Превод: Лилия Сталева chitanka info

599
него пред този владетел. Бях утежнил още повече вината си с един пасаж от „Емил“, в който под името Адраст, цар на данайците, се виждаше ясно кого имах предвид и намекът не се беше изплъзнал от критикарите, понеже госпожа дьо Буфле неведнъж ми беше намеквала за това. Така аз бях напълно сигурен, че съм вписан с червено мастило в списъците на пруския крал и допускайки, че той действително се придържа към принципите, които се бях осмелил да му припиша, само това беше достатъчно моите писания и авторът им да не му се понравят. Защото се знае, че злосторниците и тираните винаги са изпитвали към мене смъртна омраза, дори без да ме познават, само след като са прочели произведенията ми.
Все пак аз се осмелих да се поставя на негово разположение и си въобразих, че не се излагам на голяма опасност. Знаех, че низките страсти заробват слабите хора и имат малко власт над хора със силна закалка, за какъвто винаги съм го смятал. Реших, че неговото изкуство да царува включваше и умението да се показва великодушен в подобен случай и че характерът му позволяваше да се покаже такъв. Прецених,
че едно жалко и лесно отмъщение като за миг не ще натежи над славолюбието му и поставяйки се на негово място, не ми се стори невъзможно да използва този повод, за да смаже с великодушието си човека, който се е осмелил да има лошо мнение за него. И аз тръгнах към Мотие, изпълнен с доверие, чиято цена смятах, че той е годен да почувства, и си казах: „Щом Жан-Жак се е издигнал до Кориолан,
нима Фридрих ще падне по-низко от предводителя на волските?“
[94]
Полковник Роген много настоя да мине с мене планината и да ме настани в Мотие. Една етърва на госпожа дьо Боа дьо ла Тур, госпожа
Жирардие, която се чувстваше удобно в къщата, където щях да се настаня, не изпита особено удоволствие от пристигането ми. Но все пак тя любезно ме постави във владение на жилището и аз се хранех при нея, докато очаквах Терез и уреждах домакинството си.
След заминаването ми от Монморанси, съзнавайки, че занапред ще бъда беглец на земята, аз се колебаех дали да й позволя да ме последва и да сподели скитническия живот, на който се виждах обречен. Чувствах, че след тези злополучни събития нашите отношения щяха да се променят и че ако аз бях проявявал благоволение и благодеяние, отсега нататък щеше да бъде обратното.
Ако нейната привързаност устоеше на изпитанията, тя щеше да страда

600
от моите нещастия и нейната скръб щеше да ме направи още по- нещастен. Ако моята немилост охладеше сърцето й, щеше да ми изтъква верността си като жертва и вместо да почувства с какво удоволствие разделям последния си къшей хляб с нея, ще чувства само собствената си заслуга — че се е съгласила да ме последва навсякъде,
където съдбата ме е принудила да отида.
Трябва да кажа всичко. Не съм скрил нито недостатъците на клетата мама, нито моите. Не трябва да пощадявам и Терез и колкото и да ми е драго да отдам почит на една скъпа на мене личност, не искам все пак да прикривам прегрешенията й, ако изобщо неволната промяна в чувствата е истинско прегрешение. Отдавна забелязвах, че сърцето й е охладняло. Долавях, че не беше вече към мене такава, каквато беше по време на щастливите ни години, и аз го чувствах още по-силно,
защото бях си останал все същият към нея. Изпаднах в същото неудобно положение, чиито последици бях почувствал при клетата мама и които се получиха и при Терез. Не бива да търсим съвършенство извън природата. Сигурно последиците щяха да бъдат същите при която и да е друга жена. Решението, което бях взел по отношение на децата си, колкото и разумно да ми се бе сторило, не винаги оставяше сърцето ми спокойно. Замисляйки своя трактат за възпитанието, осъзнах, че съм пренебрегнал задължения, от които нищо не можеше да ме освободи. Угризението стана най-сетне толкова силно, че изтръгна от мене едва ли не публичното признание на моя грях в началото на „Емил“ и намекът е толкова ясен, че след подобен пасаж е удивително, че имаха смелостта да ме упрекват за това.
Материалното ми положение обаче тогава беше същото, дори по-лошо,
благодарение на враждебността на неприятелите ми, които само гледаха как да издебнат някоя моя погрешна стъпки. Уплаших се да не би отново да ми се случи такава неприятност и понеже не исках да се изложа на този риск, предпочетох да се осъдя на въздържание,
отколкото да допусна Терез да изпадне в същото затруднение.
Забелязал бях впрочем, че общуването с жените влошава чувствително състоянието ми. Това двойно съображение ме накара да взема решение, което понякога спазвах доста лошо; от три-четири години обаче го изпълнявах по-строго. Но именно оттогава забелязах отчуждението на Терез. Тя бе пак така привързана към мене, но по задължение, а не от любов. Това правеше по необходимост не толкова

601
приятна нашата връзка и аз си въобразявах, че ако е уверена в моите грижи за нея, където и да се намира, може би би предпочела да остане в Париж, отколкото да скита с мене. Но тя прояви толкова болка при раздялата ни, толкова много искаше да й дам твърдо обещание, че пак ще се съберем, толкова много бе настоявала за това след заминаването ми както пред принц дьо Конти, така и пред господин дьо Люксамбур,
че аз не само нямах смелостта да й заговоря за раздяла, но и сам не мислех за това и след като почувствах дълбоко в сърцето си до каква степен ми е невъзможно да живея без нея, аз мислех: само как да я извикам. Писах й впрочем да тръгне. Тя дойде. Едва ли бяха минали два месеца, откакто се бяхме разделили. Но от толкова години това беше първата ни раздяла. Изживяхме я много жестоко и аз, и тя. Колко развълнувано се целунахме! О, колко сладки са сълзите на радост и умиление! Как бе изжадняло за тях сърцето ми! Защо съм проливал толкова малко точно такива сълзи?
Още с пристигането си в Мотие писах на милорд Кейт, маршал на Шотландия и губернатор на Ньошател, за да го уведомя, че съм потърсил убежище във владенията на негово величество и да му поискам неговата закрила. Той ми отговори с обичайното великодушие, което очаквах от него. Покани ме да му отида на гости.
Отзовах се на поканата му заедно с господин Мартине, владетел на
Вал-дьо-Травер, ползващ се с голямо благоволение пред негово сиятелство. Вдъхващата уважение външност на този добродетелен и виден шотландец развълнува силно сърцето ми и още от същия миг между двама ни се породи тази силна привързаност, която остана все същата от моя страна и щеше да бъде такава и от негова страна, ако предателите, които отнеха всяка утеха на живота ми, не използваха отсъствието ми, за да заблудят старческото му сърце и да ме злепоставят пред него.
Джордж Кейт, наследствен маршал на Шотландия и брат на прочутия генерал Кейт, който живя славно и умря на полето на честта,
беше напуснал родината си на младини и беше прокуден от нея,
защото се бе свързал с династията Стюърт, от която се разочарова скоро поради нейния дух на несправедливост и тирания, с които тя винаги се е отличавала. Той останал дълго в Испания, чийто климат му харесал много, и най-сетне отишъл на служба, както и брат му, при пруския крал, който беше добър познавач на хората и ги приел, както

602
са заслужавали. Той бе добре възнаграден за хубавия прием от големите услуги, които му оказа маршал Кейт, и от нещо още по-ценно
— искреното приятелство на милорд маршала. Благородната душа на този достоен човек, горда и републиканска, можеше да се преклони само под игото на приятелството, но тя се огъна толкова добре, че въпреки съвсем различните си принципи, щом постъпи при Фридрих,
той престана да вижда каквото и да било друго освен него. Кралят го натовари с важни задачи, изпрати го в Париж, в Испания и най-сетне,
виждайки, че вече е стар и се нуждае от почивка, му възложи вместо пенсия управлението на Ньошател, за да прекара останалите дни от живота си в пленителното занимание да ощастливи този малък народ.
Ньошателци, които обичат само дреболиите и евтините дрънкулки и не умеят да ценят истинското съдържание на човека,
смятайки, че умът се изразява в многословие, като видяха един студен и естествен човек, взеха непринудеността му за надменност,
откровеността му за простащина, сдържаността му за глупост, наежиха се против благотворните му грижи, защото, стараейки се да бъде действително полезен, а не да угажда, той не умееше да ласкае хора,
които не уважаваше. В глупавия случай с пастора Птипиер, който бе изгонен от събратята си, понеже не пожела да бъдат осъдени на вечни мъки, милордът се противопоставил на своеволията на пасторите и срещу него се надигнала цялата област, макар че защищавал нейните интереси, и когато пристигнах, този глупав ропот още не беше заглъхнал. Той минаваше във всеки случай за човек, податлив на предубеждение, и може би от всички несправедливи обвинения по негов адрес това най-много отговаряше на истината. Първият ми порив, когато видях този достоен за уважение старец, бе умилението,
предизвикано от мършавото му, вече изсушено от годините тяло. Но когато вдигнах поглед към оживеното му, открито и благородно лице,
аз се почувствах обзет от почит, смесена с доверие, и те взеха връх над всяко друго чувство. На кратките ми приветствени думи той отвърна,
говорейки за нещо друго, като че ли бяхме заедно от цяла седмица. Не ни покани дори да седнем. Предвзетият владетел остана прав. Колкото до мене, аз долових в острия и умен поглед на милорда такава топлота,
че още в самото начало се почувствах свободно и седнах непринудено до него на софата. По свойския тон, който той тутакси взе, почувствах,

