Превод от немски: димо даскалов

В мисленето се явява Себесъзнанието. В смисъла на предидущите изложения това е една придобивка, която човекът има от силите на земното естество. Но тези земни сили са такива, че те остават скрити за възприятието на сетивата. Вярно е, че в земния живот човекът мисли само това, което му доставят сетивата; обаче нищо от всичко това, което той мисли, не му дава силата за мислене.

Къде се намира тази сила, която от земното създава образуването на представите /мисленето/ и образите на спомена?

Ние я намираме, когато насочим духовния поглед върху това, което човек донася със себе си от миналите земни съществувания. Обикновеното съзнание не познава това. То живее първо несъзнателно в човека. Но когато след духовното съществуване човекът идва на Земята, то веднага се оказва сродно със земните сили, които не се намират в областта на сетивното наблюдение и на сетивното мислене.

Човекът се намира в тази област не със своето мислене, а със своята воля, която се проявява в смисъла на съдбата.

Вземайки под съображение това, че Земята съдържа сили, които не попадат в областта на сетивата, можем да говорим за "духовната земя" като противоположен полюс на физическата. Тогава се получава, че като волево същество човекът живее с "духовната земя", а като мислещо същество той наистина живее сред физическата Земя, но като такова мислещо същество не живее с нея.

Като мислещо същество човекът донася от духовния свят сили във физическия; но с тези сили той остава духовно същество, което само се явява във физическия свят, но няма никакво общуване с него. През време на земното съществуване мислещият /образуващият представи/ човек има общуване само с "духовната земя". И от това общуване се ражда неговото себесъзнание. Следователно раждането на това себесъзнание се дължи на сили, на процеси, които в земния живот стават с човека като духовни процеси. Когато обгърнем с духовния поглед това, което е описано тук, ние имаме пред този поглед "Човешкия Аз".

С изживяването на спомена ние идваме в областта на човешкото астрално тяло. При спомена в настоящия Аз се вливат не само резултатите от миналите земни съществувания, както това става при мисленето /представянето, образуването на представи/, но в човека се вливат силите на духовния свят, които човек изживява между смъртта и едно ново раждане, те се вливат в неговото вътрешно същество. Това вливане става в астралното тяло.

Но и за непосредственото приемане на така вливащите се сили във физическата Земя не съществува никаква област. Като спомнящо си същество човекът не може да се свърже с нещата и процесите, които неговите сетива възприемат, както той не може да се свърже с тях и като мислещо същество.

Но той има общение с това, което наистина не е физическо, което превръща физическото в процеси, в събития. Това са ритмичните процеси в живота на природата и на човека. В природата се сменят ритмично денят и нощта, редуват се ритмично сезоните и т.н. В човека дишането и кръвообращението стават в ритъм. Ритмично става също спането и будността и т.н.

Нито в природата, нито в човека ритмичните процеси не са нещо физическо. Бихме искали да ги наречем полу-духовни процеси. Физическото като вещ изчезва в ритмичните процеси. При спомнянето човекът е пренесен с неговото същество в своя собствен ритъм и в ритъма на природата. Той живее в своето Астрално тяло.

Индийският йога иска да се пренесе изцяло в изживяването на ритъма. Той иска да на пусне областта на мисленето, на Аза и в едно вътрешно изживяване, което е подобно на спомнянето, да вижда в света, който се намира зад това, което обикновеното съзнание може да познае. Западният духовен живот не трябва да подтиска Аза, за да стигне до познанието. Той трябва да доведе Аза до възприемането на духовното.

Това не може да стане, когато човек прониква от сетивния в ритмичния свят така, че в ритъма той да изживява само полу-духовното ставане на физическото. Напротив човек трябва да намери сферата на духовния свят, която се изявява в ритъма. Следователно, две неща са възможни: Изживяване на физическото и ритмичното, как това физическо става полу-духовно. Това е един по-стар път, по който днес не може да се върви. Второ: Изживяване на духовния свят, който има своя сфера мировия ритъм в човека и вън от човека така, както човекът има земния свят с неговите физически същества и процеси.

Към този духовен свят принадлежи всичко, което в настоящия космически момент става чрез Михаела. Един дух като Михаела донася това, което иначе би се намирало в областта на Луцифер, в чисто човешкото развитие което не е повлияно от Луцифер благодарение на това, че избра за свое обиталище ритмичния свят.

Всичко това може да бъде видяно, когато в своето душевно развитие човекът се издига до Имагинацията. Защото с Имагинацията душата живее в ритъма; а светът на Михаел е онзи свят, който се изявява в ритъм.

Споменът, паметта обитава вече в този свят, но още не дълбоко. Обикновеното съзнание не изживява нищо от това. Но когато човек развие Имагинативното познание, тогава от света на ритъма първо изплува светът на субективните спомени; обаче този свят веднага преминава в първообразите, които божествено-духовният свят е създал за физическия свят. Човек изживява проблясващия в космически образи, криещия в себе си сътворението на световете етер. И тъчащите в този етер слънчеви сили: Там тези сили са не само лъчезарящи, те изникват по магически начин първообрази на световете от светлината. Слънцето се явява като космически художник. То е космическият насрещен образ на импулсите, които рисуват в човека образите на представите /образите на мисленето/.

Гьотеанум, януари 1925 година.

/Във връзка с предидущото съзерцание: Къде е човекът като мислещо и спомнящо си същество? /

Космосът се изявява на човека първо от страна на Земята и от страна на извънземното, на звездния свят.

Човекът се чувства сроден със Земята и нейните сили. Животът го учи върху това родство с голяма яснота.

Не така се чувства той в настоящата епоха сроден със заобикалящия звезден свят. Но това трае само до тогава, докато човек няма съзнание за своето етерно тяло. Да обхване човек своето етерно тяло в имагинации, това значи той да развие едно чувство за своята принадлежност към звездния свят, както чрез съзнанието за своето физическо тяло той има такова чувство за Земята.

Силите, които поставят етерното тяло в света, идват от окръжността на света, както тези на физическото тяло се излъчват от центъра на Земята.

Но с етерните сили, които се вливат на Земята от окръжността, идват също и онези мирови импулси, които действат в Астралното тяло на човека.

Етерът е като едно море, в което плувайки астралните сили идват към Земята от всички страни на мировите ширини.

В настоящата космическа епоха само минералното и растителното царство могат да дойдат в непосредствено отношение с астралното, което се влива в Земята на вълни на етера. Не и животинското царство, нито човешкото царство.

Духовното виждане показва при животинското царство, как в зародишно състояние /в ембриона/ живее не настоящото астрално естество, което се влива в Земята, а онова, което се е вливало още през време на старата Лунна епоха.

При растителното царство се вижда, как се образуват най-разнообразни чудесни форми, като астралното тяло отделя от етера и действа върху растителния свят.

При животинското царство се вижда, как астралното, което действало в минали времена от духовното през време на лунното развитие е било запазено и като запазено действа, без в настоящото време да излиза от етерния свят, а остава в духовния свят.

Дейността на това астрално естество се опосредства и от лунните сили, които също са останали от предишния стадий на Земята.

Следователно в животинското царство имаме резултата от импулси, които в предишния стадий на Земята /лунния стадий/ са се изявявали външно по природен начин, докато в настоящата космическа епоха те са се оттеглили в духовния свят, който пронизва действено Земята със своите течения.

На духовния поглед се показва, че в животинското царство за проникването на физическото тяло и на етерното тяло с астралното тяло имат значение само запазените в настоящото земно астрални сили от предишната епоха /лунната епоха/. Но веднъж щом животното има своето астрално тяло, тогава в него започват да действат слънчеви импулси. Слънчевите сили не могат да дадат на животното нищо от астралното; но щом това астрално се намира вече в животното, те трябва да действат на растежа, храненето и т.н.

Различно стоят нещата за човешкото царство. И то също приема първо своето астрално тяло от запазените лунни сили. Обаче слънчевите сили съдържат астрални импулси, които остават недействени за животинското царство, но които продължават да действат в човешкото астрално тяло така, както са действали лунните сили при първото проникване на човека с астралното естество.

В животинското астрално тяло ние виждаме лунния свят; в човешкото астрално тяло хармоничното съзвучие на слънчевия и лунен свят.

На това слънчево естество в човешкото астрално тяло се дължи, че човекът може да приеме духовното, което лъчезари в земното, за образуването на себесъзнанието. Астралното се разлива от окръжността на Вселената. То действа или като такова, което се влива в настоящото време, или като такова, което се е вливало в пра-древни времена и е било запазено. Обаче всичко, което се отнася за оформянето на Аза като носител на себесъзнанието, трябва да се излъчва от един звезден център. Астралното действа от окръжността, азовото естество действа от един център. Земята като звезда импулсира от своя център човешкия Аз. Всяка звезда излъчва от своя център сили, от които бива оформен Азът на някое същество. Така се представя полярността на звезден център и космическа окръжност.

От това описание се вижда същевременно, как животинското царство съществува като един резултат на предишни развойни сили на съществото Земя, както използва запазените астрални сили, но както трябва да изчезне, когато тези сили са изразходвани. Напротив при човека от Слънцето се добиват нови астрални сили. Тези сили му дават възможност да пренесе своето развитие в бъдещето.

Както се вижда от всичко това, ние не можем да разберем човека в неговата същност, ако не осъзнаем неговата връзка с битието на звездите, като имаме съзнание за неговата връзка със Земята.

И това, което човекът получава от Земята за развитието на своето себесъзнание, произхожда също от действащите в земното естество духовен свят. - Че Слънчевите сили дават на човека това, от което той се нуждае от своето астрално тяло, това произхожда от действия, които са протекли през време на старата слънчева епоха. Тогава Земята е получила способността да развие азовите импулси на човечеството. Това е духовното, което Земята си е запазила от слънчевото естество, но което благодарение на настоящето действие на Слънцето е предпазено от умиране.

Самата Земя е била някога Слънце. Тогава тя се е одухотворила. В настоящата космическа епоха слънчевите сили действат отвън. Те непрестанно подмладяват остаряващото, произхождащо от прадревни време на духовно естество. Едновременно слънчевите сили, които действат понастоящем, предпазват предишното от изпадане в областта на Луцифер. Защото това, което продължава да действа, без да бъде прието в съвременните сили, изпада под властта на Луцифер.

Можем да кажем, че в настоящата космическа епоха чувството на принадлежност към извънземния Космос у човека е така притъпено, че той не го забелязва в своето съзнание. И то е не само притъпено, но е заглушено от чувството на принадлежност към земното. Понеже човекът трябва да намери своето себесъзнание в земното, той така се сраства с него в началото на епохата на неговата Съзнателна душа, че то действа много по-силно, отколкото това е допустимо за правилното протичане на неговия душевен живот. Човекът е, така да се каже, заглушен от впечатленията на сетивния свят. Той не може да се повдигне сред тази заглушеност със своето свободно, живеещо себе си мислене.

Цялата епоха започвайки от средата на 19-то столетие насам беше една такава епоха на заглушаване от сетивните впечатления. Тази е великата илюзия на тази епоха, че в нея хората взеха силния сетивен живот за истински. Онзи сетивен живот, който се стреми да заличи напълно живота в извънземния Космос.

В това заглушаване ариманическите същества можаха да разгърнат тяхната същност. Луцифер беше държан повече в шах от слънчевите сили отколкото Ариман, който беше в състояние да събуди у хората на науката опасното чувство, че идеите са приложими само към сетивните впечатления. Поради това антропософията може да намери малко разбиране в тези кръгове. Хората стоят срещу резултатите на духовното познание. Опитват се да ги разберат с идеите. Но тези идеи не обхващат духовното, защото тяхното изживяване е заглушено от ариманическото сетивно познание. И така хората изпадат в страх, да не би да се подадат на една вяра основана само на авторитет, ако приемат резултатите, които изнася виждащият духовно.

Все по-тъмен стана за човешкото съзнание извънземния Космос през втората половина на 19-то столетие.

Когато човекът отново стане способен да изживява идеите в себе си, даже и тогава, когато не се опира на сетивния свят, тогава в погледа насочен към извънземния Космос отново ще се влее яснота. А това значи хората да се запознаят с Михаел в неговото царство.

Когато празникът на Михаел през есента стане истински и вътрешен, тогава в чувството на хората чувстващи този празник ще се освободи и ще живее в съзнанието лайтмотивът: Изпълнена с идеи душата изживява светлината на духа, когато възприятието на сетивата отзвучава в човека като спомен.

Когато човекът ще може да чувства нещо подобно, тогава след празничното настроение той отново ще може да се потопи в света на сетивата по един правилен начин. И Ариман не ще може да му вреди.

Гьотеанум, януари 1925 година.
СЕТИВНАТА И МИСЛИТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ЧОВЕКА В НЕЙНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ СВЕТА

Когато разглеждайки собственото човешко същество човекът приложи Имагинативното познание върху себе си, той съблича в това разглеждане своята сетивна система /системата на сетивата/. За своето себе наблюдение той става без тази система. Той не престава да има пред своята душа образи, които преди това бяха носени от сетивните органи; но той престава да се чувства свързан чрез тези органи с физическия външен свят. Образите, които той има от физическия външен свят пред своята душа, не са сега носени от сетивните органи: за непосредственото наблюдение те са доказателство за това, че чрез връзката на сетивата човекът се намира в една друга връзка със заобикалящия природен свят, която не е носена от сетивата. Това е връзката с Духа, който е въплътен в природния външен свят. Следователно при такова наблюдение физическия свят отпада от човека. Това, което отпада, е земното. Човекът не чувства вече това земното на себе си.

Би искало да се помисли, че с това за него изчезва себесъзнанието. Това изглежда като едно последствие от досегашните съзерцания, които показаха себесъзнанието като един резултат от връзката на човека със земната същност. Но не е така. Това, което човекът е добил чрез земното, то му остава, даже и когато след придобиването земното е съблечено в изживяващото познание.

Чрез описаното духовно-имагинативно наблюдение се показва, че всъщност системата на сетивата не е така здраво свързано с човека. Всъщност в тази система живее не Той, а заобикалящият свят. Този заобикалящ свят се е вградил със своето същество в организацията на сетивата.

Ето защо виждащият имагинативно човек наблюдава в организацията на сетивата като една част отвъншния свят. Без съмнение това е една част от външния свят, която стои по-близо до него отколкото заобикалящият го природен свят, но която все пак е външен свят. Тя се различава от останалия външен свят само по това, че в този последния човекът може да се потопи за да го познае само чрез сетивно възприятие. Но в своята организация на сетивата той се потопява изживявайки. Организацията на сетивата е външен свят, но в този външен свят човекът простира своето духовно-душевно същество, което донася със себе си от духовния свят при навлизането в земното съществуване.

С изключение на факта, че човек изпълва своята организация на сетивата със своето духовно-душевно същество, тази организация е външен свят, какъвто е ширещият се около него растителен свят. В крайна сметка окото принадлежи на света, а не на човека, както розата, която човек възприема, не принадлежи нему, а на света.

В епохата, която в космическото развитие човекът току що е изминал, се явиха хора на познанието, които казваха: Цвят, звук, впечатления на топлина всъщност не съществуват в света, а в човека. "Червеният цвят", казват те, не се намира вън в окръжаващия човека свят, а е само действие на нещо не познато върху човека. Но истината е точно противоположното на този възглед. На цветът принадлежи заедно с окото на човешкото същество, а окото принадлежи заедно с цвета на света. През време на своя земен живот човекът не оставя заобикалящия земен свят да се влее в него, но между раждането и смъртта той се разраства навън в този външен свят.

Забележително е, че в края на тъмната епоха /която завърши в края на 19-то столетие, бележка на преводача./, когато човекът гледа на света, без да изживява даже и пред чувстващо светлината на Духа, истинският възглед за отношението на човека към за обикалящия свят се обръща в противоположното на истината.

Когато познаващият имагинативно човек е съблякъл онзи заобикалящ свят, в който той живее със своята организация на сетивата, в изживяването навлиза една организация, която е носител на мисленето така, както организацията на сетивата е носител на сетивното образно възприемане.

И сега човекът знае, че чрез тази организация на мисленето той е свързан със заобикалящия го космически звезден свят така, както по-рано знаеше, че е свързан със заобикалящия земен свят. Мислите не са вече сенчести образи; те са пропити от действителност както сетивните образи в сетивното възприятие.

Когато познаващият човек се издига до Инспирацията, той забелязва, че може да съблече този свят, който се спира на мислителната организация, също така както земния. Той разбира, че и с тази мислителна организация не принадлежи на себе си, а на света. Той вижда, как мировите мисли царуват в него чрез неговата собствена мислителна организация. Той отново съзира, как мисли, като не приема в себе си копия на света, а как се разраства навън с мислителната организация и мировото мислене.

Както по отношение на организацията на сетивата така и по отношение на мислителната система човекът е свят. Светът се вгражда в него. Поради това в неговото сетивно възприемане и в неговото мислене той не е самият той, а е в тях съдържание на света.

В мислителния организъм човекът простира вътре духовно-душевното естество на своето същество, което не принадлежи нито на земния, нито на звездния свят, което е изцяло от духовно естество и съществува в човека от един земен живот в друг земен живот. Това духовно-душевно естество е достъпно само на Инспирацията.

Така човекът излиза от своя земно-космически организъм, за да стои чрез своята Инспирация пред себе си като чисто-духовно-душевно същество.

В тази чиста духовно-душевна същност човекът се натъква на царуването на своята съдба.

С организацията на сетивата човекът живее в своето физическо тяло с организма на мисленето той живее в своето етерно тяло. След събличането на двата организма чрез изживяващото познание той е в своето астрално тяло.

Всеки път, когато човекът съблича нещо от своето прието същество, неговото душевно съдържание наистина става от една страна по-бедно; но от друга страна той същевременно става по-богат. Ако след събличането на физическото тяло човек има още пред себе си красотата на сетивния растителен свят само в избледняла форма, в замяна на това пред него застава целият свят на елементарните същества, които живеят в растителното царство.

Понеже това е така, при действителното духовно познаващият не царува едно аскетично настроение спрямо това, което сетивата възприемат. При духовното изживяване в него се запазва в пълен живот нуждата да възприеме отново чрез сетивата това, което изживява по духовен начин. И както при цялостния човек, който се стреми към изживяването на цялата действителност, сетивното възприятие събужда копнежа към противоположния полюс, към света на елементарните същества, така виждането на елементарните същества събужда отново копнежа към съдържанието на сетивното възприятие.

В цялостния човешки живот изявява желание към сетивното и сетивното към духа. В духовното съществуване би съществувала празнота, ако в него не биха се намирали изживяванията на сетивните възприятия под формата на спомени; в сетивното изживяване би съществувала тъмнина, ако в него не би действало светейки духовното, макар отначало несъзнателно.

Ето защо, когато човекът ще узрее, за да може да съизживява дейността на Михаел, не ще настъпи никакво обедняване на душите по отношение на изживяванията на природата, а напротив едно обогатяване. Също и чувственият живот не ще клони към това, да се откъсне от сетивното изживяване, а ще съществува една радостна склонност към възприемането на чудесата на сетивния свят.

Гьотеанум, февруари 1925 година.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗПРАЩАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА НА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО

/Във връзка с предидущото съзерцание: Сетивната и мислителната организация на човека в отношението и към света/

В спящото състояние човекът е отдаден на Космоса. Той носи срещу Космоса това, което при слизането си от духовно-душевния свят в земния има като резултат от минали земни съществувания. Той отнема от Космоса това съдържание на своето човешко същество през време на будното състояние.