Превъзходното Величие на Неговата Сила От Рик Джойнър

Седемте основни истини

учението за умивания, за ръкополагане, за възкресение на мъртвите и за вечен съд (Евр.6:1-2).

В този текст откриваме описани седемте основни доктрини на християнството. Първата е “учението за Христос.” Втората е “покаяние.” Третата е “вяра в Бога.” Четвъртата е “учението за кръщения.” Петата е “полагане на ръце.” Шестата е “възкресението на мъртвите.” Седмата е “вечен съд.” Силата, с която тези основни истини са установени в църквата ще определи основната сила на църквата. Обаче, трудно е да се намери църква, която има повече от повърхностно разбиране за повече от една или две от тези основни истини.

Този текст започва с , “Поради това нека оставим първоначалното учение за Христос.” Ние трябва да разберем, че този стих не ни увещава да оставим поученията за Христос, но първоначалните учения за Него. Ние никога няма да надраснем поученията за Христос. Има поговорка, че всеки път когато видиш “поради това” в Писанието, ти трябва да се върнеш и да видиш какво е това поради това. Стиховете предшестващи това “поради това” очевидно се отнасят за този текст, тъй като те се четат:

Понеже според изтеклото време трябваше вече да сте учители, а вие имате нужда да ви учи някой отново на най-простите основи на Божиите слова и сте станали такива, които имат нужда от мляко, а не от твърда храна.

Понеже всеки, който се храни с мляко, не е опитен в словото на правдата, защото е невръстен,

а твърдата храна е за пълнолетните, които благодарение на навика имат сетива да разпознават добро и зло.

Тук ние сме насърчени да “не полагаме отново за основа покаяние.” Обаче, се разбира, че това увещание е за онези, които подходящо са положили основа на покаяние от мъртви дела. Това е слабостта на тази част от основата на християнството, че това е верният източник за слабостта на съвременната църква. Качеството на нашето покаяние е фактор, който ще определи истинското качество и дълбочина на нашия духовен живот. Това е основа, а силата на нашата основа ще определи качеството и силата на всичко, което се строи на нея.

Йоан Кръстител трябваше да проповядва покаяние преди Исус да може да бъде разкрит. Без покаяние хората никога няма да могат да разпознаят Месията, много по-малко да Го приемат. Покаянието е основа за истинския християнски живот. Докато вината от нашия грях не стане толкова непоносима и тежка за нас да я носим, ние просто няма да се обърнем към кръста. Покаянието е изповедта за неуспеха и викът за помощ. Поради това покаянието е доказателството за духовно смирение (вж. Як.4:6).

Човешките философии са предложили много видове облекчения от вина, и много от тях временно ще облекчат симптомите от нашите смъртоносни духовни болести, но единствено кръста може да ни изцели. Когато се опитваме да облекчим симптомите на греха, такива като вина и депресия, без да се изправим пред причината за тези симптоми, смъртоносната болест на греха, ние само покриваме рака така че да може да се затрудни растежа му. Кръста използва симптомите за да ни заведе до болестите, и тогава той ни освобождава от вината и депресията като убива болестите. Исус не дойде просто, за да ни спаси от смъртта или от ада. Той дойде за да ни спаси от това, което причинява смъртта и адът.

Това съотношение също е открито по отношение на духовните раждания. Онези, които са родени в царството чрез пълно осъждение за грях, чрез големи и непоносими родилни мъки, по-големи от тяхното духовно състояние и нуждата им от спасение, неминуемо стават най-силните, най-радикални, и най-ефективни християни. Също, онези, които са новородени в резултат на слабо евангелско послание клонят да бъдат слаби и вечно се нуждаят да им се служи.

Може би това не е наша вина, че сме били родени в църквата докато тя е била в това състояние. Така че защо да бъдем осъждани за това, което не сме могли да контролираме? Апостол Павел сбито отговаря на същият този въпрос, “Направеното нещо ще каже ли на онзи, който го е направил: ‘Защо си ме направил така?’” (Рим.9:20). Това може да бъде сериозен въпрос, може би дори извинение, но да го използваме само за укрепяване оковите на нашия грях, което увековечава слабостта и смъртта в нашия живот.

Първият резултат от първия грях беше себецентризъм. Адам и Ева погледнаха на себе си и видяха, че бяха голи. Следващият резултат беше прехвърляне на обвинение. Адам обвини жената, която Бог му беше дал, действително поставяйки обвинението върху Бог за своя грях. Жената обвини змията за своя грях, и тъй като Бог беше Този, Който позволи тя да бъде в градината, всичко това трябваше да бъде Негова вина, по този начин тя се освобождаваше от всякаква отговорност. Такива извинения могат да ни направят да се чувстваме по-добри относно себе си за известно време, но те правят нашето освобождение от проблема невъзможно.

Възстановяването на личната отговорност е първата стъпка, която трябва да бъде направена, за да дойде спасението. Бог не прощава извиненията; Той прощава греха. Първото доказателство, че истинско спасение работи в нас е, че ние спираме да гледаме на себе си и започваме да гледаме на Бог. Второто доказателство е, че ние спираме да обвиняваме всеки друг за нашите проблеми и започваме да ги изповядваме като грехове.

Истината е, че не можем да направим нищо с условията за нашето раждане. Ние няма да изберем да се родим в този свят в такова паднало състояние. Ние можем да останем в това обстоятелство за наше вечно слисване, или можем да сграбчим спасението, което е било толкова милостиво снабдено за нас. Ние можем да желаем да обвиняваме нашия посредствен тренинг за всички наши проблеми; можем да обвиняваме родители, учители, братя, сестри, или други християни за нашите проблеми – защото вероятно сме претърпели несправедливост от всички тях.

Може би има истински причини защо сме в състоянието, в което сме. Ние можем да почиваме на нашите извинения, и нашия грях, или можем да бъдем освободени, и да бъдем сътворени в новите създания, които раждат славният образ на Христос. Никога няма да бъдем освободени докато не свалим очите си от себе си и не погледнем на Него, докато не спрем да прехвърляме обвинението и не изповядаме собствените си грехове.

Велика благодат е дошла, която ще позволи на мнозина, които са имали както неподходящо раждане така и духовно издигане да възстановят своите основи. Това не означава, че всичко в тяхното духовно преживяване е безполезно и трябва да бъде отхвърлено, но великото подновяване е дошло, за да заякчи тялото на Христос чрез заменяне на заблудите със силата на кръста. Това може да бъде извършено единствено върху истинската основа на покаяние.

Веднъж положена основа, това не означава, че ние не я използваме отново, но по-скоро, че цялото здание може да стои само толкова дълго колкото тя стои силна. Ние не полагаме основата отново в този смисъл, че не поставяме основа на върха на втория или на третия етаж, но основата е използвана всеки ден, когато сградата е използвана. Ние никога не спираме да се покайваме, когато имаме нужда, но когато веднъж здраво и ясно разбиране за това е станало част от нашия живот, ние имаме нужда да поддържаме поучение за него, или да полагаме отново тази основа ако е необходимо.

Лесно е да се разбере колко би желала съвременната медицина да облекчи болката, която те смятат за ненужна. Дори човешкото страдание действа за да направи всичко, което може да се направи за да отстрани болката от света. Обаче, болката има много важно място в сегашното състояние на света, и да я облекчим понякога може да бъде много опасно. Както притчата заявява, “Удари от приятел са искрени, а целувки от неприятел – изобилни” (Пр.27:6). Болката е сигнал, че нещо е неправилно и се нуждае от корекция. Плитчината на нашето сегашно състояние прави болката враг. Болката е приятел, който се опитва да ни предупреди за истинският проблем.

Духовната болка е причинена от осъждението за грях. Фройд бил прав, когато различил, че обвинението било причинено от голяма депресия и невроза измъчващи света. Обаче, той освободил по-голяма депресия и по-дълбока невроза върху света, когато започнал да атакува обвинението вместо причината за обвинението – греха! Ако отстраним обвинението преди да е отстранен греха, това е като облекчаване на главоболие, което е причинено от рак в мозъка, така че туморът може да расте неоткрито.

Ние сме виновни, и е правилно, че се чувстваме виновни докато не сме отишли при кръста, за да ни освободи. Аз не съм в ред, и ти не си в ред. Ние сме в отчаяна нужда от помощ, и кръста е единственото място където можем да я намерим. Кръстът е силата на Бог, той е единственото снабдяване за спасение, освобождение и изцеление. Ако сме познали силата на Бог в нашия ежедневен живот, ние трябва да носим нашия кръст ежедневно.

Отиването при кръста е болезнено, но това е единственото място, където болката може наистина да бъде отнета. Когато веднъж сме били разпънати с Христос няма по-голямо освобождение от болка, което можем да познаем. Това трябва да бъде наша цел като християни да отнемем вината и болката, но не чрез отмахване на симптомите, но чрез отмахване на това, което ги причинява – грехът.

Действителността, с която посрещаме нашия грях в началото на нашия християнски живот почти несъмнено ще диктува действителността, с която ние посрещаме целия си живот. Тази действителност ще направи много със степента на истината, в която ходим. Не казвам степента на истината, която знаем, но степента на истината, в която ходим. Основната дефиниция за лицемер е някой, който знае истината, но не я живее. Господ запази Своето най-повреждащо порицание за лицемерите, защото това е най-опасното състояние, в което можем да намерим себе си.

Много от свидетелствата за освобождение от депресия, горчивина, омраза, и т. н. са от мъже и жени, които са били християни за 20 или 30 години. Защо на толкова много хора отнема толкова дълго време, за да получат освобождение от онези неща, от които ние е трябвало да бъдем освободени когато сме били новородени? Когато ние сме новородени “всички неща стават нови” (2 Кор.5:17). Ако всички неща са станали нови, няма повече причина да чувстваме отхвърляне или възмущение за нашето минало.

Как може ние, на които ни е било дадено такова славно бъдеще в Христос, вечен живот в разкоша на небето, на които са ни били дадени ангели за служители, толкова да се интересуваме от такива дребнавости в това временно царство? Това може да бъде само защото все още сме със земно мислене, което апостолът обяснява, че ще завърши единствено в смърт (вж. Рим.8:6). Защо все още избираме смърт вместо живот? Защо отиваме да ядем от Дървото за Познаването на Добро и Зло когато Дървото на Живота е на наше разположение?

Правилно е да се радваме когато някой е освободен от оковите на греха, такива като горчивина или депресия, но ние трябва също така да бъдем сериозни от факта, че се нуждаем толкова много от него. Църквата, общо взето, е в много ниско състояние. Основното виждане на мнозина е просто да отидат до мястото, където са били като нови християнин. Ние сме призовани да бъдем “ново създание,” което много надвишава първоначалното състояние преди падението.

На нас ни е било дадено нещо много по-велико отколкото просто да ходим с Бог в Градината, или дори да ходим с Исус когато Той ходеше по земята – ние имаме Него живеещ вътре в нас! Същата сила, която сътвори вселената е дори в най-младият християнин. Ако само един християнин започне да ходи в реалността, която ни е била дадена, целият свят ще бъде разтресен сериозно, веднага. Апостол Павел заявява това по този начин:

Но, ако служението на онова, което докарва смърт, написано с букви, издълбани на камък, стана с такава слава, щото израилтяните не можеха да гледат Моисей в лице, поради блясъка на лицето му, който впрочем преминаваше,

как не ще бъде служението на духа с по-голяма слава? (2 Кор.3:7-8).

Павел ясно казва, че обикновено Новозаветното служение трябва да дойде с дори повече слава от тази, която Мойсей преживя, а той трябваше да покрива лицето си, защото беше толкова велико. Къде е славата в църквата? Кой може да претендира, че е преживял славата, която Мойсей преживя? Това ясно посочва, че има много повече на разположение от това, в което ние понастоящем ходим.

Нашата цел трябва да бъде много повече от това да имаме здрав, щастлив живот. Ние сме призовани да бъдем носители на славата на Бог. Ние сме призовани да предизвикаме дори най-голямата тъмнина в наше време, и да я избутаме. Ние сме тук за да съборим крепостите на врагът, и да освободим пленниците. Всичко, което сега се случва е чудесно, но ние никога не трябва да загубваме виждането за нещо, което е много по-велико от всичко, което все още виждаме. Ние не трябва да се разполагаме тук, но трябва да държим да отидем по-нависоко. Нека никога да не спираме да се молим с това, което стана една от най-великите пророчески молитви в наши дни – ПОВЕЧЕ, ГОСПОДИ!

Сегашното обновително движение не завежда църквата в нова земя, но то помага на множествата от вярващи да вземат обратно земя, която е била загубена. Това е вече движение от историческа значителност, но то вече е започнало да слабее и да спада. Това не е провал, но знак, че работата е била извършена. Сега е време да се отиде по-нататък. Щом армията е изцелена време е за маршируване. Ако не отидем на по-висока земя, ние ще се снишим обратно дори в по-ниско състояние. Но това ще се случи само, ако откажем да чуем ясният призив на тромпета, който вече започва да звучи.

Невястата на Агнето е по-внушителна от армия със знамена (вж. Пес. на Пес.6:4, 10). Знамената на нейните големи роти сега се разгъват по земята. Когато тя започне да марширува отново земята ще се потресе от нейния звук. Нека да не изоставаме назад. Без значение от това колко може да си бил наранен от църковни взаимоотношения в миналото, вземи изцеление и се върни обратно в редиците. Величественият ден на Господа е несъмнено много близо.
Строене върху основата
Щом положим яка основа на покаяние в нашия живот, и имаме солидно разбиране за другите основни истини на вярата, които са описани в Евр.6:1-2, ние трябва да отидем към по-твърда духовна храна. Чудесно нещо е да бъдеш новороден, но да бъдеш роден е само началото на живота. Ние трябва да вървим към зрялост. Трябва да поставим нашето виждане на целта, поради която сме били направени ново създание.

Авраам се радваше когато Исаак се роди, но той направи голям празник когато той беше отбит. Небето се радва при всяко новорождение, но то също така се радва когато ние растем. И отново, докато не сме като Исус, и не вършим делата, които Той вършеше, ние все още не сме там.

Възкресенски Живот

Заблудата, че просто интелектуално съгласие с определени библейски и исторически факти е истинска вяра е причина мнозина да се чувстват спасени в духовно състояние, в което техният вечен живот все още може да бъде в опасност. Апостол Павел прави това ясно:

Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш.

Защото със сърце вярва човек и се оправдава, и с уста прави изповед и се спасява (Рим.10:9-10).

Стандартното ръководство за Синоними, Антоними и Предлози на Фанк и Уагналс определя вярата като “обединение на убеждение и доверие; това е толкова силно убеждение, че става част от самата природа на някой.” Това не означава, че Фанк и Уагналс са имали властта да установят доктрина, но познаване на дефиницията на нашите думи е важно, а тази дефиниция за вяра несъмнено се прилага.

Вярата е по-силна от убеждение. Да си убеден е да дадеш интелектуално съгласие; да имаш вяра е да бъдеш неотделим от предмета на твоята преданост. Убеждението може да бъде променено или изгубено чрез по-убедителен довод. Истинската вяра е толкова голяма част от личността, че тя може да бъде отнета единствено чрез смърт. Вярата е субстанция от самото ни съществуване и личност; нашата вяра е това, което сме ние. Колкото по-силна е нашата вяра, толкова по-голямо ще бъде въздействието ни в този свят. Колкото по- положителна е вярата, толкова по-назидателно ще бъде това въздействие.

Тази разлика между “убеждение” и “вяра” е разликата между това да бъдеш истински и прост претендент, който е заблудил себе си, за да успокои съвестта си. Известното и своенравно “вярване в Бог,” което е просто вярване, че Той съществува, извършва малко и не е истинската християнска “вяра.” Понятието, че ние просто трябва да вярваме, че той съществува е заблуда, която ни задържа от истинската религия на вяра в Бог.

Човек без истинска вяра е като кола без двигател. Тя може да изглежда красива, но не може да те заведе никъде. Колкото по-силна е вярата, толкова по-нататък и по-бързо ще се придвижим. Убеждението когато е само е повърхностно и извършва много по-малко отколкото да успокоява емоциите. Вярата е жива сила, която може да премества планините, които стоят на пътя на нейната цел.

Мойсей можа да изведе Израел от Египет, но не можа да изкара Египет от израилтяните; трудностите на пустинята бяха предназначени да направят това. Израилтяните бяха роби в Египет, което е най-основното човешко състояние. Колкото по-трудно е нещо то може да бъде разбрано, има сигурност в робството, която затруднява освобождението. Въпреки че израилтяните бяха освободени и се движеха към осъществяването на тяхната съдба, когато се срещнаха с трудностите повечето от тях започнаха да гледат назад към ужасната тирания на робството и пожелаха да се върнат в него.

Тук лежи разделителната линия, която разделя онези, които отиват към свобода от онези, които се връщат обратно в своето осъждение. Никой няма да постигне своята цел или съдба докато не бъде свободен. Свободният човек по-скоро ще загине в пустинята опитвайки се да изпълни своята съдба вместо да се върне в робството. Докато не направим решение, че няма да се върнем обратно, ние няма да отидем по-нататък. Исус веднъж заяви, “Никой, който е сложил ръката си на ралото и гледа назад, не е годен да служи в царството на Бог” (Лук.9:62 NIV).

Най-издаващия симптом, който определя робството е мърморене и оплакване. Някой, който се оплаква е изгубил вярата; той вече се е предал в сърцето си. Някой с истинска вяра посреща препятствията като възможности да спечели по-велика победа и прави по-голямо настъпление към своята цел. Това не може да бъде сляп оптимизъм, което е просто друга форма на просто интелектуална оценка маскирана като истинска вяра. Оптимизмът може да повехне в горещината на сухата пустиня, но истинската вяра става по-силна и по-решителна когато горещината се увеличава.

Израилтяните започнаха да се оплакват когато най-накрая дойдоха до извор и откриха, че водите му са горчиви. Те не разбираха, че Бог възнамеряваше да превърне горчивите води в сладки като допълнителен урок. Първият им отговор на разочарованието беше съмнение и оплакване. Поради това унищожителят беше освободен сред тях.

Всеки един, който е бил наистина жаден може да се идентифицира с израилтяните. Истинската жажда произтича от нашите основни инстинкти за преживяване. Те можеха да имат наистина добро извинение за тяхното оплакване, но този труден тест беше също и тяхната най-голяма възможност. Това е истинският тест, който изкарва истинската вяра.

Истинската вяра е вътрешна, не външна и тя не е подвластна на външните обстоятелства. Истинската вяра не се променя от разочарование; тя се засилва. Тя винаги ще превърне горчивите води на разочарованието в сладки води на удобен случай. Когато разочарованието завърши в оплакване унищожителят на нашата вяра ще бъде освободен и нашето виждане ще стане замъглено.

Важно е да се разбере, че истинската вяра не е вяра в някаква вяра! Истинската вяра има Обект и Извор на своята сила, който е по-велик от всеки друг. Истинската вяра не е в качеството на нашата вяра; истинската вяра е в Бог! Всичко по-малко е по-лошо от претенция; то е заблуда. Неизбежно, онези, чиято вяра е в самите тях извършват само това, което е себично. Себецентризма отваря първата врата за заблуда, и винаги ще води до нея.

Библията разглежда този въпрос в началото. След като Адам и Ева послушаха съвета на Сатана и ядоха от забраненият плод, първият плод от техният грях беше, че те веднага се фокусираха върху себе си и забелязаха собствената си голота. Себецентриците са най-емоционално осакатените, не споменавам отегчителни, просто за да обстрелвам това, което човешкото същество е предназначено да бъде. Когато започнем да гледаме на себе си ние ще изпаднем от благодатта и от силата на истинската вяра.

Стефан Хаукинг е считан за един от най-големите мислители на нашето време. Той е смятан от някои за дори по-голям теоретик от Айнщайн За него се казва, че има потенциалът да схване отговори на въпроси, на които други велики учени все още не са способни да отговорят. Той казва, че неговото търсене на знание е просто “опит да разбере умът на Бог.”

Откриването на този Разум за нашия живот, което е да се разбере умът на Бог, е Обектът и Източникът на цялата истинска вяра. Всичко по-малко от търсене на Целта, която е предопределена е почти човешко и не заслужава интелигентните разноски на енергия или време. Само когато открием Божият план и го овладеем с истинската вяра ние ще бъдем задоволени.

Това е блестящият апостол, който ни увещава “старай се да се представиш одобрен пред Бога,” не пред хората (2 Тим.2:15 KJV). Когато имаме упътване, което знаем от Източникът, освободена е сила наречена вяра, която нищо в останалото творение не може да затрудни. Няма по-голяма мотивация от това да знаем нашата съдба, и няма по-велика сила на разположение от тази, която се намира в решителността на онези, които я схващат.
Фалшива вяра
Тъжно, но една от най-големите пречки за да се разбере и схване християнската вяра е била църквата. Това е защото голяма част от видимата църква е станала пример за това колко плитко убеждение имат продължаващите опити да се присвои позицията на истинската вяра. Вярата на апостолите беше посветена да се изгради храм за Бог, който не можеше да бъде направен с човешки ръце, който можеше да се съдържа единствено в човешките сърца. Църквата, която те проповядваха беше направена от хора, които имаха истинска вяра. Църквата, за която те проповядваха не беше организация, но жив организъм; тя не беше институция, но организъм.

Апостолското виждане беше Бог живеещ в хора – не в тухли. Точно както плитки хора използват дълбоките открития на Айнщайн за да съградят най-ужасните носители на унищожение (бомби); плитки религиозни хора са превърнали истинската вяра в празни ритуали и форми, които унищожават човешките души. Когато някой схване истинската вяра той не ходи на църква; той става църквата. Истинската църква е източник на сила и живот, които никоя сграда или организация не може да съдържа – само човешкото сърце е достатъчно голямо когато е пречистено с вяра.

Реалността не се открива в ритуал. Истинската вяра е река на живот, твърде мощна за да се побере в слабите структури, които хората се опитват да конструират. Разбира се събранията на онези, които споделят истинска вяра и силата от тази вяра се намират в традиционни църкви.

Ако някога схванеш истинската вяра ти ще бъдеш притеглен към най-истинските хора, които живеят на тази земя. Има заякчаване, което всички ние приемаме когато сме присъединени към други с истинска вяра. Но истинската вяра не се покланя на храмът на Бог; тя се покланя на Богът на храма. Когато онези с истинска вяра са запитани за тяхната вяра, те не посочват сграда или организация, доктрина или дори понятие за истината – те посочват към истинският Бог.

Апостол Павел обяснява, че “Божието царство не се състои в думи, но в сила” (1 Кор.4:20). Апостолите и пророците предвиждаха домът на истинската вяра, не е изграден от хора, но изграден без хора. Ако ти станеш един от тези духовни камъни събрани да съграждат тази сила, ти лесно ще разпознаеш други, които са част от същото.

Ние не можем да разпознаем такива просто чрез верую или родство, но чрез силата и характерът на Този, Който им е предал истинската вяра. Църквата не е нещо където ние ходим; тя е нещо, което ние ставаме. Ние не трябва да продължаваме да се установяваме в нищо по-малко от това, което е основна истина. Доброто често е най-лошият враг на най-доброто.

Често няма съотношение между същността на истината и това, което хората се опитват да правят с нея. Точно както най-религиозните и високо издигнати граждани бяха, които разпънаха Исус, най-религиозните и високо издигнати институции често са тези, които разрушават истинската вяра в Него.

Но истинската вяра няма да умре в институция. Тя е неразрушима сила, която можа да трансформира дори няколко рибари и скромни хора в най-великата сила в историята. Тя предизвика и разби най-великата империя в историята и я разнищи, със само няколко послания написани от затвор. Силата на истинската вяра беше, която взе същите тези писма написани от тези прости хора, и повлия на историята повече отколкото всичките други книги взети заедно са могли да го направят. Само малка порция от тази истинска вяра в нашия живот толкова радикално ще ни трансформира, че всеки човек, който я има може да направи същото.

Мартин Лутер бил просто монах, живеещ в неизвестен малък град в неизвестна провинция. Неговата църква била едва ли толкова голяма колкото типичният американски гараж. Все пак този смирен човек, който открил Изворът, вяра, предизвикал най-голямата тъмнина на това време и я бутнал по гръб. Никой завоевател в цялата история не е повлиявал на курса на света до степента, до която този монах го направи. Той едно от най-великите свидетелства за силата дори в най-скромният монах, който е застанал на истината и отказал да направи компромис, за да пренасочи целият курс на историята.

Истината, която ни е била поверена е много по-мощна от всяка лъжа. Тя е по-велика от всяка друга сила открита на земята. От най-благородните и простиращи се далеч човешки идеали до най-големите ядрени средства, нищо в цялата история не е демонстрирало силата да промени историята както истината обединена с вярата.

Но ние трябва да внимаваме! Само най-смелите са натиснали отвъд тъмните води претендиращи за вяра за да вкусят чистите води на истината. Тя беше предназначена за този път. Силата на истинската вяра е твърде велика за да бъде поверена на някой, който няма да я почита като негово най-скъпоценно притежание и да плати цената за да я получи. Такава е конституцията за всеки, който би се издигнал над посредствеността към най-високото място. Пустинята е предназначена за да изкара най-доброто, или най-лошото, в нас. Ние решаваме кое ще бъде.

В Деян.1:22 ние виждаме, че апостолската служба беше с целта да бъдат “свидетели на Неговото възкресение.” Вярата и силата в библейската църква бяха резултат от тяхната вяра във възкресението, но също и от преследването, което те преживяха. Когато Петър и Йоан бяха довлечени пред Синедриона това беше защото управниците бяха “възмутени от това, че те поучаваха народа и проповядваха в името на Исус възкресението от мъртвите” (Деян.4:2). Когато Павел по-късно беше арестуван и доведен пред същия този съвет, той заяви, “съдят ме поради надеждата и възкресението на мъртвите” (Деян.23:6).

Може би има малко, което можем да направим за да донесем преследване срещу нас толкова бързо колкото да проповядваме посланието за възкресението. Това е защото когато започнем да проповядваме това послание ние атакуваме най-мощната сатанинска крепост в човешкото сърце – страхът от смъртта. Няма истина, която да ни направи по-свободни от истината за възкресението. Когато сме освободени от този страх, ние ще бъдем наистина свободни. Тази свобода е необходимо условие за да довършим освобождението във всяка друга област на нашия живот. Свидетелството за възкресението трябваше да бъде основното послание на апостолското евангелие.
Бащата на вярата
Чудили ли сте се някога защо повечето от Библията е посветена на Авраам, който търси погребално място вместо на такива важни предмети като новорождението? Защо Исаак и Яков настояваха да бъдат погребани в същото място? Защо Йосиф накара Израел да се закълнат да пренесат костите му за да го погребат в същото място? И защо е отбелязано това в Евр.11 като едно от най-великите дела на вяра? Какво значение имаше къде щяха да бъдат погребани? Ние виждаме отговорът когато прочетем описанието за разпъването на Исус в Матей:

А Исус, като извика пак със силен глас, издъхна.

И ето, завесата на храма се раздра на две от горе до долу, земята се разтресе, скалите се разпукаха,

гробовете се разтвориха и много тела на починали светии бяха възкресени (Мат.27:50-52).

Тези мъже имаха пророческо предвиждане за разпъването и възкресението на Исус и установиха място за себе си за да бъдат част от него. Самият Господ потвърди това когато каза, “Баща ви Авраам ликуваше, че ще види Моя ден; и го видя, и се зарадва” (Йоан 8: 56).

Когато “очите на нашите сърца” са отворени ние започваме да виждаме нещата, които са вечни и повече не сме ограничени от времето и нещата, които са временни. Авраам гледаше с очите на своето сърце. И така, той можа да погледне напред за да види разпъването и възкресението на Исус и повярва в Него, точно както ние поглеждаме назад в историята.

Когато започнем да виждаме с очите на нашите сърца, вместо просто с нашите естествени очи, ние започваме да виждаме нещата, които са вечни, и те стават по-реални за нас от нещата, които са временни. Тогава, както Авраам, ние ставаме непритежавани от нищо, което е в естествената реалност. Дори решената Божия цел в нашия живот, нашия “Исаак,” ние свободно ще я дадем на Бог защото знаем, че възкресението ще ни я върне обратно за вечността.

Понеже Авраам видя денят на Господа, той разбра, че Исаак беше “преобраз” (вж. Евр.11:19) или пророчески символ на идващият Месия. Поради това той накара Исаак да носи дървата за собствената си жертва точно както Исус щеше да носи собствения Си кръст. Поради това той можа да каже толкова уверено, “Бог ще Си промисли агнето” (Бит.22:8). Когато ние имаме очите на нашите сърца отворени за да видим целта и планът на Бог, вяра е предадена за да живеем радикално, различни и свободни от връзките на временните грижи.

Но как можем да получим тази вяра така че очите на нашите сърца да са отворени? Как можем да имаме нашите интелектуални разбирания на библейски истини преместени от нашите умове в нашите сърца? Отговорът на този въпрос е напълно практичен: започнете да развивате тайно взаимоотношение с Бог. Исус попита Своите последователи, “Как можете да повярвате вие, които приемате слава един от друг, а не търсите славата, която е само от Бога?” (Йоан 5:44). Това изявление изтъква факта, че един от най-разрушителните фактори подкопаващи истинската вяра е нашето желание за човешко признаване. Господ също предупреди:

Внимавайте да не вършите своите милостини пред човеците, за да ви виждат, иначе нямате награда при вашия Баща, Който е на небесата.

И тъй, когато правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагогите и по улиците, за да хвалят човеците. истина ви казвам: Те са получили вече своята награда.

А когато ти правиш милостиня, нека левицата ти не узнае какво прави десницата ти;

за да става твоята милостиня в тайно; и твоят Баща, Който вижда в тайно, ще ти въздаде на яве.

И когато се молите, не бивайте като лицемерите; защото те обичат да се молят стоящи по синагогите и по ъглите на улиците, за да ги виждат човеците; истина ви казвам: Те са получили вече своята награда.

А ти, когато се молиш, влез във вътрешната си стаичка, и като си затвориш вратата, помоли се на своя Баща, Който е в тайно; и Баща ти, Който вижда в тайно, ще ти въздаде на яве. (Мат.6:1-6)

Някои от най-посветените слуги, най-верните ходатаи и най-щедрите дарители за Господните цели, получават за своите тела, малко или никакво небесно възнаграждение, защото те просто търсят човешко признание за себе си на земята. Когато правим това ние получаваме нашата награда “напълно.” Ако наистина вярваме във възкресението и разбираме, че трупаме плод за вечен живот, ние няма да прахосваме небесното наследство за такова незначително и бързо преминаващо човешко признание и почит.

От друга страна, когато започнем да вярваме във възкресението в нашите сърца, ние ставаме увеличаващо се фокусирани на трупането на плод за вечен живот. Ние ще започнем да изграждаме това тайно взаимоотношение с Татко, няма да желаем някой друг да знае, но Татко да знае за нашите милостини и молитви. Когато правим това, и нашето съкровище наистина бъде вложено в нашата “небесна банкова сметка”: където е съкровището ни, там ще бъде и нашето сърце. Когато нашите сърца са с Татко в небето, очите на нашите сърца стават отворени и онези неща, които са вечни стават по-реални за нас от нещата, които преминават. Това е точно природата на истинската вяра.

Има някаква истина в поученията за семето на вяра, но когато започнем да поставяме очите си на горните неща вместо на земните, ние не даваме за да получим по-голяма къща или по-добра кола; ние даваме за да получим повече за да даваме заради това славно евангелие. Онези, които са поставили своята привързаност на горните неща не желаят да осребряват чековете от своите духовни банкови сметки за това, което е временно; те по-скоро ще ги дадат за работата да доведат повече души в царството на Бог.

Оставяйки настрана надеждата за нашата награда, ние напълно ще разберем какво направи Исус за нас, ние ще желаем да направим всичко това за Него. Нашата страст ще бъде да Го видим да получава наградата за Своята жертва. Когато видим какво е направил Той за нас, как можем да бъдем себично амбициозни дори с нашите небесни богатства?

Въпреки това, чрез Господната благодат Той ни е купил и ни е направил роби (тъй като не живеем повече за себе си, но за Него – вж. 2 Кор.5:15), и все пак Той ни плаща по-добре отколкото някоя човешка агенция някога може да ни плати. А когато предадем себе си за поддръжката на други, ние участваме в техният плод завинаги.

Когато наистина започнем да вярваме във възкресението и във вечното наследство, което имаме в Христос, няма място за ревност или териториално запазване. Ако някой дойде в твоя град с велико помазание, моли се за него. Открий как можеш да го поддържаш, защото тогава ще можеш да участваш в плодът от неговото служение за вечността. Тогава ти можеш да се надяваш, че той ще бъде по-“успешен,” защото ти също ще участваш в наградата за неговото служение. Когато видим това ние ще станем по-бдителни и ще защитаваме другите служения вместо да се опитваме да ги подкопаем или да ги съборим.

Не е грешно да се покориш заради наградата, дори Исус понесе кръста “заради предстоящата Му радост” (Евр.12:2). Покорството заради наградата не е грешен или зъл мотив, но има много благородни мотиви, които ние ще имаме когато обичаме, за да расте Господа. Господната радост, поради която Той издържа кръста беше основана на Неговото желание да се покори и да угоди на Татко. това беше също радостта, че Той знаеше, че ние ще се радваме с Него.

Една от главните радости, които ние някога ще получим ще бъде да чуем Господа да ни казва в оня ден: “Добра работа, добри и верни слуго,” и да видим радостта, която Той получава от изкуплението на онези, за които ние сме се трудили. Това е радостта на Господа, не просто нашата радост, която е основният източник на нашата сила и цел! Ние можем да Му донесем радост днес като вярваме в Него, в Неговото възкресение, и като посветим себе си на това тайно взаимоотношение, което Той желае да има с всеки един от нас.

Глава Пета

Основният Божий План
Затова покайте се и обърнете се, за да се заличат греховете ви, та да дойдат освежителни времена от лицето на Господа,

и Той да ви изпрати определения за вас Христос Исус,

Когото трябва да приемат небесата до времето, когато ще се възстанови всичко, за което е говорил Бог от века чрез устата на святите Си пророци (Деян.3:19-21).

Първите две глави в Библията съединени с последните две правят завършена история. Всичко между тези четири глави се занимава в основата си с един предмет – възстановявайки човека и творението до мястото откъдето те бяха паднали. Процесът, чрез който Господ извършва това възстановяване е наречен изкупление. Разбирането на изкуплението е основно за да се разбере всичко, което Бог е направил, прави, или ще прави на земята, от падението докато земята е напълно възстановена.

Ние можем да си мислим, че не би имало нищо по-чудесно от това да имаме този вид взаимоотношение с Бог, което Адам имаше преди падението. Обаче, Господ каза на Своите ученици, че всъщност беше по-добре за тях, ако Той напусне този живот за да може Святия Дух да дойде да живее в тях. Чрез това Той казваше, че дарът на обитаващият вътре Святи Дух беше повече за предпочитане отколкото ходене в плът с Исус, човекът.

Чрез новото създание празнината между духовната и естествената реалност беше съединена с мост. Хората, които са плът могат понастоящем да станат участници на божествената природа чрез Христос. Въпреки че ходим по земята, ние можем да седим с Него в небесните места. В първоначалното, непокварено създание, Бог ходеше с човека и имаше общение с него. В новото създание Бог идва да живее в човека, призовавайки ни да бъдем Негово вечно обиталище. Това е много по-високо призвание.

Всеки християнин има Този, Който знае всичко и контролира всичко, живеещ в него. Това трябва да бъде едно от най-великите чудеса за цялото творение, от ангелите в небето до демоните в ада. Защо Бог ще почита толкова хората, така че да ни избере за Свой храм? Това може да бъде дори по-трудно за нас, познавайки собствената си поквара и склонност към зло. Въпреки това, когато ние, които го заслужаваме толкова малко, дойдем до това разбиране, ние го оценяваме дори повече. Онези, на които много е простено, много ще обичат.

Обаче, ние не можем да видим или да станем част от това ново създание без разбиране, участване в, и без да станем част от изпълнението на основния план за изкупление. Висшето призвание на Бог да бъдем част от Неговото ново създание е призив да служим. Колкото по-висше е призванието, толкова повече сме призовани да служим. Примиряването на света с Бог е нашето основно служение. Човекът се отвърна от Бога, но Бог никога не се отвърна от човека. Той дори даде Собствения Си живот за човека, и всички, които са призовани да бъдат Негови посланици трябва да правят същото.

Колко от нас, ако знаехме, че всички наши най-добри приятели, онези за които сме изливали живота си в продължение на повече от три години, ще ни предадат и дори ще се отрекат, че ни познават, все още бихме желали сериозно да имаме последна вечеря с тях? След всичко, което Господ вложи подготвяйки дванадесетте, само един от тях щеше да бъде намерен при основата на кръста, стоейки с Него когато Той имаше най-голяма нужда. Все пак, Господ никога не предаде другите, и Той никога не ги осъди, че са Го предали.

Библията не е история за хора, които търсят Бог, но за начина, по който Бог е търсил хората. През целия бунт и откази, които хората Му дадоха, Той никога не се отказа от нас. Това е Неговата природа, и тя също трябва да бъде и наша, ако ние сме в единство с Него.

Ако ще бъдем в единство с Господа в Неговия план за изкупление, ние трябва да се научим да гледаме един на друг отвъд неуспехите. От първият век, историята на великите мъже на Бог твърде често е била такава на велики подвизи само за да бъде последвана от голямо падане в краят.

Лидерите на почти всяко велико движение на Бог са завършвали преследвайки движенията, които са ги следвали. Трудно е било да има изключения за това. Великите мъже от Писанието често са понасяли големи неуспехи, но са завършвали в триумф. От тогава, лидерите са имали много големи наследявания, само за да завършат толкова често в трагичен провал и заблуда. Ние жънем трагедия за начина, по който сме хулили нашите паднали братя. Вместо да се простираме към благодат и милост, начинът, по който Господ го прави, ние често ги осъждаме за духовно гробище и нямаме нищо друго да направим с тях. Това ли е примерът, който Господ ни остави?
Защо Той идва обратно
Когато Господ се върне за да “възстанови всичко,” Той ще дойде с железен жезъл за да накаже бързо онези, които не са покорни. Обаче, това време все още не е дошло. Грехът не се наказва бързо, но по-скоро се награждава от сегашния властелин на този свят.

Сатана все още предлага на Господните хора това, което предложи на Исус преди 2000 години. Сатана награждава онези, които се прекланят пред него, които ще живеят според неговите пътища. Отсред тази зла среда Господ избра онези, които ще бъдат членове на Собственото Му домочадие и ще царуват с Него. Това е най-великият призив в творението и тяхното поклонение и покорство трябва да бъдат доказани. Адам живееше в съвършен свят, но все пак избра да не се покори. Онези от новото създание ще живеят в тъмен и зъл свят, който възнаграждава греха, но ще изберат Бог против всичкият натиск и влияние на този зъл век.

Исус беше “последният Адам” (1 Кор.15:45 KJV). Както Адам започна първата човешка раса, Исус също започна нова раса, която е далеч по-велика от първата. Обаче, целта на новото създание е изкуплението на първото създание.

Ние никога не трябва да забравяме, че Господ напълно възнамерява да “възстанови всичко.” Това е причината за Неговото завръщане. Ако Той не възнамеряваше да възстанови земята Той просто би ни грабнал далеч в небето и тогава би унищожил земята. Той идва обратно, и ни води със Себе Си, за да управляваме над нея докато възстановяването е завършено.

Когато Исус видя това, което беше направено със света, Той не го осъди. Той вече беше осъден, и Той положи живота Си за него. Това също е природата на онези, които са съединени с Него, да положат живота си за да спомогнат възстановяването на онези, които са слугите на този зъл век. Той знае, че ние няма да бъдем напълно сполучливи докато Той се върне. Една причина, поради която Той не ни грабва далеч в небето веднага щом поверим живота си да Го следваме беше заради нас – да се научим, и да докажем нашата преданост към Него и Неговите цели.
Природата на лидерите
Точно след като Господ каза на Петър, “Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, а Моят Баща, Който е на небесата” (Мат.16:17), Господ му даде ключовете на небесното царство. Следващите Му думи към Петър бяха, “Иди зад Мен, Сатана!” (ст. 23). Точно след като Петър получи думи направо от Татко, той получи други направо от врагът. Но въпреки, че Петър падаше силно понякога, той се изправяше и продължаваше да върви. Затова, дори след неговите грешки, Господ не му взе ключовете за царството. Въпреки своите недостатъци, Петър, който излезе от лодката за да ходи по водата, беше най-подходящият ученик, който да използва ключовете за да отваря вратите.

Бог не ни съблазнява, но Той ни изпитва. Неговите изпити са с цел да подготвят за повишаване в следващата степен, за да ни даде повече духовна власт. Възстановяването на нашите паднали братя е изпит, който мнозина от нас ще трябва да минат преди да можем да продължим. Това е Неговото намерение да използва някои от най-обърканите в църквата като свидетелства на Неговата сила за възстановяване. Ние всички сме наранени от някои от тези публични провали, които ни принуждават да решим – да вярваме ли наистина в простителността, и ще я практикуваме ли, или само ще продължим да я проповядваме.

Господ често ни изпитва чрез Своите истински съдове, отделяйки онези, които наистина обичат истината от онези, които съдят според външността. Йона също беше такъв съд, както бяха мнозина от другите пророци в Писанието. ние сега почитаме Исая, но колко от нас биха идентифицирали себе си с пророк, който обикаляше гол за три години и половина? Колко от нас биха поканили Йоан Кръстител на неделен обяд? Би ли желал да живееш врата до врата с Осия и неговата жена блудница? Колко от нас, ако бяхме онези с голямо религиозно влияние, биха били наистина отворени да слушат дърводелец от Назарет? В действителност почти всеки от Божиите съдове ще носят първостепенен изпит за плътта, и онези, които се облягат на оръжието на плътта няма да преминат това изпитание.
Божията първоначална работа
По-голямото помазание и духовна власт носят по-голяма възможност за заблуда и провал когато слугата се е предал на грях. Колкото по-голямо е помазанието, толкова по-големи са мъртвите точки, които също притежава. Дори най-великите мъже на Бог са способни да грешат и ако някога мислим, че не можем да паднем ние вероятно вече сме започнали да падаме. Ние трябва да проучим как и защо нашите братя и сестри са паднали, или и самите ние ще бъдем в опасност от падане в същите капани. Единственият начин, по който можем напълно да разберем какво се е случило с тях ще бъде чрез процеса на възстановяване.

След като цар Давид падна в грях с Вирсавее, целият Израел се заблуди и последва Авесалом. Вероятно беше много трудно за народа на Израел да повярва, че някой, който е бил паднал в такъв разврат може все още да бъде помазан. Обаче, Господ не беше изненадан от това, което направи Давид. Той знаеше това, което беше в сърцето на Давид когато го призова. Той знаеше, че това щеше да се случи когато Той го направи цар.

Господ използва Давид преди падението, и след него. Ние трябва да разберем, че първостепенната работа на нашия Бог в това време е изкупление. Все още ние, които сме били получателите на Неговата велика благодат често имаме най-голямата трудност в протягането й към другите. Ние трябва правилно да научим това, ако ще Го представяме точно на тази земя.
Най-висшето призвание
След като Израел се заблуди и последва Авесалом, Садок, първосвещеникът, вдигна ковчегът и последва Давид. Той го последва с риска не само за своето служение, но и за живота си. Дори, ако те оцелееха, изглеждаше много невероятно, че Давид ще бъде възстановен на трона. В най-добрия случай, онези, които го следваха може би щяха да прекарат остатъка от живота си живеейки в пещери и бърлоги в земята, както бяха когато бяха преследвани от цар Саул. Въпреки това, Садок беше по-верен на помазанието отколкото на политическата целесъобразност, или дори на собственото си благоденствие. Той знаеше, че без значение от големия грях на Давид, помазанието все още беше на него. Садок просто следваше Бог без значение от цената.

Бог възнагради смелостта и верността на Садок с едно от най-великите обещания отбелязани в Писанията. Беше му обещано, че неговите синове ще служат на Господа лично (вж. Езек.40:46 и 44:15-16), казвайки всъщност, че те щяха да бъдат най-близо до Господа. Когато юдеите заявиха на Исус, че те бяха синове на Авраам, Той им отговори, че ако са синовете на Авраам те биха вършили делата на Авраам. Също, истинските синове на Садок са онези, които вършат делата на Садок.

Истинските синове на Садок са онези, които ще следват помазанието без значение от риска. Те ще следват помазанието, и помазаните, дори когато всеки друг се отвръща. Тези са духовните синове на Садок, които ще бъдат най-близо до Господа и ще Му служат лично.

Ние всички ще трябва да избираме между помазанието и почтеността. Издигайки се над духовните политики за да бъдем верни на това, което е правилно е един от най-важните изпити, които всеки призван да ходи в духовна власт трябва да премине.

Ще направим ли ние като цар Саул нашите решения основани на натиска на хората или на политическите последствия? Или като цар Давид ще се издигнем над натиска на хората, или обстоятелствата на този свят, за да търсим винаги първо волята на Господа? Голямо разграничаване идва винаги за лидерството на църквата основано на този единствен въпрос. В основата си, всеки индивид, църква, движение, и много градове, ще трябва да минат този тест преди да бъдат подкрепени с помазанието, което ще се изисква от онези, които ще бъдат част от служението на последните дни на църквата.

Възстановяването не е по избор

След своето падение, цар Давид се издигна до много по-големи височини на духовна власт и пророческо откровение. Така могат и всички, които са били спънати от врагът, или са били увлечени от собствените си похоти. Господ обича всеки един от тях. Ако ние сме в единство с Него не трябва ли да желаем и търсим това за нашите паднали братя? Онези, на които много им е простено, много обичат. Бог обича всички хора и искрено желае всички да бъдат спасени. Всичко, което врагът възнамерява за зло, Господ възнамерява да го използва като свидетелства на Неговата сила за изкупление.

Странно, но християните често имат по-големи усилия да си простят един на друг отколкото езичниците. Разбираемо, ние очакваме християнските лидери да имат много по-големи стандарти на честност и затова сме много шокирани от техните провали. Въпреки това, ние всички сме родени в неуспеха на греха, и не е лесно за всеки от нас да ходи в продължаваща свобода от неговите прелъстяващи лапи. Въпреки това, ние трябва да вярваме в Господната простителност и силата на изкуплението, преди светът да започне да вярва в нас. Онези, които са паднали в различните капани на врагът, дори “някоя злоупотреба,” трябва да бъдат възстановени или ние ще продължаваме да бъдем предмет на същите изкушения.

Възстановяването е повече отколкото просто прощаване. Ние можем да се извиним на тези паднали братя и сестри за да успокоим нашите съвести, но това не е достатъчно за да се премине тестът. Те трябва да бъдат възстановени. Това не означава по никакъв начин, че с библейските стандарти за честност ще бъде направен компромис, или че възстановяването не включва процес изискващ повече време. Въпреки това, ние трябва да направим каквото и да се изисква за падналият за да бъде напълно възстановен.

Нашият Татко не желае никое от Неговите деца да бъде оставено в рова от неговите братя и сестри, но това не е единствената причина, поради която се изисква от нас да възстановяваме онези, които са паднали. Само чрез процесът на възстановяване ние ще научим къде са портите на ада, и как да ги събаряме. Портите на ада са местата, които врагът използва за да спечели достъп в света, в църквата, и в собствения ни живот.
Наградата
Истина е, че рядко минаваме Божиите изпити с пълен резултат. Божията цел не е да бъдем заети с нашата репутация, всички ние трябва да бъдем благодарни, че Той не ни изпитва за да бъде строг и справедлив, но милостив. За да бъдем наистина пророчески нуждаещи се от това, ако знаем, че сме познати от Бог и изпратени от Него, наистина не трябва да има значение какво мисли някой друг за нас.

Ако ще бъдем пророчески хора, и ще спомогнем за възстановяване на пророческа църква, ние трябва да имаме конституцията на Илия, който дори стоейки пред царя каза, “Както Господ, Бог на Израел живее, пред когото аз стоя…” (3 Царе 17:1). Чрез това Илия казваше, “Аз не стоя пред теб, Ахав. Ти си просто човек. Аз стоя пред живият Бог. Аз живея моя живот пред Бога, не пред хора.” Докато нямаме това отношение ние няма да бъдем свободни нито да обичаме хората правилно, нито да им говорим истината без компромис, като и двете се изискват за истинско служение.

Винаги се изисква смирение за да простим, и за да можем да възстановим и приемем онези, които са ни затруднили. Въпреки това, има само Един в цялото Писание, Който не е затруднил Господа. Ние всички паднахме внезапно, и всички се нуждаем от благодат. Поради това, че ни е обещано, че ще жънем това, което сеем, колкото повече благодат можем да сеем към другите, толкова повече ще приемем самите ние. В действителност, Господ направи това много ясно, че самите ние няма да бъдем простени, ако не прощаваме.

Защото, ако вие простите на човеците прегрешенията им, то и небесният ви Баща ще прости на вас.

Но ако вие не простите на човеците прегрешенията им, то и вашият Баща няма да прости вашите прегрешения (Мат.6:14-15).

Това по никакъв начин не трябва да се разбира, че можем да направим компромис с библейските стандарти за честност в служението. Докато не се научим да възстановяваме нашите паднали братя, дори онези, които са уловени в “някаква злоупотреба,” портите на ада ще останат отворени срещу църквата в същите области където врагът може да накара тези братя да паднат. Когато работим за да ги възстановим в библейския ръст на честност изисквана за служение, ние ще получим голяма мъдрост и знание за начина, по който врагът спечелва достъп до църквата. Нашите очи също трябва да бъдат отворени за много от собствените ни слабости. Това е съществено преди Господ да може да ни се довери с помазанието необходимо за служението на последното време.