КЪМ ИЗДАДЕНИТЕ ДОСЕГА РЪКОВОДНИ ПРИНЦИПИ ВЪРХУ ОБРАЗНАТА ПРИРОДА НА ЧОВЕКА

КЪМ ИЗДАДЕНИТЕ ДОСЕГА РЪКОВОДНИ ПРИНЦИПИ ВЪРХУ ОБРАЗНАТА ПРИРОДА НА ЧОВЕКА

Това прилича на положението, когато бихме разглеждали картината, който един художник е създал, според веществото на багрите, според силата, с която боите са прилепнали към платното, според начина, как тези бои могат да се размазват върху платното и според други подобни гледни точки. Но с всичко това ние съвсем не налучкваме това, което се изразява в картината. В този израз, в това откровение, което е дадено чрез картината, живеят закономерности съвършено различни от онези, които могат да се добият от гореспоменатите гледни точки.

Важното е сега да бъдем наясно върху факта, че и в човешкото същество се изявява нещо, което не може да бъде обхванато от гледните точки, от които се добиват законите навъншната природа. Когато сме усвоили правилно тази представа, ние ще бъдем в състояние да разберем човека като образ. Един минерал не е в този смисъл един образ. Той изявява само онова, което сетивата могат непосредствено да възприемат.

При образа /картината/ погледът се насочва чрез сетивно вижданото върху едно съдържание, което е замислено в духа. Така е и при разглеждането на човешкото същество. Ако искаме да го разберем по правилен начин с помощта на природните закони, обгръщайки с представите тези природни закони ние не се чувстваме близо до действителния човек, а се чувстваме близо само с онова, чрез което този действителен човек изявява.

Трябва да изживеем, да почувстваме духом, че с природните закони стоим пред човека така, както бихме стояли пред една картина и за тази картина биха знаели, че на едно място на тази картина има синя боя, на друго място червена, без да бъдем в състояние чрез една вътрешна психическа дейност да отнесем синьото и червеното към нещо, което се изявява чрез тези цветове.

Трябва да имаме едно друго чувство, когато с природните закони стоим пред един минерал, и друго, когато стоим пред човека. За духовното схващане при минерала е така, като че непосредствено напипваме възприеманото; при човека е така, като че с природните закони стоим така далеч от него, както стоим далеч от една картина, която не гледаме с очите на душата, а само я напипваме.

Ако в разглеждането на човека първо сме разбрали, че той е образ, картина на нещо, тогава ще имаме правилното душевно настроение, за да преминем и към това, което се представя в този образ.

А образната природа не се изявява в човека по еднообразен начин. В своята същност един сетивен орган е твърде малко образ, той е повече откровение на самия себе си, както минералът. Ние можем да разберем по-добре сетивните органи с помощта на природните закони. Ние разглеждаме само чудесното устройство на човешкото око. Ние можем да разберем приблизително това устройство с помощта на природните закони. Подобно е положението и с другите сетивни органи, въпреки че нещата не са така явни и очебийни както при окото. Това иде от там, че в тяхното образуване сетивните органи са стигнали до определена завършеност. Те са включени в организма като завършени образования, и като такива опосредствуват възприятията навъншния свят.

Но не е така с ритмичните процеси, които стават в организма. Те не се представят като нещо завършено. В тях се извършва едно непрестанно раждане и умиране в организма. Ако сетивните органи биха били както ритмичната система, човек би възприемал външния свят по такъв начин, че този външен свят би се намирал в едно постоянно ставане.

Сетивните органи се явяват като един образ, като една картина, която е окачена на стената. Ритмичната система стои пред нас както ставането, което се развива, когато гледаме как художникът рисува картината върху платното. Картината не е още готова; но тя все повече се допълва. При това разглеждане ние имаме работа само с едно раждане. Това, което се е родило, остава първо да съществува. В човешката ритмична система, когато я разглеждаме, към раждането, съграждането веднага с включва умирането, разграждането. В ритмичната система се изявява една картина в процес на ставане.

Дейността, която развива човешката душа, когато се отдава чрез възприятието на нещо, което стои срещу нея и което е завършена картина, може да бъде наречена имагинация. Изживяването, което трябва да развием, за да обхванем една картина в процес на ставане, може да се нарече испирация.

Още по-различно стоят нещата, когато разглеждаме системата на обмяна на веществата и двигателната система /системата на крайниците/. Тук положението е такова, като че стоим пред едно напълно празно платно, до което се намират съдовете с бои и още не рисуващият художник. Ако искаме да стигнем до едно разбиране на системата на обмяна на веществата и тази на крайниците, трябва да развием едно възприемане, което има толкова малко общо с възприемането на това, което сетивата обхващат, колкото гледането на съдовете с бои, на празното платно и на нерисуващия още художник имат общо с вече завършената картина, която застава пред нас. И дейността, в която душата изживява по чисто духовен начин човек изхождайки от обмяната на веществата и от неговите движения, е подобна на това, както от гледането на съдовете за бои, на празното и на художника бихме изживели нарисуваната по-късно картина. По отношение на обмяната на веществата и системата на крайниците в душата трябва да царува интуицията, ако искаме да стигнем до едно разбиране.

Необходимо е действащите членове на антропософското общество да обърнат внимание по този начин върху същността, която стои на основата на антропософското разглеждане на човешкото същество. Защото не трябва да се разбере само това, което може да се добие като познавателно съдържание чрез антропософията, а също така, как може да се стигне до изживяването на това познавателно съдържание.

От изложеното тук се разкрива пътят за разглеждане на следващите ръководни принципи.

Волята не може още да се разгърне в тяхната дейност. същността, която се изявява в ритмичната система на човека, има вече по-малко подобие с всичко външно. Волята може вече да действа до известна степен в тази система. Обаче тази ритмична система е обхваната в един процес на раждане и умиране. Воля та е още свързана с тези процеси.

В съобщенията и съзерцанията, които на това място са отправени към членовете, този път трябва да направим да се влее нещо, което ще бъде способно да даде на мислите върху ръководните принципи едно по-нататъшно направление.

Разбирането на антропософското познание може да бъде подпомогнато, когато човешката душа е насочена отново и отново към отношението на човека със света.

Когато човек насочи вниманието си върху света, в който се ражда и който напуска със смъртта, той има първо около себе си изобилието на своите сетивни впечатления. Той си образува мисли върху тези сетивни впечатления.

Като осъзнава това: "Аз си съставям мисли върху това, което моите сетива ми разкриват като свят", той може вече да започне със себенаблюдението. Той може да си каже: - В моите мисли живея "Аз". - Светът ми дава повод да изживея себе си в мисли. - Аз намирам себе си в моите мисли, когато наблюдавам света.

Продължавайки така в размишленията човекът изгубва света от съзнанието; и в това съзнание влиза Азът. Той престава да си образува представи за света; започва да изживява Себе-то.

Ако, обратно, вниманието бъде насочено върху вътрешността, в която се оглежда светът, в съзнанието изникват съдбовните събития на живота, през които човешкото Себе е минало от момента, до който се простират неговите спомени, насам. В тези изживявания на съдбата, в тяхното редуване човек изживява своето собствено съществуване.

Осъзнавайки това: "Аз изживях в моето себе една съдба", човек може да започне с разглеждането на света. Той може да си каже: Аз не бях сам в моята съдба; светът се е намесил в моето изживяване. Аз съм искал това или онова; в моята воля се е влял светът. Аз намирам света в моята воля, като изживявам тази воля съзерцавайки себе си. Продължавайки така, като се вживява в собственото Себе, човек изгубва Себе-то от своето съзнание; в съзнанието прониква светът. Той престава да изживява Себе-то; започва да съзира света в чувстването.

Аз мисля вън в света; там намирам себе си; потопявам се в самия мене, там аз намирам света. Когато чувствува достатъчно силно това той стои посред загадките на света и на човека.

Защото да чувства човек: аз полагам усилия в мисленето, за да разбера света и самият аз се вмъквам в него, това дава първата мирова загадка.

Да се чувства човек формиран в своето Себе от съдбата и да чувства в това формиране вълните на мировото ставане това води до втората мирова загадка.

В изживяването на тази мирова и човешка загадка покълва онази нагласа на душата, онова устройство на душата, в което човек може да посрещне антропософията така, че да получи от нея едно впечатление в своята вътрешност, което да възбуди неговото внимание.

Защото антропософията настоява върху това: Съществува едно духовно изживяване, което в мисленето не изгубва света. Човек може още да живее също и в мисленето. В медитацията то му дава едно вътрешно изживяване, при което мислейки той не изгубва сетивния свят, а добива духовния свят. Вместо да проникне в Аза, в който чувства да потъва сетивният свят, той прониква в духовния свят, в който чувства Аза укрепнал по-нататък антропософията показва: Съществува едно изживяване на съдбата, в което човек не изгубва своето себе. И в съдбата той може да изживява самия себе си като нещо действащо. В неегоистичното разглеждане на човешката съдба тя дава едно изживяване, за което той се научава да люби не само своето собствено съществуване, но и света. Вместо да гледа втренчено в света, който носи неговия Аз в щастие и нещастие на своите вълни, той намира Аза, който чрез собствената воля изгражда съдбата. Вместо да се сблъсква със света, в който се разбива Азът, той прониква в самото Себе, което се чувствува свързано с мировото ставане.

Съдбата на човека му е подготвена от света, който неговите сетива му разкриват. Открие ли, че той самият действа в царуването на съдбата, тогава неговото Себе изниква като едно същество за него не само от собствената вътрешност, но то изниква за него от сетивния свят. Може ли човек макар и леко да почувства, как в Себе-то светът се явява като нещо духовно и как в сетивния свят Себе-то се оказва като действаща същност, той е стигнал вече до едно сигурно разбиране на антропософията.

Защото тогава той ще развие едно чувство за това, че антропософията иска да опише света на Духа, който самото Себе обхваща. И това чувство ще развие също разбиране за това, че в сетивния свят, освен чрез потопяване във вътрешността, Себе-то може да бъде намерено и по друг начин. антропософията намира Себе-то, като показва, как от сетивния свят за човека се разкриват не само сетивните възприятия, но и въздействията от неговото предземно съществуване и от неговите минали съществувания на Земята.

Човек може да насочи поглед навън в света на сетивата и да каже: Там има не само цвят, звук, топлина; там действат също и изживявания та на душите, които тези души са имали преди тяхното настоящо земно съществуване. И той може да насочи поглед също вътре в себе си и да каже: - Там не се намира само моят аз, там се изживява един духовен свят.

В едно такова разбиране човекът, който се е домогнал до загадките на света и на човека, може да се свърже с посветения, който, според своето схващане, може да говори за външния сетивен свят така, като че от този свят той не получава само сетивни възприятия, но и впечатленията от това, което човешките души са произвели в предземния живот и в техните минали съществувания; същият посветен трябва да каже за вътрешния свят на Себе-то, че този свят разкрива духовни връзки така изразително и така действено, каквито са възприятията на сетивния свят.

Членовете на антропософското общество, които искат да бъдат дейни, трябва да станат съзнателни посредници на това, което питащата човешка душа чувства като загадка на света и на човека, с това, което познанието на посветените има да каже, когато това познание извлича от човешките съдби един минал свят и когато благодарение на укрепването на душата разкрива възприятието на един духовен свят.

Така искащият да бъде деятелен в своята работа член може да стане едно подготвително училище за училището на посветените. Върху това искаше да обърне силно внимание Коледното празненство; и който правилно разбира това празненство, ще продължава да следва по-нататък така дадената насока, докато за обществото се създаде достатъчно разбиране и с това на него се поставят нови задачи.

В смисъла на едно такова насочване на вниманието ще бъдат дадени следващите ръководни принципи.