603
че свободното му държане му доставя удоволствие и че той си казва:
„Този явно не е от Ньошател!“
Странно въздействие на голямото сходство на характерите! Във възраст, когато сърцето е загубило вече естествената си топлота,
сърцето на този добър старец се разтвори за мене по такъв начин, че изненада всичко живо. Той дойде да ме посети в Мотие под предлог, че отива на лов за пъдпъдъци, и прекара два дни, без изобщо да докосне пушка. Между нас се завърза такова приятелство, защото само това е истинската дума, че ние не можехме един без друг. Замъкът Коломбие,
където той живееше през лятото, беше на шест левги от Мотие. Аз ходех поне веднъж на две седмици за едно денонощие там, после се връщах като поклонник, с преизпълнено от него сърце. Вълнението,
което изпитвах някога по време на отиванията ми от Ермитажа в Обон,
беше, разбира се, съвсем различно, но то не беше по-сладостно от вълнението, с което приближавах до Коломбие. Колко сълзи на умиление съм проливал често по пътя, мислейки за бащинската доброта, за милите добродетели, за човешката философия на този уважаван старец! Аз го наричах „татко“, той ме наричаше „мое дете“.
Тези нежни имена дават отчасти представа за чувството, което ни свързваше, но те все още не изразяват нуждата, която изпитвахме един от друг, нито постоянното ни желание да бъдем близо един до друг.
Той искаше непременно да ме настани в Коломбие и дълго ме убеждаваше да се преместя да живея в апартамента, който заемах,
когато му отивах на гости. Най-сетне му казах, че се чувствам по- свободен у дома си и че предпочитам цял живот да му ходя на гости.
Откровеността ми му хареса и той повече не отвори дума за това. О,
добри милорде! О, благородни мой татко! Колко много се вълнува сърцето ми и сега, като си мисля за вас! О! Варварите! Какъв удар ми нанесоха, като ви откъснаха от мене! Но не, не, благородни старче! Вие сте и винаги ще бъдете същият за мене, както аз съм останал все същият. Те ви измамиха, но не са ви променили.
Милорд маршалът не е без недостатъци. Той е мъдрец, но и човек. Въпреки най-прозорливия си ум, въпреки възможно най-тънкия си усет и най-дълбоко познаване на хората той се оставя понякога да бъде заблуден и не се осъзнава. Той има странен нрав, някакъв необикновен и чудноват умствен строй. Забравя като че ли привидно хората, които вижда всеки ден, и се сеща за тях, когато най-малко

604
очакват. Проявите му на внимание изглеждат неуместни. Неговите подаръци са най-случайни, а не общоприетите. Дава или изпраща,
каквото му хрумне в съответния миг — все едно дали много скъпо или нищожно. Един млад женевец, желаещ да постъпи на служба при пруския крал, му се представя. Вместо препоръчително писмо милордът му дава малка кесийка, пълна с грах, като го натоварва да я предаде на краля. Щом получава тази странна препоръка, кралят тутакси назначава приносителя. Тези издигнати духове си служат помежду си с език, който низшите духом никога няма да разберат.
Малките странности, напомнящи прищевки на хубава жена, правеха само милорда още по-интересен за мене. Бях напълно сигурен, а и се убедих в това впоследствие, че те не оказваха влияние на чувствата му,
нито на грижите, които му повеляваше приятелството в сериозни случаи. Но вярно е, че в своя начин да направи услуга той проявява същата странност, както и в държането си. Ще приведа само една негова особеност по повод някаква дреболия. Понеже се пътуваше цял ден от Мотие до Коломбие и беше много уморително за мене, аз обикновено разделях това разстояние и тръгвах следобед, като нощувах в Бро, който се намираше на половината път. Ханджията, на име Сандоз, който трябваше да измоли от Берлин някакво благоволение, от голямо значение за него, ме помоли да поискам от негово сиятелство да се застъпи. На драго сърце. Вземам го със себе си, оставям го в преддверието и осведомявам негово сиятелство за молбата му. Той не ми отговаря нищо. Сутринта минава. Когато пресичам залата, за да отида да вечерям, забелязвам клетия Сандоз,
който се измъчва, очаквайки отговор. Мислейки, че милордът е забравил, аз го подсещам, преди да седнем на масата. Пак нито дума.
Реших, че този начин да ми даде да разбера колко му досаждам е малко суров и замълчах, оплаквайки в себе си горкия Сандоз. Когато на другия ден се завръщах, много ме изненада неговата благодарност за гостоприемството, което му било оказано, и за добрата вечеря, която му поднесли у негово сиятелство, който освен това приел изложението му. Три седмици по-късно милордът издейства исканата грамота,
изпратена от министъра и подписана от краля, всичко това, без нито веднъж да каже дума нито на мене, нито на него по този въпрос, с който според мене той не желаеше да се нагърби.

605
Безспир бих желал да говоря за Джордж Кейт: с него са свързани последните ми хубави спомени. Целият ми останал живот е само низ от огорчения и тревоги. Запазил съм толкова тъжни и смътни спомени,
че ми е невъзможно да внеса какъвто и да било ред в разказа си. Ще бъда принуден занапред да предавам наслуки станалите събития, така както възникват в паметта ми.
Скоро бях освободен от безпокойството си относно убежището ми е отговора на краля до маршала, в чието лице, както можете да предполагате, бях намерил добър адвокат. Негово величество не само одобри стореното, но го натовари, защото не бива да премълчавам нищо, да ми даде дванадесет луидора. Добросърдечният милорд,
озадачен от това поръчение и чудейки се как да го изпълни с чест, се постара да смекчи обидата, като превърна тия пари в провизии и ме уведоми, че имал заповед да ми набави дърва и въглища за новото ми домакинство. Той прибави дори, може би на своя глава, че негово величество с удоволствие ще нареди да ми построят малка къща по мой вкус, стига само да избера мястото. Това предложение ме трогна много и ме накара да забравя другия недостоен жест. Без да приема нито едното, нито другото, аз смятах Фридрих за мой благодетел и закрилник и така искрено се привързах към него, че взех занапред толкова присърце неговата слава, колкото несправедливи ми се виждаха дотогава успехите му. По повод мира, който той сключи малко след това, изразих радостта си с изящен кордон от гирлянди, с който украсих къщата, в която живеех, като по този случай, признавам,
проявих отмъстителна гордост и похарчих почти толкова пари, колкото той бе поискал да ми даде. След сключването на договора си въобразих, че постигнал върха на военната си и политическа слава, той ще се прослави в друго отношение, като съживи държавиците си,
развивайки в тях търговия и земеделие, създавайки нова почва и населявайки я с нов народ, поддържайки мир с всичките си съседи,
превръщайки се в арбитър на Европа, след като й е всявал ужас. Той можеше без опасност да остави меча си, сигурен, че няма да го принудят да го вземе отново. Виждайки, че не разпуска войските си, аз се уплаших да не би да се възползва зле от предимството си и да не би да остане само наполовина велик. Осмелих се да му пиша по този повод и вземайки непринудения тон, който би трябвало да се хареса на мъже с неговата закалка, да проправя път на свещения глас на

606
истината, който толкова малко крале са способни да чуят. Аз си позволих тази свобода тайно, само между него и мене. Не споделих дори с милорд маршала и му изпратих писмото си до краля запечатано.
Милордът изпрати писмото, без да се осведоми за съдържанието му.
Кралят изобщо не отговори, а когато известно време след това милорд маршалът отиде в Берлин, той му казал само, че здравата съм го бил нахокал. От тези думи разбрах, че писмото ми е било посрещнато зле и че откровеното ми доброжелателство е било взето за недодяланост на педант. В основата може и така да е било. Може би не казах това, което трябваше да кажа, и не взех тона, който трябваше да взема. Мога да отговарям само за чувството, което ме накара да взема перото.
Кратко време след установяването ми в Мотие-Травер, след като бях получил всички възможни уверения, че ще ме оставят на спокойствие там, започнах да нося арменския си костюм. Това не беше ново хрумване. То ми беше идвало на ум неведнъж по време на живота ми и дори доста често в Монморанси, където непрекъснатата употреба на сондите, осъждайки ме да стоя повечето време в стаята, ме накара да почувствам всичките предимства на дългата роба. Удобството, че един арменски шивач идваше често при един свой роднина в
Монморанси, ме изкуши да се възползвам от него, за да се сдобия с това ново облекло с риск да се изложа на хорските приказки, за които малко ме беше грижа. Все пак, преди да възприема това облекло,
пожелах да се допитам до госпожа дьо Люксамбур, която ме насърчи да си поръчам. И аз си набавих скромен арменски гардероб. Но възбудената срещу мене буря ме принуди да отложа използването му за по-спокойни времена и едва няколко месеца по-късно, принуден от нови атаки да прибягна до сондите, сметнах, че мога, без никакъв риск,
да нося това облекло в Мотие особено след като попитах местния пастор; той ми каза, че мога да го нося дори в черква, без да предизвикам скандал. И така аз си сложих дрехата, кафтана, кожения калпак и пояса и след като присъствах в тази премяна на божествената служба, не видях никакво неудобство да го нося и у милорда. Негово превъзходителство, виждайки ме така облечен, ми каза вместо всякакъв друг поздрав: „Salamaleki“. С това всичко се свърши и аз не носех вече друг костюм.
Понеже бях приключил напълно с литературата, възнамерявах вече да водя само спокоен и безбурен живот, доколкото това зависи от

607
мене. Никога не съм изпитал скука сам, дори когато не съм имал абсолютно никаква работа. Въображението ми, изпълвайки всички празнини, е достатъчно, за да имам с какво да се занимавам. Само безделният салонен брътвеж на хора, седнали един срещу друг и движещи езиците си, ми е бил винаги непоносим. Когато ходят или се разхождат, все още се търпи. Краката и очите поне вършат нещо. Но да стоиш със скръстени ръце и да разговаряш за времето или за мухите или, още по-лошо, да си разменяш взаимни комплименти, това е непоносимо изтезание за мене. Измислих, за да не живея като дивак,
да се науча да правя ширити. Носех възглавничката си, когато отивах на гости, или сядах като жените да работя на прага и да разговарям с минувачите. По този начин понасях празното бъбрене и прекарвах, без да се отегчавам, времето при моите съседки, някои от които бяха много приятни и нелишени от находчивост. Една особено, на име Изабел д’Иверноа, дъщеря на главния прокурор на Ньошател, ми се стори достойна да завържа приятелство с нея; тя нямаше основание да бъде недоволна от това поради полезните съвети, които й дадох, и грижите,
които й оказах във важни за нея обстоятелства. В резултат на това,
достойна и добродетелна съпруга и майка днес, тя ми дължи може би благоразумието си, съпруга си, живота и щастието си. Аз от своя страна съм й задължен за нежната утеха, особено през тъжната зима,
когато бях съкрушен от болки и неприятности, а тя идваше да прекара заедно с Терез и мене дългите вечери, които умееше да скъсява с приятния си разговор и с взаимните излияния на сърцата ни. Тя ме наричаше „татко“, аз я наричах „дъще“ и тези имена, които си давахме,
ще й бъдат винаги скъпи, вярвам, както и на мене. За да послужат за нещо ширитите ми, аз ги подарявах на младите ми приятелки за сватбите им при условие, че сами ще кърмят децата си. По-възрастната й сестра получи един шнур на това основание и напълно го заслужи.
Изабел получи също и го заслужи с добрите си намерения, но тя няма щастието да изпълни желанието си. Когато им ги изпращах, писах на едната и на другата; писмото до първата обходи всички познати.
Толкова показ не подхождаше на второто: приятелството не се съпътства с много голям шум.
Между връзките, които установих със съседите си и които няма да разказвам подробно, трябва да отбележа полковник Пюри, които имаше къща в планината, където прекарваше лете. Не държах много да

608
се запозная с него, понеже знаех, че е зле в двора и с маршала, с когото изобщо не се срещаше. Но понеже той ме посети и ми оказа голямо внимание, трябваше и аз на свой ред да отида у него. Това продължи и ние се канехме понякога взаимно на обед или вечеря. Аз се запознах с него у господин дю Перу и после много се сближихме, затова не мога да не спомена за него.
Дю Перу беше американец, син на комендант от Сюринъм. След смъртта му заместникът му, господни Льо Шамбрие от Ньошател, се оженил за жена му. Овдовяла втори път, тя се настани със сина си в родината ма втория си мъж. Дю Перу, единствен син, много богат и нежно обичан от майка си, бе отгледан много грижливо и възпитанието се бе оказало ползотворно за него. Той бе придобил много полупознания, известен усет за изкуство и се гордееше главно, че е развил ума си. Неговият вид на холандец, хладнокръвен философ,
мургавият му тен, мълчаливият му прикрит характер много допринасяха за това мнение. Беше глупав и макар още млад, страдаше от подагра. Затова всички негови движения бяха отмерени, тежки и макар да обичаше да спори, понякога дори много продължително,
общо взето, говореше малко, понеже не чуваше. Цялата му външност ми се поправи. Казах си: „Ето един мислител, мъдър човек, цяло щастие е да ти бъде приятел.“ За да ме спечели окончателно, той често ме заговаряше, без нито веднъж да ми направи някакъв комплимент.
Говореше твърде малко за мене, малко за книгите ми и съвсем малко за себе си. Не беше лишен от идеи и всичко, което казваше, беше доста правилно. Тази логичност и уталоженост ме привлякоха. Той не притежаваше нито възвишеността, нито изтънчеността на ума на милорда, но беше също така естествен като него. Това вече го оприличаваше донякъде на него. Не се запалих, но се привързах,
защото го уважавах, и малко по малко уважението прерасна в приятелство. С него забравих напълно възражението, което бях направил на барон фон Холбах, че е много богат и, струва ми се,
сгреших. Научих да се съмнявам, че човек, радващ се на голямо богатство, независимо кой е той, може да обича искрено моите принципи и техния автор.
Доста дълго време се срещах рядко с дю Перу, защото изобщо не ходех в Ньошател, а той идваше само веднъж годишно в планината при

609
Пюри. Защо не ходех в Ньошател? Поради една детинщина, която не бива да премълчавам.
Макар и покровителстван от пруския крал и от милорд маршала,
ако избягнах в началото преследването в моето убежище, не можах все пак да избягна недоволството на обществото, на градските сановници и на пасторите. След като Франция беше дала първия тласък,
изглеждаше едва ли не нередно да не ми нанесат поне някоя обида.
Като че ли се страхуваха да не би да се изтълкува, че порицават преследвачите ми, ако не последват примера им. Ньошателското духовенство, тоест пасторите в този град, дадоха първия пример,
опитвайки се да настроят против мене държавния съвет. Понеже този опит не успя, пасторите се обърнаха към градския съвет, който тутакси запрети книгата ми и държейки се по всеки повод нелюбезно с мене,
даваше да се разбере и дори заявяваше, че ако съм пожелаел да се настаня в града, нямало да ме търпят там. Изпълниха своя „Меркюр“ с глупости и най-плоски клюки, които, макар и да разсмиваха умните хора, насъскваха простолюдието и го възбуждаха против мене.
Въпреки всичко това, ако ги слушаше човек, аз би трябвало да им бъда безкрайно благодарен за огромното благоволение, което ми оказваха,
като ме оставяха да живея в Мотие, където нямаха никаква власт. Те с удоволствие биха ми измерили въздуха в обем при условие, че им го заплатя много скъпо. Искаха да съм им задължен за покровителството,
което кралят ми оказваше въпреки тях, макар и да се мъчеха без отдих да ми го отнемат. Най-сетне, понеже не успяха, след като ми нанесоха възможно всичките вреди, които бяха в тяхна власт, и след като ме оплюха, доколкото можаха, те превърнаха в своя заслуга безсилието си,
изтъквайки ми добрината, която проявяват, като ме търпят в страната.
Аз би трябвало да им се изсмея в лицето вместо отговор, а бях достатъчно глупав, за да се засегна и да не искам да отида в Ньошател.
Удържах решението си почти две години, като че ли не беше преголяма чест за подобни индивиди да обръщам изобщо внимание на постъпките им: добри или лоши, те не могат да отговарят за тях,
понеже винаги действат чисто импулсивно. Впрочем лишените от култура непросветени умове, които не познават друг обект за уважение освен влиятелност, власт и пари, съвсем не могат дори да подозират, че е дължимо известно уважение на дарбите и че е позорно те да се клеймят.

610
Някакъв селски кмет, отстранен от длъжност за злоупотреба,
казал на наместника на Вал-дьо-Травер, съпруг на моята Изабел:
„Разправят, че този Русо бил страшно умен, доведете ми го да видя дали е вярно.“
Безспорно недоволството на човек, който говори с подобен тон,
малко трябва да засяга хората, срещу които е насочено.
По начина, по който се отнасяха с мене в Париж, Женева, Берн и дори в Ньошател, аз не очаквах повече търпимост и от страна на местния пастор. Бях му обаче препоръчан от госпожа Боа дьо ла Тур и той ме беше приел доста сърдечно. Но в този край, където хората ласкаят еднакво всички, любезността не означава нищо. Все пак след тържественото ми възвръщане към реформистката църква, живеейки в протестантска страна, не можех, без да изменя на задълженията си и гражданския си дълг, да пренебрегна публичното изповядване на култа, който бях приел наново. Затова присъствах на божествената служба. От друга страна, се опасявах да не би, като се явя за причастие, да се изложа на оскърблението да ми го откажат, а и съвсем невероятно беше, че след врявата, вдигната от съвета в Женева и в
Ньошател от духовенството, пасторът щеше спокойно да ми даде да се причестя в неговата църква. Затова, щом наближи времето за причастие, аз реших да пиша на господин дьо Монмулен, така се казваше пасторът, за да изявя добронамереността си и да му потвърдя,
че се чувствам все още духовно свързан с протестантската църква.
Казах му същевременно за да избягна дрязгите около спорните въпроси, че не желая никакво обяснение насаме върху догмата. Като уредих този въпрос, аз зачаках спокойно, уверен, че господин дьо
Монмулен ще откаже да ме допусне до причастие без предварителен разговор, какъвто аз не желаех, и по този начин всичко ще се приключи, без аз да съм виновен. Съвсем не стана така. Точно когато най-малко очаквах, господин дьо Монмулен ми заяви не само че ме допуска до причастие при условието, което бях поставил, но нещо повече; че той и стоящите над него духовници смятали за голяма чест да бъда в тяхното паство. През целия си живот не съм имал по-голяма и по-успокоителна изненада. Да живея винаги усамотен на земята, ми се струваше доста безрадостна участ, особено когато бях нещастен.
Сред толкова забрани и преследвания изпитвах безкрайна сладост, че мога да си кажа: „Аз съм поне между братята си“ — и отидох да се

611
причестя с дълбоко вълнение и сълзи на умиление, които бяха може би най-приятната богу подготовка.
Известно време след това милордът ми препрати едно писмо от госпожа дьо Буфле, дошло, аз поне предполагах така, посредством
Д’Аламбер, който познаваше милорда. В това писмо, първото, което тази дама ми бе писала, откакто напуснах Монморанси, тя ме упрекваше енергично за писмото до господин дьо Монмулен и главно задето се бях причестил. Съвсем недоумявах кому се сърдеше, защото след отиването ми в Женева винаги високо заявявах, че съм протестант и ходех съвсем открито в Отел дьо Оланд, без никой да види нищо лошо в това. Стори ми се забавно, че графиня дьо Буфле е решила да ръководи съвестта ми в областта на религията. Но въпреки това,
понеже не се съмнявах, че нейното намерение, макар и да ми беше непонятно, бе възможно най-добро, аз не се оскърбих от необикновения й изблик и й отговорих кротко, излагайки й съображенията си.
Междувременно оскърбленията в печата не спираха и благодушните им автори упрекваха властите, че се отнасят много меко с мене. В това надпреварваме в хулите, чиито двигатели продължаваха да действат прикрито, имаше нещо зловещо и страшно. Аз обаче ги оставях да лаят, без да се вълнувам. Увериха ме, че и Сорбоната била наложила цензура. Не повярвах. Защо Сорбоната щеше да се намесва в тази работа? Нима искаше да удостовери, че не съм католик? Всички знаеха това. Или искаше да докаже, че не съм добър калвинист? Какво й влизаше в работата? Щеше да се нагърби със странна задача: да замести нашите пастори. Преди да видя с очите си решението на
Сорбоната, помислих, че разпространяват това от нейно име, за да се подиграят с нея. То ми се стори още по-невероятно, когато го прочетох.
Най-сетне, когато нямаше вече съмнение в неговата достоверност,
единственото нещо, което можех да мисля, беше, че Сорбоната трябва да се постави в лудницата.
Друго едно послание ме засегна повече, защото изхождаше от човек, когото винаги бях тачил и от чието постоянство се бях възхищавал, макар и да съжалявах за заслепението му. Говоря за пастирското послание на парижкия архиепископ против мене. Счетох за свой дълг да му отговоря. Можех да го направя, без да се унизя. Този случай беше почти същият, както с полския крал. Никога не съм

612
обичал грубите спорове в духа на Волтер. Аз мога да се боря само достойно и искам този, който ме напада, да уважава ударите ми, за да благоволя да се защищавам. Не се съмнявах никак, че това послание беше фабрикувано от йезуитите, и макар че тогава самите те бяха нещастни, виждах в него някогашния им принцип да смазват нещастните. Затова можех да следвам старата си максима: да уважавам титулярния автор, но да унищожа произведението. Това именно сторих и, струва ми се, доста успешно.
Пребиваването ми в Мотие ми беше доста приятно и ми липсваше само осигурена прехрана, за да се реша да остана там до края на дните си. Но животът там е скъп, а всичките ми предишни проекти бяха рухнали след разстройването на домакинството ми,
създаването на ново, разпродаването и пръсването на цялата ми покъщнина и разходите, които ми се беше наложило да направя след отпътуването ми от Монморанси. Виждах как с всеки изминат ден намалява малкият капитал, с който разполагах. Две-три години бяха достатъчни, за да изям останалото, а не виждах никакъв начин да го подновя, освен да започна отново да пиша книги: гибелно занятие, от което вече се бях отказал.
Убеден, че скоро всичко ще се измени по отношение на мене, че обществото, опомнило се от своето безумие, ще накара властите да се червят, аз се стремях само парите ми да стигнат до този щастлив обрат,
който би ми дал повече възможност да избирам между представилите ми се средства. Затова поднових работата над „Музикален речник“,
който след десет години работа беше доста напреднал и трябваше само да се дооправи и да се препише на чисто. Книгите, които ми бяха препратени малко преди това, ми дадоха възможност да довърша това произведение. Книжата ми, изпратени същевременно, ми позволиха да започна мемоарите си, с които единствено желаех да се занимавам занапред. Най-напред преписах в един сборник писмата, за да ръководят паметта ми в подреждането на събитията. Бях вече подбрал тия, които исках да запазя за тази цел, и десет години те следваха хронологически без прекъсване. Но когато ги подреждах, за да ги препиша, установих една празнина, която ме изненада. Тя обхващаше почти шест месеца, от октомври 1756 година до следващия месец март.
Спомнях си отлично, че бях отделил доста писма от Дидро, Делер,
госпожа д’Епине, госпожа дьо Шьононсо и други, които запълваха

613
този промеждутък, а ги нямаше вече. Какво беше станало? Нима някой бе пипал книжата ми през няколкото месеца, през които бяха останали в замъка Люксамбур? Това беше недопустимо, аз видях с очите си, че маршалът взе ключа от стаята, където ги бях сложил. Понеже доста женски писма и всички писма на Дидро бяха без дата и аз се бях принудил да попълня по памет и малко наслуки датите, за да мога да подредя писмата, най-напред см помислих, че съм сбъркал датите и прегледах всички недатирани или датирани от мене писма, за да видя дали няма да намеря писмата от този промеждутък. Опитът излезе неуспешен. Видях, че празнината действително съществува и че писмата сигурно бяха задигнати. От кого и защо? Не можех да отгатна.
Тези писма, писани преди големите ми спречквания по време на опиянението ми от „Жюли“, не можеха да интересуват никого. В най- лошия случай те съдържаха няколко закачки на Дидро, няколко шеги на Делер, приятелски изявления на госпожа дьо Шьононсо и даже на госпожа д’Епине, с която тогава бях в най-добри отношения. За кого бяха от значение тези писма? Какво искаха да направят с тях? Едва седем години по-късно се усъмних в ужасната цел на тази кражба.
Ясно доказаната липса на тези писма ме подтикна да търся сред черновите си дали няма да открия и друга. Установих още няколко,
които, като се има предвид лошата ми памет, ме накараха да предположа, че има и други сред множеството ми книжа. Забелязал бях, че липсва черновата на „Чувствен морал“ и на извлечението от
„Приключенията на милорд Едуард“. Признавам, че това извлечение събуди у мен подозрения спрямо госпожа дьо Люксамбур. Ла Рош,
нейният камериер, ми беше изпратил книжата и аз не можех да си представя, че някой друг освен нея можеше да се интересува от този парцал. Но какъв интерес можеше да представлява за нея другата чернова и задигнатите писма, които, дори при злонамереност, не можеха да бъдат използвани в мой ущърб, освен ако бъдат фалшифицирани? Колкото до маршала, в чиято неизменна честност и искрено приятелство към мене бях убеден, не се усъмних нито за миг в него. Не можех да спра подозренията си дори на съпругата му.
Единственото разумно предположение, което ми хрумна, след като дълго се мъчих да открия автора на тази кражба, бе да я припиша на д’Аламбер, който, вмъкнал се вече у госпожа дьо Люксамбур, бе могъл да намери начин да се рови в тия книжа и да задигне, каквото му

614
хареса: било ръкопис, било писма, за да ми създаде някоя неприятност или за да си присвои нещо, което може да му потрябва. Предположих,
че заблуден от заглавието „Чувствен морал“, той е сметнал, че ще намери плана на истински трактат по материализъм, от който би извлякъл материал за нападки против мене, както може да се предположи. Сигурен, че скоро ще се разочарова, като проучи съдържанието на черновата, и решен да изоставя напълно литературата, аз ме се обезпокоих много от тия кражби, които не бяха първите, извършени от същата ръка
[95]
, и които бях претърпял, без да се оплача. Скоро престанах да мисля за това предателство, все едно, че не бе извършено, и започнах да събирам материалите, които ми бяха останали, за да работя над „Изповедите“ си.
Дълго вярвах, че в Женева сдружението на пасторите или поне гражданите и еснафите ще протестират срещу нарушението на едикта в заповедта за арестуването ми. Всичко остана спокойно, поне външно.
Защото съществуваше едно всеобщо недоволство, което чакаше само повод, за да се разрази. Моите приятели или хората, които твърдяха, че са мои приятели, ми пишеха писма след писма, подканвайки ме да застана начело, уверявайки ме, че съветът публично ще ми се извини.
Понеже се боях да не би присъствието ми да предизвика безредици и смущения, не се отзовах на настойчивите им искания и верен на клетвата, която бях дал някога, да не се намесвам в никоя гражданска размирица в родината си, предпочитах да понеса оскърблението и да се самозаточа завинаги, отколкото да се върна по насилствен и опасен начин. Вярно е, че очаквах от страна на буржоазията да направи законни мирни възражения срещу нарушението, което живо засягаше интересите й. Нищо такова не стана. Хората, които я ръководеха, не търсеха всъщност действителното поправяне на грешките, но само повод да станат необходими. Заговорничеха, но мълчаха и позволяваха на клюкарките и лъженабожниците да ме одумват, а съветът ги подтикваше, за да възбуди омразата на простолюдието и да обясни произвола си с религиозно усърдие.
След като повече от година напразно чаках някой да протестира срещу незаконната процедура, най-сетне и аз определих окончателно поведението си и виждайки се изоставен от съгражданите си, реших да се откажа от неблагодарното си отечество, в което никога не бях живял, от което не бях видял нито някакво добро, нито опора, а само

615
най-недостойно отношение с всеобщо съгласие, защото хората, които трябваше да кажат мнението си, мълчаха. Затова написах на първия синдик, който през онази година, струва ми се, беше господин Фавр,
писмо, в което се отказвах тържествено от правото си на гражданство,
като впрочем спазих благопристоен и умерен тон, какъвто винаги съм държал, когато се е налагало да изявя гордостта си, а жестокостта на враговете ми често ме е принуждавала в злочестините ми да прибягна към това.
Тази моя постъпка най-сетне отвори очите на гражданите.
Чувствайки, че бяха накърнили собствените си интереси, изоставяйки защитата ми, те я поеха, когато вече беше късно. Имаха и други поводи за недоволство, които прибавиха към моя случай, и представиха няколко много добре обосновани възражения, като постепенно ги подсилиха и разшириха обсега им, докато суровите и груби откази на съвета, който се чувстваше подкрепен от френското правителство, ги накараха да почувстват по-осезателно намерението му да ги зароби.
Тези разправии дадоха повод за една поредица от брошури, които нямаха решаващо значение, докато внезапно излязоха „Писма от полето“, пасквил в защита на съвета, написан много изкусно, който срази временно партията на протестиращите и ги принуди да млъкнат.
Тази брошура, нетленен паметник за редките дарования на автора си,
беше написана от главния прокурор Троншен
[96]
, умен и образован човек, много добре запознат със законите и управлението на републиката. Siluit terra
[97]
Протестиращите, опомнили се от първия удар, замислиха отговор и с течение на времето се справиха задоволително. Но всички обърнаха очи към мене като към единствения човек, който може да поведе спор с подобен противник с известни изгледи да го срази.
Признавам, че и аз мислех така и подтикван от бившите си съграждани, които смятаха, че е мой дълг да ги подпомогна с перото си в тази трудна обстановка, възникнала заради мене, аз се заех с оборването на „Писма от полето“ и пародирах заглавието им в моите
„Писма от планината“. Аз започнах и завърших това начинание така тайно, че при една среща в Тонон с водачите на опозицията, по време на която те ми показаха черновата на отговора си, аз не им казах нито дума за моя, макар и вече готов, за да не би да възникне някаква пречка за публикуването му, ако било магистрите, било личните ми врагове

616
подушеха нещо. Не можах да избягна обаче разгласяването му във
Франция още преди отпечатването. Но хората, които сториха това,
предпочетоха да го пуснат да излезе, отколкото да ми позволят да разбера как се бяха добрали до тайната ми. Ще кажа по този повод само това, което узнах и което е твърде малко, няма да излагам предположенията си.
В Мотие при мене идваха почти толкова посетители, колкото в
Ермитажа и Монморанси. Само че повечето бяха съвсем друг вид хора.
Дотогава при мене бяха идва ли лица, чиято връзка с мене почиваше на сродни дарби, вкусове, принципи, които служеха за повод на посещенията им; още в началото те повдигаха въпроси, по които можех да разговарям. В Мотие вече не беше така, особено с французите. Това бяха служебни лица или други хора, които нямаха никакъв вкус към литературата, повечето от които не бяха дори чели произведенията ми и въпреки това, ако се съдеше по думите им, бяха изминали тридесет, четиридесет, шестдесет, сто левги, за да видят и да изкажат възхищението си на бележития, прочутия, много прочутия,
великия и т.н. човек. Защото отсега нататък непрекъснато ми хвърляха в лицето най-безсрамни ласкателства, от които дотогава ме бе предпазвало уважението на хората, с които общувах. Понеже повечето от тия посетители не благоволяваха да си кажат нито името, нито професията, понеже техните и моите познания не засягаха една и съща област, понеже нито бяха чели, нито дори бяха хвърляли поглед на произведенията ми, чудех се за какво да говоря с тях. Чаках да започнат, защото единствено те знаеха и можеха да ми кажат защо идват при мене. Не е мъчно да се разбере, че тия разговори не бяха много занимателни за мене, макар и те да представляваха може би интерес за тях в зависимост от това, което искаха да узнаят. Тъй като,
не подозирайки нищо лошо, аз се изказвах свободно по всички въпроси, които смятаха за уместно да ми зададат, те се връщаха обикновено осведомени не по-зле от самия мене за всички подробности, свързани с положението ми.
По този начин например бях посетен от господин дьо Фен,
учител по езда на кралицата и кавалерийски капитан в нейния полк,
който има търпението да прекара няколко дни в Мотие и дори да ме придружи пеш до Ла Фериер, водейки коня си за юздата, без да има никаква друга допирна точка с мене, освен че и двамата познавахме

617
госпожица Фел и можехме да играем билбоке. Преди и след идването на господин дьо Фен имах друго, още по-удивително посещение.
Двама мъже пристигат пеш, водят всеки по едно муле, натоварено с багажа им, настаняват се в странноприемницата, грижат се сами за мулетата си и изказват желание да ме посетят. По външния вид на тия мулетари ги взели за контрабандисти и тутакси се понесе мълва, че ми идват на гости контрабандисти. Още от първите им думи разбрах, че са хора от съвсем друга порода. Но ако не бяха контрабандисти, можеха да бъдат авантюристи и това подозрение ме държа известно време нащрек. Те скоро разсеяха съмненията ми. Единият беше господин дьо
Монтобан, наричан още граф дьо ла Тур-дю-Пен, благородник от
Дофине. Другият беше господин Дастие от Карпантра, бивш военен,
който беше сложил кръста си „Сен-Луи“ в джоба, защото не можеше да го извади на показ при тия обстоятелства. Тези господа, и двамата много приятни, бяха също много остроумни. Разговаряха интересно и приятно. Начинът им на пътуване, напълно по мой вкус и толкова малко съответстващ на френските благородници, събуди симпатията ми, а общуването с тях я засили. При това нашето познанство не се ограничи с това и продължи още, защото те идваха още няколко пъти,
не вече пеш обаче, това подхождаше за началото, само че колкото по- често се срещах с тия господа, все по-малко допирни точки намирах между техните и моите вкусове, все по-малко имах чувството, че техните принципи са еднакви с моите, че познават отблизо моите произведения, че съществува истинска симпатия между мене и тях.
Какво искаха тогава от мене? Защо дойдоха, преоблечени така? Защо останаха няколко дни? Защо след това се върнаха няколко пъти? Защо толкова настояваха да им гостувам? Тогава тия въпроси не ми минаха през ум. След това съм си ги задавал понякога.
Трогнат от тяхното мило държане, аз изливах без задръжка сърцето си, особено пред Дастие, чието пооткрито изражение ми допадаше повече. Останах даже в писмовна връзка с него и когато пожелах да отпечатам „Писма от планината“, ми хрумна да се обърна към него, па да изиграя враговете си, които очакваха пакета по пътя за
Холандия. Той ми беше говорил много, може би нарочно, за свободата на печата в Авиньон. Беше ми предложил услугите си, в случай че искам да отпечатам нещо. Предложението му ме изкуши и аз му изпратих последователно по пощата първите тетрадки. След като ги

618
задържа доста дълго, той ми ги върна, като ми писа, че никой книжар не се осмелил да се нагърби с отпечатването им, и аз бях принуден да се обърна пак към Рей, като внимавах и изпращах тетрадките една след друга, без да пусна следващата, преди да бъда уведомен за получаването на предишните. Преди публикуването на произведението узнах, че то е било показано в кабинетите на министрите и д’Ескерни,
от Ньошател, ми спомена за някаква книга „Човекът от планината“, за която Холбах му казал, че била от мене. Аз го уверих, което впрочем отговаряше на истината, че никога не съм писал книга с подобно заглавие. Когато се появиха писмата, той изпадна в ярост и ме обвини в лъжа, макар че това, което му бях казал, беше вярно. Ето как се уверих, че ръкописът ми беше станал известен. Сигурен в почтеността на Рей, аз бях принуден да насоча другаде предположенията си и най- приемливо ми се стори пакетите да са били отваряни в пощата.
Друго познанство, завързано почти по същото време, отначало само с писма, беше с някой си господин Лалио от Ним, който ми писа от Париж с молба да му изпратя силуета си в профил, бил му нужен,
както казваше той, за мраморния ми бюст, който бил поръчал на Льо
Моан за библиотеката си. Ако това беше само ласкателство,
измислено, за да ме опитоми, успехът беше пълен. Аз сметнах, че човек, който желае да притежава моя мраморен бюст в библиотеката си, е преизпълнен с произведенията ми, следователно и с принципите ми, и че ме обича, защото душата му е сродна с моята. Мъчно можеше да не се поддам на подобна мисъл. Впоследствие видях господин
Лалио. Установих, че с голямо усърдие е готов да ми окаже дребни услуги, да се намеси в безброй много мои дребни работи. Но иначе се съмнявам някоя моя книга да е попаднала между малкото книги, които той е прочел през живота си. Не зная дали има библиотека и дали си служи с подобна мебел, а колкото до бюста, той се задоволи с едно посредствено копие от глина, направено от Льо Моан, върху което поръча да гравират отвратителен портрет, и той продължава да обикаля като мой портрет, като че ли има някаква прилика с мене.
Единственият французин, който ме посети, защото моите чувства и произведения му допадаха, беше един млад офицер от лимузенския полк, господин Сегие дьо Сен-Брисон, който е блестял, а може би и още блести в Париж и навсякъде другаде със своите дарби и претенции за духовитост. Той ме беше посетил в Монморанси през

619
зимата преди сполетялата ме катастрофа. Неговата импулсивност ми хареса. Писа ми после в Мотие и било защото искаше да ме поласкае,
било защото действително се беше увлякъл по „Емил“, ме уведоми, че щял да напусне военната служба, за да живее независимо, и щял да усвои дърводелството. Той имаше по-голям брат, капитан в същия полк, и него майката го предпочиташе; крайно набожна, ръководена от не знам кой лицемерен абат, тя се отнасяше много зле с по-малкия си син, обвинявайки го в безверие и едва ли не в непростим грях, задето поддържа връзка с мене. Ето съображенията, поради които той искаше да скъса с майка си и да вземе решението, за което споменах, всичко това с цел да стане един малък Емил.
Уплашен от неговата привързаност, незабавно му писах, за да го разубедя, и вложих в съветите си цялата си енергия. Той се вслуша в тях. Осъзна задължението спрямо майка си и оттегли оставката си от полковника, който бе имал благоразумието да не й даде веднага ход, за да му остави време да поразмисли повече. Опомнил се от налудничавите си намерения, Сен-Брисон извърши друга по- приемлива глупост, която също съвсем не беше по вкуса ми: стана писател. Издаде едно след друго две-три брошури, в които личеше известен талант, но не мога да се упрекна, че се отзовах премного насърчително за тях, за да продължи тази кариера.
Малко след това той дойде при мене и заедно извършихме поклонението до остров Сен-Пиер. По време на това пътуване той ми се стори по-различен, отколкото го познавах в Монморанси. Забелязах известна престореност, която отначало не ме изненада много неприятно, но за която често съм си спомнял след това. Той дойде да ме види още веднъж в странноприемницата „Сен-Симон“, когато минавах през Париж на път за Англия. Там узнах нещо, което не ми бе казвал по-рано — че се движел във висшето общество и че виждал доста често госпожа дьо Люксамбур. Въобще не ми се обади в Три, а и неговата роднина госпожица Сегие, която беше моя съседка и никога не се показа особено добре разположена към мене, не ми предаде никакъв поздрав от него. С една дума, пламенното увлечение на господин дьо Сен-Брисон секна изведнъж, също както и приятелството на господин дьо Фен. Но господин дьо Фен поне не ми бе задължен с нищо, докато Сен-Брисон ми дължеше нещо, освен ако глупостите,

620
които му попречих да извърши, не са били само игра от негова страна.
Всъщност това съвсем не е изключено.
И от Женева също ме посещаваха, дори по-често. Господа дьо
Люк, баща и син, ме избраха последователно за техен болногледач.
Бащата се разболя по пътя, синът бил болен още като тръгвал от
Женева. И двамата се установиха у мене. Пастори, роднини, лицемери,
всевъзможни особи идваха от Женева и Швейцария не като французите, за да ми се възхищават и да се подиграват, но за да ме хокат и поучават. Единственият, който ми достави удоволствие, беше
Мулту. Той дойде да прекара три-четири дни с мене и аз с удоволствие бих го задържал повече. Най-постоянен и най-упорит от всички беше някой си господин д’Иверноа, търговец от Женева, френски емигрант и роднина на главния прокурор на Ньошател, който накрая ме зароби с натрапничеството си. Този господни д’Иверноа от Женена се отбиваше два пъти годишно в Мотие само за да ме види, оставаше у мене по няколко дни от сутрин до вечер, придружаваше ме в разходките ми,
донасяше ми хиляди дребни подаръци, спечелваше въпреки волята ми доверието ми, бъркаше се във всички мои работи, без между мене и него да има каквато и да била общност в идеите, склонностите,
чувствата или познанията. Съмнявам се дали през целия си живот беше прочел от край до край каквато и да е книга и дали изобщо знае какъв е сюжетът на моите. Когато започнах да си правя хербарий, той ме следваше в ботаническите ми излети, без това занимание да му достави удоволствие и без да има какво да ми каже, както и аз на него.
Има куража да прекара даже цели три дни насаме с мене в една кръчма в Гумоен, откъдето си въобразявах, че ще го изпъдя, като го накарам да се отегчи и да съзнае колко много ме отегчава, и всичко това без изобщо да успея да разклатя невероятното му постоянство, нито да прозра подбудите му.
Между всички тия връзки, които установих и поддържах само насила, не бива да изпускам единствената, която ми беше приятна и на която действително сърцето ми откликна. Това беше един млад унгарец, който се установи в Ньошател, а след това в Мотие няколко месеца след мене. В този край го наричаха барон дьо Сотерн, име, под което го бяха препоръчали от Цюрих. Беше висок и добре сложен, с приятно лице, с благ и общителен характер. Каза на всички и даде и на мен да разбера, че е дошъл в Ньошател само заради мене, за да оформи

621
морално младежката си душа, общувайки с мене. Лицето, тонът,
маниерите му ми се сториха в съгласие с думите му и сметнах, че ще изменя на най-основния си дълг, ако отпратя младежа, в когото виждах само приятни черти и който бе дошъл при мене, воден от толкова достойна за уважение причина. Сърцето ми не умее да се дава наполовина. Скоро той спечели цялото ми приятелство, цялото ми доверие. Станахме неразделни. Придружаваше ме във всички мои разходки пеш. Те му харесваха. Заведох го у милорд маршала, който бе много мил с него. Понеже още не можеше да се изразява на френски,
той ми говореше и ми пишеше само на латински. Аз му отговарях на френски и въпреки това смесване на двата езика нашите разговори протичаха гладко и оживено във всяко отношение. Той ми говореше за семейството си, за работата си, за приключенията си, за виенския двор,
чиито интимни подробности, изглежда, добре познаваше. С една дума,
почти двете години, които прекарахме в най-голяма близост, аз виждах в него само безкрайно благ характер, не само честно, но изтънчено държане, голяма физическа чистоплътност, крайно благоприличен речник, всички белези на човек от добро семейство, заради които го ценях премного, за да не го обичам.
Когато бях най-близък с него, д’Иверноа от Женева ми писа да се пазя от младия унгарец, който се бил установил близо до мене, защото го уверили, че бил шпионин, изпратен от френското правителство.
Това известие можеше да ми се стори още по-обезпокоително, тъй като всички в този край ме предупреждаваха да бъда внимателен, защото ме дебнели и се опитвали да ме привлекат на френска територия, за да ми изиграят лош номер.
За да затворя един път завинаги устата на тия нелепи доброжелатели, предложих на Сотери, без да му казвам нищо, да се разходим пеш до Понтарлие. Той се съгласи. Когато стигнахме в
Понтарлие, му дадох да прочете писмото на д’Иверноа, а после го прегърнах горещо и му казах: „Сотерн няма нужда да му доказвам доверието си, но обществото има нужда да му докажа, че зная кому да вярвам.“
Сладка беше тази прегръдка. Това е душевна радост, която преследвачите не биха могли да изпитат, нито да отнемат на преследваните.

622
Никога няма да повярвам, че Сотерн е бил шпионин, нито че е доносничил за мене. Но той ме излъга. Докато аз разкривах без задръжка сърцето си, той имаше дързостта постоянно да прикрива собствените си чувства и да ме залъгва с измислици. Съчини един бог знае каква история, за да ме накара да повярвам, че неговото присъствие било необходимо в родината му. Аз настоях да замине колкото се може по-бързо. Той замина и когато мислех, че е вече в
Унгария, узнах, че бил в Страсбург. Не за първи път отиваше там. Беше посял раздор в едно семейство. Съпругът, знаейки, че се виждам с него, ми писа. Положих най-големи старания, за да внуша добродетелност на младата жена и чувство на дълг у Сотерн. И точно когато мислех, че са скъсали напълно един с друг, те отново се били сближили и съпругът проявил дори малодушието да допусне отново младежа в дома си. От този миг аз вече нямах думата. Узнах, че мнимият барон беше спечелил доверието ми с куп лъжи. Той изобщо не се наричал Сотерн, а Саутерсхайм. Колкото до баронската титла,
която му приписваха в Швейцария, не можех да го упрекна, понеже той никога не я носеше. Но не се съмнявам, че беше благородник, а и милорд маршалът, който добре познаваше хората и бе ходил в неговата родина, винаги гледаше на него и го приемаше като благородник.
Щом си замина, прислужницата от странноприемницата, в която той се хранеше в Мотие, заяви, че била забременяла от него. Тя беше толкова грозна и мръсна, а Сотерн, всеобщо тачен и уважаван в целия край с честното си поведение и здрав морал, толкова държеше на чистоплътността, че подобно безсрамие шокира всички. Най- приятните жени от селото, които напразно го бяха отрупвали със закачките си, изпаднаха в ярост. Аз бях безкрайно възмутен. Положих всички усилия, за да въздържа тази безсрамница, предлагайки да платя всички разноски и да поръчителствам за Саутерсхайм. Писах му,
дълбоко убеден не само че няма нищо общо с тази бременност, но че тя е измислена и че всичко това е само номер, скроен от неговите и моите врагове. Исках да се върне в селото и да изобличи безсрамницата и тия, които я подучваха. Изненадах се от мекушавия му отговор. Той писа на пастора, в чиято енория беше онази безобразница, и потуши работата. Като видях това, аз престанах да се бъркам, много учуден как един толкова долен човек е могъл да се

623
владее така добре, че да ме измами със своята сдържаност въпреки голямата ни близост.
От Страсбург Саутерсхайм замина за Париж да търси богатство,
но намери само нищета. Писа ми, за да каже своето peccavi
[98]
Цялото ми същество се развълнува при спомена за старото ни приятелство.
Изпратих му малко пари. На следната година, когато минавах през
Париж, го видях в почти същото състояние, но голям приятел с господин Лалио, без да успея да разбера как се беше запознал с него и дали това познанство беше старо или ново. Две години по-късно
Саутерсхайм се върна в Страсбург, откъдето ми писа и където умря.
Това е кратката история на нашата връзка и това е, което зная за неговите приключения. Но оплаквайки съдбата на този нещастен младеж, аз никога няма да престана да вярвам, че той бе от добро потекло и бурният му живот се дължеше само на обстоятелствата, в които бе попаднал.
Това бяха придобивките ми в Мотие по отношение на връзки и познанства. Колко много такива бяха необходими, за да заместят жестоките загуби, които понесох в същото време!
Първата беше господин дьо Люксамбур; след като дълго бе терзан от лекарите, той стана накрая тяхна жертва; те не искаха да признаят подаграта му, а действаха така, като че ли тя е заболяване,
което могат да излекуват.
Ако можем да приемем в този случай съобщението, направено ми от Ла Рош, довереното лице на съпругата на маршала, този пример,
не само жесток, но паметен, би трябвало да ни накара да оплачем злочестините на високопоставените.
Загубата на този добросърдечен благородник бе толкова по- чувствителна за мене, защото той беше моят единствен верен приятел във Франция и неговият характер беше толкова благ, че аз бях забравил напълно ранга му и се бях привързал към него като към равен. Нашето приятелство се прекрати след бягството ми и той продължи да ми пише както по-рано. Стори ми се обаче, че отдалечението или злощастието ми охлади привързаността му. Трудно е един придворен да запази същото чувство към човек, който е в немилост пред властващите. Аз сметнах впрочем, че голямото влияние, което имаше над него госпожа дьо Люксамбур, не беше благоприятно за мене и че тя се бе възползвала от отсъствието ми, за да ме злепостави пред него.

624
Колкото до нея, въпреки няколкото подчертани и все по-редки изяви,
тя с всеки изминат ден все по-малко скриваше промененото си отношение към мене. Писа ми четири-пет пъти в Швейцария, а след това изобщо престана и беше необходимо цялото мое тогавашно предубеждение, доверие и заслепение, за да не видя в държането й нещо повече от охладяване.
Книжарят Ги, съдружник на Дюшен, който след заминаването ми често посещаваше дома Люксамбур, ми писа, че съм фигурирал в завещанието на маршала. Това беше напълно естествено и твърде вероятно. Затова аз не се усъмних, а започнах да обмислям как да постъпя със завещаната сума. След като претеглих всички съображения, реших да я приема, каквато и да е, и да окажа тази чест на един достоен човек, който, макар и заемащ ранг, където приятелството няма достъп, беше изпитал истински приятелски чувства към мене. Освободиха ме от това задължение, понеже повече не чух да се говори за това завещание, вярно или лъжливо. Всъщност щеше да ми бъде неприятно да накърня една от основните максими на моя морал, като получа известна изгода от смъртта на човек, който ми е бил скъп. По време на последното боледуване на нашия приятел
Мюсар Льоние ми предложи да се възползваме от обстоятелството, че той е трогнат от нашите грижи и да му внушим да се разпореди в наша полза.
— Ах, драги Льоние! — възкликнах аз. — Нека не мърсим с користни мисли скръбния, но свещен дълг, който изпълняваме спрямо нашия умиращ приятел. Надявам се, че няма никога да фигурирам в ничие завещание и още по-малко в завещанието на някой мой приятел.
Горе-долу по същото време милорд маршалът ми заговори за своето завещание и за това, което възнамерявал да стори в него за мене, но аз му дадох отговора, за който споменах в първата част.
Втората ми загуба, още по-тежка и много по-непоправима, беше смъртта на най-добрата жена и майка, която, уморена от тежестта на годините и измъчена от болести и нещастия, напусна долината на сълзите, за да премине в селението на добродетелните, където приятният спомен за добрините, които човек е правил долу на земята,
е негова вечна награда
[99]
. Идете, нежна и добродетелна душа, при
Фенелон, при Берне и Катина и при всички, които, живели още по- скромно от тях, са били разтворили като тях сърцата си за истинското

625
милосърдие. Идете да вкусите плода на вашите добри дела и пригответе и на вашия ученик мястото, което той се надява да заеме един ден до вас! Щастлива във вашето нещастие, че небето, слагайки му край, ви е спестило жестоката гледка на неговите злочестини.
Опасявайки се, че ще натъжа сърцето й с разказа за първите ми неволи,
аз изобщо не й бих писал, откакто бях дошъл в Швейцария. Но писах на господин дьо Конзие, за да се осведомя за нея, и той ми съобщи, че тя е престанала да облекчава страдащите и да страда самата тя. Скоро и аз ще престана да страдам. Но ако не бях сигурен, че ще я срещна отново на оня свят, клетото ми въображение би се отказало от мисълта за съвършеното щастие, което се надявам да намеря там.
Третата ми и последна загуба, защото след нея нямам вече приятели, които да загубя, беше на милорд маршала. Той не умря, но уморен да служи на неблагодарници, напусна Ньошател и оттогава не съм го виждал вече. Той живее и ще ме надживее, надявам се. Живее и благодарение на него всичките ми връзки на земята не са разкъсани.
Остава още един човек, достоен за приятелството ми, защото неговата истинска цена е в чувството, което човек сам изпитва, а не толкова в това, което вдъхва. Но аз загубих радостта, с която щедро ме даряваше неговото приятелство, и мога вече да го поставя само в редовете на хората, които още обичам, но с които не поддържам връзка. Той замина за Англия да измоли милост от краля и да откупи конфискуваните си някога владения. Ние се разделихме с проекти да се съберем отново и тази мисъл изглеждаше почти еднакво приятна и на него, както на мене. Той искаше да се установи в замъка си в Кейт-Хол, близо до
Абърдийн, и аз трябваше да отида при него. Тази перспектива ми беше премного приятна, за да се надявам, че ще се осъществи. Той не остана в Шотландия, защото сърдечните молби на пруския крал го върнаха в
Берлин, и след малко ще разберете какво ми попречи да отида при него.
Преди да замине, предвиждайки бурята, която отново надигаха срещу мене, той ми изпрати по свой собствен почин документи за поданство, които изглеждаха напълно сигурна предпазна мярка, за да не могат да ме изгонят от страната. Общината Куве във Вал-дьо-Травер последва примера на губернатора и ми издаде безплатно разрешение за причестяване. По този начин, станал във всяко отношение гражданин на страната, бях защитен от всяко законно изгонване, дори от страна на

626
владетеля. Само че не по законен път преследват човека, който повече от когото и да било тачи законите.
Не смятам, че трябва да считам за загуба смъртта на абат дьо
Мабли. Понеже живеех у брат му, поддържах известна връзка с него,
но никога не сме били много близки и имам известни основания да смятам, че неговите чувства спрямо мене доста промениха естеството си, след като бях станал по-известен от него. Но по време на обнародването на „Писма от планината“ съзрях първия признак на неговата злонамереност. В Женева бе разпространено едно писмо до госпожа Саладен, приписвано на него, в което произведението ми бе представено като бунтовни крясъци на разюздан демагог. Уважението,
което изпитвах към абат дьо Мабли и към неговата широка култура,
нито за миг не ми позволи да повярвам, че това налудничаво писмо е от него. Моята откровеност продиктува държането ми в този случай.
Изпратих му копие от писмото, като го предупредих, че го приписват нему. Той изобщо не отговори. Мълчанието му ме изненада. Но можете да си представите изненадата ми, когато госпожа дьо Шьононсо ме уведоми, че въпросното писмо действително било от абата и моето писмо го поставило в много неприятно положение. Защото наистина,
дори и да бе имал право, как можеше да обясни една толкова крещяща публична нападка, направена с леко сърце, без да е бил задължен, без да е било необходимо, с единствената цел да се съкруши човек,
изпаднал в най-голяма неволя, към когото той винаги е проявявал благоразположение и който никога не се е провинил в нищо пред него?
Малко след това излязоха „Диалозите на Фокион“, които за мене бяха само компилация на произведенията ми, извършена без срам и без задръжка. При четенето на тази книга почувствах, че авторът е избрал позицията си спрямо мене и занапред няма да имам по-върл враг от него. Струва ми се, че той не ми прости нито „Обществен договор“,
който е премного над възможностите му, нито „Вечен мир“ и че бе поискал да направя извлечение от произведенията на абат Сен-Пиер само защото предполагаше, че няма да се справя толкова добре.
Колкото повече напредвам в разказа си, толкова по-малко ред и последователност мога да внеса в него. Неспокойният ми живот през последните години не остави време на събитията да се подредят в паметта ми. Те бяха премного на брой, премного преплетени, премного неприятни, за да могат да бъдат разказани, без да ги объркам.

627
Единственото незаличимо впечатление от тях е страшната тайна, която забулва първопричината им, и плачевното състояние, до което ме доведоха. Разказът ми ще продължи вече само наслуки, както изплуват спомените ми. Припомням си, че по времето, за което говоря, изцяло погълнат от „Изповедите“ си, говорех много неблагоразумно за тях на кого ли не, без изобщо да си представя, че някой би имал интерес,
желание или власт да попречи на това начинание. А и дори да го бях помислил, едва ли щях да бъда по-сдържан, защото по природа ми е абсолютно невъзможно да държа скрити нито чувствата, нито мислите си. Когато това начинание стана известно, именно то, доколкото мога да преценя, беше истинската причина за бурята, която предизвикаха умишлено, за да ме изгонят от Швейцария и да ме предадат на ръце,
които да ми попречат да го изпълня.
Имах и едно друго намерение, което също не беше гледано с по- добро око от хората, опасяващи се от „Изповедите“ ми: да направя пълно издание на съчиненията си. Такова издание ми се струваше необходимо, за да се установи кои от книгите, носещи името ми, бяха действително от мене и да се даде възможност на обществото да ги разграничи от псевдонимните произведения, които ми приписваха враговете ми, за да ме дискредитират и опозорят. От друга страна, това издание беше едно просто и почтено средство да осигуря хляба си. То беше при това единствената ми възможност, понеже, след като се бях отказал да пиша вече книги и след като мемоарите ми щяха да излязат едва след смъртта ми, не печелейки нито едно су по някакъв друг начин и продължавайки да харча, аз виждах, че ще остана без никакви пари, когато изчерпя хонорара от последните си книги. Това основание ме бе принудило да дам за печат „Музикален речник“, макар и в незавършен вид. Той ми донесе сто луидора в брой и сто екю пожизнена рента, но краят на стоте луидора скоро щеше да се види,
като се има предвид, че харчех годишно повече от шестдесет, а сто екю рента бяха нищо за човек, когото всевъзможни типове и просяци нападаха като скорци.
Намери се едно търговско сдружение от Ньошател, готово да се заеме с пълното издание, и някакъв печатар или книжар от Лион, на име Рьогийа, се вмъкна, без да зная как, между тях и предложи да го ръководи. Съставихме договора на разумни начала и възнаграждението щеше да бъде достатъчно, за да постигна успешно целта си.

628
Разполагах, било под форма на печатни произведения, било под форма на ръкописи, с материал за шест тома in quarto. Задължих се освен това да надзиравам печатането. Срещу това те трябваше да ми отпуснат пожизнена рента от хиляда и шестстотин френски ливри и да ми дадат в брой хиляда екю.
Договорът беше сключен, но още не беше подписан, когато излязоха „Писма от планината“. Ужасното избухване срещу това пъклено произведение и неговия отвратителен автор уплаши сдружението и провали начинанието. Вих сравнил ефекта от това произведение с въздействието, което предизвика „Писмо за френската музика“, ако навличайки ми ненавист и излагайки ме на опасност, то не бе оставило поне незасегнати честта и доброто ми име. Но след последното ми съчинение в Женева и във Версай като че ли се чудеха,
че оставят подобно чудовище да диша. Малкият съвет, подбуден от френския резидент и ръководен от главния прокурор, състави една декларация по повод произведението ми, в която с най-грозни епитети го обяви недостойно да бъде изгорено от палача, и с ловкост,
граничеща с комичност, заяви, че човек не може да му отговори или дори да го спомене, без да се опозори. Бих желал да мога да препиша тук този интересен документ. Но за съжаление не го притежавам и не си спомням нито дума. Желая горещо някой от читателите ми,
възторжен почитател на истината и справедливостта, да благоволи да препрочете изцяло „Писма от планината“. Смея да заявя, че той ще почувства стоическата умереност, която лъха от това произведение след жестоките и осезателни оскърбления, с които на воля бяха отрупали наскоро преди това автора му. Но понеже не можеха да отговорят на обидите, тъй като обиди нямаше, нито на доводите,
защото бяха необорими, те решиха да си дадат вид на премного разгневени, за да отговорят, и безспорно, ако приемаха необоримите доводи за оскърбления, трябваше да се чувстват много обидени.
Народните представители, вместо да внесат оплакване срещу тази гнусна декларация, тръгнаха по пътя, който тя им очертаваше, и вместо да превърнат в трофеи „Писма от планината“, които те забулиха, за да ги използват като щит, проявиха подлостта да не отдадат нужната чест и справедливост на това произведение, написано в тяхна защита и по тяхна молба, и нито го цитираха, нито споменаха заглавието, макар и да извлякоха тихомълком от него всичките си

629
доводи и макар и неотклонното следване на съвета, който им давах в края, да бе единствената причина за спасението и победата им. Те ми бяха наложили това задължение. Аз го изпълних. Служих докрай на отечеството и на тяхната кауза. Помолих ги да изоставят моята кауза и да мислят само за себе си в своите борби. Те приеха буквално думите ми и аз вече не се намесвах в работите им, освен за да ги подканвам непрестанно към мир, понеже не се съмнявах, че ако упорстват, ще бъдат смазани от Франция. Това не стана. Причината ми е ясна, но тук не е мястото да я излагам.
Отначало „Писма от планината“ бяха посрещнати съвсем спокойно в Ньошател. Изпратих един екземпляр на господин дьо
Монмулен. Той го прие и го прочете без възражения. Беше болен, както и аз. Дойде да ме види като приятел, когато оздравя, и не ми каза нищо. Обаче брожението започваше. Изгориха книгата, не си спомням къде.
[100]
От Женева, Берн, а може би и от Версай кипежът се пренесе скоро в Ньошател и главно във Вал-дьо-Травер, където преди духовенството да предприеме каквото и да било явно действие,
започнаха да подбуждат населението с подмолни интриги. Смея да кажа, че би трябвало да бъда обичан от населението в тоя край, както съм бивал обичан навсякъде, където съм живял, понеже сипех милостиня с пълни ръце, притичах се на помощ на всеки бедняк край мене, не отказвах никому услуга, когато ми бе възможно и когато бе законно, държах се може би прекалено фамилиарно с всички и се въздържах от каквото и да било разграничение, което би могло да възбуди завист. Въпреки всичко простолюдието, насъскано тайно кой знае от кого, постепенно се настървяваше против мене и стигна чак до изстъпление, обиждаше ме посред бял ден не само в полето и по друмищата, но и на улицата. Хората, на които бях направил най-много добрини, бяха най-ожесточени, а и тези, на които в момента помагах,
не смеейки да се покажат явно, насъскваха другите и като че ли искаха да ми отмъстят за унижението, че са ми задължени. Монмулен като че ли нищо не виждаше и все още не се показваше. Но понеже наближаваше времето за причастие, той дойде при мене, за да ме посъветва да се въздържа и да не се явявам, уверявайки ме, че не ми се сърди и че няма да ме безпокои. Това негово изявление ми се стори странно и ми напомни писмото на госпожа дьо Буфле. Не можех да проумея за кого е толкова важно дали ще се причестя, или не. Понеже

630
подобна отстъпка от моя страна ми се струваше проява на подлост и понеже, от друга страна, не исках да давам на този народ нов повод да ме обвини в безчестие, отказах изрично на пастора, който си отиде недоволен, давайки ми да разбера, че ще се разкайвам.
Той не разполагаше с достатъчно власт, за да не ме допусне до причастие. Това можеше да стори консисторията, която беше приела, и докато не се произнесеше тя, аз можех да се явя смело, без да се страхувам от отказ. Монмулен издейства от духовенството да му възложат да ме призове пред консисторията, за да изповядам вярата си,
и да ме отлъчат в случай на отказ. И това отлъчване можеше да бъде извършено само от консисторията, и то при мнозинство на гласовете.
Но селяните, които под името старейшини съставляваха това събрание,
председателствани и, както от само себе си се разбира, ръководени от своя пастор, естествено едва ли щяха да бъдат на различно мнение особено по теологични въпроси, които разбираха по-зле и от него. Бях впрочем призован и реших да се явя.
Какъв щастлив случай и какво тържество би било за мене, ако умеех да говоря, ако държах перото, така да се каже, в устата си! С
какво превъзходство, с каква лекота бих сразил този жалък пастор посред шестимата му селяни! Жаждата за власт бе накарала протестантското духовенство да забрави всички принципи на реформацията. Достатъчно беше, за да му ги припомня и да го принудя да млъкне, да изтълкувам първите си „Писма от планината“, по повод на които те имаха глупостта да ме разпитват. Текстът беше готов,
достатъчно беше да го разширя и моят човек щеше да бъде изобличен.
Нямаше да бъда така наивен само да се защищавам. Лесно щях да мина в нападение, без дори той да забележи или да може да се предпази. Пасторчетата, колкото завеяни, толкова и невежи, ме бяха поставили сами в по-благоприятно за мене положение, за да мога да ги смажа. Само че как! Трябваше да говоря, и то да говоря в момента, да намирам мислите си, обратите, думите точно когато ми трябват, да запазя присъствие на духа, да остана хладнокръвен през цялото време,
да не се смутя нито за миг. Какво можех да очаквам от себе си, като познавах толкова добре неспособността си да се изказвам импровизирано? Млъкнах най-позорно в Женева пред едно събрание,
напълно благосклонно към мене и предварително решено да одобри всичко. Тук беше точно обратното. Имах работа с един интригант,

631
който си служеше с хитрост вместо със знание, който щеше да ми постави хиляди клопки, преди да забележа първата, твърдо решен при това да ме изкара виновен на каквато и да е цена. Колкото повече разглеждах положението си, толкова по-опасно ми се струваше то и чувствайки, че ми е невъзможно да се справя успешно, измислих друго средство. Съчиних една реч, която да произнеса пред консисторията, за да отхвърля обвиненията й и за да няма нужда да отговарям. Това беше лесно. Написах речта и се заех да я уча наизуст с рядко усърдие. Терез се подиграваше с мене, като ме чуваше да мърморя и да повтарям безспирно едни и същи фрази, за да ги натъпча в главата си. Надявах се, че съм запомнил вече речта си. Знаех, че владетелят на замъка, като кралски служител, ще присъства в консисторията, че въпреки маневрите и бутилките на Монмулен повечето старейшини бяха добре разположени към мене. На моя страна бяха разумът, истината,
справедливостта, кралското покровителство, авторитетът на държавния съвет, пожеланията на всички добри патриоти, които се интересуваха от учредяването на тази инквизиция. Всичко беше от естество да ме окуражи.
В навечерието на насрочения ден знаех речта си наизуст.
Декламирах я безпогрешно. Цялата нощ я преповтарях мислено. На сутринта не я знаех вече. Колебая се на всяка дума, въобразявам си, че се намирам вече на официалното събрание, смущавам се, заеквам,

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: