Превод: Лилия Сталева chitanka info

580
повод не желая да минавам за по-добър, отколкото съм, затова може да му остави писмата. Не зная какво е сторил с тях.
Тази книга съвсем не предизвика бурното одобрение, с което бяха посрещнати всички други мои произведения. Едва ли някога творба е получавала толкова похвали от отделни лица и толкова малко обществено признание. Това, което ми казаха и писаха хората,
действително способни да я оценят, потвърди убеждението ми, че това е най-значителната и най-хубавата книга, която бях написал. Обаче всички отзиви се изказваха с такава странна предпазливост, като че ли беше особено важно да се пази в тайна доброто мнение за книгата ми.
Госпожа дьо Буфле, която ми писа, че авторът на подобно произведение заслужава статуи и признание от целия човешки род, ме помоли направо в края на писмото си да й го върна. Д’Аламбер, който ми писа, че творението ми разкрива моето превъзходство и ме поставя пред всички писатели, не подписа писмото си, макар, че дотогава винаги беше слагал подписа си. Дюкло, верен приятел и правдив, но предпазлив човек, високо оцени книгата, но избягна да изкаже писмено мнението си за нея. Ла Кондамин се нахвърли върху
„Веруюто“ и наговори куп глупости. Клеро се ограничи в писмото си със същия откъс, но не се побоя да признае с какво вълнение го е прочел и ми писа дословно, че „Веруюто“ стоплило старческото му сърце. От всички, на които бях изпратил книгата си, единствено той изрази високо и свободно пред всички доброто си мнение за нея.
Мата, комуто също подарих един екземпляр, преди книгата да се пусне в продажба, го заел на дьо Блер, съветник в парламента и баща на интенданта на Страсбург. Дьо Блер имаше лятна къща в Сен-
Грасиен и Мата, негов отдавнашен познат, му отиваше понякога на гости, когато той идваше там. Той му даде да прочете „Емил“, преди да излезе от печат. Връщайки му го, дьо Блер казал точно тия думи, които ми бяха предадени още същия ден: „Господин Мата, това е много хубава книга, но не след дълго за нея ще се говори повече, отколкото би било желателно за автора й.“ Когато Мата ми повтори неговите думи, само се изсмях и не видях в тях нищо друго освен важност на сановник, който превръща всичко в мистерия. Всички обезпокоителни отзиви, които стигаха до мен, ми направиха също малко впечатление и вместо да предвидя поне отчасти катастрофата, надвиснала над мен,
уверен в полезността и стойността на произведението си, сигурен, че

581
съм безукорен във всяко отношение, сигурен, във въображението си, в пълното покровителство на госпожа дьо Люксамбур и благоволението на министерството, аз се поздравявах за решението си да се оттегля точно посред триумфа си, когато съм сразил всички завистници.
Само едно нещо ме тревожеше при публикуването на тази книга,
и то не толкова заради собствената ми сигурност, колкото от сърдечни скрупули. В Ермитажа и в Монморанси бях наблюдавал отблизо и с възмущение тормоза, който се налагаше, само от изключително старание да се осигурят развлечения на принцовете, над нещастните селяни, принудени да търпят щетите, нанасяни от дивеча в нивите им,
без да смеят да се защитят, освен като вдигат шум, като прекарват цели нощи сред граха и баклата, удряйки по тъпани и котли, надувайки всевъзможни свирки, за да прогонят глиганите. Свидетел на варварската безпощадност, с която граф дьо Шароле се отнасяше към тези клетници, в края на „Емил“ бях вмъкнал една нападка срещу тази жестокост. Още едно нарушение на принципите ми, което не остана ненаказано. Узнах, че хората на принц дьо Конти проявявали същата суровост в неговите земи. Треперех да не би този принц, към когото изпитвах дълбоко уважение и признателност, да вземе за себе си думите, които възмутеното ми човешко чувство ме бе накарало да кажа по адрес на чичо му, и да не би да се оскърби. Но понеже съвестта ми беше напълно чиста по този въпрос, аз се успокоих и с основание.
Никога не чух, поне аз, този принц да е обърнал някакво внимание на въпросния пасаж, писан дълго преди да имам честта да ме познава.
Малко дни преди или след публикуването на книгата ми — не си спомням точно кога — излезе друго произведение със същия сюжет,
извлечено, без да променя нито дума от първия том, като бяха прибавени някои съвсем бездарно написани пасажи, вплетени в текста.
Книгата носеше името на един женевец на име Балексер. В титулната страница се казваше, че била спечелила наградата на Харлемската академия. Лесно разбрах, че и академията, и наградата бяха прясно излюпени, за да прикрият пред читателите плагиатството. Но разбрах също, че под тази история се крие по-раншна интрига, която не проумявах. Или бяха имали достъп до моя ръкопис, иначе кражбата нямаше да може да бъде извършена, или е било необходимо да се скрои историята за тази мнима награда, която трябваше да почива на нещо. Едва много години по-късно, по няколко думи, изплъзнали се на

