Проф. Александър Г. Кожухаров облигационно право
Изтегляне 3.66 Mb.
|
| Няколко са хипотезите:
а) Ако работата е била предприета уместно и е би ла добре управлявана, заинтересованият е длъжен: да изпълни задълженията, които управителят е сключил от негово име (чл. 61, ал. 1 ЗЗД); да го обезщети за личните задължения, които той е поел; да му върне всички разноски (необходими и полезни), които е направил, заедно с лихвите от деня на изразходването им. б) При одобрение управлението на работата от за интересования върху него тежат всички задължения на упъл- номощителя (чл. 62 ЗЗД). в) Ако някой е предприел чужда работа въпреки во лята на заинтересования, последният отговаря по прави лата за неоснователното обогатяване (чл. 61, ал. З ЗЗД). ДЯЛ ЕДИНАДЕСЕТИ НЕПОЗВОЛЕНО УВРЕЖДАНЕ ПЪРВА ПОНЯТИЕ. ПРЕДПОСТАВКИ. ГЛАВА ОТГОВОРНОСТ ЗА ЧУЖДИ ДЕЙСТВИЯ. ОТГОВОРНОСТ ЗА ВРЕДИ ОТ ВЕЩИ. ОТГОВОРНОСТ НА ДЪРЖАВАТА ЗА ВРЕДИ ПРИЧИНЕНИ НА ГРАЖДАНИ. § 1. Общи понятия. 1. Гражданска отговорност. Който не спазва установения в нас правопорядък, извършва правонарушение. Законът предвижда в редица случаи наказателноправна, административна или дисциплинарна отговорност в тежест на правонарушителя. Законът също така установява в тежест на правонарушителя още и гражданска отговорност. Той го задължава да възстанови състоянието отпреди нарушението - задължава го да поправи вредите, причинени от правонарушението.* Понятието "гражданска отговорност" не е самостоятелно понятие. То очевидно се извежда от понятието за задължението. "Отговорност" е онова състояние, което настъпва вследствие неизпълнението на един дълг, установен от правния порядък. Отговорността е санкция за неизпълнението на дълга. Тя е вторичен дълг, възникващ вследствие неизпълнението на един първоначален дълг. Тя е вторичен дълг, който цели да запълни празнината, настъпила в резул тат на неизпълнението - в резултат на правонарушението. Чрез отговорността за правонарушението трябва да се премахнат неблагоприятните последици на едно неизпълнение. Отговорността е задължение за поправяне на вредите, причинени от правонарушението. В гражданското право терминът "отговорност" се употребява с две значения. Отговорността е договорна, ако е нарушено договорно задължение, и деликт-на, ако е нарушено задължението да не се вреди на друг* * Гражданската отговорност може да се разглежда като система от правни институти. Тя представлява съвкупност от гражданскоправни норми, уреждащи режима на санкционното правоотношение, което поражда задължението да се поправят вредите причинени от едно гражданско правонарушение. Освен това гражданската отговорност може да се разглежда като система от специфични правоотношения, в резултат на които се достига до възстановяване на вредите, причинени от правонарушението. Специфичното в тази система от правоотношения се проявява в субектите, съдържанието и обекта. Обособили са се два вида отговорност - договорна и деликтна. Това деление на отговорността, извършено още в римското право, се е запазило и днес в модерните правни системи, както и в българската правна система. В правната литература се използва и терминът "форми на гражданската отговорност". Тези форми са различни и зависят от размера на обезщетението, което се дължи за причинените вреди. Първата основна форма на гражданската отговорност включва реално причинените имуществени вреди, т. е. претърпяната загуба и пропусната полза. При деликтната отговорност към това се прибавят и неимуществените вреди. Освен това, страните могат да уговорят, намаление на стойността на вредите. На четвърто място би могло да се уговори кумулативна неустойка и обемът на отговорността да включи и допълнителни обезщетения. * Вж. подробно за видовете и формите на гражданската отговорност Тр. Конов, Основания на гражданската отговор-ност, С. 1995 г., с. 27-45. и Г. Бойчев, Юридическа отговорност, С., 1999 г., с. 17-19, 68-70 и 142-145. Срв. Тр. Конов, относно възражението за неизпълнен договор и право на задържане, в пое. съч., с. 96 и пое. там автори в бел. 167 и 168. 2. Естество на неизпълнения дълг. Задължението, чието неизпълнение поражда санкци-онни правни последици, т. е. състояние на отговорност, може да има два източника. 2.1. То може да произтича от едно облигационно отношение. Правонарушението може да съставлява нарушение на едно облигационно отношение. По силата на същото длъжникът трябва да осъществи един резултат в интерес на друго лице - на кредитора. Длъжникът не осъществява този резултат, не удовлетворява интереса на кредитора си, те. не изпълнява задължението си. Затова той отговаря за вредите, които с поведението си причинява на своя кредитор. Тази отговорност често наричаме "договорна" (например длъжникът не плаща дълга си) отговаря за лихвите. Между увреждащ и увреден тук съществува едно специално отношение. Увреждащият е обвързан към увредения с едно специално задължение. Първоначалното съдържание на това специално задължение е насочено към нещо различно от обезщетението: към плащане на паричен дълг, към престиране на зърно от земеделската кооперация, към предаване на вещ, към построяване на сграда и т. н. Длъжникът обаче не престира или не престира, както трябва, това "друго и различно" нещо: не плаща паричния си дълг; не престира дължимото зърно; не предава дължимата вещ; не построява сградата и т. н. Поради тази причина е длъжен да поправи щетите, които при- чинява с неизпълнението си.* * Тук проф. Ал. Кожухарое има предвид щетите, с оглед на финансовото и данъчното право, които включват както пряката загуба, така и пропуснатата полза. 9- 2.2. Задължението, което поражда отговорност, може да не произтича от едно облигационно отношение. То може да произтича: от закона - от общата му повеля да не вредим на ДРУП и от правилата на добрите нрави. Това задължение е общо за всички граждани. Правонарушението което тук по ражда отговорност, е именно неизпълнението на това за дължение, предвидено в закона. При тези правонарушения произтича отговорност, която наричаме "деликтна".* * На деликтната отговорност са посветени многобройни изследвания: Д. Антонов, Непозволено увреждане, С., 1965 г.; Г. Бойчев, Правонарушение, С., 1999 г., с. 239-244.; Б. Бъров, Гражданска отговорност за вреди причинени при автомобилни злополуки, С., 1970 г.; В. Ганев, Курс по обща теория на правото, т. 2, С., 1925 г., с. 166 и сл.; Ч. Големи нов, Отговорност за непозволено увреждане, С., 1999 г.; В. Гоцев, Договорна и деликтна отговорност, С., 1978 г., с. 78-76; По въпроса за отговорността за чужди действия Зл. Сукарева, Извъндоговорни облигационни отношения, С., 1998 г., с. 24-35. 3. Основание на деликтната отговорност. Основанието на деликтната отговорност е нарушението именно на подобни общи задължения. Спазването на тези общи задължения е задължително за всеки. Законът с основание смята, че трябва да постави под особена закрила живота на гражданите, тяхното здраве и личната собственост, че трябва да ги защити срещу всяко непозволено увреждане. И затова изисква от всеки да се отнася с грижа и внимание към интересите на съгражданите си, на държавата, на юридическите лица - към личността и интересите на всички. Правният порядък въздига това поведение в правно задължение за всички. Всеки е длъжен (казва чл. 45, ал. 1 ЗЗД) да поправи вредата, която виновно е причинил. Всеки е задължен следователно да не нанася другиму вреда. Това правно задължение не е облигационно - то не е насочено към извършването, неизвършването или даването на нещо в полза на друго лице - на кредитора. То е задължение на всеки към всички, обезпечаващо на всички признатата закрила на личността и имота й, развитието на обществения живот, обществения порядък въобще. Нарушението на това общо задължение спрямо някого (физическо или юридическо лице) - именно съставлява деликт - дава живот на облигационното отношение между нарушител и понасящ нарушението, насочено още от самото начало към обезвреждане. 4. Текстовете, които уреждат деликтната отговорност, са от чл. 45 до чл. 54 от ЗЗД. Между тях чл. 45, ал. 1 е основният. Там четем: "Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму". От този текст следва, че за да има деликт, необходимо е: едно деяние, което да е противоправно, което да е виновно и което да причинява, вреди другиму. Тогава има отговорност* * Правната уредба на деликтната отговорност се съдържа и в други текстове на Закона за задълженията и договорите както и в други нормативни актове. Така чл. 12 от ЗЗД, урежда обезщетението при недобросъвестно водене на преговорите за сключване на договор. Наистина една група автори приемат, че в случая не се касае за деликтна, а за договорна отговорност, тъй като е налице предшестващо облигационно отношение (Р. Йеринг, Си1ра т соп1га/1еп1о ос!ег ЗсЬас/епегзап Ье/ п/ЬсНдеп осУег тсМ 2иг Рег1есНоп де!апд1еп Уег1га); според други автори тази отговорност е зи/депепз (В. Гоцев, пое. съч., С., 1978 г., с. 12), (а така също и решение 2844-72-1, Сборник 1972 с. 98.). Преобладава обаче схващането, че отговорността по чл. 12 е специфична деликтна отговорност. Това се поддържа и от Тр. Конов, пое. съч. с. 38-39 и посочените там автори. Освен в Закона за задълженията и договорите правила, които уреждат специални състави на деликтната отговорност са включени в Закона за отговорността на държавата за вреди причинени на граждани, приет през 1988 г. (ДВ, бр. 60 от 1988 г.) и влязъл в сила на 1 януари 1989 г., в Закона за опазване на околната среда, особено след изменението му (ДВ, бр. 100 от 1992 г.), в Закона за защита на конкуренцията и др. § 2. Предпоставки на деликтната отговорност. Трябва да анализираме предпоставките за деликтната отговорност, посочени в закона. 1. Деянието. Деяние е всяко външно проявление на съзнателна волева дейност- нещо, извършено с участие на човешката воля. Деянието може да вземе формата на активна дейност, която води до непосредствена промяна във външния свят. Тогава говорим за действие: когато с удар се счупва някому крака; открадват се пари; подпалва се къща и т. н. Деянието може да приеме и формата на бездействие. Тогава то се изразява във въздържане да се извърши определено дължимо действие: шофьорът не спрял колата при дадения му знак; стрелочникът не обърнал стрелката и т. н. Бездействието има правно значение само ако има задължение за действие. Затова не върши деликт например оня, който не припознава извънбрачното си дете - законът не го задължава да стори това. 2. Противоправност. 2.1. Понятие. Отговорност възниква само ако извършеното деяние е противоправно. Неправомерно е онова деяние, което, като противоречи на правото в обективен смисъл, засяга чужди субективни права - причинява вреди на засегнатия. То противоречи на правото в обективен смисъл. Това е деяние, което нарушава закона или допълващите закона правила. Противоречи на правото в обективния смисъл всяко деяние, което нарушава общата отправена до всички законова повеля да не вредим на друг. Никой да не причинява вреда на друг - се казва в чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Всеки, който виновно нарушава тази повеля и причинява вреда на друг, е длъжен да я поправи. Оттук изводът - всяко действие, което причинява на друг вреда, е неправомерно, ос вен ако причинителят й докаже, че е имал право да я причини. Противоправността по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е следователно обусловена от наличността на вреда.* * Това становище не е безспорно. Редица автори приемат, че противоправността е налице, и когато се нарушават субективни права. Вж. е този смисъл Ч. Големи нов, Основни състави на гражданската отговорност при автомобилини злополуки, ГСУ-ЮФ, т. 77, кн. 1, 1984 г.,с. 13; П. Голева, Причиняване на вреди на пострадалия от непозволено увреждане, С., 1989 г., с. 80. Според други автори противоправността в случая е накърняване на чужди блага, които са предмет на абсолютни субективни права. (Вж. Гр. Конов, Понятието про-тивоправност в областа на непозволеното увреждане според българското гражданско право., ГСУ-ЮФ, 1986 г., т. 79, кн. 1, с. 24, бележка № 94). Струва ми се, че становището на Тр. Конов следва да се подкрепи, тъй като то дава пълен отговор на въпроса на кое лице благата и интересите се защитават. Тази обусловеност поставя съдията пред трудната задача да отговори на въпроса, кои блага и права са защитени срещу посегателство. В тази дейност той трябва да се ръководи от потребностите на живота, естеството на правоотношенията и обществения интерес, за да определи кои интереси са достойни за защита. 2.2. Изключващи противоправността основания. Не действа противоправно онзи, който има право да уврежда чужди блага. Такова право има този, който: се намира в състояние на неизбежна отбрана или на крайна необходимост, изпълнява закон или заповед има съгласието на пострадалия да увреди благата му. 1) Неизбежна отбрана е налице, когато деянието е извършено, за да се защитят от непосредствено противо- правно нападение държавни или обществени интереси, лич ността или правата на отбраняващия се или на друг чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходи мите предели (чл. 12, ал. 1 НК). Неизбежната отбрана изключ ва не само всякаква наказателна, но и всякаква деликтна отговорност (чл. 46, ал. 1 ЗЗД).* * Съгласно чл. 46, ал. 1 от ЗЗД при неизбежна отбрана няма отговорност за вреди, защото липсва елементът "противоправност", тъй като това деяние е правомерно. Но ако деянието е извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, т. е. "защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението" (чл. 12, ал. 2 Н К), лицето причинило вреда при превишаване пределите на неизбежната отбрана ще носи деликтна отговорност, освен ако това се дължи на уплаха или смущение (ар г. чл. 12, ал. 4 Н К). Отговорността за непозволено увреждане не ще се носи при превишаване пределите на неизбежната отбрана, независимо от това, че деянието не съответства на характера и опасността на нападението, ако последното е извършено от две или повече лица, ако нападателят е въоръжен, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище, ако нападението е извършено нощем (чл. 12, ал.З Н К). 2) Крайната необходимост също съставлява едно основание, едно право да се увреждат чужди блага. Крайно необходимо е онова деяние, което деецът е извършил, "за да спаси държавни-или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опастност, която деецът не е могъл да избегне по друг на- чин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените" (чл. 13, ал. 1 НК). Наказателният кодекс по този начин обявява деянието, извършено при крайна необходимост, за правомерно. Това обаче не освобождава дееца от задължението да заплати така причинените вреди. Законът разпорежда: "При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди" (чл. 46, ал. 2 ЗЗД).* * Тълкуването на чл. 46, ал. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 13, ал. 1 от Н К едва ли може да доведе до извода, че лицето, извършило деяние, за да спаси чужди или свои лични или имотни блага трябва във всички случаи да носи отговорност за непозволеното увреждане. Деликтна отговорност не следва да носи този, който пряко е причинил вредите, а този, който е причинил състоянието на крайна необходимост: например този, който е предизвикал пожара или собственикът на вещта, съответно лицето, под чийто надзор се е намирала тя, ако от вещта са произлезли вреди. Тези лица биха дължали обещетение за по-значителни вреди, ако те не бяха предотвратени от дееца, при условията на крайна необходимост: Само ако действащото лице при това състояние на крайна необходимост е носител на права по спасените блага, то носи отговорност за причинените вреди на други лица. Това становище се подкрепя от съдебната практика и отговаря на изискванията на справедливостта (ПП ВС №4, 1985 г.). 3) Съгласието на пострадалия изключва противо-правността. Щом един резултат се желае от пострадалия, той не може да се оплаква, че същият е настъпил. Не може например да иска обезщетение оня, който се е съгласил съседът да отсече тополата му. Но такова съгласие не може да се дава срещу наредба за обществен ред.* * Едно лице не може да дава съгласие на друго лице, да го лиши от живот (например при ефтаназия). В случаи те, при които тежко болният, страдащ от неизлечима бо лест с летален изход, дори и настойчиво да иска да бъде умъртвен, за да се спаси от мъките, лекуващия лекар или друго лице нямат право да причинят смъртта му. Това съ гласие на болния не освобождава от наказателна и граж данска отговорност, този който причини неговата смърт. 4) Изпълнение на закона или заповед съставлява поначало правомерно действие - например благоустройствените власти разрушават къща, която грози да падне; административните власти заемат със сила заграбен държавен имот В този случай обезщетение не се дължи. 3. Причинна връзка. За да има отговорност, необходимо е деянието да причинява резултата. Ако вредата е необходимо следствие на конкретно човешко деяние; ако тя закономерно произтича от деянието; ако деянието е решаващо, вътрешно, необходимо (а не случайно) свързано с резултата, тогава причинната връзка е налице. Само при такава връзка между деяние и вреда има гражданска отговорност За настъпването на една вреда може да е допринесъл и самият увреден. Тогава казваме, че тя е съпричинена, че тя се дължи на две необходими за настъпването й причини - на поведението на дееца и на увредения. Например Х е бил прегазен от автомобил, но сам е проявил небрежност при пресичането на улицата. Имаме обща вина. Тази обща вина, това общо съпричиняване на резултата е основание за намаляване на отговорността на дееца (чл. 51, ал. 2 ЗЗД).* * Теорията за общата вина е също дискусионна. Ре дица автори считат, че не е възможно едно лице да из вършва виновно действие спрямо себе си. Освен това об ща вина не може да има, ако за вредите е допринесъл не-дееспособен (малолетен или поставен под пълно запрещение). Въпреки тези основателни критични бележки, становището за "обща вина" както и за "компенсация на вини" се е наложило в теорията и съдебната практика. Вж. подробно за произхода и приложението на общата вина в П. Голева, Съпричиняване на вреди от пострадалия при непозволено увреждане, С., 1989 г., с. 42-55, 60-65. 4. Вината. За да имаме деликтна отговорност, деянието трябва да може да се вмени на дееца - необходимо е увреждащото деяние да е виновно. Без вина няма отговорност (чл. 45, ал. 1 ЗЗД). Виновен е този, който съзнава, че съответно дея ние ще предизвика определен вреден резултат, но е искал или допускал настъпването му (чл. 11, ал. 2 НК). Той действа умишлено. Виновен е още този, който не е предвиждал настъпването на определен резултат, но е бил длъжен и е могъл да го предвиди (несъзнавана небрежност) или е пред виждал вредата, но се е надявал да я предотврати, (съзна вана небрежност) (чл. 11, ал. З НК). Предпоставки. Вината предполага съзнание, спо собност да се разбират нещата, да се схващат задължения та, които тежат върху всеки. Липсва ли такова съзнание, не може ли деецът да разбира свойството и значението на деянието си (липса на нормален интелект), липсва ли въз можност за свободно волеопределяне, не може ли деецът да ръководи постъпките си, то няма възможност да възник не деликтна отговорност за него (чл. 47, ал. 1 ЗЗД). В такова състояние се намират: малолетните (т. е. лицата до 14 години); непълнолетните (т. е. лицата между 14 и 18 годи ни), ако не са могли да ръководят постъпките си и да разби рат свойството и значението на деянието, което са извършили (чл. 31 НК); душевно болните; въобще всички, които макар и временно, са лише ни от способност да разбират поведението си, стига само да не са се поставили виновно в това състояние (чл. 47, ал. 1 ЗЗД). Например пияният не може да твърди, че не е вино вен, понеже не могъл в това състояние да съзнава нещата и да ръководи постъпките си. Той сам се е поставил в това състояние. Деянието, извършено в епилептичен припадък, обаче ще бъде извършено от невменяем. 4.3. Предположение за вина. Чл. 45, ал. 2 ЗЗД счита, че причинителят на една вреда е виновно причинил същата. От причинната връзка законът прави заключение за наличността на вина. Работата на дееца е да обори това предположение на закона, като докаже липсата на вина. Ако иска да се освободи от отговорност, деецът трябва да докаже, че или е бил невменяем, или че деянието му е случайно, т. е. че последиците на деянието не са могли да бъдат предвидени и при най-голямо внимание от негова страна. След като резултатът е непредвидим, не могат да бъдат взети мерки за избягването му. Например, дете пресича трамвайната линия. Ватманът не е могъл да предвиди, че то ще се върне обратно. Но то се е върнало и трамваят го е смачкал. В този случай няма вина. Презумпцията за вина е оборена. Когато няма вина, няма и отговорност. 5. Вредата. За да има деликтна отговорност, е необходимо про-тивоправното и виновно деяние да причинява вреда. Без вреда, няма отговорност. 5.1. Относно това какво е вреда, коя вреда е морална и коя материална, важи казаното по-горе. В областта на деликтната отговорност подлежат на обезщетяване вреди-гте, които са пряко и непосредствено следствие на дея- нието (чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Причинителят на вредата винаги отговаря в този предел за разлика от положението при договорната отговорност, където в тези граници отговаря само недобросъвестният длъжник. Отговорност в пределите на "предвидимото" не е позната в областта на непозволеното увреждане. 5.2. Обезщетяването може да стане по два начина: чрез възстановяване на предишното положение в натура - искам Х да постави стъклата, които е счупил; или чрез престиране на парична сума, еквивалентна на причинената вреда - искам Х да ми заплати счупените стъкла. Паричното обезщетяване е обикновено еднократно - с еднократното престиране на една сума се счита, че вредителят поправя вредите, които увреденият е претърпял. Но може да стане и чрез периодически плащания (чл. 51, ал. 1 ЗЗД). Така ще бъде платимо обезщетението обикновено, когато се дължи поради причинена нерабо-тоспособност. В този случай, при увеличаване или намаляване неработоспособността, периодично дължимата сума може да бъде съответно увеличена, респективно намалена, (чл. 51, ал. З ЗЗД). § 3. Отговорност за чужди действия. 1. Проблемът. Дотук казахме, че който е причинил виновно една вреда, трябва да отстрани последиците на собственото си виновно действие. Може ли обаче да съществува отговорност не само за собствени (за лични) действия, но още и за чужди действия? Законът отговаря на този въпрос утвърдително. Той смята, че всеки, който трябва да упражнява надзор върху едно лице, е отговорен за вредите, които това лице причинява на други (трети) лица. Така за вредите, които причинява един неспособен, отговаря лицето, което е длъжно да упражнява надзор над него (чл. 47, ал. 2 ЗЗД). За вредите, причинени от непълнолетни, отговарят родителите или осиновителите им (чл. 48, ал. 1 ЗЗД). За вредите, причинени от малолетен под настойничество, отговаря настойникът (чл. 48, ал. 2 ЗЗД). За.вредите, причинени от лице, на което е възложена една работа, отговаря този, който му я е възложил (чл. 49 ЗЗД). Това са все случаи на отговорност за чужди действия. 2. Основание на отговорността. Всеки е длъжен да уважава чуждите блага и интереси. На никого не е позволено да ги засяга. Който ги засегне, отговаря за така произлезлите вреди. Отговаря за тях, понеже се предполага (до доказване на противното) че ги е причинил виновно. Така може да се резюмира изложеното дотук. Същите начала важат и по отношение т. нар. отговорност за чужди действия. Тук също отговорността се основава на виновното неизпълнение на задължението "да не се вреди на друг". По-точно тя се основава на неизпълнението на едно особено задължение, производно и отражение на общото задължение "да не се вреди другиму". Такова особено задължение тежи най-напред върху онези, които са натоварени да упражняват надзор над други лица. Техният надзор трябва да бъде така ефикасен, че да изключва възможността да се причиняват вреди на трети лица от лицата, които са под техен надзор. Такова особено задължение тежи на второ място върху всеки, който възлага извършването на една своя работа на друг. Той трябва добре да подбере лицето, на което я възлага. И не само това. Той е длъжен да го наблюдава, да го контролира така ефикасно, че да изключи възможността с дейността му да се причиняват вреди на трети лица. Все пак, ако от дейността на лицата, които трябва да бъдат надзиравани, респективно добре подбрани и добре контролирани, бъдат причинени вреди, то ясно е: този, който е трябвало да надзирава, не е изпълнил задължението си за ефикасен надзор; този, който е възложил своя работа на друг, и не го е достатъчно добре подбрал или не го е достатъчно резултатно контролирал. Той е бездействал. Неговото бездействие е причина за вредата. Понеже вината на причинителя се предполага (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), обявяваме "бездействащия" за отговорен за причинената щета. Схванат ли се нещата така, става ясно, че т. нар. отговорност за чужди действия е всъщност санкция за неизпълнението на лично задължение за надзор, респективно за надзор и подбор на лица, непосредствени причинители на щетата. Става явно, че всъщност и тук не се касае за отговорност за чужди действия, а за отговорност за собствено бездействие, което законът предполага, че е виновно и че се намира в причинна връзка с вредата. Налице е само един вид на отговорност за лични действия. След като отговорността за чужди действия е всъщност отговорност за собствени действия, то и основанието за тази отговорност не може да не бъде тъждествена с основанието на отговорността за собствени действия. 3. Предпоставките на отговорността за чужди действия. Поради това те са тъждествени и с тези на отговорността за собствени действия. Както по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД (при отговорността за лични действия), така и тук, за да се отговаря за чужди действия, ще е необходимо: Бездействие на отговорния за действията на дру ги лица (причинители на вредата), които благодарение на това бездействие (на липсата на добра грижа при тяхното подбиране) единствено добиват възможност да вредят на трети лица. Противоправност на това бездействие. Това без действие е правонарушение, щом настъпват вреди. Настъпването на една вреда. Причинна връзка между вредата и бездействието (липсата на надзор и добър подбор). Вина. Отговорният за вредата, причинена от друг, трябва да е бездействал виновно. Вината се предполага. Тя се счита налице със самия факт, че е причинена вреда. 4. Разликата. Все пак между т нар. отговорност за "чужди" действия и отговорността за чисто лични действия (чл. 45, ал. 1 ЗЗД) съществува една отлика - видова отлика. Първата е в известен смисъл зависима от втората отговорност. Тази зависимост се заключава в това, че отговорността за чужди действия е обусловена от наличността на едно противоправно вредоносно чуждо действие. В този смисъл се казва, че отговорността за чужди деистаия е акцесор-на - за да отговарят например родителите за действието на непълнолетното им дете, необходимо е то да е извършило вредоносни и противоправни действия. За да отговаря този, който е възложил на другиго една работа, необходимо е този друг да е извършил едно непозволено действие. Тази зависимост не прави отговорността за чужди действия субсидиарна, допълнителна. Тя си остава самостоятелна, защото в крайна сметка е отговорност за лична предполагаема вина. Затова отговорността не отпада и когато съществуват лични основания за изключване на отговорността на прекия причинител на вредата. Например, малолетният не отговаря, въпреки че е причинил вредата, именно защото е малолетен. Неговите родителите обаче ще отговарят. Забележителното за т. нар. отговорност за чужди действие е още това, че е винаги гражданска отговорност. Ако деянието на непосредствения причинител е наказуемо, то той ще бъде наказан. Няма да бъде наказан отговорният за чужди действия. Отговорността за чужди действия е освен това изключителна. Случаите, в които тя се допуска, са изчерпателно изброени в закона. Едно аналогично приложение на тази отговорност към други случаи не е допустимо. Например не е допустимо да се обяви отговорен съпругът за вредите, причинени от съпругата му. 5. Случаите на отговорност за чужди действия. Те са изброени в чл. 47, ал. 2, чл. 48 и чл. 49 ЗЗД. 5.1. Родителите и осиновителите, "които упражняват родителските права, отговарят за вредите, причинени от децата им, които не са навършили пълнолетие и живеят при тях" (чл. 48, ал. 1 ЗЗД). Те отговарят, защото се предполага, че са виновни в това, че или не са дали добро възпитание на децата си, или че не са упражнявали достатъчен надзор над тях. Вследствие на това е станало възможно децата им да причинят вреда на други лица. а) Предпоставки. Отговорността на родителите, респективно на осиновителите, е обусловена от две предпоставки: Необходимо е детето, което с действията си причинява на другу вреда, да не е навършило пълнолетие. Гражданската отговорност на родителите (и на осиновителите) произтича от това, че те упражняват родителски права над децата си. По силата на това върху тях тежи грижата за децата, за тяхното възпитание, за тяхното подготвяне за об щественополезна дейност. Затова родителят, който е лишен от родителски права, не отговаря за вредите, причинени от детето му. Необходимо е на второ място, детето да живее при родителите си. Защото само така съществува възможност за упражняване надзор над детето. Затова ако детето е дадено в пансион, родителите не отговарят за причинените от него вреди, а отговаря този, който е задължен да упражнява надзор над неспособния (чл. 47, ал. 2 ЗЗД). Естествено, временното отсъствие на родителите или на детето не води до отпадане на отговорността на родителите. Например, детето отишло на училище или бащата заминал за Пловдив -родителите продължават да отговарят за постъпките му причинили щета. б) Освобождаване от отговорност. Родителите се предполагат виновни. Предполага се, че те не са упражнили достатъчно надзор над ненавършилото пълнолетие дете (чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Те могат да се освободят от тази отговорност, ако докажат, че "не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите" (чл. 48, ал. З ЗЗД и чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Те трябва да докажат, че са добре възпитали детето си и че специално по време на извършването на деянието са го държали под свой надзор, но не са успели въпреки всичко да предотвратят извършването на вредоносното действие. 5.2. Настойниците. а) Настойникът на малолетния замества родителите му. Той упражнява и трябва да упражнява вместо тях родителски те им права. Той трябва да се грижи за малолетния, за въз питанието му, да го надзирава. Затова отговаря за вредо носните действия на малолетния, за когото трябва да се гри жи, при същите условия, при които отговарят и родителите. б) Под настойничество се поставят и пълно запрете- ните. Настойникът на пълно запретения отговаря за вреди те, причинени от действията на запретения под негово на стойничество. По силата на чл. 47, ал. 2 ЗЗД "за вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него". Такова задължение тежи върху настойника. Попечителство. С навършването на четиринаде сет години малолетният става непълнолетен. Настойниче ството по отношение на него се прекратява. Преди това му се назначава попечител. Попечител имат и ограничено запре- тените. За попечителя ще важи също чл. 47, ал. 2 от ЗЗД. Попечителят е длъжен да упражнява надзор над непълно летния, респективно ограничено запретения, и отговаря за вредите, причинени от него. Възложилите другиму работа. Според чл. 49 ЗЗД "този, който е възложил на друг някаква работа, отгова ря за вредите, причинени от него при и по повод изпълнени ето на тази работа". От този текст се вижда, че този, който е възложил една работа на друго лице, отговаря за действията на това лице. Той отговаря за чужди действия. Още по-точно той отговаря, защото законът предполага виновността му, че е зле избрал или зле надзиравал лицето, което е натоварил с една работа. а) Предпоставки. Тази отговорност съществува при няколко предпоставки. Необходимо е лицето, на когото една работа е възложена, да е извършило едно виновно действие. Без вина на работника или служителя не може да съществува отговорност за юридическото или физическо лице, което му е възложило работата. Само ако лицето, на което е възложена работата, самото то отговаря, само тогава отговаря и този, който му я е възложил. За разлика от положението на родителите, настойниците и пр., които отговарят и за безвинов-но действие на лицата под техен надзор (на малолетното дете, на запретения). Необходимо е виновното действие да бъде извършено при или по повод изпълнението на възложената работа. Това е естествената рамка на отговорността на възлагащия работата на друг. Той отговаря за действията на изпълняващия неговата работа за вредите, доколкото те са във връзка с работата, на която този друг е поставен. Необходимо е да бъде установена връзка между деянието и службата. Тази връзка често трудно се определя. Приема се, че тази връзка е налице, когато действието е станало възможно вследствие заеманата служба, по повод на нея, през време на упражнението й макар в злоупотреба с нея дори при изрична противна заповед. Например шофьорът на такси обсебва вещи на своя клиент. Отговаря и превозната организация, която го е назначила. Или вместо да отстрани животните, влезли в земеделските посеви, полският пазач ги осакатява. Отговаря за вредите и този, който го е назначил на работа. б) Солидарна отговорност. Този, който е възложил другиму една работа, отговаря солидарно с този, на когото той я е възложил, за вредите, причинени от последния на третото лице (чл. 53 ЗЗД). Счита се, че тези вреди са причи нени от двамата. Но ако законът предвижда такава солидарна отговорност в полза на увредения, не важи същото между този, който е възложил работата, и този, комуто тя е възложена. Всъщност първият никак не е виновен за настъпването на тези вреди. Затова законът му дава обратен иск срещу виновния причинител на щетата за това, което е платил на увредения (чл. 54 ЗЗД). Той се суброгира в правата на удовлетворения потърпевш. в) Предположение за вина. Законът презюмира ви на за възложителя на работата. Той смята, че щом има вре да, възложилият работата е зле избрал или зле надзиравал лицето, на което я е възложил. Законът го счита за виновен. Но законът позволява на възложилия работата да обори това предположение за вина. Всъщност това предположение е необоримо. Как ще може да докажете, че сте добре избрали вашия шофьор и че сте го добре надзиравали, когато фактите сочат противното - че не е добре избран и добре надзираван, щом е направил катастрофа. Как ще ми докаже държавата, че е добре избрала и добре надзиравала данъчния си инспектор, когато фактите опровергават твърденията й - фалшифицирал е разписки за получени от гражданите пари. Поставени сме всъщност пред една отговорност без вина. Възложилият работата отговаря, защото се ползва от чуждата работа. Той носи риска от дейността на лицето, на което я е възложил.* * В цивилистичната теория и в съдебната практика, се приема че това е обективна невиновна отговорност на работодателя, която има гаранционнообезпечителен характер и произтича не от вината на работодателя, а от вината на работника, който е причинил вреди по повод възложената му работа (ПП ВС № 7 1959 г). До този извод в крайна сметка достига и проф. Ал. Кожухаров. Затова тези, които са възложили работата във връзка с която са причинени вреди, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицето и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност. Вината се търси не от този, който е възложил работата, а от онзи който я изпълнява. "И ако последният виновно е причинил вреда на трето лице, гражданската отговорност за първият е винаги налице, макар той да няма вина"- П П ВС № 7/1958 г. § 4. Отговорност за вреди от вещи. 1. Обяснение и основание. Съгласно чл. 50 от ЗЗД "за вредите, произлезли от каквито и да е вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират..." Следователно, всеки е отговорен не само за вредата, която е причинил със своето действие, но още и за онази, която е причинена от вещите, които той има под свой надзор, като се смята, че този надзор най-напред тежи върху собственика на вещта. Основанието на тази отговорност законът вижда в липсата на необходимия надзор върху вещта от онзи, върху когото тежи задължението да я надзирава. Той не е изпълнил задължението си да я пази, за да не вреди тя на никого. 2. Предположение за вина. Наличността на вредата от действието на една вещ показва, че собственикът й (респективно този, комуто принадлежи надзорът върху същата) е бездействал. Наличността на вреда сочи, че е налице причинна връзка между това бездействие и вредата. Законът счита че това бездействие е виновно. Законът предполага тази вина (чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Следователно, отговорността е обусловена от едно единствено условие, а именно, вредата да е причинена от една вещ. Чл. 45, ал. 2 от ЗЗД допуска оборването на това предположение за вина. Отговорният за вреди от вещи може да докаже, че не е виновен. Всъщност и тук предположението за вина е фактически необоримо. Отговорният никога не може да се освободи от отговорност. Той трябва да докаже, че не е бездействал, нещо повече, че се е грижил за вещта си така, че тя да не уврежда никого. Но това няма да му помогне. Нали вредата е налице! След като тя е налице, какво по-голямо доказателство, че грижата не е била в достатъчен размер. Трябвало е да се грижи повече за вещта си. Всеки гражданин има право да иска един резултат -да не се увреждат благата му чрез чужди вещи. Това му се дължи. Какво го интересуват усилията на собственика или на надзираващия вещта, грижливото му поведение, когато това поведение не е дало дължимия резултат? Собственикът не дължи поведение, а "неувреждане" на другиго. Така че, щом е налице увреждане, с това е налице и отговорност. Например качвате се в един асансьор. По средата на пътя въжето се скъсва, асансьорът пада в мазето и вие сте със счупен крак. Искате собственикът да Ви плати вредите. Казвате му, че негов дълг е да не причинява на никого вреда с асансьора си. Вредата е причинена, следователно не е положена достатъчно грижа за поддържане на машината в изправно състояние. Собственикът е бездействал, виновен е, затова и дължи обезвреда. Но собственикът на асансьора се опитва да докаже, че е бил много грижлив: вчера със специалисти е преглеждал цялата инсталация и тя е била намерена в изправност - никак не е бездействал; никак не е виновен и никаква обезвреда поради това не дължи. Сигурно няма да се съгласим с тази логика на собственика. Усилията му да се оневини ще останат безплодни - фактите говорят срещу него. Той никого не ще може да убеди, че е направил всичко дължимо, щом вредата е все пак налице. Тя (вредата) показва, че е бездействал, а законът предполага бездействието му за виновно. Наистина законът му позволява да се оневини - да обори предполаганата в негова тежест вина. Но тази възможност е само теоретична. На практика, както се вижда, предположението е необоримо. По-правилно затова е да казваме, че собственикът тук се държи отговорен, не защото е виновен, а защото носи риска за вредите, причинени от вещите му. Неговата отговорност е обективна - той отговаря без вина. Друг пример: искрите на локомотива на железниците подпалват снопите на земеделската кооперация, складирани край линията на позволено разстояние. Кооперацията иска обезщетение за вредите, причинени й от вещите на железниците. Предполага се, че железниците не са надзиравали вещите си, бездействали са, виновни са и затова дължат обезвреда. Но железниците отговарят: не сме виновни. Добри машинисти назначихме на служба и на локомотивите поставихме необходимите съоръжения. Повече грижа обективно не може да се положи. Оборено ли е предположението за вина на железниците? Не е. Железниците ще носят отговорност, защото щом извършват превозна дейност, ще трябва да носят и рисковете, свързани с нея. Следователно, тук все боравим с едно фактически необоримо предположение за вина. След като се предполага, че отговорният е виновен и това предположение не може да се обори, той отговаря без вина. Неговата отговорност е обективна, рискова.* *Днес споровете относно вината като предпоставка за отговорността за вреди причинени от вещи не са преодолени. В теорията и в съдебната практика се приема, че тази отговорност е безвиновна, т. е. обективна отговорност. Собственикът на вещта и лицето под чийто надзор се намира тя, могат да се освободят от отговорност за причинените от вещта вреди само по изключение. Това са случаите, когато вредите от вещта са резултат на непреодолима сила или са причинени по изключителната вина на пострадалия или са резултат на изключителната вина на трето лице. Според друго становище в този случай не се касае до юридическа отговорност. Това е една от особените правни форми за възстановяване на причинени вреди, изразяваща се в носенето на риска от страна на владелеца на вещта. Вж. Ч. Големи нов, Отговорност за непозволено увреждане, с. 91-94; А. Красавчиков, Возмещение вреда причиненого источником повишеной опасности, М., 1971 г., с. 128 и сл.; С. Тасев, Непозволено увреждане. Отговорност за вреди причинени от вещи и животни, С., 1995 г.; Д. Антонов, Непозволено увреждане, С., 1965 г., с. 118; ППВС № 7/1959 г.; решение № 1327/ 1979 г.; Г. Бойчев, Юридическа отговорност, с. 147-148. 3. Вещите. Всякакви движими и недвижими вещи могат да причиняват вреда: атомен реактор, асансьор, трамвай, автомобил, трактор, електрически ток, бутилка с газ, цигла, която пада от покрив, и т. н. 4. Върху кого тежи отговорността. Отговорността тежи върху този, който упражнява надзора. Приема се, че надзорът се заключава в задължението за пазене и наблюдаване на вещта, за да не причинява тя вреди. На кого принадлежи този надзор? Казва се: върху този, който има юридическа власт над вещта. Поначало това е собственикът на вещта. Той запазва надзора си и когато е поверил вещта на свой работник. Работникът има материалното държане на вещта, но (понеже получава и изпълнява заповедите на собственика) няма правен надзор. Собственикът е пазач на собствената си вещ. Той може да докаже, че няма юридическа власт над вещта, понеже я е прехвърлил на друго лице, с-което е сключил договор за наем, за залог, за заем - с което въобще е сключил договор за предоставяне на ползването от вещта. Тогава би трябвало единствено това друго лице да отговаря. Законът обаче обявява собственикът за солидарно отговорен с това друго лице, на което е прехвърлен надзорът. Това разрешение едва ли е най-правилното. Например, давам Ви под наем бутилка с газ. Но вие не знаете да манипулирате с нея. Бутилката избухва и причинява вреди. За тях отговаряте Вие, но и аз солидарно с Вас. Или давам Ви под наем велосипеда си. Вие блъскате някого и му счупвате крака. Естествено, отговаряте за причинената щета, но и аз отговарям солидарно с Вас.* * Във връзка с примерите за вредите, които са причинени от велосипед или при манипулиране на бутилка с газ има и друго становище. Отговорността за вреди причинени от вещи в тези случаи възниква от виновното поведение на лицето, което управлява велосипеда или си служи с бутилката газ. Ето защо отговорността в тези случаи е по чл. 45 от ЗЗД за лицето, което си е служило с вещта и е причинило вреди на друг (ПП ВС № 17/1963 г.). Това разрешение има единствен смисъл - да се обезпечи обезщетението на пострадалия, макар и да го получи от невиновния. Защото явно е, че във всички тези случаи собственикът не е виновен и все пак отговаря без вина. Единственото възмездие на невиновния собственик, който отговаря за вредите от вещи, причинени от лицето, на което е прехвърлил (или не е прехвърлил) надзора на същите, е да иска обезщетение от прекия причинител на вредата (чл. 54 ЗЗД). 5. Вреди от животни. Чл. 50, изр. 2 от ЗЗД създава още една отговорност -за вреди, причинени от животни. Тази отговорност се основава поначало на същите изложени дотук принципи. Собственикът или този, който има надзор върху животно, отговаря дори и когато то е избягало или се е изгубило. Счита се, че и тогава собственикът не е изгубил надзора си над животното. Тук сме поставени пред една типична обективна отговорност - отговорност без вина. *§ 5. Отговорност на държавата за вреди причинени на граждани. 1. Правна уредба. Правната уредба на тази отговорност се съдържа в Закона за отговорността на държавата за вреди причинени на граждани, (ЗОДВПГ) приет през м. май 1988 г. (ДВ, бр. 60 от 1988 г., влязъл в сила от 1 януари 1989 г., доп., бр. 59 от 1993г.} изм. бр. 12 от 1996 г., доп. бр. 67 от 1999 г.). Това е специален закон, който е приет за да се засили защитата на правата на гражданите и да се осигури тяхното реално обезщетение при причинени им вреди от длъжностни лица и органи на държавата. Този закон отговаря на повелите на Всеобщата декларация за правата на човека и на Международния пакт за гражодански и политически права, приети от ООН, както и на Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа от 1975 г., проведено в Хелзинки. Законът за отговорността на държавата за вреди причинени на граждани е специален нормативен акт, който изключва приложното поле на разпоредбите на Закона за задълженията и договорите, уреждащи деликтната отговорност. Съществената разлика произтича от това, че както при деликтната, така и при договорната отговорност в гражданското право по принцип се отговаря само за виновно причиняване на вреди. За разлика от тази уредба в ЗОДВПГ се регламентира обективната отговорност на държавата. Законът има особено съдържание изразено в 11 члена и 2 заключителни разпоредби. Той не си поставя за цел да уреди всички въпроси свързани с фактическия състав, който поражда задължението на държавата за обезщетяване на гражданите за причинени им вреди, а е пред назначен да регламентира само материята, която изисква различен от съществуващия, т. е. особен начин на правна уредба. Ето защо в § 1 от заключителните разпоредби на ЗОДВПГ се предвижда за неуредените в него въпроси да "се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони". Тъй като уредените в този закон състави по своята същност са специфична форма на непозволено увреждане (те допълват и обогатяват неговите фактически състави^) следва да се приеме, че изискването за извършването на противоправно деяние, което причинява вреди (чл. 45 ЗЗД), както и разпоредбите уреждащи началният момент на погасителната давност при непозволеното увреждане, а също и размерът на обезщетението ще се уреждат от общия граждански закон. Що се отнася до отговорността за виновните деяния на работниците и служителите спрямо държавата, тя следва да се осъществява по реда предвиден в Кодекса на труда, Закона за държавния служител и други закони. Законът урежда два основни фактически състава. Първият състав се отнася за отговорността на държавата за вреди причинени на граждани от дейността на администрацията (чл. 13ОДВПГ). Вторият състав урежда отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи при изпълнение на която са причинени вреди на граждани (чл. 2 ЗОДВПГ). Във връзка с тези два състава е уредена възможността на държавата зарегре-сен иск срещу лицата и органите, които при изпълнение на своите служебни задължения са причинили вреди на гражданите (чл. 9 ЗОДВПГ). 2. Отговорност на държавата за вреди причинени от изпълнение на дейност свързана с администрацията. Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДВПГ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от същия закон обезщетения за вреди от незаконни актове по ал. 1 може да се искат след тяхното отменяване по съответния ред. Когато вредите са причинени от нищожен административен акт или от незаконно действие или бездействие, нищожността на акта, съответно не-законосъобразността на действието или бездействието се установява от съда, пред който е предявен иска за обезщетение. От посочените по-горе разпоредби следва, че се има предвид вреди причинени от ограничен кръг субекти. Това са органи и длъжностни лица, които са издали незаконни актове или са извършили незаконни действия или бездействия. Следователно една от особеностите тук е, че вредата не се причинява от всеки правен субект, а от длъжностни лица и органи, които извършват незаконни действия. Незаконните действия могат да се изразяват в издаването на нищожни или унищожаеми актове. В правната доктрина съществува спор относно границата между нищожните и унищожаемите актове. Повечето автори приемат, че нищожни акотове са тези, които са издадени от некомпетентен орган или при издаването на който е липсвал кворум, за да се приеме акта, ако се издава от колегиален орган и ако е липсвала изискваната от закона форма. Останалите актове, които не са съобразени със зако на се считат за унищожаеми и пораждат действия до отмяната им от съответния компетентен орган. Издадените незаконни актове следва да водят до причиняване на вреди на граждани при тяхното изпълнение. Изисква се също така тези незаконни актове да не са нормативни административни актове. Това означава, че актовете следва да са издадени при осъществяване на из-пълнително-разпоредителна, а не на нормотворческа дейност. Примерите от практиката в това отношение могат да бъдат различни. Така при изпълнение на незаконен акт могат да бъдат разрушени жилищни, стопански и други постройки, да бъдат унищожени хранителни стоки и т. н. Освен това държавата отговаря и за причиняване на вреди на граждани от действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица, които нямат формата на административен акт. При тази хипотеза не е издаден административен акт, а със своето поведение съответния орган или длъжностно лице причинява вреди на граждани при или по повод изпълнение на административна дейност. Незаконността на действието или бездействието се определя от несъобразеността на поведението на длъжностното лице с разпоредбите на закона или с непротиворечащите му друти нормативни актове. Тук се включва и т. нар. превратно упражняване на власт.1 Например длъжностно лице изпълнявайки своите административни служебни задължения по охрана на обществения ред, нанася телесни повреди на гражданин или го задържа, без да има законно основание за това. От изложеното следва, че страни по възникналото в резултат на причиняване на вреди правоотношение са на първо място държавата и на второ място граждани нът, на който са причинени вреди. Държавата е условно казано "делинквент", защото тя дължи обезщетението, въпреки че конкретният причинител на вредата е неин служител или орган извършващ административна дейност. Увреденият е винаги физическо лице. В случаите, когато е претърпяло вреди юридическо лице, последното ще търси обезщетение по реда на чл. 45 от ЗЗД. Съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗОДВПГ обезщетение за вреди от незаконни актове, когато съответният административен акт е нищожен, нищожността на акта се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. По този начин законът улеснява лицето претърпяло вредата, тъй като въпросът за отговорността на държавата ще се реши от един съд и в един процес. Това разрешение се отнася и за нищожността на действията или бездействията на органи или длъжностни лица, причинили вреди на граждани при или по повод изпълнение на административна дейност. Що се отнася до унищожаемите административни актове или действия и бездействия на нейни органи и длъжностни лица, иск за обезщетение за вреди, причинени от тях, може да се предяви след отмяната им. Отмяната може да се извърши или по реда на Закона за административното производство, т. е. от по-горестоящ административен орган или по предвиден от закона друг ред. Възможно е когато отмяната на акта и разглеждането на иска за вреди са от компетентност на един и същ съд, увреденият да предяви едновременно и двата иска - за отмяната на незаконния акт и за претърпените вреди, ако евентуално актът бъде отменен. Освен това, ЗОДВПГ предвижда, че причиняването на вреда следва да е станало само при или по повод осъществяване на изпълнително-разпоредителна дейност в работно време. Това произтича от правилото, че изпъл нително-разлоредителна дейност не може да се осъществява в извънработно време, освен в някои изключителни случаи специално посочени в закона. 3. Отговорност на държавата за вреди причинени от дейност на правозащитни органи. В чл. 2 от ЗОДВПГсе изброяват изчерпателно правозащитните органи, които носят отговорност по него. Това са органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции. Следователно заглавието на чл. 2 от ЗОДВПГ относно видовете правозащитни органи и длъжностни лица носещи отговорност, следва да се тълкува стеснително, тъй като не са включени съдия-изпълнителите, арбитража и адвокатурата. Изброително са посочени и хипотезите, при които държавата отговаря за вреди причинени на граждани от тези органи. Първата хипотеза е уредена в чл. 2, ал. 1 от ЗОДВПГ и тя е задържане под стража, което е тежко посегателство върху свободата на гражданина, рефлектиращо върху неговите близки и засягащо авторитета на държавата. Законът регламентира случаите на временно задържане под стража, както и мярката за неотклонение, задържане под стража, когато те са постановени при липса на законно основание. Тук се има предвид, че задържането под стража, като мярка за неотклонение се определя от съответни правозащитни органи, като окончателното решение е на съда. Освен това се има предвид, че в определени случаи прокурорът, следователят и органите на дознанието, могат да задържат временно едно лице, до двадесет и четири часа. На второ място държавата отговаря за предявено от правозащитните органи обвинение на гражданин, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказател но производство бъде прекратено поради това, че: деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление или че наказателното производство е образувано, след като възможността за наказване е погасена по давност или деянието е амнистирано. Такива ще бъдат например случаите на: постановяване на оправдателна присъда от компетентния съд влязла в законна сила; прекратяване на наказателното производство поради това, че няма извършено престъпление, тъй като прокурорът установява, че примерно е налице гражданско нарушение, а не престъпно деяние или установява, че престъплението е извършено не от лицето, на което е предявено обвинение, а от друго лице. На трето място отговорността на държавата ще е налице и когато гражданин е осъден по Наказателния кодекс или му е наложено административно наказание. В единия случай е постановена осъдителна присъда, т. е. фазата на досъдебното производство е завършена, прокурорът е внесъл обвинителният акт, съдът е постановил осъдителна присъда, но впоследствие тази присъда е била отменена и е постановено оправдаване на осъдения. В другия случай държавата носи отговорност за причинени на граждани вреди, когато е отменено наказателно постановление издадено от административни органи, с което е наложено административно наказание, причинило съответните вреди. На четвърто място са случаите на нанесени вреди на граждани, във връзка с правомощието на съда при определени заболявания да постановява прилагането на принудителни медицински мерки (чл. 89 - чл. 92 НК). В случай че съдът е постановил принудително лечение или друга принудителна медицинска мярка, държавата отговаря за причинените вреди от приложението им, щом те са отменени поради липса на основание. На пето място държавата носи отговорност за причинени вреди и в случаите, при които съдът постановява съответните административни мерки и те бъдат отменени поради незаконосъобразност. Тук се включва и отговорността на държавата за причинени вреди на граждани и при несъобразяване на съда, постановил съответната присъда с изискванията, установени в чл. 78а от НК. Съгласно този текст на закона пълнолетното лице се освобождава от наказателна отговорност от съда и му се налага административно наказание - глоба от петдесет до хиляда лева, когато са налице следните условия: за престъплението се предвижда наказание ли шаване от свобода до две години или друго по-леко нака зание, когато е умишлено, или лишаване от свобода до три години или друго по-леко наказание, когато е непред пазливо; деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговор ност по реда на този раздел; причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени (чл. 78а НК). На шесто място, при изпълнение на наложено наказание за извършено престъление или изпълнение на административно наказание, над определения срок или размер, държавата носи отговорност за причинените на съответното лице вреди. Това е възможно, когато органите привели в изпълнение съответната присъда или наказателно постановление не са се съобразили със срока или размера на наказанието. Законодателят би трябвало да предвиди същото да се отнася и до изпълнението на наложени принудителни административни мерки по Закона за административните нарушения и наказания. 4. Освобождаване на държавата от отговорност. Съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗОДВПГ държавата се освобождава изцяло от отговорност за заплащане на обезщетение, само ако увреждането е причинено при изключителна вина на пострадалия. Например такъв ще бъде случаят, при които гражданинът прави изявление, а след това и признание, че е извършил престъпление, (най-често за да прикрие друго по-тежко престъпление, или за да оневини другиго) навежда убедителни доказателства, поради което е бил осъден. Освен това законът предвижда намаляване на размера на обезщетението, което държавата дължи, в случай че пострадалият виновно е допринесъл за увреждането (чл. 5, ал. 2 ЗОДВПГ). 5. Предявяване на иска за обезщетение за вреди причинени на граждани. Искът може да се предяви само от гражданина, който е понесъл съответната вреда. При уважаването му държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. По изключение активно лигитимирани лица са наследниците на увредения при неговата смърт. Те могат да предявят иск за обезщетение само за имуществените вреди, а за неимуществените вреди, само ако такъв иск е бил предявен пред съда от увредения. Когато наследниците на лице, наказателното производство по отношение на което е прекратено поради смъртта му, предяват иск за обезщетение за вреди, държавата като ответник може да се освободи от отговоронст, ако докаже, че наследодателят им е извършил деянието, съставляващо престъпление. 6. Компетентен съд. Съгласно чл. 7 от ЗОДВПГ, искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по местожителството на увредения. Той се предявява срещу органите по чл. 1 и чл. 2 от ЗОДВПГ от незаконните актове, действия или бездействия, на които са причинени вредите. В процеса задължително участва прокурор. Такси и разноски по делата не се внасят предварително. В случай, че искът бъде отхвърлен изцяло или частично, съдът осъжда ищецът да плати дължимите такси и разноски. Преди всичко следва да се има предвид, че исковото производство се разглежда по реда на ЗОДВПГ, а не по общия ред. Само ако специален закон е предвидил особен начин на обезщететяване, тогава ЗОДВПГ не се прилага. Съществено значение има въпросът свързан с обстоятелството, че законът определя като страна по това правоотношение държавата, която носи отговорност за вредите причинени на гражданите. От това би следвало, че искът във всички случаи трябва да се предяви към държавата като ответник в процеса. Ако това становище се приеме, обезщетението следва да се плаща във всички случаи от държавната хазна, което би оставило без отговорност, органите или длъжностните лица, които са причинили вредите. Затова в теорията и практиката, на основание на чл. 7 от ЗОДВПГ се приема, че исковете следва да се предявяват срещу учрежденията, които имат бюджетна сметка и чийто орган или длъжностно лице е причинил вредата. Ако отговорността е по чл. 1 от ЗОДВПГ, ответник ще бъде съответната община, министерство, областна управа и т. н. Когато вредата е била причинена от правозащитни органи, искът ще бъде предявен срещу съответната следствена служба, районна, окръжна, апелативна или върховна прокуратура, както и съответния районен, окръжен, апелативен и върховен съд. Възможно е вредата да е съпричинена от съответните прокуратури и съдилища - районни, окръжни, апелативни и върховни. При съпричиняването на вреди съгласно чл. 51 от ЗЗД, който следва да намери приложение, се прилага солидарната отговорност на длъжниците. Това означава, че гражданинът може да предяви иск за обезщетяване срещу един от тези органи или срещу всички тях. Платилият длъжник има право по общите разпоредби на регресен иск спрямо останалите солидарни длъжници. Държавата съгласно чл. 9 от ЗОДВПГима право на регресен иск за изплатените обезщетения по чл. 1 и чл. 2 от същия закон. Предпоставките за предявяване на иска по чл. 1 от ЗОДВПГ са уредени е различни закони: Кодекса на труда, Закона за държавния служител и др. Характерното за тази отговорност е, че при умишлено увреждане от страна на длъжностното лице, се дължи изплащане на обезщетението в пълен размер. Ако лицето е дейс тва-ло непредпазливо се прилага ограничената отговорност предвидена в съответния закон. Що се отнася до длъжностните лица по чл. 2 от ЗОДВПГ, те отговарят пред държавата за изплатените от нея обезщетения на увредените от нея граждани, само когато действията или бездействията им са признати за пре-стълпение с влязла в сила присъда. В тази хипотеза отговорността им е в пълен размер. В случаите, когато са действали непредпазливо, те не носят гражданска отговорност пред държавата за изплатените от нея обезщетения. Този режим се прилага и за длъжностните лица в данъчната администрация и в държавния финансов контрол, съгласно чл. 9, ал. 2 от ЗОДВПГ, освен ако непредпазливата вина е предвидена като основание за съответно престъпление. 7. Оповестяване. Във връзка с причинени неимуществени вреди при търсенето на наказателноправна отговорност, освен обезщетението, което се дължи на гражданина за имуществени и неимуществени вреди, ЗОДВПГ предвижда и разгласяване, чрез средствата за масова информация на прекратяването на предварителното производство или на постановената оправдателна присъда по обвинението за извършено престъпление. Условията са престъплението да не е било извършено от гражданина или деянието, за което е обвинено лицето да не е престъпление и гражданинът или неговите наследници да поискат това. Оповестяването трябва да се извърши от органа който е прекратил предварителното производство, съответно от съда, който е постановил оправдателната присъда. Ако средствата за масова информация, независимо от кого са сезирани, са разгласили за образуването на предварителното производство или за произнесената осъдителна присъда, съобщението се прави задължително, независимо дали има искане от гражданина. Това съобщение трябва да се предложи и предостави на средствата за масова информация от съда или от органа по предварителното производство. Няма пречка това предложение да се направи и от заинтересования гражданин. ИЗПОЛЗВАНИ СЪКРАЩЕНИЯ БНБ Българска народна банка ВАС Върховен административен съд ВКС Върховен касационен съд ВС Върховен съд ГОВС Гражданско отделение на Върховния съд ГПК Граждански процесуален кодекс ГГЗ Германски граждански закон ДВ Държавен вестник *ДСК Държавна спестовна каса ОМ Германска марка ЕАД Еднолично акционерно дружество ЕООД Еднолично дружество с ограничена отговорност ЗКИР Закон за кадастъра и имотния регистър ЗАНН Закон за административните нарушения и наказания ЗАП Закон за административното производство ЗБНБ Закон за Българската народна банка ЗГВ Закон за гражданското въздухоплаване ЗДС Закон за държавната собственост ЗЗД Закон за задълженията и договорите ЗК Закон за кооперациите ЗЛС Закон за лицата и семейството ЗНсл. Закон за наследството ЗОДВПГ Закон за отговорността на държавата за вреди причинени на граждани ЗОЗ Закон за особените залози ЗООС Закон за опазване на околната среда ЗОС Закон за общинската собственост ЗУТ Закон за устройство на територията КТМ Кодекс на търговското мореплаване МС Министерски съвет НК Наказателен кодекс ПМС Постановление на Министерския съвет ППВС Постановление на пленума на Върховния съд ППЗДС Правилник за прилагане на Закона за държавната собственост ППЗОС Правилник за прилагане на Закона за общинската собственост СК Семеен кодекс ЦКС Централен кооперативен съюз Изтегляне 3.66 Mb. Сподели с приятели:
|