Превод: Лилия Сталева chitanka info

596
времето в Лион. Тя беше дошла в Ивердьон при вуйчо си и сестрите си. Най-голямата й дъщеря, около петнадесетгодишна, ме очарова със здравия си разум и с прекрасния си характер. Аз се сприятелих най- нежно с майката и дъщерята. Тя беше предопределена от Роген за неговия племенник, полковник, вече не много млад, който ми засвидетелстваше най-топли чувства. Но макар вуйчото много да държеше на тази женитба, племенникът също да я желаеше силно и аз да бях живо заинтересуван да угодя на единия и на другия, голямото несъответствие във възрастта и непреодолимото отвращение на девойката ме накараха да съдействам на майката за предотвратяване на тази женитба, която изобщо не стана. Полковникът се ожени по-късно за госпожица Дилан, негова роднина, чийто характер и външност много ми допадаха и която го направи най-щастливия съпруг и баща.
Въпреки това обаче господин Роген не можа да забрави, че в този случай аз съм се противопоставил на желанието му. Все пак бях доволен в крайна сметка, защото бях сигурен, чу съм изпълнил както спрямо него, така и спрямо семейството му най-свещения приятелски дълг, който не е винаги да угаждаш, а винаги да даваш най-добрия съвет.
Не останах дълго в неведение какъв прием ме очаква в Женева, в случай че пожелая да се върна там. Книгата ми бе изгорена и на 18
юни бе издадена заповед за арестуването ми, сиреч девет дни след декрета в Париж. Толкова невероятни безсмислици бяха струпани във втората заповед и църковният едикт беше така грубо нарушен, че аз не повярвах на първите вести, които достигнаха до мене, а когато бяха напълно потвърдени, се уплаших да не би едно такова явно и крещящо нарушение на всички закони да предизвика смутове в Женева. Нямаше защо да се безпокоя. Всичко си остана мирно и спокойно. Ако сред населението се появи ропот, той беше насочен само против мене и всевъзможни простаци и клюкарки ме третираха публично като ученик, когото заплашват, че ще го нашибат здравата, защото не е научил добре урока си по вероучение.
Тези два декрета бяха сигналът за проклятието, което се надигна срещу мене в цяла Европа с безпримерна ярост. Всички списания,
вестници, брошури затръбиха най-страшна тревога. Особено французите, този толкова мек, вежлив, благороден народ, който толкова много се гордее със своята благовъзпитаност и отзивчивост

597
към нещастните, забравяйки изведнъж любимите си добродетели, се отличи с количеството и невъздържаността на оскърбленията, с които ме обсипваше на воля. Бях нечестивец, атеист, престъпник, безумец,
див звяр, вълк. Наследникът на „Журнал дьо Треву“ написа една тирада върху мнимата ми ликантропия, която издаваше доста убедително, че той самият страда от нея. С една дума, човек би казал,
че в Париж се страхуваха да не би да си имат разправии с полицията,
ако, публикувайки нещо върху какъвто и да било сюжет, пропуснат да включат нападка срещу мене. Търсейки напразно причината на тази единодушна враждебност, бях склонен да мисля, че всички са полудели. Как? Авторът на „Вечен мир“ раздухва разногласията?
Човекът, който е написал „Савойският викарий“ е нечестивец?
Създателят на „Нова Елоиз“ е вълк? А „Емил“ е творба на безумец? Е,
боже мой! За какъв ли щяха да ме провъзгласят, ако бях обнародвал „За разума“
[92]
или някое друго подобно произведение? Независимо от това обаче в бурята, която се надигна срещу автора на тази книга,
читателите не само че не присъединиха гласовете си към преследвачите, но отмъстиха с похвалите си. Сравнете неговата книга и моите, сравнете приема, който им бе оказан, и начина, по който са третирани двамата автори в различните европейски страни. И намерете причини за разликата, които биха задоволили един нормален човек.
Ето какво искам само и няма да кажа нищо повече.
Чувствах се толкова добре в Ивердьон, че реших да остана там,
още повече, че господин Роген и цялото му семейство много настояваха за това. Господин дьо Моари дьо Женжен, байи
[93]
на града,
ме окуражаваше също с доброто се отношение да остана в управлявания от него район. Полковникът толкова настояваше да приема да живея в една малка къщичка между двора и градината му, че най-сетне приех и той веднага побърза да я мебелира и да я снабди с всичко необходимо за моето малко семейство. Феодалният владетел
Роген, който най-много ме ухажваше, не се разделяше от мене. Винаги съм бил чувствителен към вниманието му, но понякога то ми досаждаше. Денят на преместването ми беше вече определен и бях писал на Терез да дойде при мене, когато внезапно узнах, че в Берн се надига буря срещу мене. Отдаваха я на набожниците, но никога не можах да разкрия първопричината. Сенатът, възбуден кой знае от кого,
като че ли не желаеше да ме остави спокоен в убежището ми. При

598
първото предупреждение за този кипеж Байи се застъпи за мене, като писа на няколко души от правителството, упреквайки ги за сляпата им нетърпимост и заявявайки, че е срамно да откажат на един талантлив подгонен човек убежището, което толкова престъпници намират в страната им. Разумни хора сметнаха, че разгорещените му упреци са ожесточили духовете, вместо да ги смекчат. Както и да е, нито влиянието му, нито красноречието му можаха да предотвратят удара.
Узнал предварително, че трябва да ми връчи заповед за напускане на страната, той ме предупреди и за да не я дочакам, реших да замина още на следния ден. Трудно беше само да избера къде да отида, тъй като Женева и Франция бяха затворени за мене, а предвиждах, че в този случай всеки ще побърза да постъпи като съседа си.
Госпожа Боа дьо ла Тур ми предложи да се настаня в необитаваната й, но напълно мебелирана къща, принадлежаща на сина й, в селото Мотие, във Вал-дьо-Травер, Ньошателско графство.
Трябваше да прекося само едно възвишение, за да отида там.
Предложението й идваше съвсем навреме, тъй като в държавиците на пруския крал аз естествено щях да бъда на завет от преследванията и поне религията не можеше да им служи за претекст. Но едно тайно затруднение, което не ми беше удобно да разкрия, основателно ме караше да се колебая. Вродената ми любов към справедливостта, която винаги е изгаряла сърцето ми, съчетана с дълбокото ми влечение към
Франция, ми беше вдъхнала неприязън към пруския крал, който, както на мен ми се струваше, потъпкваше с принципите и държането си природния закон и всички човешки задължения. Между картините, с които бях украсил моята кула в Монморанси, имаше и един портрет на този владетел с едно двустишие, завършващо така:
Този стих, който под всяко друго перо би представлявал доста хубава възхвала, имаше съвсем ясен смисъл под моето и между другото беше много добре изяснен от предишния стих. Това двустишие беше известно на всички, които идваха при мене, а те не бяха малко.
Кавалерът дьо Лоранзи го преписа даже, за да го покаже на д’Аламбер,
а не се съмнявах, че д’Аламбер се е погрижил да ме злепостави чрез

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: