Превод: Лилия Сталева chitanka info

529
коментарии. Протестирам, че никога не ми пишете нищо за здравето си. Нищо друго не ме интересува по-живо.
Обичам ви от все сърце. И уверявам ви, мъчно ми е да ви го пиша, защото би ми било много по-приятно да ви го кажа устно. Господин дьо Люксамбур ви изпраща най- добрите си чувства и ви прегръща от все сърце.“
Щом получих това писмо, побързах да отговоря, като изчаках да проуча по-обстойно цитирания пасаж, преди да протестирам срещу всяко нелюбезно тълкуване, и след като няколко дни се занимавах с него, изпълнен с безпокойство, както можете да предположите, без да проумея каквото и да било, ето какво отговорих най-сетне по този повод:
МОНМОРАНСИ, 8 ДЕКЕМВРИ 1759 ГОДИНА
„След като ви писах, препрочетох стотици пъти въпросния пасаж. Разгледах го в прекия му и естествен смисъл. Разучих го във всякакъв възможен смисъл и ви признавам, госпожо, че вече сам не зная дали аз ви дължа извинение или по-скоро вие на мене.“
Минали са десет години, откакто са разменени тия писма. Често съм мислил впоследствие по този въпрос и дори и днес съм все още толкова тъп в тази област, че не мога да почувствам какво е могла да намери в този пасаж, което, не бих казал дори, да я оскърби, а просто да не й хареса.
По повод този ръкописен екземпляр на „Елоиз“, който госпожа дьо Люксамбур пожела да има, трябва да спомена тук какво бях намислил, за да го отлича с някакво явно предимство от всеки друг.
Бях написал отделно приключенията на милорд Едуард и дълго се бях колебал дали да ги вмъкна било изцяло, било само част от тях в това произведение, към което ми се струваше, че спадат. Най-сетне реших да ги отделя напълно, защото, тъй като не бяха в тон с останалото,

530
можеха да накърнят вълнуващата простота. Когато се запознах с госпожа дьо Люксамбур, имах и още едно по-силно основание: в тия приключения ставаше дума за една римска маркиза с много неприятен нрав и някои нейни черти, несвойствени наистина на съпругата на маршала, можеха да й бъдат приписани от хора, които я познаваха само по приказки. Затова аз много се радвах, че бях взел това решение и то се затвърди у мене. Но в горещото си желание да обогатя нейния екземпляр с нещо, което да го няма в никой друг, ето че се сетих за тия злополучни приключения и намислих да направя извадки от тях и да ги прибавя. Безумен проект, чиято екстравагантност може да се обясни само със сляпата фаталност, която ме тикаше към гибел.
Quns vulf perdere, Jupiter dementat.
[79]
Имах глупостта да направя тия извадки грижливо, като положих много труд, и й изпратих този откъс като най-хубавото нещо на света,
предупреждавайки я обаче, което беше самата истина, че съм изгорил оригинала, че извадката е направена само за нея и никой друг няма да я види, освен ако самата тя му я покаже. Тази забележка, вместо да й докаже благоразумието и дискретността ми, както си въобразявах, че постъпвам, всъщност само я накара да се убеди, че самият аз й приписвам тия черти, нещо, което би било оскърбително за нея. Аз бях убеден като глупак, че тя ще бъде очарована от постъпката ми. Тя не ми оказа по този повод любезностите, които очаквах, и никога, за голяма моя изненада, не заговори с мене за тетрадката, която й бях изпратил. Що се отнася до мене, все още напълно доволен от себе си в този случай, едва по-късно си дадох сметка, по други признаци, за ефекта, който бях предизвикал.
Все с цел да отлича нейния ръкопис ми хрумна още една по- разумна идея, но поради други причини и тя също така ми навреди. До такава степен всичко съдейства на делото на съдбата, когато тя зове някого към гибел. Наумих да украся този ръкопис с оригиналните илюстрации на „Жюли“, рисунките се оказаха със същия формат, както и ръкописът. Поисках ги от Коенде, защото те ми принадлежаха, още повече, че бях оставил за него печалбата от клишетата, които излязоха в голям тираж. Коенде е толкова хитър, колкото аз съм загубен в това отношение. Понеже много пъти му поисках рисунките, той успя да

531
научи за какво ми трябват. Тогава под претекст, че искал да ги доукраси, той ги задържа и в крайна сметка ги представи от свое име.
Ego versiculos feci, tulit alter honores.
[80]
По този начин вратите на двореца Люксамбур се отвориха за него. Откакто се бях установил в малкия замък, той идваше много често при мене и винаги още от сутринта, особено когато господин и госпожа дьо Люксамбур бяха в Монморанси. Така че, за да прекарам с него деня, аз не отивах в замъка. Упрекнаха ме за тия отсъствия. Аз казах причината. Настояха да заведа там и господин Коенде. Не можах да откажа. Този мошеник това и търсеше. Така благодарение на изключителното благоразположение, което изпитваха към мене, един служащ на господин Телюзон, когото шефът му благоволяваше да покани понякога на вечеря, когато нямаше други гости, внезапно бе допуснат на масата на един маршал на Франция заедно с принцовете,
херцогините и най-отбраното дворцово общество. Никога няма да забравя как един ден, когато той беше принуден да се върне рано в
Париж, маршалът каза следобед на гостите: „Да се поразходим по пътя за Сен-Дьони, за да изпратим господин Коенде.“ Клетото момче не издържа. Съвсем се главозамая. Що се отнася до мене, аз бях така развълнуван, че не можах да кажа нито дума. Вървях последен,
плачейки като дете и умирайки от желание да целуна краката на този добросърдечен маршал. Но последиците от случката с преписа ме накараха да изпреваря тук събитията. Нека ги разкажа в хронологическия им ред, доколкото ми позволява паметта.
Щом малката къщичка в Мон-Луи беше готова, аз я мебелирах спретнато, скромно и се пренесох там. Не можех да се откажа от принципа, който бях възприел, напускайки Ермитажа — да имам винаги собствено жилище. Но не можах също така да се реша да напусна апартамента си в малкия замък. Не върнах ключа и понеже държах много на приятните закуски в галерията, често отивах да пренощувам там, а понякога оставах два-три дни като в лятна къща.
Може би в този момент по отношение на жилището бях най-добре и най-приятно настаненият обикновен гражданин в Европа. Хазяинът ми господин Мата, изключително добър човек, ми беше поверил напълно ремонта на Мон-Луи и ми предостави ръководството на работниците

532
си без никаква негова намеса. Намерих начин да си направя само от една стая на първия етаж цяло апартаментче от стая, антре и килер. В
партера се намираха кухнята и стаята на Терез. Кулата ми служеше за работен кабинет, само че й сложих стъкла и камина. Когато отидох там, се заех с удоволствие да разкрасявам терасата, засенчена вече от два реда млади липи. Прибавих още два и я превърнах в кабинет със зелени стени. Сложих маса и каменни пейки, посадих няколко люляка,
жасмин и орлови нокти. Получи се една цветна леха, успоредна на двата реда дървета, и тази тераса, по-висока от терасата на замъка и с не по-лош изглед, на която бях привлякъл множество птички, ми служеше за приемна, когато ми идваха на гости господин и госпожа дьо Люксамбур, херцог дьо Вилроа, принц дьо Тенгри, маркиз д’Армантиер, херцогиня дьо Монморанси, херцогиня дьо Буфле,
графиня дьо Валантиноа, графиня дьо Буфле и други високопоставени личности, които не благоволяваха да извършат уморителното поклонение по стръмнината от замъка до Мон-Луи. Дължа на благоразположението на господин дьо Люксамбур всички тия посещения. Аз съзнавах това и сърцето ми бе изпълнено с признателност. В подобен пристъп на умиление казах веднъж на господин дьо Люксамбур, прегръщайки го: „О, господин маршал! Аз ненавиждах благородниците, преди да ви познавам, и ги ненавиждам още повече, откакто вие ме накарахте да почувствам колко лесно би им било да будят само обожание.“
Впрочем аз призовавам всички, които са ме виждали през онази епоха, да кажат дали са забелязали този блясък да ме е заслепил макар само за миг, дали изпаренията на тамяна, който ми кадяха, замая главата ми. Дали са ме видели не така принципен в държането си, не така естествен в маниерите си, не така дружелюбен с хората от народа,
не така близък със съседите си, не така готов да окажа услуга всекиму,
когато съм могъл, без да отблъсквам грубо безбройните досадни и често безразсъдни искания, с които постоянно ме отрупваха. Ако сърцето ми ме влечеше към замъка Монморанси поради искрената ми привързаност към собствениците му, то ме връщаше същевременно към моите съседи, за да вкуся сладостта на обикновения скромен живот, извън който няма щастие за мене. Терез се беше сприятелила с дъщерята на един зидар, мой съсед, на име Пийо. Аз пък се сприятелих с бащата и след като сутринта бях обядвал, не без известна

533
принуда, в замъка, за да угодя на госпожа маршалшата, с какво настроение се връщах вечерта да вечерям с простичкия Пийо и неговото семейство било у него, било у мене.
Освен тия две жилища наскоро се сдобих и с трето в частния дворец Люксамбур, чиито собственици толкова настоятелно ме канеха да ги посещавам там сегиз-тогиз, че аз се съгласих въпреки отвращението си към Париж, където бях ходил само двата пъти, за които споменах, откакто се бях оттеглил в Ермитажа. Но аз отивах там само в уговорени дни, само на вечеря и още на следващата сутрин се връщах. Влизах и излизах през градината, която гледаше към булеварда. Така че най-чистосърдечно мога да твърдя, че кракът ми не е стъпвал върху парижкия паваж.
Точно посред това временно благополучие се подготвяше отдалеч катастрофата, която трябваше да отбележи неговия край.
Недълго след завръщането ми в Мон-Луи направих там едно ново запознанство, без ни най-малко да го желая, както обикновено, и което пак се оказа съдбоносно в моя живот. След малко ще прецените в положително или отрицателно отношение. Това беше маркиза дьо
Вердьолен, моя съседка, чийто мъж беше купил наскоро една лятна къща в Соази, близо до Монморанси. Госпожица д’Ар, дъщеря на граф д’Ар, човек от виден, но обеднял род, се беше оженила за господин дьо
Вердьолен, стар, грозен, глух, суров, груб, ревнив, с белези по лицето и само с едно око, но иначе не лош човек, ако съумеете да го подхванете, и притежател на петнадесет, а може би и двадесет хиляди ливри рента, за която я омъжили. Това дребосъче, псуващо, крещящо,
каращо се, вилнеещо и разплакващо жена си от сутрин до вечер, в крайна сметка винаги правеше това, което тя искаше, и то за да я вбеси, защото тя умееше да му внуши, че именно той желае това нещо,
а тя ни най-малко. Дьо Маржанси, за когото вече споменах, беше приятел на госпожата и се сприятели и с господина. Той им бе дал под наем преди няколко години своя замък в Маржанси, близо до Обон и
Андийй, и те живееха там точно когато бях увлечен по госпожа д’Удто.
Госпожа д’Удто и госпожа дьо Вердьолен се познаваха чрез госпожа д’Обтер, тяхна обща приятелка, и понеже градината на Маржанси се намираше на пътя на госпожа д’Удто, когато правеше любимата си разходка до възвишението Олимп, госпожа дьо Вердьолен й беше дала ключ, за да минава по-направо. Благодарение на този ключ и аз

534
минавах често с нея оттам. Но никак не обичах неочакваните срещи и ако госпожа дьо Вердьолен се случеше на пътя ни, оставях ги двете,
без да кажа нито дума, и отминавах напред. Това не особено любезно държане едва ли я бе настроило добре спрямо мене. И все пак, когато се настани в Соази, тя сама ме потърси. Дойде няколко пъти в Мон-
Луи, без да ме завари там, и като видя, че не й връщам визитата, си науми, за да ме принуди да го сторя, да ми изпрати цветя за терасата ми. Налагаше се да отида да й благодаря. Това беше достатъчно.
Сближихме се начаса.
Тази връзка започна бурно, подобно на всички приятелства,
които съм завързвал против волята си. Нито за миг помежду ни не се възцари истинско спокойствие. Начинът на мислене на госпожа дьо
Вердьолен беше твърде несходен с моя. Злобните забележки и сарказмите бликат от нея с такава лекота, че е необходимо постоянно внимание, твърде изморително за мене, за да доловиш кога ти се подиграва. Една глупава случка, за която си спомням, е достатъчна, за да прецените това. Брат и беше назначен наскоро за комендант на една фрегата, която щеше да се сражава с англичаните. Говорех как трябва да се въоръжи фрегатата, без да се увреди на лекотата й. „Да — каза тя със съвсем равен тон, — вземат само толкова оръдия, колкото са необходими, за да се бият.“ Рядко съм я чувал да каже нещо хубаво за отсъстващите си приятели, без да плъзне нещо неприятно по техен адрес. Ако не злословеше, се присмиваше, като не изключваше дори приятеля си Маржанси. Друга неприятна за мене нейна черта беше, че постоянно ме притесняваше с всевъзможни пратки, дребни подаръци,
писма, на които да се чудя как да отговарям, и винаги наново ме затрудняваше, защото трябваше да благодаря или да отказвам.
Независимо от това, понеже я виждах често, аз се привързах към нея.
Тя си имаше своите неприятности подобно на мене и взаимните ни излияния правеха срещите ни интересни. Нищо не свързва повече сърната от сладостта да поплачат заедно. Ние се търсехме, за да се утешаваме, и тази нужда често ме караше да затварям очите си за много неща. Бях се показвал толкова суров в откровеността си с нея, че след като понякога проявявах толкова малко уважение към характера й,
сигурно всъщност съм я ценял много, за да вярвам, че тя може чистосърдечно да ми прости. Ето един образец за писмата, които съм й

535
писал понякога, като трябва да отбележа, че никога, в нито един свой отговор, тя не е изглеждала ни най-малко засегната.

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: