможността му обаче да залегне върху нещо и влечението му към забавления му позволиха да придобие само пол у способности, но в замяна на това пък най-различни, а нищо друго не е нужно във висшето общество, където той желае да блести. Съчинява много сполучливо къси стихотворения, пише чудесни писма, дрънка малко на лютня и умее да цапоти с пастел. Науми си да направи портрет на госпожа дьо Люксамбур. Портретът му стана отвратителен. Тя заяви,
че никак не й прилича и това беше истината. Коварният абат ме попита за мнението ми и аз, като най-голям глупак и лъжец, казах, че портретът й прилича. Исках да угодя на абата. Но не угодих на съпругата на маршала, която записа и това оскърбление в списъка на гафовете ми. А абатът, след като постигна целта си, се надсмя на ума ми. Този резултат на късния ми пръв опит в областта на ласкателството

560
ми послужи за урок да не се опитвам вече да угоднича и да лаская в разрез с Минерва.
Моето ценно качество беше, че казвах на хората полезни, но неприятни истини, и то доста енергично и смело. Трябваше да му остана верен. Не бях създаден не само да лаская, но и да хваля.
Несръчните похвали, които съм пожелавал да отдам, са ми навреждали повече, отколкото хапливите ми неодобрения. Ще цитирам тук един толкова страшен пример, че неговите последици не само решиха съдбата ми до края на живота ми, но ще се окажат може би решаващи и за репутацията ми пред всички идни поколения.
Когато домакините идваха в Монморанси, понякога господин дьо
Шоазьол вечеряше в замъка. Той пристигна веднъж в момента, когато аз излизах. Заговорили за мене. Господин дьо Люксамбур му разказал венецианската ми история с господин дьо Монтегю. Дьо Шоазьол изказал съжаление, че съм напуснал тази кариера, и предложил да ме вземе отново, ако искам да я подновя. Господин дьо Люксамбур ми предаде думите му. Аз бях особено трогнат, още повече, че не бях свикнал министрите да ме глезят. Не съм сигурен дали, въпреки решенията си, ако здравето ми позволяваше изобщо да мисля за това,
нямаше отново да направя тази лудост. Амбицията е господствала над мене само в кратките промеждутъци, когато съм бивал освободен от всяко друго увлечение, но подобен промеждутък би бил достатъчен, за да се заробя повторно. Това добро намерение на господин дьо Шоазьол ме привърза към него и засили високото мнение за неговите качества,
което си бях съставил заради някои начинания на неговото министерство. Семейният договор по-специално ми се стори, че разкрива първостепенен държавник в негово лице. Той се издигаше в очите ми и поради факта, че твърде малко уважавах предшествениците му, включително и мадам дьо Помпадур, която считах за своего рода министър-председател. И когато се пусна слух, че един от двамата, тя или той, ще прогони другия, аз бях искрено убеден, че молейки се за победата на господин дьо Шоазьол, се моля за славата на Франция.
Открай време изпитвах антипатия към мадам дьо Помпадур, още когато преди издигането й я бях срещнал у госпожа дьо ла Поплиниер и тя носеше името госпожа д’Етиол. По-късно бях недоволен от мълчанието й по повод Дидро и за цялото й държане към мене както в случая с „Празненствата на Рамир“ и „Любовни музи“, така и в случая

561
със „Селският гадател“, който не ми донесе нито в материално, нито в морално отношение изгода, съответстваща на успеха му, и във всички случаи бях установил, че съвсем не е склонна да ми услужи. Това обаче не попречи на кавалера дьо Лоранзи да ми предложи да напиша нещо във възхвала на тази дама, като ми намекна, че това можело да ми бъде полезно. Предложението му ме възмути извънредно много главно защото разбрах ясно, че не го прави на своя глава; знаех, че този човек, нищожен сам по себе си, мисли и действа само под чужд подтик. Никак не умея да се преструвам и не можах да скрия пренебрежението си към предложението му, както не можах да скрия пред никого колко малко ми допада фаворитката. Тя знаеше това, аз бях сигурен, и всички тия обстоятелства примесваха лична заинтересованост към естествената ми благосклонност, когато пожелавах успех на господин дьо Шоазьол. Предубеден по отношение на способностите му, извън които не знаех нищо за него, изпълнен с признателност за добрите му намерения спрямо мене, бидейки в пълно неведение впрочем в моето уединение за неговите вкусове и начин на живот, аз гледах предварително на него като на народен и мой отмъстител и понеже тогава правех последната редакция на
„Обществен договор“, вмъкнах в едно-единствено изречение мнението си за предишните министерства и за сегашното, което бе започнало да ги засенчва. В този случай измених на постоянната си максима и освен това не помислих, че когато човек иска да похвали и да порицае силно в един и същ пасаж, без да назове лицата, трябва така да съобрази похвалата с хората, за които тя се отнася, че и най-мнителното честолюбие да не може да види в нея нищо двусмислено. В това отношение се чувствах безразсъдно спокоен и през ум не ми мина, че някой може да ме разбере накриво. Скоро ще видите дали имах право.
Винаги ми е вървяло на познанства с жени писателки. Мислех,
че ще избягна тази опасност поне при високопоставените. Ни най- малко. Тя ме последва и тук. Доколкото знам, госпожа дьо Люксамбур никога не бе засегната от тази мания, но затова пък графиня дьо Буфле страдаше от нея. Тя написа някаква трагедия в проза, която най-напред беше четена, разхождана и превъзнасяна в обкръжението на принц дьо
Конти, но незадоволена от толкова похвали, тя пожела да се допита и до мене, за да я похваля и аз. Отзовах се, но не особено възторжено,
доколкото произведението позволяваше. Освен това сметнах за свой

562
дълг да я предупредя, че нейната пиеса, озаглавена „Великодушният роб“, имаше голямо сходство с една малко позната, но все пак преведена английска пиеса с надслов „Ороноко“. Госпожа дьо Буфле ми благодари за предупреждението, като все пак ме увери, че нейната пиеса съвсем не приличала на другата. Никога на никого не съм споменал за това плагиатство освен на нея самата, и то за да изпълня задължението, което тя ми бе наложила. Това не попречи да си спомням често след това съдбата на Жил Блас, който изпълни подобно задължение пред проповедника-архиепископ.
Освен абат дьо Буфле, който не ме обичаше, освен госпожа дьо
Буфле, спрямо която извърших прегрешение, непростимо не само в очите на жените, но и на писателите, и другите приятели на жената на маршала винаги ми се струваха не особено разположени да се сближат с мене, така например председателят на съда Ено, влязъл в редовете на писателите, той не беше лишен от техните недостатъци. Такива бяха и госпожа дю Дефан, и госпожица Леспинас, и двете много близки с
Волтер и интимни приятелки на д’Аламбер, с когото последната в края на краищата заживя, разбира се, напълно порядъчно и почтено; не би и могло да се разбира иначе. Отначало се заинтересувах много от госпожа дю Дефан главно защото поради загубата на зрението си тя бе станала предмет на състрадание в моите очи. Но нейният начин на живот, така противоположен на моя, че часът за ставане на единия беше горе-долу часът за лягане на другия, нейната безгранична слабост към дребно остроумничене, значението, което отдаваше, било в положителен, било в отрицателен смисъл, на всеки парцал, който излезеше от печат, деспотизмът и пристрастеността на нейните мнения, прекаленото й запалване „за“ и „против“ всяко нещо, поради което говореше за всичко истерично, невероятните й предразсъдъци,
непобедимото й упорство, безумният възторг, в който я хвърляха страстните й упорити преценки, всичко това скоро охлади готовността ми да се грижа за нея. Аз я изоставих, тя забеляза и това беше достатъчно, за да изпадне в ярост. Макар и да почувствах колко опасна може да бъде жена с подобен характер, предпочетох все пак да се изложа на бича на нейната ненавист, отколкото на приятелството й.
Нямаше да бъде толкова страшно, че имах толкова малко приятели в кръга на госпожа дьо Люксамбур, ако нямах врагове в самото й семейство. Всъщност аз имах само един, но при сегашното

563
ми положение той се равнява на сто. Това, разбира се, не беше нейният брат, херцог дьо Вилроа. Защото той не само ми дойде на гости, но ме покани няколко пъти да отида във Вилроа и понеже отговорих възможно най-любезно и учтиво на поканата му, смятайки отговора ми за съгласие, той бе организирал с господин и госпожа дьо Люксамбур едно гостуване за две седмици, за което бях поканен и аз. Понеже грижите, които изискваше здравето ми, не ми позволяваха тогава да се придвижвам безопасно, помолих господин дьо Люксамбур да ме извини. Може да се види от неговия отговор (Свитък Д, № 3), че това стана възможно най-любезно и херцог дьо Вилроа продължи да ми засвидетелства благоразположението си както дотогава. Неговият племенник и наследник, младият маркиз дьо Вилроа, не споделяше благоразположението на чичо си, което ми правеше чест, нито,
признавам, се радваше на уважението, което аз изпитвах към чичо му.
Вятърничавото му държане ми беше непоносимо, а студенината ми предизвика неговата антипатия. Една вечер той направи дори на масата някаква лудория, от която се измъкнах много лошо, защото не съм находчив, напълно лишен съм от присъствие на духа, а гневът, вместо да изостри малкото ми ум, съвсем го притъпява. Имах едно куче, което ми бяха подарили още като съвсем малко, почти едновременно с настаняването ми в Ермитажа; тогава го бях нарекъл Херцог. Това куче, не красиво, но от рядка порода, което беше станало мой другар,
мой приятел и сигурно заслужаваше много повече това име, отколкото повечето от хората, които се представяха за мои приятели, се беше прочуло в замъка Монморанси поради дружелюбния си нрав,
чувствителността си и поради взаимната ни привързаност. Но от глупава боязливост промених името му на Турчин, като че ли нямаше много кучета, които се наричат Маркиз, без някой маркиз да се разсърди. Когато маркиз дьо Вилроа узна за тази промяна, толкова много ме закачаше по този повод, че се принудих да разкажа пред всички сътрапезници какво бях направил. Ако имаше нещо обидно в тази случка за името Херцог, то беше не толкова, че го бях дал на кучето си, колкото че го бях сменил. Най-лошото беше, че на вечерята присъстваха няколко херцога: господин дьо Люксамбур и неговият син, както и самият маркиз дьо Вилроа, предопределен да стане и станал в бъдеще херцог. Той се наслаждаваше злорадо на затруднението, в което ме постави, и на ефекта от него. На другия ден

564
ме увериха, че леля му енергично го скастрила по този повод и можете да си представите, ако действително е бил упрекнат, колко това е подобрило отношението му към мене!
Единствената ми опора срещу толкова ненавист както в двореца
Люксамбур, така и в двореца в квартала Тампл беше кавалерът дьо
Лоранзи, който тръбеше, че е мой приятел. Но той беше още по-близък приятел с д’Аламбер, под чието крило минаваше пред жените за велик геометър. Впрочем той беше кавалер или по-скоро ухажор, на графиня дьо Буфле, много добра приятелка самата тя на д’Аламбер, а кавалерът дьо Лоранзи живееше и мислеше само чрез нея. И така, аз не само че нямах отвън нищо, което да балансира неспособността ми и да ме подкрепи пред госпожа дьо Люксамбур, но всички, които я обкръжаваха, като че ли се бяха наговорили да ме злепоставят в нейните очи. И все пак, освен че благоволи да се нагърби с „Емил“, тя ми даде по същото време още едно доказателство за заинтересованост и благоразположение, което ме накара да си въобразя, че дори отегчавайки се с мене, тя пазеше и щеше завинаги да запази приятелството за цял живот, което толкова пъти ми бе обещавала.
Щом си въобразих, че мога да разчитам на това чувство от нейна страна, тутакси излях сърцето си пред нея и й признах всичките си прегрешения; понеже моя ненарушима максима с приятелите ми бе да се показвам пред тях такъв, какъвто съм, нито по-добър, нито по-лош.
Доверих й връзката си с Терез и всичко, което беше последвало от нея,
без да премълча дори какво бях сторил с децата си. Тя посрещна признанията ми много мило, дори премного мило, като ми спести порицанията, които заслужавах, и най-силно ме трогна вниманието,
което щедро оказваше на Терез, правейки й дребни подаръци,
пращайки да я повикат, канейки я настойчиво, приемайки я извънредно любезно, като често я целуваше пред всички. Бедната жена беше извън себе си от радост и признателност, които естествено споделях и аз.
Приятелските прояви, с които господин и госпожа дьо Люксамбур ме отрупваха в нейно лице, ме вълнуваха много по-силно, отколкото когато бяха оказвани направо на мене.
Доста време нещата продължиха така. Но най-сетне госпожа дьо
Люксамбур стигна в добрината си дотам, че пожела да вземе от приюта едно от децата ми. Тя знаеше, че бях накарал да поставят знак в пелените на първото. Поиска ми дубликата на знака, аз й го дадох. Тя

565
натовари с издирването Ла Рош, неин камериер и доверен човек, който търси напразно и не намери нищо, макар че не бяха минали повече от дванадесет или четиринадесет години; ако регистрите на дома за
„намерени деца“ се водеха редовно или ако издирването е било добросъвестно, положително знакът щеше да бъде открит. Както и да е, бях по-малко недоволен от този неуспех, отколкото ако бях проследил това дете още от раждането му. Ако след проучването ми представеха някое дете за моето, съмнението дали наистина е то и дали не ми подставят друго на негово място щеше да ме измъчва поради неизвестността и нямаше да вкуся бащинското чувство в истинското му очарование. То има нужда, за да се подхранва, поне докато детето е малко, от ежедневен навик. Дългото отдалечение на дете, което още не познаваме, отслабва и накрая унищожава бащинските и майчинските чувства и човек никога няма да обикне даденото на кърмачка дете така,
както обича детето, отгледано под очите му. Това разсъждение може да смекчи последиците от вината ми, но за сметка на това я утежнява в самото начало.
Не е може би излишно да отбележа, че посредством Терез същият Ла Рош се запозна с госпожа Льо Васьор, която Грим продължаваше да държи в Дьой, пред прага на Шьоврет и съвсем близо до Монморанси. Когато заминах, продължавах да пращам пари на тази жена именно по Ла Рош и мисля, че той й носеше също доста често подаръци от госпожа дьо Люксамбур, така че сигурно не беше за оплакване, макар вечно да се оплакваше. Колкото до Грим, понеже никак не обичам да говоря за хора, които трябва да мразя, никога не говорех за него на госпожа дьо Люксамбур освен против волята си. Но тя много пъти повеждаше разговор за него, без да ми казва своето мнение и без никога да издаде дали го познава, или не. Да съм въздържан с хора, които обичам и които не са сдържани с мене, не е по мой вкус, особено когато се касае за неща, които ги засягат, затова понякога съм разсъждавал върху нейното мълчание. Но едва когато други събития естествено ме наведоха на тази мисъл.
Не бях чул нищо за „Емил“ дълго време след като бях предал ръкописа на госпожа дьо Люксамбур, но най-сетне узнах, че сделката била сключена в Париж с издателя Дюшен, а чрез него и с издателя
Неолм от Амстердам. Госпожа дьо Люксамбур ми изпрати двата екземпляра на договора ми с Дюшен, за да ги подпиша. Познах

566
почерка: беше същият, както в писмата на господин дьо Малерб, който не ми пишеше саморъчно. Тази увереност, че договорът се сключва със знанието и пред очите на висшето служебно лице, ме накара да го подпиша с пълно доверие. Дюшен ми даваше за ръкописа шест хиляди франка, половината от които в брой, и, струва ми се сто или двеста екземпляра. След като подписах двата екземпляра от договора,
изпратих ги на госпожа дьо Люксамбур, която бе пожелала така. Тя даде единия на Дюшен и запази другия, вместо да ми го върне, и аз никога вече не го видях.
Познанството ми с господин и госпожа дьо Люксамбур, макар да отклони до известна степен проекта ми за оттегляне от светския живот,
не ме бе накарало да се откажа напълно от него. Дори когато се ползвах с най-голямо благоволение пред съпругата на маршала, винаги чувствах, че само искрената ми привързаност към тях двамата можеше да ме накара да търпя обкръжението им; най-трудно ми беше да съгласувам тази привързаност с един начин на живот, по-съобразен с вкусовете ми и не така вреден за здравето ми, което постоянно се влошаваше от притеснението и вечерите, въпреки всички техни грижи да не ме излагат на такава опасност. Защото в това отношение, както във всяко отношение, проявяваха голямо внимание към мене;
например всеки път след вечеря маршалът, който си лягаше рано, не пропускаше да отведе и мене волю-неволю, за да си легна и аз. Само известно време преди провала ми той престана, не зная защо, да проявява това внимание.
Още преди да забележа охлаждането на госпожа дьо Люксамбур,
аз исках, за да не се изложа на него, да изпълня някогашния си проект.
Но тъй като ми липсваха средства за тази цел, бях принуден да изчакам сключването на договора за „Емил“ и междувременно завърших окончателно „Обществен договор“ и го изпратих на Рей. Определих хонорара на хиляда франка и той ми ги брои. Не трябва може би да изпускам един дребен факт във връзка с този ръкопис. Аз го предадох добре запечатан на Дювоазен, пастор в кантона Во и капелан при холандското посолство, който ми идваше понякога на гости. Той се нагърби да го предаде на Рей, защото беше във връзка с него.
Ръкописът, написан със ситен шрифт, беше малък по формат и се побра в джоба му. Въпреки това не зная как е станало, но когато минавал границата, пакетът му попаднал в ръцете на разни чиновници,

567
които го отворили, проучили и му го върнали едва когато го поискал от името на посланика. Тази случка му дала възможност да го прочете и самият той, както наивно ми обясни, правейки ми много комплименти за произведението и без да прибави нито една дума на критика и неодобрение, запазвайки си вероятно правото да се прояви като отмъстител на християнството, когато произведението излезе от печат.
Той запечатал отново ръкописа и го изпратил на Рей. Това, общо взето,
ми разказа в писмото, с което ме постави в течение на извършеното от него, и аз не зная нищо повече.
Освен тия две книги и „Музикален речник“, върху който продължавах да работя от време на време, бях подготвил за печат и други по-маловажни произведения и възнамерявах да издам и тях било отделно, било в събраните си съчинения, ако изобщо се заемех някога с такова издание. Най-значителното измежду тях беше едно „Есе върху произхода на езиците“; дадох да го прочетат господин дьо Малерб и кавалерът дьо Лоранзи, който се изказа ласкаво за него. Разчитах, че всички тия произведения, събрани заедно, ще ми донесат, като се приспаднат разноските, един капитал от осемдесет хиляди франка,
които исках да вложа за доживотна рента както на мое име, така и на името на Терез. След това щяхме да отидем да живеем заедно, както вече казах, в някое затънтено местенце, без повече да занимавам обществото със себе си и без самият аз да се занимавам с каквото и да било, освен да довърша безбурно жизненото си поприще,
продължавайки да правя около себе си добро, доколкото мога, и да пиша мемоарите, които замислях.
Такива бяха плановете ми и един великодушен жест на Рей,
който смятам за свой дълг да направя обществено достояние, улесни изпълнението им. Този издател, по чийто адрес толкова се злословеше в Париж, е единственият от всички, с които съм имал работа, от когото съм могъл винаги да се похваля.
[84]
Ние наистина често се спречквахме по повод изпълнението на задачата му. Той беше разсеян, аз —
сприхав. Но що се отнася до материалната страна и до паричните въпроси, макар че никога не съм сключвал с него истински договори,
винаги съм намирал, че е много честен и точен. Той същевременно е единственият, който ми е признал откровено, че печели от мене, и често ми е казвал, че ми дължи благосъстоянието си, като ми е предлагал да участвам в печалбите му. Понеже не можеше пряко на

568
мене да даде израз на признателността си, той пожела да ми я засвидетелства чрез моята „гувернантка“, като й отпусна пожизнена пенсия в размер триста франка, изрично упоменавайки в акта на дарението, че го прави в знак на благодарност за изгодите, които съм му обезпечил. И го направи на четири очи, без показност, без шум,
съвсем скромно; и ако аз пръв не бях разказал за това на всички, никой изобщо нямаше да узнае. Бях толкова трогнат от тази негова постъпка,
че от този миг започнах да изпитвам към него истински приятелски чувства. Известно време след това той ме покани да стана кръстник на едното му дете. Приех и ако съжалявам за нещо в тежкото положение,
до което ме сведоха, то е, че ми отнеха всяка възможност да направя нещо за моята кръщелница и за родителите й. Защо, след като съм тъй чувствителен към скромната щедрост на един издател, така малко ценя шумните прояви на загриженост на толкова високопоставени хора,
които проглушиха вселената с добрините, които уж искали да ми направят и които аз изобщо не съм усетил? Тяхна ли е грешката или моя? Дали те са само тщеславни, а аз най-обикновен неблагодарник?
Разумни читателю, преценете обстоятелствата и се произнесете. Аз предпочитам да замълча.
Тази пенсия беше значителна подкрепа за издръжката на Терез и голямо облекчение за мене. Но между другото аз съвсем не извличах пряка полза от нея, както и от всевъзможните подаръци, които й правеха. Тя винаги разполагаше с всичко това сама. Докато пазех парите й, държах точна сметка и не съм изразходвал за общите ни нужди нито един лиар дори когато тя имаше повече пари от мене.
„Което е мое, е наше — й казах аз, — а което е твое, е твое.“ Никога не съм преставал да се ръководя в отношенията си към нея от тази максима, която често й повтарях. Тия, които имаха низостта да ме упрекнат, че чрез нейните ръце съм приемал това, което съм отказвал да приема със своите, са съдели вероятно за моя морал по собствения си и са ме познавали много зле. Аз с удоволствие бих изял заедно с нея хляба, който е припечелила, но никога не и хляба, който е получила даром. Позовавам се по този повод на нейното свидетелство не само сега, но и в случай, че ме надживее. За съжаление тя никак не е пестелива, не е грижовна и е голяма разсипница не толкова от тщеславие или лакомия, а единствено от небрежност. Никой не е съвършен на този свят и понеже и тя трябва с нещо да изкупи

569
превъзходните си качества, предпочитам да има някои недостатъци,
отколкото пороци, макар че нейните недостатъци повече са ни навредили и на двамата. Невъобразими са грижите, които съм положил, както някога за мама, да й събера малко пари за черни дни.
Те отиваха винаги на вятъра. Никога нито едната, нито другата не държаха ни най-малка сметка за парите и разпиляваха всичко, което получеха. Колкото и скромно да се обличаше Терез, никога пенсията на
Рей не й стигна дори за обличане и аз трябваше всяка година да й давам допълнително пари. Нито тя, нито аз сме създадени да забогатеем когато и да било, но безспорно това е най-малкото ни нещастие.
„Обществен договор“ се печаташе доста бързо. Съвсем не беше така с „Емил“, чието излизане очаквах, за да приведа в изпълнение проекта си за оттегляне. Дюшен ми изпращаше от време на време образци на шрифтове, за да избера. Когато се спирах на някой, вместо да започне печатането, той ми изпращаше нови. Най-сетне, след като уж уточнихме окончателно и формата, и шрифта и бяха отпечатани доста страници, понеже нанесох незначителна поправка на една коректура, той започна всичко отначало и след шест месеца бяхме толкова напреднали, колкото и в първия ден. Докато траеха тези опитвания, аз си дадох ясно сметка, че книгата ми се печата и във
Франция, а не само в Холандия, че се готвят едновременно две издания. Можех ли да попреча? Не бях вече господар на ръкописа си.
Не само че нямах пръст във френското издание, но открай време бях възразявал срещу него, но понеже, тъй или иначе, това издание не само се печаташе, но именно то служеше за образец на другото, бях принуден да хвърля поглед и на него и да прегледам коректурите, за да не би да осакатят и изопачат книгата ми. Впрочем тя излизаше до такава степен със знанието на представителя на властта, че едва ли самият той ръководеше донякъде отпечатването, пишеше ми твърде често и дори дойде да ме види по този повод при обстоятелства, които малко по-нататък ще изложа.
Докато Дюшен напредваше като костенурка, Неолм, задържан от него, напредваше още по-бавно. Не му изпращаха редовно страниците веднага след отпечатването им. Той се усъмни да не би Дюшен да прави умишлено това или по-скоро Ги, комуто всъщност Дюшен беше възложил работата. И понеже договорните отношения не се

570
изпълняваха, Неолм ми пишеше писма след писма, пълни с оплаквания и обвинения. Но можех ли да му помогна, когато самият аз бях не по- малко безсилен от него? Приятелят му Герен, с когото се виждах доста често по онова време, ми говореше постоянно за книгата, но винаги извънредно сдържано. Той хем знаеше, хем не знаеше, че тя се печата във Франция. Хем знаеше, хем не знаеше, че представителят на властта лично се беше заел с нея. Съжалявайки ме за неприятностите,
които съм щял да си навлека, той като че ли ме упрекваше, че съм проявил неблагоразумие, без нито веднъж да благоволи да изясни в какво точно се състои неблагоразумието ми. Увърташе и клинчеше през цялото време. Имах чувството, че говори по този въпрос само за да чуе какво ще кажа аз. Моята увереност тогава беше така непокътната, че аз се надсмивах на осторожния и тайнствен тон, с който той говореше за това, и го смятах за глупава привичка, усвоена от министрите и официалните лица, в чиито кабинети непрекъснато се навираше. Сигурен, че не върша нищо нередно, дълбоко убеден, че книгата ми се ползва не само с одобрението и покровителството на представителя на властта, но дори заслужава и действително се радва на симпатиите на министерството, аз се поздравявах за смелостта си да напиша едно достойно произведение и се смеех на страхливите си приятели, които като че ли се безпокояха за мене. И Дюкло беше измежду тях. Признавам, че доверието ми в неговата честност и ум биха могли да ме разтревожат, ако не бях толкова убеден в полезността на книгата си и в лоялността на покровителите й. Той ми дойде на гости, след като беше ходил при господин Бай още докато „Емил“
беше под печат. Заговори ми за това мое произведение. Аз му прочетох
„Верую на савойския викарий“. Той го изслуша доста спокойно и с голямо удоволствие, както ми се стори. Когато свърших, запита:
— Как, гражданино, нима този откъс е от книга, която се печата във Франция?
— Разбира се — отвърнах аз, — и би трябвало да се печата в
Лувър, по заповед на краля.
— Напълно съм съгласен с вас — каза той. — Но направете ми удоволствието да не казвате никому, че сте ми прочели този пасаж.
Това удивително негово изказване ме смая, но не ме уплаши.
Знаех, че Дюкло се среща много често с господин дьо Малерб и

571
съвсем не можех да проумея, че мисли толкова различно от него по един и същ въпрос.
Живеех в Монморанси повече от четири години, без нито един ден да съм се чувствал напълно здрав. Макар че въздухът там е прекрасен, водата е лоша и навярно това беше една от причините за влошаване на хроничното ми страдание. Към края на есента на 1761
година състоянието ми съвсем се влоши и прекарах цялата зима с почти непрекъснати болки. Физическото неразположение, засилено от най-различни тревоги, на свой ред ги правеше още по-тягостни. От известно време ме смущаваха смътни мрачни предчувствия без явна причина. Получавах необясними анонимни, а и подписани писма,
които също ме озадачаваха. Писа ми например някакъв съветник в парижкия парламент, който, недоволен от съществуващото политическо положение и не виждайки нищо добро за в бъдеще, се съветваше с мене къде да потърси убежище за себе си и за семейството си, в Женева или в Швейцария. Получих друго писмо от господин дьо…, заместник-председател на парламента
[85]
в…, който ми предлагаше да напиша за този парламент доклади и напомняния до краля, като щял да ми достави всички необходими за целта документи и материали. Когато съм болен, ставам много раздразнителен. В такова настроение изпаднах и когато получих тези две писма, и не го скрих в отговорите си, като отхвърлих рязко направените ми предложения.
Естествено не се упреквам за отказа си, понеже тези писма можеха да бъдат клопки, поставени от враговете ми
[86]
, и понеже ми се искаха неща, противни на принципите ми, от които по-малко от когато и да било бях склонен да се отрека. Но аз можех да откажа любезно, а отказах грубо и в това сгреших.
Между книжата ми ще се намерят тези две писма. Писмото на съветника не ме изненада много, защото мислех като него и като мнозина други, че упадъкът на Франция заплашваше да се превърне в крах. Неуспехите на злополучната война
[87]
, дължащи се всичките на грешки на правителството, невероятният безпорядък на финансите,
постоянните разногласия на администрацията, разделена тогава между двама-трима министри, враждуващи явно помежду си и
опропастяващи кралството, всеобщото недоволство на народа и на всички съсловия, упорството на една твърдоглава жена, която,
жертвайки ума си — ако изобщо го е имала — на увлеченията си,

572
отстраняваше почти винаги най-способните от управлението, за да ги замести с хора, които й се нравеха повече, всичко съдействаше, за да се оправдаят предвижданията на съветника, на много други хора и моите собствени. Същата прозорливост неведнъж караше и мене да се колебая дали да не потърся убежище извън кралството, преди да се развихрят грозящите го смутове. Но успокоявайки се със собствената си незначителност и с мирния си нрав, реших, че никаква буря няма да проникне в усамотението, където възнамерявах да се оттегля.
Съжалявах само, че при тогавашното положение на нещата господин дьо Люксамбур се нагърбваше със задачи, които влошаваха отношенията му с правителството, и ми се искаше той да си осигури за всеки случай убежище, ако случайно държавната машина рухне ненадейно, защото подобно нещо можеше да се очаква в съществуващата обстановка. А и сега за мене е вън от съмнение, че ако всички юзди на властта не бяха попаднали само в една ръка, френската монархия днес щеше да бъде в безизходица.
Здравословното ми състояние се влошаваше, а отпечатването на
„Емил“ вървеше все по-бавно, докато един прекрасен ден бе напълно преустановено, без да мога да узная причината, без Ги да благоволи да ме уведоми или да отговори на запитванията ми, без да науча нещо от когото и да било или да узная какво става, тъй като по това време господин дьо Малерб беше на дача. Никога едно нещастие, колкото и голямо да е то, не ме плаши и съкрушава, ако зная в какво точно се състои. Но по природа се боя от неизвестностите. Страхувам се и ненавиждам техния мрак. Тайната винаги ме плаши. Тя съвсем не съответства на открития ми до неблагоразумие характер. Най-грозното чудовище би ме стреснало малко, вярвам. Но ако зърна нощем забулена в бял чаршаф фигура, бих изтръпнал. И ето че въображението ми, разпалено от продължителното неведение, започна да ми рисува призраци. Колкото повече държах на отпечатването на последното ми,
най-хубаво произведение, толкова по-ревностно се стараех да прозра какво го спъва; и винаги склонен към преувеличение, бях готов да видя във временното прекъсване на печатането пълната му забрана.
Междувременно, понеже не можех да проумея нито защо, нито как е станало това, живеех в най-жестока неизвестност. Пишех писма след писма на Ги, на господин дьо Малерб, на госпожа дьо Люксамбур и понеже отговорите не идваха или идваха не когато ги очаквах, напълно

573
се разстроих и загубих равновесие. За нещастие по същото време научих, че йезуитът отец Грифе говорил за „Емил“ и цитирал отделни пасажи. Въображението ми тутакси се отприщва и ми разбулва нечестивата тайна. Виждам така ясно и убедително развоя на нещата,
както ако някой ми го бе разкрил. Въобразих си, че йезуитите, вбесени от презрителния тон, с който говоря за колежите им, са сложили ръка на произведението ми, че именно те спъват издаването му; че уведомени от Терен, техен приятел, за състоянието ми и предвиждайки близката ми смърт — в която и аз не се съмнявах, — искат да забавят отпечатването на книгата ми дотогава с цел да я окастрят и да я изменят и да ми припишат, с оглед на собствените си домогвания,
съвсем други възгледи. Удивително е колко много факти и обстоятелства се стълпиха в главата ми около това безумно предположение и му придадоха правдоподобен вид — какво казвам! —
представиха го като очевидно и доказано! Знаех, че Герен плуваше изцяло във водите на йезуитите. Приписах на тях всички приятелски аванси, които ми беше направил, внуших си, че под тяхно давление е настоявал да преговарям с Неолм, чете са получили от Неолм първите страници на книгата ми, че след това са намерили начин да спрат печатането при Дюшен, а може би и да сложат ръка на ръкописа ми, за да го преработят на воля, докато смъртта ми им даде свободата да го публикуват, поправен по техен вкус. Въпреки умилкванията на отец
Бертие винаги бях долавял, че йезуитите не ме обичат не само като сътрудник на „Енциклопедията“, но защото всички мои принципи бяха още повече в разрез с максимите и с влиянието им, отколкото неверието на моите събратя, тъй като атеистичният и набожният фанатизъм са сродни поради общата си нетърпимост; те могат дори да се обединят, както са го сторили в Китай и както действаха в момента против мене. Докато разумната нравствена религия, отнемайки всяка човешка власт над човешката съвест, не оставя никакви възможности на защитниците на тази власт. Знаех, че господин канцлерът
[88]
беше също така голям приятел на йезуитите. Опасявах се да не би синът,
сплашен от баща си, да се види принуден да им предостави произведението ми, което досега бе покровителствал. Склонен бях точно така да си обяснявам трудностите, които ми бяха правени по повод първите два тома, при които искаха да се препечатват страници за най-незначителни дреболии, докато другите два тома — и това не

574
беше тайна — съдържаха толкова силни неща, че ако бяха цензурирани като първите, трябваше да се напишат наново. Знаех освен това — а и господин дьо Малерб ми го бе казал, — че абат дьо Грав, когото той бе натоварил с контрола над изданието, беше също приятел на йезуитите.
Виждах навсякъде само йезуити, без да помисля, че в навечерието на собственото си разгромяване и напълно заети със собствената си защита, те си имаха други грижи и никак не им беше до спиране отпечатването на книга, в която не ставаше дума за тях. Греша, като казвам „без да помисля“, защото аз всъщност имах предвид положението им, и господин дьо Малерб се погрижи да ми изтъкне това възражение веднага щом беше уведомен за бълнуванията ми. Но поради друг недостатък, свойствен на човек, който претендира от усамотението си да съди за скритите пружини на големите проблеми,
от които няма понятие, аз никога не пожелах да повярвам, че йезуитите са в опасност и считах носещите се слухове за измама от тяхна страна,
целяща да приспи бдителността на противниците им. Предишните им успехи, останали неразвенчани, бяха създали у мене такава страшна представа за тяхната мощ, че аз предварително оплаквах парламента за унижението, което щеше да понесе. Знаех, че господин дьо Шоазьол беше учил при йезуитите, че мадам дьо Помпадур съвсем не беше зле с тях и че лигата на йезуитите с фаворитите и министрите против общите им врагове винаги е била като че ли изгодна и за едните, и за другите. Дворът на пръв поглед не се бъркаше в нищо и убеден, че ако обществото претърпи някой ден суров крах, той няма да му бъде причинен от парламента, аз виждах в бездействието на двора основание за увереността на йезуитите и знамение за тържеството им.
С една дума, виждайки във всички слухове, които се носеха по онова време, само притворство и клопка от тяхна страна и въобразявайки си,
че в сигурната си позиция те имат време да се занимават с всичко, аз не се съмнявах, че много скоро ще смачкат янсенистите, парламента и
„Енциклопедията“, както и всичко, което не би приело ярема им, и че ако оставят да излезе книгата ми, това щеше да стане само след като я преобразят така, че да я превърнат в оръжие, с което, под прикритието на моето име, да нападнат изневиделица читателите.
Чувствах се едва ли не умиращ. Просто се чудя как тази мания не ме довърши, защото нищо не ми бе по-страшно от мисълта, че името ми ще бъде опозорено, след като аз си отида, и то поради най-ценната

575
и най-хубавата ми книга. Никога не съм се страхувал толкова от смъртта и сигурно ако бях умрял при онези обстоятелства, щях да си отида съкрушен. Дори днес, макар че наблюдавам безпрепятствения победен ход на най-черния, най-гнусния заговор, който някога е бил замислен срещу паметта на един човек, ще умра много по-спокоен,
защото съм уверен, че оставям в произведенията си едно вярно свидетелство за себе си, което рано или късно ще възтържествува над хорските козни.
Дьо Малерб, свидетел и довереник на вълненията ми, положи особено старание, за да ме успокои, като доказа още веднъж неизчерпаемото си добросърдечие. Госпожа дьо Люксамбур също има своя дял в това добро дело, като посети няколко пъти Дюшен, за да разбере докъде е стигнало печатането. Най-сетне то бе подновено и подето по-енергично, без изобщо някога да узная защо беше преустановено. Дьо Малерб си даде труд да дойде чак в Монморанси,
за да ме успокои. Това му се удаде и пълното ми доверие в неговата лоялност превъзмогна бълнуванията на клетата ми глава и направи убедителни доводите му. След като видя с очите си тревогата и безумието ми, естествено беше да ме съжали. И неговата реакция беше именно такава. Той си припомни непрекъснато предъвкваните приказки на философската клика край него. Когато се установих да живея в Ермитажа, те разгласиха на всеослушание, че няма да се задържа дълго там. Когато видяха, че постоянствам, казаха, че го правя от упорство, от гордост, защото съм се срамувал да опровергая думите си, но че съм се отегчавал до смърт и съм се чувствал твърде нещастен. Дьо Малерб повярва на тия приказки и ми писа в този дух.
Това заблуждение на човек, когото тачех, ми беше неприятно и аз му писах четири писма едно след друго, в които, излагайки му истинските съображения за поведението ми, му разкривах откровено вкусовете и наклонностите си, характера си и всичко, което ставаше в сърцето ми.
Тези четири писма, написани без черновка, бързо, на един дъх, без дори да ги препрочета, са може би единственото нещо, което съм писал с лекота през целия си живот, и това е много удивително, като се има предвид болезненото ми състояние и дълбокото ми униние през ония дни. Сърцето ми се раздираше и примираше при мисълта, че оставям в съзнанието на честните хора толкова невярна представа за себе си и чрез нахвърления набързо портрет в тия четири писма се

576
стараех да запълня липсата на мемоарите, които замислях. Тези писма,
които се понравиха на господин дьо Малерб и той ги показа на познатите си в Париж, са един вид резюме на събитията, които излагам тук по-подробно, и заслужават да бъдат запазени на това основание.
Между книжата ми ще се намери копието, което той поръча да направят по моя молба и ми изпрати няколко години по-късно.
Единственото нещо, което ме натъжаваше все още, мислейки за близката си смърт, беше, че нямам нито един доверен образован човек,
в чиито ръце да оставя ръкописите си, за да подбере важното от тях след смъртта ми. След пътуването ми до Женева се бях сприятелил с
Мулту. Този млад човек ми допадаше и ми се щеше той да затвори очите ми. Споделих с него желанието си и той, вярвам, с удоволствие щеше да изпълни този човешки дълг, ако служебните и семейните му задължения му го позволяваха. Лишен от тази утеха, аз пожелах да изявя поне доверието си в него, като му изпратих „Верую на савойския викарий“ преди излизането на книгата от печат. Това ми достави удоволствие, но ми се стори, че в писмото си той не споделя увереността, с която аз очаквах ефекта на този откъс. Той пожела да притежава нещо написано от мен, което да не е достояние на никого другиго. Изпратих му „Надгробното слово за покойния Орлеански херцог“, което бях написал за абат Дарти, но той не го произнесе,
защото, противно на очакванията му, друг беше натоварен с тази задача.
Веднъж подновено, печатането продължи и дори завърши доста безбурно и едно необяснимо обстоятелство ми направи впечатление —
след като бяха изисквали строго да се препечатват цели страници от първите два тома, пуснаха другите два без никакво възражение и без съдържанието им да представлява някаква пречка за публикуването.
Изживях обаче още едно вълнение, което не бива да премълчавам.
След като се бях уплашил от йезуитите, после пък се уплаших от янсенистите и философите. Враг на всичко, което се нарича партия,
група, клика, никога не съм очаквал нищо добро от хора, които членуват в тях. „Свахите“ от известно време бяха напуснали предишното си жилище и се бяха настанили в съседство с мене, така че от тяхната стая се чуваше всичко, което се казваше в моята или на терасата ми, а от градината им лесно можеше да се прекрачи ниския зид, който я делеше от кулата ми. Бях превърнал тази кула в работен

577
кабинет и имах там една маса, покрита с коректури и коли от „Емил“ и от „Обществен договор“, които свързвах веднага щом ми ги изпратеха,
така личните ми екземпляри бяха готови доста време преди публикуването. От разсеяност, небрежност и доверие в господин Мата,
в чиято градина се намираше кулата, често, забравил да затворя вечерта вратата, я намирах сутрин широко отворена и това никак нямаше да ме разтревожи, ако не си бях въобразил, че ръкописите ми са разбъркани. След като няколко пъти установих, че някой рови в тях,
започнах по-грижливо да заключвам кулата. Ключалката беше лоша,
ключът се превърташе само наполовина. Станал по-внимателен,
забелязах, че безредието е още по-голямо, отколкото когато оставях отворено. Най-сетне един том изчезна за един ден и две нощи, без да успея да разбера къде се бе дянал до сутринта на третия ден, когато го намерих отново върху масата си. Никога не съм се усъмнявал, а и сега не се съмнявам в Мата, нито в племенника му господин Дюмулен,
защото знаех, че и двамата са привързани към мене и имах пълно доверие в тях. Започнах да нямам толкова доверие в „свахите“. Знаех,
че макар и янсенисти, те поддържаха известни връзки с д’Аламбер и живееха в същата къща.
Това ме обезпокои до известна степен и ме направи по-бдителен.
Прибрах ръкописите в стаята си и престанах изобщо да виждам тия хора, тъй като междувременно узнах, че са показвали в няколко салона първия том на „Емил“, който бях имал неблагоразумието да им дам да прочетат. Макар че те останаха мои съседи до заминаването ми от
Монморанси, преустанових всякакви връзки с тях от този момент.
„Обществен договор“ излезе един-два месеца преди „Емил“. Рей,
пред когото винаги настоявах да не внася нелегално във Франция нито една моя книга, се обърна към отговорния чиновник, за да получи разрешение да внесе книгата през Руан, където я беше изпратил по море. Рей не получи никакъв отговор. Пакетите му останаха няколко месеца в Руан, а после му ги върнаха, след като най-напред се опитаха да ги конфискуват. Но той вдигна толкова шум, че ги получи обратно.
Някои любопитни измъкнаха няколко екземпляра от Амстердам и те се разпространиха тихомълком тук-там. Молеон беше чул за тях и дори ги беше виждал, но заговори с мен със загадъчен тон, който ме изненада и би ме разтревожил, ако не се успокоявах с основната си максима, сигурен напълно, че всичко е наред и не мога да се упрекна в

578
нищо. Дори не се съмнявах, че господин дьо Шоазьол, по начало добре разположен към мен и поласкан от възхвалата, която му отдавах в това произведение, нямаше да ме подкрепи в този случай срещу недоброжелателно настроената мадам дьо Помпадур.
С по-голямо основание от когато и да било можех да разчитам на благоразположението на маршал дьо Люксамбур и на подкрепата му,
ако се наложеше. Защото той никога не ми бе давал толкова и при това тъй чести и трогателни доказателства за приятелските си чувства.
Когато дойдоха за Великден, тъй като плачевното ми здравословно състояние не ми позволяваше да ходя в замъка, той не пропусна нито ден, без да дойде да ме навести, и най-сетне, виждайки, че се мъча без отдих, успя да ме убеди да ме прегледа монахът Ком. Прати да го викат, доведе ми го лично и има смелостта, толкова рядка и похвална за един високопоставен благородник, да остане при мене, докато трая операцията, която беше мъчителна и продължителна. Трябваше само да ми поставят сонда. Никога обаче не бяха успели да го направят,
дори Моран се беше опитал няколко пъти, винаги безуспешно. Ком,
който имаше изключително лека и сръчна ръка, успя най-сетне да вкара една съвсем тясна тръбичка, след като ме мъчи страшно много цели два часа, по време на които се стараех да сдържам стоновете си,
за да не разкъсам чувствителното сърце на маршала. При първия преглед Ком сметна, че имам голям камък и ми каза предположението си. При втория не го откри вече. Поднови още веднъж изследването толкова грижливо и прецизно, че времето ми се стори страшно дълго,
и заяви, че нямам никакъв камък, но простатната жлеза е неестествено увеличена и твърда. Намери пикочния ми мехур голям и в добро състояние и отбеляза в края на прегледа, че ще се мъча много, но ще живея дълго. Ако второто му предсказание се изпълни така точно,
както първото, злочестините ми няма скоро да свършат.
Така, след като ме лекуваха дълги години от болести, които нямах, узнах най-сетне, че заболяването ми, неизлечимо, но не смъртоносно, щеше да продължи до края на живота ми. Макар и потиснат от тази диагноза, не виждах вече във въображението си жестока смърт от болезнения камък в бъбреците. Престанах да се страхувам, че парче от тръбичка, счупила се в пикочния ми канал преди много време, е образувало зародиша на този камък. Освободен от въображаемите болести, по-страшни за мен от действителните,

579
започнах по-спокойно да понасям болките. Безспорно от този момент нататък страдах много по-малко от болестта си, отколкото дотогава, и всеки път, когато си спомня, че дължа това облекчение на господин дьо
Люксамбур, не мога да не изпитам умиление към паметта му.
Възвърнал се, така да се каже, към живота и по-погълнат от когато и да било от проектите си за бъдещето, очаквах, за да ги изпълня, само публикуването на „Емил“. Мечтаех си за Турен, където бях ходил вече. Тази област ми харесваше много не само с мекия си климат, но и поради добросърдечните си жители.
Говорил бях вече за проекта си на господин дьо Люксамбур, но той се опита да ме отклони. Заговорих за това отново като за нещо решено. Тогава той ми предложи замъка Мерлу на петнадесет левги от
Париж, описвайки ми го като убежище, което може да ми се понрави и в което и той, и жена му с удоволствие биха ме настанили. Неговото предложение ме трогна и ми се хареса. Трябваше преди всичко да видя мястото. Уговорихме ден, когато маршалът ще ми изпрати камериера си и една кола, за да ме заведе там. Този ден се чувствах много неразположен. Трябваше да отложим пътуването, а неприятностите,
които се случиха впоследствие, ми попречиха да го осъществя. Понеже по-късно научих, че владението Мерлу не било на маршала, а на жена му, никак не съжалявах, че не съм отишъл там.
„Емил“ най-сетне излезе, без да стане дума за препечатване на страници, нито да срещна каквото и да било затруднение. Преди отпечатването му маршалът ми поиска всички писма на господин дьо
Малерб, писани ми по повод това произведение. Голямото ми доверие и в единия, и в другия, чувството ми на пълна сигурност ме заслепиха дотолкова, че не размислих колко странно и обезпокоително е това искане. Върнах писмата с изключение на едно или две, останали по недоглеждане в разни книги. Малко преди това господин дьо Малерб ме беше уведомил, че ще вземе писмата, които бях написал на Дюшен,
когато имах тревоги с йезуитите. Трябва да призная, че тези писма не правеха чест на моята разсъдителност. Обаче заявих, че по никакъв

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: