Превод от немски: димо даскалов

В този ритъм: Отдаденост на космоса и оттегляне от космоса протича животът между раждането и смъртта.

Оттеглянето по отношение на Космоса е същевременно едно приемане на духовно-душевния човек чрез нервно-сетивния организъм. Това, което става в този организъм като физически и жизнени процеси, с него се съединява духовно-душевното същество на човека в будно състояние и действа с него като едно цяло. В този начин на действие се съдържа сетивното възприятие, образуването на образите на спомена, живо тът на фантазията. Тези дейности са свързани с физическото тяло.

Представите, изживяването на мисли, в които човекът осъзнава това, което става полусъзнателно във възприятието, фантазията, споменът, са свързани с мислителната организация.

В тази същинска мислителна организация се намира също областта, чрез която човекът изживява своето себесъзнание. Мислителният организъм е един звезден организъм. Ако той би се проявявал само като такъв, тогава човекът не би носил в себе си себесъзнание, а едно съзнание на боговете. Обаче мислителният организъм е един звезден организъм, отделен от Космоса и пренесен в земните процеси. Изживявайки звездния свят в земната област, човекът става едно себесъзнателно същество.

Следователно ние имаме пред себе си областта на вътрешния човешки живот, в която божествено-духовният свят, който е свързан с човека, го освобождава, за да може той да стане в пълния смисъл човек.

Обаче непосредствено под мислителния организъм, там където става сетивното възприятие, където се развива фантазията и се образуват спомените, в човешкия живот живее заедно божествено-духовният свят. Можем да кажем, че при будното състояние в развитието на паметта живее божествено-духовното. Защото двете други дейности, сетивното възприятие и фантазията, са само изменения на образуването на образите на спомените. В сетивното възприятие образуването на съдържанието на спомените се намира в своя процес на раждане; в съдържанието на фантазията просиява това, което се запазва от това съдържание в съществуването на душата.

Състоянието на сън пренася духовно-душевното същество на човека в космическата област. Там той е потопен с дейността на своето Астрално тяло и на своя Аз в божествено-духовния Космос. Той не само се намира вън от физическия свят, но се намира и вън от звездния свят. Но той се намира сред божествено-духовните същества, на които дължи своето съществуване.

В настоящия момент на космическото развитие тези божествено-духовни същества действат така, че през време на състоянието на сън те отпечатват в астралното тяло и в Аза моралното съдържание на света. Всички мирови процеси в спящия човек са морални процеси, това не са процеси, които даже и приблизително биха искали да се нарекат подобни на природните действия.

Тези процеси пренася човек в техните последствия от спящото в будното състояние. Това последствие остава в спящо състояние. Защото човекът е буден само в живота, който е наклонен към мислителната област. Това, което става всъщност в неговата волева сфера, то и през време на будността е обвита с такава тъпота, както през време на съня целият душевен живот. Обаче в този спящ живот на волята божествено-духовното продължава да тъче в будното състояние. Морално човекът е толкова добър или лош, колкото той може да бъде според това, доколко е искал да се приближи в спящото си състояние до божествено-духовните същества. И той се приближава повече или остава по-далеч според това, доколко неговите минали земни съществувания са били морални. От глъбините на будното душевно същество прозвучава нагоре това, което през време на съня е искало да бъде всадено в това душевно същество в общение с божествено-духовния свят. Това, което прозвучава нагоре, е гласът на съвестта.

Виждаме следователно, как онова, което един материалистичен възглед за света е най-много склонен да обяснява според неговата природна страна, за духовното познанието е поставено в моралната страна. В паметта в будното състояние на човека действа непосредствено божествено-духовната същност; в съвестта действа косвено като последствие, като отзвук тази божествено-духовна същност.

Образуването на паметта става в сетивно-нервния организъм; Образуването на съвестта протича като един чисто душевно-духовен процес, обаче в организма на обмяната на веществата и на крайниците.

Между двете се намира ритмичният организъм. Този ритмичен организъм е изграден в неговата дейност полярно в две направления. Като ритъм на дишането той се намира във вътрешна връзка със сетивното възприятие и с мисленето. В дишането на белите дробове процесът е най-груб; той се изтънчва и става изтънчено дишане в сетивното възприятие и в мисленето. Това, което стои още близо до дишането, но е едно дишане чрез органите на сетивата, а не чрез белите дробове, това е сетивното възприемане. Това, което е вече по-далеч от дишането на белите дробове и се подкрепя от мислителния организъм, това е образуването на представите, мисленето; и това, което вече граничи с ритъма на кръвообращението, което е вече вътрешно дишане, което се свързва с организма на обмяната на веществата и на крайниците, това се изявява в дейността на фантазията.

Тази дейност на фантазията стига после в сферата на волята, както ритъмът на кръвообращението стига в организма на обмяната на веществата и на крайниците.

В дейността на фантазията мислителният организъм се стреми да се приближи до организма на волята. Това е едно потопяване на човека в неговата бодърстваща спяща сфера на волята. Ето защо у човека, който е организиран по този начин, душевните съдържания се явяват като сънища в будното състояние. В Гьоте живееше една такава човешка организация. Ето защо той говори за това, че Шилер трябва да изтълкува неговите поетични сънища.

В самия Шилер беше будна другата организация. Той живееше от това, което беше донесъл със себе си от миналите земни съществувания. Към своята силна воля той трябваше да търси съдържанието на фантазията.

Ариман разчита на хората, които имат заложби към страната на сферата на фантазията, така че за тях виждането на сетивната действителност се превръща като от само себе си в образи на фантазията. На такива хора разчита Ариман за своите мирови цели. Той смята с помощта на такива хора да може да откъсне напълно развитието на човечеството от миналото, за да го отправи в една посока, която той иска.

Луцифер разчита на хора, които са организирани в посоката към сферата на волята, които обаче мощно изграждат сетивното вижданото в образи на фантазията от вътрешна любов и го превръщат в идеален светоглед. Чрез такива хора Луцифер би искал да задържи развитието на човечеството напълно в импулсите на миналото. Тогава той би могъл да предпази човечеството от потопяването в сферата, в която трябва да бъде победен Ариман.

В земното съществуване човекът стои в две полярни противоположности. Горе се простират звездите. От там се излъчват силите, които са свързани с всичко изчисляемо редовно в земното съществуване. Редовна смяна на деня и нощта, годишните времена, по-дълги мирови периоди, всички тези са земно отражение на това, което става като процеси в звездите.

Другият полюс излъчва сили от вътрешността на Земята. В него царува нередовност. Вятър и състояние на времето, гръмотевици и светкавици, земетресения, изригвания на вулкани отразяват тези вътрешни процеси на Земята.

Човекът е едно копие на това битие на звездите и на Земята. В неговия мислителен организъм живее редът на звездите, в неговия организъм на обмяната на веществата и на крайниците живее земният хаос. В ритмичния организъм човек изживява в едно свободно уравновесяване своето земно човешко същество.

Гьотеанум, февруари 1925 година.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО
174. В духовно-телесно отношение човекът е организиран от две страни. Първо от физическо-етерния Космос. Това, което се влъчва в тази организация в човешкото същество от божествено-духовната същност, то живее в него като сила на сетивното възприятие, на паметната способност и на дейността на фантазията.
175. Второ човекът е организиран от неговите предидущи земни съществувания. Тази организация е изцяло от духовно-душевно естество и живее в човека чрез астралното тяло и Аза. Това, което се вживяна като божествено-духовни същества в това човешко същество, неговото въздействие свети като глас на съвестта във всичко, което е сродно с него в човека.
176. В своя ритмичен организъм човекът има постоянна връзка на двете страни на божествено-духовните импулси. В изживяването на ритъма паметната сила е пренесена в битието на волята и силата на съвестта в битието на идеите.
ПРИВИДНОТО УГАСВАНЕ НА ДУХОВНОТО ПОЗНАНИЕ В НОВО ВРЕМЕ

Който иска да прецени правилно антропософията в нейното отношение към развитието на Съзнателната душа, трябва постоянно и отново да насочва своя поглед върху онова устройство на духа на културното човечество, което започва с разцъфтяването на естествените наука и което достигна своята връхна точка в 19-то столетие.

Нека поставим характера на тази епоха пред погледа на душата и да го сравним с този на предишни епохи. Във всички времена на съзнателното развитие на човечеството познанието беше считано като нещо, което довежда човека във връзка с духовния свят Това, което човек беше в отношението му към Духа, това се приписваше на познанието. В Изкуството, в Религията живееше познанието.

Това положение се изменя, когато се яви зората на епохата на Съзнателната душа. Тогава познанието започва да не се интересува за голяма част от човешкия душевен живот. То искаше да проучи, какво отношение развива човекът към съществуването, когато насочва своите сетива и своя разсъждаващ ум към "природата". Но то не искаше вече да се занимава с това, което човекът развива като отношение към духовния свят, когато използува своята вътрешна възприемателна способност, както използва своите сетива.

Така се роди необходимостта, духовният живот на човека да не се включва в познанието на съвремието, а да се позовава на познания от миналото, на преданието.

Човешкият душевен живот бе разделен на две части. Пред човека стоеше познанието на природата, стремящо се все по-напред от една страна, развиващо се в живо настояще. От друга страна беше изживяването на едно отношение към духовния свят, за което съответното познание беше получено в по-стари времена. За това изживяване постепенно бе изгубено всяко разбиране, как е било постигнато в миналото съответното познание. Хората притежаваха преданието, но не вече и пътя, по който предадените истини са били познати. Те можеха само да вярват в преданието.

Човек, който към средата на 19-то столетие обмисляше при пълна разсъдливост духовното положение, би трябвало да си каже: Човечеството е стигнало до там, да се счита още за способно само за развиване на едно познание, което няма нищо общо с духа. Това, което може да се знае върху Духа, него е искало да изследва едно по-ранно човечество; обаче човешката душа е изгубила способността за такова изследване.

Но хората не можеха да си представят пълното значение на това положение. Те се ограничаваха само да казват: Познанието не може да стигне до духовния свят; това може да бъде само обект на вярата.

За да добием светлина върху този факт, нека хвърлим поглед върху времената, когато гръцката мъдрост трябваше да отстъпи пред християнизираното римлянство. Когато последните гръцки философски школи бяха затворени от императора Юстинян, тогава и последните съхранители на древното знание отпътуваха от областта, върху които сега се развиваше европейската духовност. Те намериха прием при Академията от Гондишапур в Азия. Тази Академия беше един от центровете, в който благодарение на делата Александър Велики на Изток бе запазено преданието за древното знание. Това предание живееше там във формата, която Аристотел можа да даде на древното знание.

Но то бе обхванато от онова ориенталско течение, което можем да наречем арабизъм. От една страна арабизмът е едно преждевременно развитие на Съзнателната душа. Чрез духовния живот преждевременно действащ в посоката на Съзнателната душа, той предлагаше възможност да се влее в него една духовна вълна идваща от Азия през Африка, Южна Европа, Западна Европа, която изпълни определени хора на Европа с един интелектуализъм, който трябваше да се яви едвам по-късно; В 7-то, 8-то столетие Южна и Западна Европа получиха импулси, който би трябвало да дойдат едва в епохата на съзнателната душа.

Тази духовна вълна можа да събуди в човека интелектуалното, но не и по-дълбокото изживяване, чрез което душата се потопява в духовния свят.

Когато през 15-то до 19-то столетие човекът разгърна своята познавателна способност, той можеше да слезе само до такава дълбочина на душата, в която още не идваше в допир с духовния свят.

Навлизащият в европейския духовен живот арабизъм задържаше познаващите души от проникването им в духовния свят. Той раздвижи преждевременно интелекта, който можеше да обхване само външната природа.

И този арабизъм се оказа като много мощен. Който беше обхванат от него, в него започваше да се развива една вътрешна до голяма част напълно несъзнателна гордост на душата. Той чувстваше силата на интелектуализма; но не чувстваше неспособността на чистия интелектуализъм да проникне в действителността. Така той се изоставяше на външната, достъпна на сетивата действителност, която от само себе си заставаше пред хората; но не стигна никак дотам, да пристъпи към духовната действителност. Пред това положение се намери поставен средновековният духовен живот. Той притежаваше мощни предания за духовния свят; но душевният живот на хората беше така силно пропит интелектуално бихме искали да кажем: Тайнствено от действащия арабизъм, че на познанието не се предлагаше никакъв достъп до изворите, от които в край на сметка произхождаше съдържанието на това предание.

Но още от ранното Средновековие това, което инстинктивно се чувстваше в човека като духовна връзка, се бореше с формата, която мисленето беше приело чрез Арабизма. Човек чувстваше в себе си света на идеите. Той го изживяваше като нещо действително. Но не намираше в душата силата, да изживее в идеите Духа. Така се роди реализмът, който чувстваше реалността в идеите, но не можеше да намери тази реалност. Реализмът чуваше в идейния свят говора на мировото Слово, но не беше в състояние да разбере този говор.

Номинализмът, който се противопостави на реализма, отричайки, че въобще съществува този говор, понеже той не можеше да бъде разбран. За него светът на идеите беше само сбор от формули в човешката душа, без корени в духовната действителност.

Това, което се вълнуваше в тези течения, то продължи да живее по-нататък до 19-то столетие. Номинализмът стана начин на мислене на природопознанието. Това природопознание изгради една величествена система от възгледи за сетивния свят, но унищожи вникването в същността на идейния свят. Реализмът водеше едно мъртво съществуване. Той знаеше за действителността на идейния свят; но не можеше да стигне до нея в живото познание.

Хората ще стигнат до тази действителност, когато антропософията ще намери пътя до идеите до изживяването на Духа в идеите. В истински развития по-нататък реализъм до естественонаучния номинализъм трябва да застане един път на познанието, който показва, че в човечеството не е угаснало познанието на духовното, а то може отново да навлезе в човешкото развитие в един нов възход от новоразкритите извори на човешката душа.

Гьотеанум, март 1925 година.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗПРАЩАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА НА АНТРПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО
177. Който насочва погледа на душата върху развитието на човечеството в епохата на естествената наука, на него му се разкрива първо една тъжна перспектива. Познанието на човека по отношение на всичко, което е външен свят, се развива блестящо. В замяна на това явява се един вид съзнание, като че вече е невъзможно едно познание на духовния свят.
178. Струва се, че хората са могли да имат едно такова познание само в древни времена и като че по отношение на духовния свят те би трябвало да се задоволят само с това, да приемат старите предания и да направят от тях един обект на вярата.
179. От несигурността, която в Средновековието произтича от това положение спрямо отношението на човека към духовния свят, се ражда неверието в духовното съдържание на идеите в номинализма, чието продължение е модерният възглед на природата, а от знанието за действителността на идеите се ражда реализмът, който обаче може да намери своето изпълнение само чрез антропософията.
ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪТРЕСЕНИЯ ПРИ ВЪЗНИКВАНЕТО НА СЪЗНАТЕЛНАТА ДУША

Залезът на Римската империя във връзка с явяването на народи, които идват от Изток така нареченото велико преселение на народите е едно историческо явление, върху което постоянно трябва да се насочва погледът на проучаващия човек. Защото настоящето съдържа още много от последействията на тези потресающи събития.

Обаче не е възможно едно външно разглеждане на историята да разбере именно тези събития. Трябва да насочим поглед върху душите на хората, които са поставени във "великото преселение на народите" и в залеза на Римската империя.

Гърция и Рим разцъфтяват във времето, когато в човечеството се развива Разсъдъчната или Чувстваща душа. Да, гърците и римляните са същинските носители на това развитие. Обаче развитието на този етап на душата при тези народи не носи в себе си един зародиш, който би искал да развие из себе си по един правилен начин Съзнателната душа. Всичко, което се крие в Разсъдъчната душа като съдържание на духа и на душата, излиза наяве в богатия живот в съществуването на гърците и римляните. То не може да се влее със собствена сила в Съзнателната душа.

Въпреки това стадият на Съзнателната душа настъпва по естествен начин. Но работата се представя така, като че Съзнателната душа не е нещо произлизащо от личността на гърците и на римляните, а нещо всадено отвън в същността на тази личност.

Съществуването на връзка с божествено-духовните същества и скъсването на тази връзка, за които толкова много бе говорено в тези съзерцания, протича в течение на времената с различна сила. В древни времена това беше една сила, която се намесваше в човешкото развитие, предизвиквайки мощни събития. В изживяването на гърците и на римляните от първите столетия на християнството тази сила значително отслабва. Но тя съществува. Докато още развиваше напълно в себе си Разсъдъчната или Чувстваща душа, гъркът и римлянинът чувстваха – несъзнателно, но имащо значение за душата едно откъсване от божествено-духовната същност, едно развитие към самостоятелност на човешкото естество. Това престана през първите столетия на християнството. Зазоряването на Съзнателната душа бе почувствано като съществуване на връзка с божествено-духовното. Хората отново се развиваха от една по-голяма към една по-малка самостоятелност на душата. Християнското съдържание не можеше да бъде прието в човешката Съзнателна душа, защото самата Съзнателна душа не можеше да бъде приета в човешкото същество.

Така това християнско съдържание се чувстваше като нещо дадено отвън – от външния духовен свят не обаче като нещо, с което човекът се срастваше чрез своите познавателни сили.

Не такова беше положението с навлизащите в историята, идващите от северо-изток народи. Те бяха минали през стадия на Разсъдъчната или Чувстваща душа в едно състояние, което те чувстваха за себе си като зависимост от духовния свят. Те започнаха да чувстват нещо от човешката независимост едва тогава, когато се показва в зазоряване първите сили на Съзнателната душа в началото на християнството. При тях Съзнателната душа се яви като нещо свързано с човешкото същество. Когато Съзнателната душа се събуди в тях, те се почувстваха в едно радостно разгръщане на вътрешната сила.

В този разцъфтяващ се живот на възникващата Съзнателна душа тези народи приеха християнското съдържание. Те го чувстваха като нещо оживяващо в душата, а не като нещо дадено отвън.

Това беше настроението, с което тези народности дойдоха в допир с Римската империя и с всичко, което е свързано с нея. Това беше настроението на ариманизма спрямо атанасианизма. Тук съществуваше една дълбока вътрешна противоположност в световно-историческото развитие.

Във външната за човека Съзнателна душа на римлянина и на гърка действаше божествено-духовната същност, която не можеше да се съедини напълно със земния живот, а можеше само да изпраща своите лъчи в него. В току-що зазоряващата Съзнателна душа на Франките, Германците и т.н. действаше само още слабо това, което от божественодуховното можеше да се съедини с човечеството.

Следващото беше това, че християнското съдържание, което живееше във висящата над човека Съзнателна душа, се разпространи в живота; от това съдържание остана нещо свързано с душата, то остана като подтик, като импулс във вътрешността на човека и очакваше своето развитие, което може да настъпи едвам тогава, когато в развитието на Съзнателната душа бъде достигнат определен стадий на напредък.

Времето от първите столетия на християнството до епохата на развитието на Съзнателната душа е такова, в което като меродавен духовен живот царува над човечеството едно духовно съдържание, с което човекът не може да се съедини в своето познание. Ето защо той се съединява външно; той го "обяснява", размишлява върху него, доколко силите на душата не са достатъчни, за да произведат една връзка чрез познанието. Той прави разлика между областта, в която достига познанието, е тази, до която то не достига. Проявява се един отказ от поставяне в действие на душевните сили, които могат да се издигат чрез познание в духовния свят. И така идва времето, на завоя на 17-ия към 18-ия век, когато хората се отвръщат от духовното със силите на душата, кои то трябва да бъдат обърнати към това духовно. Те започват да живеят само в онези сили на душата, които са насочени към сетивно възприемаемото.

Познавателните сили затъпяват за духовното, особено в 18-то столетие.

Мислителите изгубват от своите идеи духовното съдържание. В идеализма от първата половина на 19-ия век те считат опразнените от духовното идеи като творящо мирови съдържание. Така е в философията на Фихте, Хегел; или пък указват на нещо свръхсетивно, което се изпарява, понеже е лишено от дух. Такъв е случаят със Спенсер, Джон Милл и други. Идеите са мъртви, когато не търсят живия Дух.

Духовният поглед за духовното се изгубва. Едно "продължение" на старото познание на Духа не е възможно. Когато в душевните сили се развива Съзнателната душа, те трябва да се стремят към една възобновена елементарна, непосредствена жива връзка с духовния свят. Антропософията иска да бъде този стремеж.

Именно ръководните личности в духовния живот на епохата не знаят първо, какво иска тя /антропософията/. С това са задържани и широки кръгове, които следват тези ръководители. Ръководителите живеят в едно душевно съдържание, което постепенно е отвикнало напълно да употребява духовните сили. За тях е, като че бихме искали да накараме един човек, който има един парализиран орган, да употреби този орган. Защото по-висшите познавателни сили бяха парализирани, осакатени във времето от 16-то столетие до втората половина на 19-то столетие. И човечеството остана без никакво съзнание за това; то считаше едно странната употреба на насоченото към сетивния свят познание като един особен напредък.

Гьотеанум, март 1925 година.

/Във връзка с предидущите съзерцания върху историческите сътресения при възникването на Съзнателната душа/