582
д’Иверноа, проникнах в тази тайна и прозрях кои са хората, пуснали в ход чичо Балексер.
Глухият тътен, предшестващ бурята, започна да се чува и всички що-годе прозорливи хора разбраха, че се готви спрямо мен и книгата ми някакъв заговор, който скоро ще излезе наяве. Що се отнася до мен,
бях толкова самоуверен и глупав, че не само не можех да предвидя злощастието си, но дори не подозирах причината, макар и да бях почувствал резултата. Най-напред започнаха да разпространяват доста ловко, че щом се преследват йезуитите, не е редно да се проявява пристрастно снизхождение спрямо книги и автори, които нападат религията. Упрекваха ме, че съм сложил името си на „Емил“, като че ли не бях го поставял на всички мои произведения, за които не бяха казали нищо. Като че ли се бояха да не бъдат принудени да вземат някои мерки, за които биха съжалявали, но които били необходими поради обстоятелствата и които били предизвикани от моето неблагоразумие. Тези слухове стигнаха до мене, но почти никак не ме обезпокоиха. През ум не ми мина, че в цялата тази история има нещо,
което засяга лично мене, тъй като се чувствах абсолютно безупречен,
така добре защитен и изправен във всяко отношение, и не можех да се опасявам, че госпожа дьо Люксамбур ще допусне да бъда притесняван за провинение, което, ако изобщо съществува, е изцяло лично нейно.
Но понеже знаех как се развиват нещата в такива случаи и че обикновено се преследват издателите и се щадят авторите, изпитвах известно безпокойство за клетия Дюшен, ако случайно господин дьо
Малерб го изоставеше.
Стоях си спокойно. Слуховете нараснаха и скоро тонът се промени. Обществото и особено парламентът като че ли се дразнеха от спокойствието ми. След няколко дни възбуждението доби страшни размери и заплахите, сменяйки обекта си, се насочиха право срещу мене. Членовете на парламента открито се произнасяха, че няма никаква полза да се горят книгите, трябвало да се горят авторите. За издателите изобщо не ставаше дума. Първия път, когато ми бяха донесени тези думи, по-достойни за инквизитор от Гоа
[90]
, отколкото за сенатор, не се усъмних нито за миг, че това сигурно е измислица на холбаховци, за да ме сплашат и да ме подтикнат да избягам. Аз се надсмях над тази детинска хитрина и си казах, подигравайки се с тях,
че ако знаеха как стоят в действителност нещата, щяха да потърсят

583
друг начин да ме уплашат. Но брожението нарастваше и аз разбрах, че работата е напълно сериозна. Господин и госпожа дьо Люксамбур,
които тази година бяха дошли по-рано в Монморанси, бяха там още в началото на юни. Въпреки шума, който последните ми две книги вдигаха в Париж, в замъка се говореше съвсем малко за тях, а домакините изобщо не ми споменаваха нито дума. Една сутрин обаче,
когато бях сам с господин дьо Люксамбур, той ме запита:
— Казали ли сте нещо лошо за господин дьо Шоазьол в
„Обществен договор“?
— Аз ли? — възкликнах аз, сепвайки се изненадано. — Не,
заклевам ви се. Напротив, моето перо, което не е ласкателно, написа за него най-хубавата похвала, която е получавал някога някой министър.
И аз тутакси му възпроизведох пасажа.
— Ами в „Емил“? — поде той.
— Нито дума — отвърнах аз. — Няма нито дума, която да се отнася за него.
— А! — извика той по-живо, отколкото говореше обичайно. —
Трябваше да сторите същото и в другата книга или да се изкажете по- ясно.
— Аз мисля, че се изразих ясно — добавих аз. — Много го ценях.
Господин дьо Люксамбур се канеше да каже още нещо. Видях, че е готов да се разкрие, но се въздържа и млъкна. Злощастна политика на придворен, която и в най-честните сърца взема връх дори над приятелството!
Този разговор, макар и кратък, хвърли светлина върху положението ми поне до известна степен и ми даде да разбера, че именно на мене имаха зъб. Отчаях се от нечуваната фаталност, която обръщаше в моя вреда всичко най-хубаво, което кажех или извършех.
И все пак, понеже знаех, че в този случай госпожа дьо Люксамбур и господин дьо Малерб ми служеха за параван, не можех да си представя как щяха да постъпят, за да ги отстранят и да стигнат до мен. Защото най-сетне осъзнах, че вече нямаше да става въпрос за правда и справедливост и че нямаше да си дават труд да проучват дали действително съм прегрешил, или не. А бурята тътнеше все по-силно.
Дори Неолм в неясните си брътвежи издаде съжалението си, че се е забъркал в печатането на тази книга и увереността си, че тя и авторът й

584
са изложени на голяма опасност. Само едно нещо обаче все още ме успокояваше: госпожа дьо Люксамбур беше така безгрижна, така доволна, така засмяна дори, че трябва да беше напълно сигурна, щом ни най-малко не се тревожеше за мене, щом не ми казваше нито дума на съчувствие или извинение, щом наблюдаваше какъв обрат взема тази работа така хладнокръвно, както ако изобщо нямаше пръст в нея или никак не се интересуваше от мене. Изненадващото беше, че тя изобщо не ми казваше нищо. Струваше ми се, че би трябвало да ми каже нещо. Госпожа дьо Буфле изглеждаше по-развълнувана. Тя сновеше насам-натам с възбудено изражение, страшно се суетеше и ме уверяваше, че принц дьо Конти полагал големи усилия, за да предотврати готвения срещу мене удар, който тя винаги обясняваше със съществуващата тогава обстановка; за парламента било много важно да не се дава повод на йезуитите да го обвинят в безразличие по отношение на религията. Тя обаче явно не разчиташе много на успех от застъпничеството на принца, както и от своето. Думите й, по-скоро тревожни, отколкото успокоителни, винаги имаха за цел да ме подтикнат да се укрия и тя ме съветваше да отида в Англия, където ми обещаваше подкрепата на много приятели и между другото на прочутия Хюм, с когото поддържаше приятелски връзки. Като видя, че постоянствам в невъзмутимостта си, тя изнамери друг подход, който можеше да ме разколебае повече. Даде ми да разбера, че ако бъда арестуван и разпитван, ще ми се наложи да спомена името на госпожа дьо Люксамбур, а нейното приятелство към мен заслужавало да не се поставям в положение, в което ще трябва да я изложа. Отговорих, че ако това се случи, може да бъде спокойна, аз няма с нищо да я компрометирам. Госпожа дьо Буфле ми заяви, че такова решение лесно се взема, Но трудно се изпълнява и имаше право, особено по отношение на мен, защото бях твърдо решил никога да не стана клетвопрестъпник и да не излъжа съдниците, колкото и да е опасно да призная истината.
Виждайки, че този неин довод ми направи известно впечатление,
макар че все още не можех да се реша да избягам, тя ми намекна за възможността да прекарам няколко седмици в Бастилията като средство да се изплъзна от юрисдикцията на парламента, който не се занимава с държавните затворници. Не възразих нищо срещу това странно благоволение, стига само да не бъде искано от мое име.

585
Понеже тя не ми заговори повече за това, сметнах впоследствие, че ми направи това предложение само за да ме изпита и че всъщност не са искали да приложат спрямо мене мярка, която да прекрати преследванията.
Няколко дни след това маршалът получи от кюрето Дьой,
приятел на Грим и на госпожа д’Епине, предупредително писмо, че според достоверен източник парламентът ще се отнесе най-строго към мен и в даден ден, който той посочваше, ще издаде заповед да бъда арестуван. Сметнах това предупреждение за холбаховска измислица.
Знаех, че парламентът държи много на формалностите, а те щяха да бъдат грубо нарушени, ако в моя случай предприемеха арестуването ми, преди да се удостовери юридически дали признавам, че книгата е от мене и дали действително съм неин автор. Аз убеждавах госпожа дьо Буфле, че само при престъпления, накърняващи обществената безопасност, се прибягва до арестуване на обвиняемите единствено по улики, за да не се изплъзнат от наказанието. Но когато искат да накажат провинение от рода на моето, което заслужава почести и награда, осъжда се книгата и доколкото е възможно, гледат да не закачат автора. Тя направи по този повод някакво тънко разграничение,
което съм забравил, за да ми докаже, че заповедта за арестуването ми била всъщност благоволение, вместо да ме призоват на разпит. На следващия ден получих писмо от Ги. Той ми съобщаваше, че като бил същия ден при главния прокурор, забелязал на бюрото му черновката на един обвинителен акт срещу „Емил“ и неговия автор. Отбележете,
че същият този Ги беше съдружник на Дюшен, който беше отпечатал произведението, и напълно спокоен лично за себе си, той предупреждаваше от милосърдие автора! Можете да си представите колко малко вероятно ми се стори това! Като че ли беше толкова просто и естествено един книжар, допуснат на аудиенция при главния прокурор, да прочете, несмущаван от никого, ръкописите и черновите,
пръснати по бюрото на този висш сановник! Госпожа дьо Буфле и другите потвърдиха същата новина. Невероятните неща, с които ми проглушаваха непрестанно ушите, ме караха да мисля, че всички са полудели.
Съзнавайки, че под всичко това се крие някаква тайна, която не искаха да ми кажат, аз очаквах спокойно събитието, уповавайки се на честността и невинността си в цялата тази работа и чувствайки се

586
много щастлив, че каквито и репресивни мерки да ме очакват, съм призван за честта да страдам в името на истината. Не само че не се страхувах и не се криех, но ходех всеки ден в замъка и следобед правех обичайната си разходка. На осми юни в навечерието на заповедта за арестуването ми се разхождах с двама професори от ораторията, отец
Аламани и отец Мандар. Взехме със себе си скромна закуска и я изядохме с голям апетит в Шампо. Бяхме забравили чаши. Заместихме ги със стъбла от ръж, с които всмуквахме виното направо от бутилката,
като се забавлявахме да избираме най-широките цеви, за да се надпреварваме кой ще изпие повече. Никога в живота си не съм бил по-весел.
Разказах вече как загубих още на младини съня си. Оттогава бях навикнал да чета всяка вечер в леглото си, докато очите ми натежат.
Тогава угасвах свещта си и се мъчех да подремна, но скоро пак се събуждах. Обичайното ми вечерно четиво беше библията и аз я изчетох поне пет-шест пъти цялата по този начин. Понеже тази вечер се чувствах по-възбуден от друг път, прочетох цялата книга, която завършва с левита от Ефраим, тоест книгата „Съдиите“, ако не се лъжа, защото оттогава не съм я отварял. Текстът ме развълнува силно и аз бях потънал в размисъл, когато внезапно ме стресна шум и светлина.
Терез светеше на Ла Рош; като видя, че подскочих сепнато в леглото,
той ми каза:
— Не се тревожете. Изпраща ме госпожа дьо Люксамбур; тя ви е писала нещо и ви препраща писмото на принц дьо Конти. — И
действително в писмото на госпожа дьо Люксамбур намерих писмо от принца, донесено й спешно от негов куриер; той предупреждаваше, че въпреки всичките му усилия, са решили да се отнесат крайно строго с мене. „Кипежът, пишеше той, е невъобразим. Нищо не може да предотврати удара. Дворът изисква тази мярка, парламентът я желае. В
седем часа сутринта ще бъде издадена заповед за задържане и тутакси ще изпратят хора да го арестуват. Успях да издействам да не го преследват, ако напусне страната. Но ако упорства да се остави да бъде арестуван, ще го задържат.“ Ла Рош ме замоли горещо от името на госпожа дьо Люксамбур да стана и да отида да поговоря с нея. Беше два часът, тя току-що си била легнала.
— Тя ви чака — добави той — и няма да заспи, докато не ви види.

587
Облякох се набързо и изтичах при нея. Стори ми се разтревожена за първи път. Вълнението й ме трогна. В тези мигове на изненада,
посред нощ, самият аз не бях съвсем хладнокръвен. Но когато я видях,
забравих себе си и помислих само за нея и за тъжната роля, която трябваше да играе, ако се оставя да ме арестуват. Защото, чувствайки се достатъчно смел, за да не кажа никога нищо друго освен истината,
дори ако тя трябва да ми навреди и да ме погуби, аз не чувствах у себе си нито достатъчно самообладание, нито достатъчно ловкост, нито може би достатъчно твърдост, за да успея да не я компрометирам, ако упражнят натиск над мене. Това ме накара да се реша да пожертвам честолюбието си заради нейното спокойствие, да направя заради нея в този случай това, което нищо не би могло да ме накара да направя заради мене самия. Още щом взех решението си, й го заявих открито,
не желаейки да намалявам цената на саможертвата си, като я карам да я изпроси. Сигурен съм, че тя не можеше да изтълкува погрешно съображенията ми. Въпреки това обаче тя не каза нито дума, с която да покаже, че е трогната. Безразличието й ме изненада толкова, че едва не се разколебах. Но в това време дойде маршалът. Няколко минути по- късно пристигна госпожа дьо Буфле от Париж. Те сториха това, което госпожа дьо Люксамбур трябваше да направи. Аз се поддадох на милите им думи. Срамувах се да се откажа от решението си и вече беше въпрос само къде да се укрия и кога да тръгна. Господин дьо
Люксамбур ми предложи да остана няколко дни инкогнито в дома му,
за да обсъдим и решим по-спокойно. Но аз не се съгласих, не приех също и предложението му да отида тайно в Тампл. Държах твърдо да тръгна същия ден, вместо да се крия където и да било.
Давайки си сметка, че имам тайни и могъщи неприятели в кралството, аз прецених, че въпреки любовта си към Франция трябва да напусна пределите й, ако искам да бъда в безопасност. Първият ми порив беше да отида в Женева. Но достатъчно беше да размисля само миг, за да се откажа от тази глупава идея. Знаех, че френското правителство, по-всесилно в Женева, отколкото в Париж, нямаше да ме остави на мира нито в единия, нито в другия град, ако е решило да ме тормози. Знаех, че „Размишление върху неравенството“ беше възбудило ненавист у членовете на Съвета на двестате, толкова по- опасна, защото не смееха да я изявят открито. Знаех най-сетне, че когато „Нова Елоиз“ излезе от печат, те побързаха да запретят книгата

588
по искане на доктор Троншен. Когато обаче видяха, че никой не последва примера им, се засрамиха от привързаността си и отмениха запрещението. Не се съмнявах, че намирайки сега по-благоприятен случай, щяха да се постараят да се възползват. Съзнавах, че въпреки привидното доброжелателство, всички женевски сърца изгарят от глуха завист към мене, която чака само повод да се утоли. Въпреки това обаче любовта към отечеството ме зовеше там и ако можех да се надявам, че ще ме оставят да живея в мир, нямаше да се колебая. Но нито честта, нито разумът ми позволяваха да се укрия там като беглец,
затова реших да се приближа само до родния град и да чакам в
Швейцария какво решение ще вземат в Женева спрямо мене. Скоро ще видите, че тази неизвестност не продължи дълго.
Госпожа дьо Буфле никак не одобри решението ми и наново се опита да ме убеди да отида в Англия. Тя не ме разколеба. Никога не съм обичал Англия и англичаните и цялото красноречие на госпожа дьо Буфле, вместо да победи отвращението ми, като че ли го увеличи,
без сам да зная защо.
Реших да замина същия ден; уговорихме се да кажем на всички,
че съм заминал още рано сутринта, и Ла Рош, когото изпратих да прибере ръкописите ми, не казал дори на Терез дали съм още там, или не. Откакто бях замислил да напиша един ден мемоарите си, бях насъбрал много писма и други документи, така че той трябваше да направи няколко курса. Част от тия книжа, вече прегледани, оставих настрана и цялата сутрин се занимавах с другите, с оглед да взема със себе си само това, което щеше да ми е от полза, и да изгоря останалото. Господин дьо Люксамбур пожела да ми помогне в тази работа. Тя се оказа толкова продължителна, че ние не можахме да завършим сутринта и не ми стигна време да изгоря каквото и да било.
Маршалът ми предложи той да се наеме с останалите непрегледани материали, да изгори излишното, без ничие друго участие, и да ми изпрати всичко, което подбере. Приех предложението му, доволен, че ме освобождава от тази грижа, за да мога да прекарам малкото часове,
които ми оставаха, с толкова скъпите ми хора, с които щях да се разделя завинаги. Той взе ключа от стаята, в която оставих книжата си,
и понеже го замолих настойчиво, прати да повикат бедната Терез,
която чезнеше в смъртна тревога за моята и собствената си участ,
очаквайки всеки миг идването на приставите и не знаейки как да се

589
държи с тях и какво да им отговаря. Ла Рош я доведе в замъка, без да й казва нищо. Тя мислеше, че аз съм вече далеч. Като ме видя, нададе пронизителни писъци и се хвърли в обятията ми. О, дружба, сърдечна близост, навик, интимност! В този сладостен и мъчителен миг изплуваха толкова дни на щастие, обич и спокойствие, прекарани заедно, за да ме накарат да почувствам по-силно болката от първата раздяла, след като почти седемнадесет години сме били неотлъчно заедно. Маршалът, свидетел на прегръдката ни, не можа да сдържи сълзите си. Той ни остави насаме. Терез не искаше да се разделя вече с мене. Аз я убедих, че е неудобно да тръгнем заедно, че е необходимо да остане, за да разпродаде вещите ми и да прибере парите. Когато издадат заповед за арестуването на някой човек, обикновено слагат ръка на книжата му, запечатват вещите му, прави се опис и се назначава пазач. Налагаше се тя да остане, за да надзирава всичко и да гледа да се проведе възможно най-изгодно за нас. Обещах й, че скоро ще дойде при мен. И маршалът потвърди обещанието ми. Но аз не й казах къде отивам, за да може напълно искрено да заяви, че е в пълно неведение, ако изпратените да ме арестуват хора я разпитат.
Прегръщайки я в момента на раздялата, изпитах необикновено вълнение и й казах в скръбен порив, уви, съвсем пророчески:
— Мило дете, трябва да се въоръжиш със смелост. Ти сподели благополучието на щастливите ми дни. Остава ти, щом сама желаеш,
да споделиш и злочестините ми. Не очаквай вече нещо друго освен оскърбления и бедствия, ако ме последваш. Орисията, която ми отрежда този скръбен ден, ще ме преследва до сетния ми час.
Вече се налагаше да помисля за отпътуването си. Приставите трябваше да дойдат в десет часа. Беше четири следобед, когато тръгнах, а тях още ги нямаше
[91]
. Решено беше да взема пощенската кола. Нямах екипаж. Маршалът ми подари един кабриолет и ми даде коне и кочияш до първата спирка на пощата, където благодарение на взетите от него мерки без никаква трудност ми набавиха коне.
Понеже не вечерях на масата и не се бях показвал в замъка,
дамите дойдоха да се сбогуват с мене на долния етаж, където бях прекарал деня. Госпожа дьо Люксамбур ме целуна няколко пъти с натъжено изражение, но не почувствах в прегръдките й топлотата,
която щедро ми показваше преди две-три години. Госпожа дьо Буфле също ме целуна и ми каза много прочувствени думи. Повече ме

590
изненада прегръдката на госпожа дьо Мирпоа, защото и тя беше там.
Госпожа дьо Мирпоа е извънредно студена, благопристойна и сдържана личност и ми се струва, че не е съвсем лишена от вродената надменност на Лотарингския род. Тя никога не ми бе засвидетелствала особено внимание. Било защото, поласкан от тази чест, която не очаквах, неволно преувеличих стойността й, било защото тя действително вложи в прегръдката си състраданието, присъщо на благородните сърца, аз долових в жеста и погледа й нещо силно, което ме развълнува. Често, припомняйки си този миг, предполагах впоследствие, че знаейки на каква участ бях обречен, тя се бе поддала,
без да иска, за миг на съчувствието, което й вдъхвах.
Маршалът не отваряше уста. Беше блед като мъртвец. Пожела на всяка цена да ме изпрати чак до кабриолета, който ме чакаше при водопоя. Прекосихме цялата градина, без да кажем нито дума. Имах ключ от парка; отворих с него вратата. После, вместо да го пъхна обратно в джоба си, му го подадох безмълвно. Той го пое изненадващо бързо и впоследствие често този негов жест се е натрапвал на паметта ми. Не съм имал по-горчив миг в живота си от тази раздяла. Дълго се прегръщахме безмълвно. Давахме си сметка и единият, и другият, че тази прегръдка беше последното ни сбогом.
Между Бар и Монморанси срещнах една карета с четирима мъже в черно, които ме поздравиха усмихнато. Когато впоследствие Терез ми описа лицата на приставите, часа на пристигането им и начина, по който се бяха държали, не се усъмних ни най-малко, че това са били те.
Особено след като научих, че вместо да издадат заповедта за арестуването ми в седем часа, както бяха съобщили, това е станало едва на обед. Трябваше да мина посред Париж. В открит кабриолет човек не е достатъчно защитен от погледите. Срещнах по улиците доста хора, които ме поздравиха като мои познати, но аз не познах никого. Същата вечер се отклоних от пътя, за да мина през Вилроа. В
Лион пощальоните са длъжни да се явят при коменданта. Това можеше да навлече неприятност на човек, нежелаещ нито да лъже, нито да сменя името си. Затова, снабден с писмо от госпожа дьо Люксамбур, аз отивах да помоля дьо Вилроа да направи необходимото, за да бъда освободен от това неприятно задължение. Дьо Вилроа ми даде едно писмо, което аз изобщо не използвах, защото не минах през Лион. Това писмо се намира още запечатано сред книжата ми. Херцогът настоя

591
много да пренощувам във Вилроа. Но аз предпочетох да поема друмищата и още два пъти смених конете същия ден. Кабриолетът беше корав и аз се чувствах прекалено неразположен, за да мога да пътувам през цялото време. Впрочем нямах достатъчно внушителен вид, за да бъда добре обслужван, а общоизвестно е, че пощенските коне във Франция усещат камшика само върху раменете на пощальоните. Плащайки скъпо и прескъпо на водачите, аз си въобразявах, че ще наваксам това, което не можех да постигна с вида и с думите си. Резултатът беше още по-лош. Те ме взеха за долен човек,
пътуващ с поръчение и използващ за пръв път в живота си пощата. От този момент получавах само кранти и се превърнах в играчка в ръцете на пощальоните. Накрая постъпих така, както трябваше да започна:
въоръжих се с търпение, не казвах нищо и се оставях да ме карат, както си щат.
Имах си занимание, за да не се отегчавам по пътя —
размишлявах върху всичко, което ми се беше случило през последните дни. Но това занимание не подхождаше нито на ума, нито на сърцето ми. Удивително е с каква лекота забравям миналото зло, колкото и прясно да е то. Колкото се плаша и се измъчвам, предвиждайки го в бъдещето, толкова споменът за него, веднъж случило се, се мярка слабо в съзнанието ми и угасва лесно. Жестокото ми въображение,
което безспирно се изтезава, предвиждайки злочестини, които още не съществуват, отвлича паметта ми и ми пречи да си спомням злочестините, които вече са отминали. Срещу това, което вече е станало, няма нужда да се вземат никакви предпазни мерки, затова е излишно да се занимавам с него. Аз изчерпвам, така да се каже,
предварително нещастието си. Колкото повече съм страдал,
предвиждайки го, толкова по-лесно го забравям. Докато, напротив,
непрекъснато изпълнен с изживяното щастие, аз си го спомням и го предъвквам до такава степен, че го изживявам наново, когато пожелая.
Давам си сметка, че именно защото съм така щастливо устроен, никога не съм страдал от злопаметността, която се набира в отмъстителните сърца, припомняйки им непрекъснато изтърпените оскърбления и терзаейки ги с мисълта за злото, което биха желали да причинят на враговете си. По природа буен, аз съм изпитвал гняв и дори ярост като първа реакция, но никога желанието за отмъщение не е пускало корени в мене. Аз се занимавам твърде много с оскърблението, защото се

592
занимавам премного с оскърбителя. Не мисля за злото, което ми е нанесъл, освен предвиждайки онова, което би могъл да ми стори в бъдеще, и ако съм сигурен, че занапред няма да ми вреди, тутакси бих го забравил. Много ни се проповядва опрощението на обидите. Това несъмнено е много ценна добродетел, но не ми е присъща. Не зная дали сърцето ми би могло да превъзмогне ненавистта, защото никога не съм изпитвал това чувство и твърде малко мисля за враговете си, за да се похваля, че съм им простил. Няма да казвам до каква степен,
тормозейки ме, те тормозят себе си. Аз съм плячка в ръцете им, те имат пълна власт над мене и я използват. Само едно нещо е недосегаемо за тяхната мощ и обзалагам се, че те са безсилни да го сторят — като те тормозят заради мене, да ме принудят да се тормозя заради тях.
Още на следващия ден след заминаването ми аз забравих до такава степен всичко, което ми се беше случило, и парламента, и мадам дьо Помпадур, и дьо Шоазьол, и Грим, и д’Аламбер, и техните заговори, и техните съмишленици, че изобщо не бих се сетил за тях през цялото си пътуване, ако не бях принуден да вземам известни предпазни мерки. Вместо всичко това в паметта ми бе изплувал споменът за последното ми четиво в навечерието на заминаването ми.
Спомнях си също „Идилиите“ на Геснер, които ми беше изпратил неотдавна неговият издател Хубнер. Тези два спомена бяха така ясни,
те така се преплетоха в съзнанието ми, че ми се прииска да се опитам да ги обединя, като преработя в духа на Геснер сюжета на „Левитът от
Ефраим“. Идиличният наивен стил съвсем не изглеждаше пригоден за толкова жесток сюжет и мъчно можеше да се предположи, че тогавашното ми положение можеше да ми достави достатъчно весели мисли, за да го освежа. Аз все пак се опитах да го сторя само за да се развличам в кабриолета, без никаква надежда за успех. Но едва започнал, се учудих колко приятни мисли избликнаха у мене и колко лесно ми се удаваше да ги предам. За три дни съчиних първите три песни на тази малка поема, която довърших по-късно в Мотие, и съм сигурен, че не съм написал нищо друго през целия си живот, което да се отличава с по-трогателна благост на нравите, по-сочен колорит, по- наивни описания, по-голяма правдивост, по-антична простота във всичко въпреки страшния и всъщност отвратителен сюжет. Така че независимо от всичко друго имах и заслугата, че бях преодолял една

593
трудност. „Левитът от Ефраим“, ако не е най-хубавото ми произведение, ще си остане все пак най-любимото. Никога не съм го препрочитал и никога няма да го препрочета, без да изпитам дълбоко в себе си удовлетворение от своето освободено от жлъч сърце, което,
вместо да се ожесточи от нещастията си, се утешава само и намира в себе си с какво да възстанови силите си. Съберете всички велики философи, които толкова успешно превъзмогват в книгите си несгодите, които никога не са изпитали. Поставете ги в положение,
сходно с моето, и в първия изблик на възмущение от поруганата им чест дайте им да напишат подобно произведение: ще видите как ще се справят.
Заминавайки от Монморанси за Швейцария, бях решил да се спра в Ивердьон при моя добър стар приятел господин Роген, който се беше оттеглил там преди няколко години и ме беше канил да му отида на гости. Узнах по пътя, че трябва да направя голям завой, за да отида в Лион. Това ми спести отиването там. Но за сметка на това трябваше да мина през Безансон, военна крепост, и следователно щях да се натъкна на същото неудобство. Реших да се отклоня и да мина през
Сален под предлог да видя дьо Миран, племенник на Дюпен, който работеше в солницата и на времето много пъти бе настоявал да го посетя. Тази маневра излезе успешна. Не намерих господин дьо
Миран. Много доволен, че няма нужда да се спирам, продължих пътя си, без никой да ми каже нещо.
Когато стъпих на територията на Берн, заповядах на кочияша да спре. Слязох, проснах се на земята, погалих я и я целунах,
възкликвайки възторжено: „Небе! Закрилник на добродетелта, хвала на тебе, докосвам свободна земя!“ Все така заслепен и доверяващ се на въжделенията си, аз обичам страстно това, което ще ми донесе нещастие. Пощальонът, изненадан, помисли, че съм полудял. Качих се в кабриолета и няколко часа след това с буйна и чиста радост се хвърлих в прегръдките на достойния Роген. Ах, нека си отдъхна няколко мига при този славен домакин! Имам нужда да възстановя смелостта и силите си! Скоро ще ми потрябват.
Не без основание се разпрострях в разказа, който току-що завърших, върху всички обстоятелства, които успях да си припомня.
Макар че не изглеждат много ясни, ако човек улови веднъж нишката им, те могат да хвърлят светлина върху развоя им и макар и да не

594
разкриват първия елемент на задачата, която ще поставя, спомагат много за разрешението й.
Нека предположим, че за изпълнението на заговора срещу мене е било абсолютно необходимо аз да бъда отдалечен. В такъв случай всичко трябваше да протече почти така, както протече в действителност. Но ако не се бях поддал на нощната мисия на госпожа дьо Люксамбур, ако не се бях смутил от нейната тревога, ако бях продължил да се държа непоколебимо, както в началото, и вместо да остана в замъка, се бях върнал в леглото си и бях спал спокойно в ранните утринни часове, дали пак щеше да бъде издадена заповед за арестуването ми? Важен въпрос, от който зависи отговорът на много други и за чието правилно разглеждане не е маловажно да се изтъкне часът на заповедта за арестуване, с която ме заплашваха, и часът на действителната заповед. Груб, но осезаем пример за значението на най- малките подробности в изложението на фактите, чиито скрити причини се опитваме да открием по индукция.
[84]
Когато пишех тия редове, аз съвсем не можех да предположа, да си въобразя и да си представя всички измами, които открих впоследствие при отпечатването на книгите ми и които той бе принуден да признае. — Б.а.
↑
[85]
Преди революцията, през 1789 година, парламентът във
Франция не е законодателен орган, а изпълнява политически функции и упражнява върховна съдебна власт. — Б.пр.
↑
[86]
Знаех, че председателят дьо… беше много близък приятел с енциклопедистите и с кликата на Холбах. — Б.а.
↑
[87]
Седемгодишната война. — Б.фр.изд.
↑
[88]
Ламоаньон (1683 — 1772). — Б.фр.изд.
↑
[89]
Земята е мека, весела и приветлива и ражда жители, подобни на нея (ит.). — Тасо. — Б.пр.
↑
[90]
Главен град на португалските владения в Индустан. — Б.пр.
↑
[91]
Девети юни. Същия ден парламентът осъжда „Емил“ и декретира арестуването на автора. На 11 юни произведението бива тържествено изгорено в подножието на главното стълбище на съдебната палата. — Б.фр.изд.
↑

595

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: