Програма за картографиране на сънищата. Струва ми се, че тя ще позволи на много руски момчета и момичета да забравят алкохола и наркотиците. Ще им посочи достоен път към света на сънищата

Ниските облаци сякаш докосваха земята. Ръмеше ситен дъждец. До канавката бе спряла очукана жигула. Пътниците в нея явно скучаеха. Шофьорът, светлокос мъж на средна възраст, беше отворил триъгълното прозорче и мълчаливо пушеше. От време на време поглеждаше шосето, чиято мокра далечина блестеше в дъжда.

На седалката до него жена на около двадесет и пет години прехвърляше купчинка касетки и ругаеше под нос собственика им за неговия отвратителен музикален вкус.

Отзад седяха двама млади здравеняци. Видът им сочеше, че не се прехранват с умствен труд. Към по-високия се обръщаха с името Ким, другия наричаха Веня. Ким беше облечен в дълго кожено яке, Веня - в зелен анорак. В момента те се занимаваха с нещо, което очевидно не беше силната им страна в живота - скуката ги принуждаваше да решават кръстословица. Вслушвайки се в отчаяните им опити да попълват квадратчетата, жената се подсмихваше от време на време.

- Риба - бавно сричаше Ким. - От семейство шаранови. Шест букви, втората е „а"...

- Русалка - ухили се Веня.

- Майната ти! - обиди се Ким. - Русалката не е шаран.

- Чети нататък!

- Корабна стълба, с четири букви. Обаче това и сам го зная-„трап".

- Давай нататък!

- Зодиакален знак, четири букви, втората е ,Х' - Ким се замисли дълбоко, а жената подигравателно се изсмя.

- Имаше Лъв, после Скорпион... какво още? - Веня беше доволен, че знае поне тези два знака. Но не му остана време да блесне с по-нататъшна ерудиция.

- Идва! - кратко подхвърли шофьорът и включи двигателя.

- Всички готови! - изкомандва жената с неочаквано твърд глас.

В далечината се появи червен икарус. Той бавно прекоси открит участък от шосето и пак изчезна зад плътната зелена стена на гората. След няколко минути щеше да се покаже зад завоя.

Ким остави списанието, излезе и отвори багажника. Бързо взе резервната гума и я хвърли до колата. Веня вдигна задната седалка и извади два калашника.

След като се убеди, че резервната гума се вижда добре откъм шосето - все едно обикновена авария, Ким взе единия автомат, спусна предпазителя и зареди с рязко щракане на затвора. После пъхна оръжието под якето си, а Веня седна отново в колата, постави автомата на коленете си и притвори вратата.

Всичко беше готово.

Измина минута.

Втора.

Унесен от равномерния шум на двигателя и монотонното полюшване, Максим дремеше върху облегалката. Дана мълчаливо гледаше през изпотеното стъкло - очевидно мислите й бяха далеч от пейзажа, който прелиташе покрай тях.

Икарусът тръсна силно. Максим отвори очи и лениво погледна часовника си - три и половина. До Кленовск имаше още час, непривичното название на добре познатия град отново го накара да се усмихне. Той отвори чантата в краката си и извади купения още в Ростов вестник. Прозя се и хвърли бегъл поглед към Дана - тя все така гледаше през прозореца, на устните й беше застинала лека усмивка.

Максим разгърна вестника и помисли, че на млади години навярно е била много красива, защото и сега изглеждаше доста добре. От автогарата не бяха разменили нито дума, за това го беше помолила самата тя. Според нея местата тук бяха опасни и предпазливостта не беше излишна. Никой не биваше да знае, че се познават и че пътуват заедно.

Максим едва се беше зачел във вестника, когато автобусът рязко забави ход. Той погледна напред, където чистачките методично проясняваха картината по шосето.

До канавката беше спряла очукана жигула, наблизо се търкаляше резервна гума. Един мъж в черно кожено яке махаше с молба да спрат, а до него млада жена се свиваше в тънка пелерина.

Автобусът спря.

- Какво има? - обърна се шофьорът към мъжа, който притича насам.

- Това си имаме! - Онзи извади изпод якето си автомат и го насочи към него. - Ако ти се живее, седи мирно и прави, каквото ти се каже! Ясен ли съм? Шофьорът мълчеше.

- Отвори вратата! - заповяда терористът и той все така мълчаливо се подчини.

Вътре се втурна друг, също с автомат и в зелен анорак; последва го и жената с пелерината.

- Това е обир! Всички да останат по местата си! - с неприятна усмивка заяви мъжът в анорака. - Който иска куршум в главата, да вдигне ръка!

Максим го гледаше повече с учудване, отколкото със страх - толкова голяма беше изненадата му. Трескаво съобразяваше какво би могъл да направи в подобна ситуация. В този момент почувства върху ръката си дланта на Дана.

- Запази спокойствие! - прошепна тя. Той послушно кимна - едва забележимо.

В автобуса беше много тихо. Само отзад някой извика и веднага уплашено млъкна. Първият терорист също бе влязъл вътре и държеше шофьора на прицел.

- Карай след жигулата! И без фокуси!

Жигулата даде газ и излезе на платното. Автобусът бавно потегли след нея. Около два километра по-нататък колата сви по странично шосе, посипано с разпилян чакъл. Икарусът пое след нея, като тежко се полюшваше по неравностите. Скоро минаха още един разклон и тръгнаха по черен път, обрасъл с трева.

- Не мога да мина, мокро и тясно е - каза шофьорът на автобуса.

- Ще минеш - увери го човекът в коженото палто и го побутна с дулото в ребрата.

Клоните на дърветата шибаха прозорците, двигателят напрегнато бучеше. Пътниците мълчаха, наблюдавани от терориста в анорака. В това време жената ги оглеждаше, без да бърза. Явно търсеше някого. Най-сетне жигулата спря.

- Спри! Угаси двигателя! Сега стани и седни на свободна седалка!

Шофьорът мълчаливо изпълни нареждането.

- Къде ни докарахте? - разнесе се не толкова въпросителен, колкото възмутен глас на един от пътниците.

- На майната ти! - отговори терористът с анорака. - Какво, ти ли си първият кандидат за посмъртна слава? Млъквай, докато не съм ти изкарал мозъка навън!

Пътниците се умълчаха. Една бабичка на предната седалка незабележимо се кръстеше. Най-сетне жената с пелерината се обади:

- Не се страхувайте! Никого няма да пипнем, вие не ни трябвате! Трябва ни само куриерът. Най-добре е той сам да се предаде!

В автобуса настана напрегната тишина. Максим с ужас осъзна, че терористите търсят именно тях двамата с Дана. По-точно Дана, нали тя носеше материали на хакерите. Значи информацията за пътуването по някакъв начин беше стигнала до легионерите.

Жената с пелерината бавно вървеше между седалките и се вглеждаше в лицата на пътниците.

Докато вървеше бавно между седалките, Яна се опитваше да открие куриера. Този дядка? Едва ли, обикновен селяндур.

Двамата мъже на задната седалка? Единият е посивял от страх, а на другия му личи, че е махмурлия - хакерите дори не разговарят с такива.

Това момче? Погледът му е концентриран, то цялото е настръхнало. Не, не е той - прекалено е млад, пък и кух отвътре, не притежава сила. Тогава кой?

- Не шавай, боклук! - чу се злият и рязък глас на Ким. Яна се обърна.

Седящият отпред мъж в износено кафяво яке опипваше нещо в чантата върху коленете си.

Ким силно го удари в хълбока с дулото на автомата.

- Провери какво държи там! - заповяда на Веня, който притича към тях.

Той порови в чантата, подсвирна от учудване и извади голям водопроводен ключ.

- Охо! - изненада се Ким. - Значи, мършо такава, искаше с него да ме цапнеш? Този ли е? - извърна се към Яна.

Тя се приближи и погледна пребледнелия мъж. Глупости - направо се е насрал от страх, дръвник, нищожество... Но все пак без малко не е замахнал с водопроводния ключ? Дали пък не е той? Тя го погледна от упор, мъжът не издържа и отмести очи.

- Изведете го при колата! - нареди Яна. - И този също! -Тя посочи едрия пътник с вратовръзката, който се беше интересувал преди малко къде са ги докарали.

- Че какво общо имам аз? - задърпа се той, но Веня мълчаливо го удари с приклада в слънчевия възел, а Ким го изхвърли отвън, където попадна в здравите ръце на Гор.

- И тези двамата, за по-сигурно! - Яна посочи алкохолика и мъжа с посивялото лице. - Другите да седят! И без глупости - тукашните блата са дълбоки, ще стигнат за всички!

Тя огледа заплашително притихналите пътници и слезе от автобуса. В това време Веня се настани удобно до вратата, прехвърли автомата в лявата си ръка и мълчаливо започна да люпи семки, като гледаше пътниците с големите си, добродушни очи.

- Какво увесихте носове? - подхвърли той, докато плюваше люспите по пода. - Сега ще уредим проблема с тия шушумиги и ще си вървите по пътя. Няма страшно, най-много още пет минути.

Максим го слушаше равнодушно, после се загледа през прозореца, за да разбере къде отведоха пленниците. Бяха наблизо. Четиримата лежаха на земята, а двамата бандити ги обработваха професионално - дори в автобуса се чуваха глухите удари.

Но вниманието му беше привлечено от друго. Дана хвърли бегъл поглед към пазача им и незабелязано извади от чантичката си малка черна пудриера.

- Скрий това! - прошепна едва чуто тя и докосна ръката на Максим. - Запази го на всяка цена! В краен случай го унищожи! Запомни адреса: „Домсомолская" двадесет и четири. Предай го, там ще ти помогнат! А сега не се намесвай, каквото и да се случи! Това е заповед, разбра ли?

В гласа й имаше нещо, което не позволи на Максим да възрази. Той послушно взе пудриерата и внимателно я скри в джоба на якето си.

Дана постоя неподвижно още минута, сякаш се концентрираше. После се усмихна едва забележимо и стана.

- Младежо, пуснете ме да мина! - високо се обърна към Максим, а неговото сърце без малко не изхвръкна от гърдите му: какво беше замислила? Прииска му се да я бутне обратно на мястото й, но нейният стоманен поглед го прикова. И той послушно се надигна, за да й стори път.

- Ей, къде хукна? - извика Веня, изправи се и насочи автомата си към нея.

- Повикай Яна! Кажи й, че куриерът е тук! - гласът на Дана се извиси изненадващо чист и мелодичен. Веня я погледна учудено, сетне се извърна към вратата и подсвирна на Ким. Той приближи.

- Куриерът е тук, кажи на Яна! Но тя самата идваше насам.

- Намерихме куриера! - радостно обяви Веня, докато излизаше от автобуса. - Излез! - нареди той на Дана. Яна удивено вдигна вежди. Жена куриер! Това пък откога?

- Здравей, Яна! - гласът на куриера беше студен, а погледът й спокоен и отпуснат. - Не ме ли познаваш? Яна мълчеше и напрегнато се взираше в това чуждо лице.

- Добре тогава. - Жената извади няколко фиби от прическата си, смъкна перуката и тръсна глава. Оказа се, че е с късо подстригана, гъста и кестенява коса. - Ето ме, приятелко!

Максим, който гледаше през прозореца, се смая - тя беше на не повече от тридесет години. Целият бабешки реквизит се оказа блъф!

Пулсът му се ускори. Не знаеше какво да прави. Искаше да й помогне, но строгата й заповед го възпираше. Стиснал подлакътника на седалката, той се вслушваше в разговора и се стараеше да не пропусне нито дума.

- Дана?!

- Не очаквах това... - Гласът на Яна внезапно прехрипна, тя отстъпи няколко крачки назад, сякаш погледът на Дана я пареше. - Дръжте тази курва на мушка, много е опасна! Двамата бандити насочиха автоматите, в ръката на Гор се появи пистолет.

- Чак пък толкова! - Усмивката на Дана беше ледена. Яна облиза пресъхналите си устни:

- Ще дойдеш с нас! Гор, сложи й белезници! Шофьорът на жигулата тръгна към Дана, но внезапно спря, сякаш се блъсна в студения й поглед.

- Най-доброто, което може да направите, е да се качите в колата и да изчезнете оттук! - В очите й имаше нещо, което накара двамата бандити и шофьора да отстъпят назад.

По лицето на Яна избиха капки пот:

- Спри, Дана! Спри, влез в колата и аз ти обещавам... да не те убия.

- За да ме убие Дагс, така ли? Не, Яна, пътищата ни отдавна се разделиха.

- Не ми оставяш избор... - Яна отстъпи крачка, мълчаливо взе автомата от Ким и го насочи към нея. - Или влизаш в колата, или...

Не успя да довърши.

Въздухът се изпълни с пронизителен, но беззвучен звън. Пространството наоколо стана плътно и твърдо. Автоматът в ръцете на Яна натежа неимоверно. Ким падна на колене, отвори отчаяно уста, за да си поеме въздух, и бавно запълзя назад, без да откъсва поглед от куриерката. До него тихо скимтеше Веня, автоматът му се търкаляше наблизо. Гор бързо отстъпи встрани и опря гръб до дървото, очите му преливаха от гняв и омраза. Фигурата на куриера трептеше в прицела на пистолета му, той се силеше да натисне спусъка, но пръстите му отказваха да се подчинят.

Яна се опитваше да прогони обгърналата я мъгла и тихо шепнеше заклинание, но силата на Дана потискаше разума й, пречеше й да се концентрира и да улови правилния ритъм. Някъде дълбоко в главата й пулсираше болка като огнена струя, която всеки момент можеше да експлодира в гейзер от пламъци.

И все пак Яна постепенно изплуваше на повърхността и чувстваше как обръчът бавно се разхлабва - дори Дана не можеше да удържи едновременно четирима души във властта си.

Понеже усещаше, че силите й привършват, Дана се спусна към автомата, който лежеше в мократа трева. Но един сух изстрел тутакси я отхвърли назад и тя падна по гръб. Върху гърдите й се разля алено петно. Подпря се с дясната си ръка на земята, а с лявата закри раната и бавно се извърна към Гор, който беше стрелял. Под огнения й поглед той изпусна димящия пистолет и дивият му вопъл оглуши всички наоколо. Внезапно воят секна, Гор завъртя стъклени очи и падна с лице в тревата.

Дана се изправи на колене и опита да стане, но в този миг изтрещя автоматът в ръцете на Яна.

Над гората отново надвисна мъртва тишина.

Яна мълчаливо стоеше над тялото на Дана и стискаше оръжието в ръцете си. Дишаше бавно, на пресекулки. Приближи се Ким, лицето му беше подпухнало до неузнаваемост, от прехапаната му устна капеше кръв. Веня седеше на земята, бавно се полюшваше наляво-надясно, а очите му бяха безсмислено втренчени нейде в далечината. Най-накрая Яна наруши потискащото мълчание:

- Върни всички в автобуса!

Тя се наведе и взе чантичката на Дана. Ким мълчаливо тръгна към уплашените мъже, които седяха в тревата - те също бяха засегнати от психическата вълна и сега бавно се съвземаха. Като ги окуражаваше с ритници, той бързо ги натика в икаруса.

- Простреляй гумите и да вървим! - Яна уморено огледа автобуса и тръгна към Гор, който лежеше до близкото дърво. - Не забравяй Веня...

Ким насочи автомата и с два къси реда проби гумите откъм неговата страна. Автобусът се полюля и остана тежко наклонен, вътре се чуха виковете на уплашените пътници. Ким метна автомата на гърба си, хвана Веня за яката и го помъкна към колата.

Когато проехтя изстрелът и Дана падна, Максим подскочи, готов да й се притече на помощ. Отвън обаче отново се чу вик, който внезапно секна. Миг по-късно проехтя автоматичен откос. Максим погледна към падналата в тревата Дана и безсилно се отпусна върху седалката.

Беше закъснял.

Отчаяние изпълваше душата му, в мислите му цареше хаос. Защо допусна смъртта на Дана? Какво ще каже сега на Борис и на другите хакери, как ще гледа хората в очите? Той, мъжът, е жив - а тази жена загина.

Не можеше да си представи нещо по-лошо. Оставаше му само едно - да сподели участта на Дана. Не можеше да живее с такъв товар.

Отвън пак се чу трясък на автоматни изстрели, икарусът се наклони встрани, пътниците завикаха уплашено. Максим неволно се улови за подлакътника.

И тогава почувства в джоба си нещо твърдо. Пудриерата.

Да я опази на всяка цена - точно така беше казала тя. Това означаваше, че дори нямаше правото да умре. Трябваше да я занесе на адреса - това беше единственото и последното, което можеше да направи за тях. Ако, разбира се, бандитите не убият и него, и всички останали пътници.

Не ги убиха. След няколко минути двигателят на жигулата изрева, колата зави и бавно запълзя обратно.

Максим стоеше до автобуса и мълчаливо наблюдаваше как шофьорът и неколцина доброволци от пътниците го ремонтират. Другите тихо обсъждаха станалото, тялото на загиналата жена беше внесено в автобуса и положено на задната седалка. Но независимо от трагичния финал, всички едва прикриваха чувството си на облекчение. Появиха се и първите версии, според които най-вероятно ставаше дума за мафиотско разчистване на сметки.

Максим не участваше в суетнята. Дори не помогна при пренасянето на Дана. Нещо му подсказваше, че така е най-добре. Никой не биваше да знае, че са били заедно.

Сега, когато бандитите заминаха, Максим отново и отново връщаше лентата на събитията. Както и мнозина в автобуса, той добре беше почувствал тежката вълна, надвиснала над поляната в момента на схватката. Дана загина, терористите също понесоха загуби - Максим отчетливо си спомняше как товареха в колата тялото на своя шофьор и набързо тикаха в нея полуделия бандит в зелен анорак. Но нима животът на тези отрепки струваше колкото този на Дана?

Сега вече добре разбираше какво е искал да каже Борис с думите за необходимата самоотбрана. В случая явно беше използвана магия, но дори тя не беше спасила Дана от автоматния откос в упор. В подобна ситуация Борис просто беше изчезнал от очите на преследвачите си. Защо и тя не постъпи така? Не можеше или не искаше? Или просто отвличаше вниманието - от него и информацията, скрита в пудриерата?

Ръката на Максим инстинктивно се пъхна в джоба. Кутийката си беше на мястото. Той въздъхна и бавно тръгна към автобуса.

Но не подозираше, че през цялото време го наблюдават.

Ремонтът на автобуса отне почти два часа. Не можеха да повикат помощ, в тази долчинка мобилните телефони нямаха обхват. Явно бандитите бяха пресметнали и това обстоятелство. Когато накрая автобусът изрева и започна с труд да завива по хлъзгавата трева, сред пътниците се разнесоха въздишки - най-после!

Максим не изчака пристигането в града. Понеже не желаеше разправии с милицията, слезе още в покрайнините, преди първия милиционерски пост. Остатъкът от пътя измина с маршрутно такси. Беше му неприятно да изостави Дана, макар и мъртва, но онова, което се случи, промени начина му на мислене. Сега осъзнаваше колко сериозно е всичко. И щом това беше война, трябваше да я води по правилата. Навярно легионерите имаха свои хора в милицията - ако останеше в автобуса, нещата можеше да завършат още по-зле.

Максим не познаваше града, но хвана такси, каза адреса и само след двадесет минути беше на улицата, която му трябваше. ,Домсомолская" се намираше в краен квартал. Най-сетне дъждът спря, но навъсеното небе показваше, че едва ли ще е задълго.

Тук имаше предимно жилищни сгради, Максим вървеше бавно по тясната уличка и гледаше номерата. Двадесет и осем, двадесет и шест... Ето и двадесет и четвърти, посочен му от Дана. Той вече мислеше какво ще каже на домакините, когато внезапно си спомни за предупреждението на Дана.

Ами ако го следяха?

Затова мина покрай къщата, без да спира, хвърли само бегъл поглед към двора и прозорците. Стигна до първата пресечка, спря, събу обувката си и внимателно се огледа, докато изтръскваше несъществуващо камъче.

Улицата беше пуста.

Никой не го следеше.

Максим изруга тихо, бързо се обу и без повече колебания тръгна към номер двадесет и четири.

Звънецът беше до входната врата и той го натисна няколко пъти. Не чу звъненето, но присъствието му беше забелязано. Вратата на верандата бавно се отвори и там излезе, като се подпираше на патерица, слабичка възрастна жена с бяла кърпа на главата. Тя му махна лекичко, сякаш го канеше да почака. Сетне нахлузи лъскави черни галоши и внимателно слезе по стъпалата.

- Какво има, синко?

Максим се затрудняваше да обясни какво всъщност му е нужно, оказа се непоносимо трудно да намери точните думи:

- Здравейте... Помолиха ме да донеса това на вашия адрес... - Той извади пудриерата от джоба си.

Старицата предпазливо я взе.

- А на кого да я предам, синко? - Жената го гледаше внимателно и той се почувства неловко.

- Пътувах заедно с Дана. Нападнаха автобуса. Дана загина. Жената замря за миг. Добрите й очи помръкнаха.

- Влез - неочаквано каза тя и бързо отвори вратичката.

Максим влезе, домакинята тихо се плъзна след него. Той дори не се учуди, че тя спря да накуцва. Събу се на верандата и влезе в къщата.

- Почакай малко в хола, сега ще дойда.

Максим мълчаливо влезе там. В съседната стая се чу изтракването на телефона - жената се обаждаше. Опита се да разбере какво казва, но чу само тихо мърморене, което сливаше думите една в друга.

Когато тя влезе, Максим седеше и спокойно оглеждаше стаята. Обстановката беше скромна, но спретната. Чисто бели стени, икона в простичка рамка, бяла покривка върху старинна маса с резбовани крака, снимки по стените. На този фон изпъкваше модерен западен телевизор с голям екран. Дистанционното лежеше върху масата.

- Разкажи ми какво се случи... - помоли го жената и приседна на крайчеца на дивана.

Максим започна да разказва, като се стараеше да не пропусне нищо. Домакинята не го прекъсваше и трепна само веднъж - когато каза, че нападателите са били ръководени от жена на име Яна. Когато завърши, в стаята настъпи потискащо мълчание.

- Къде е сега Дана?

- Не зная. Тя ми нареди да донеса пудриерата на всяка цена. Не исках да ме разпитва милицията, затова слязох още в началото на града.

- Следяха ли те?

- Мисля, че не. Бандитите си заминаха с колата.

- За друго говоря. В автобуса навярно е имало техен човек, наблюдател. Възможно е той да те е фиксирал - нали именно ти си седял заедно с Дана, и тя е могла точно на теб да предаде нещо. Спомни си: когато слезе от автобуса, не слезе ли още някой?

Максим вече беше готов да отговори твърдо „не", но едва не си прехапа езика. Да, заедно с него наистина слезе някаква жена. Не можеше да я опише, помнеше само сивото й палто и пазарската мрежа. Не знаеше и накъде се е отправила, тогава мислите му бяха заети със съвсем други неща.

- Това е лошо. Ако те е проследила, значи те вече знаят и за този адрес. Но едва ли ще рискуват да нападнат веднага, за тях е по-важно да разкрият връзките ни, цялата верига.

Максим се намръщи. Излизаше, че отново не е действал както трябва.

- Простете ми - тихо каза той. - Не предполагах, че ще стане така.

- Не мисли за това - успокои го жената. - После ще правим анализ на грешките. В момента задачата ни е да не допуснем нови.

- Мога ли да помогна с нещо? - попита Максим.

- Сега ще дойде Роман. Известно време ще бъдеш с него. После ще видим. Зад прозореца се чу шум от пристигаща кола.

- Ето го и него. Почакай минутка, аз ей сегичка - стопанката тръгна да отвори.

Максим отиде до прозореца и погледна към улицата през тюлената завеса. Домакинята вече беше разтворила вратите, в двора влезе опръскана с кал бяла лада. Шофьорът угаси, излезе и бързо изтича под навеса на верандата - Дъждът вече плющеше не на шега. Максим отново седна на стола и зачака.

Домакинята и посетителят й се появиха след десет минути, през това време явно бяха разговаряли.

Гостът се оказа тъмнокос и слаб, но жилав, стегнат мъж на около тридесет и пет години.

- Роман - представи се той, докато се ръкуваше с Максим. - Както разбрах, нещата не вървят добре. Дана е загинала. - В гласа му прозвуча нескривана горчивина. - Тази къща е „осветена". Но Дана не можем да я върнем, а самите ние трябва да се измъкнем оттук и да вземем инициативата в свои ръце. Щом сме в отбранителна позиция, трябва да обърнем обстоятелствата в своя полза. Сега, Максим, ще ми помогнеш да натоварим някои неща в колата. А довечера ще обсъдим всичко.

Дъждът не намаляваше. Роман отвори задната врата на колата и двамата натовариха няколко кашона и два куфара. Максим се въздържа и не попита какво има в тях.

- Сядай! - Роман му посочи седалката до шофьора.

- А жената?

- Не се грижи за нея. Сега цялото внимание ще бъде върху нас. Домакинята отвори портата, двигателят меко забръмча.

- Е, приятелче, не ме подвеждай! - тихо измърмори Роман и плавно изкара ладата от двора. - Сложи си колана! - нареди му, като внимателно поглеждаше в огледалото.

Максим мълчаливо се закопча.

Около двадесетина минути бялата лада се размотаваше по градските улици, чак тогава Роман успя да забележи „наблюдателите" - толкова професионално работеха. Неотстъпно ги следваха минимум четири коли, поне толкова видяха. Две тойоти - бяла и синя, бежова жигула и син опел.

- Време е да покажем, че сме ги забелязали - каза Роман и увеличи скоростта.

Жигулата, която ги следваше в съседното платно, въобще не реагира. Но след минути от една странична уличка изплува опелът и уверено подкара зад тях.

- Много добре. Сега се дръж по-здраво! - Роман се усмихна студено, включи десен мигач и без да намалява скоростта, неочаквано сви вляво пред идващия насреща москвич. Гумите изсвириха и дъхът на Максим спря, защото ударът изглеждаше неминуем. Но двигателят на ладата само изрева по-силно и ускорението го притисна в облегалката. След миг москвичът с уплашения си шофьор остана далеч назад.

Максим се озърна - синият опел не се виждаше, изостанал безнадеждно на кръстовището и блокиран от върволицата насрещни коли. Роман намали скоростта, а Максим объркано го погледна.

- Не бива да ни изгубят от погледа си. Но и преследването не трябва да е прекалено лесно за тях. Нека мислят, че всичко е сериозно.

Впрочем нямаше нужда да се оглеждат за опела. На съседното кръстовище вече ги чакаше бялата тойота.

- Охо! - поклати глава Роман. - Добре работят... Той погледна часовника си - малко след осем.

- След няколко минути ще напуснем града. - Роман внимателно наблюдаваше колата зад тях. Нейните прозорци бяха затъмнени и не можеше да се види колко хора са вътре.

Сега вече той не си играеше и изстискваше от ладата всичко възможно. Беше ясно, че зад кормилото на преследвачите им седи добър шофьор. Със свистене и вой на гумите при завоите колите се носеха в бясна гонитба из града. Добре, че в дъждовната вечер нямаше оживено движение.

Мярнаха се редки борове, тънката лента на река, при слизането от моста тръсна здравата - градът остана назад, сега Роман уверено караше към Новосибирск. Днес Максим вече беше минал оттук и познаваше местността.

Бялата тойота упорито „висеше" на стотина метра подире им, а още по-назад се мяркаше синьото петно на порядъчно изостаналия опел.

- Няма ли да ни настигнат? - Максим загрижено погледна назад. - Все пак е добра кола.

- Едва ли. Нашата лада е с подобрения и не е лесно да бъде догонена.

- Къде отиваме?

- Вече сме близо - спокойно отвърна Роман. - Сега ще завием, този път води към бившите партийни вили. Ще примамим нашите „колеги" в капан - Роман кимна към преследвачите, - и така ще им отнемем инициативата. Нагърченото, мокро шосе се изнизваше от гъстата кедрова гора и вече изпружено като опъната струна, се втурваше в далечината.

Двама души в маскировъчни дрехи се бяха разположили недалеч от пътя, като се криеха от дъжда под широките корони на дърветата. Редките храсти ги пазеха от случайни погледи, пък и надали някой можеше да ги види в този късен час. Само веднъж прелетя по шосето разкошна черна лимузина и изчезна към бившите вили на областния партиен комитет, но двамата мъже, които разговаряха тихо, не й обърнаха внимание:

В този миг от брезентовата чанта се чу тихо писукане. Единият от тях извади радиостанцията, притисна я към ухото си и около минута слушаше съсредоточено. Сетне я остави и погледна партньора си:

- Идват, след пет минути ще са тук - преминали са първи пост. Нашите са в бяла лада, следват ги бяла тойота и син опел. Тойотата се е залепила за тях, опелът е изостанал на километър. Трябва да се оправим с нея, а пък опелът - каквото му е писано.

- Време е за работа - другият стана и с удоволствие се протегна. - Ти ли започваш?

- Да. Ти подсигуряваш и ако нещо се закучи - добавяш!

С тези думи той разкопча ципа на голямата брезентова чанта и извади от нея два гранатомета.

Притъмняваше. Роман шофираше мълчаливо. Максим също не говореше, само от време на време поглеждаше колата, която ги преследваше. През последните няколко минути тойотата на два пъти опита да ги приближи, но засега Роман успяваше да поддържа безопасна дистанция.

- Почти пристигнахме - каза най-сетне той. - Зад следващия завой ни чакат.

- Ще стрелят ли?

- В известен смисъл - потвърди Роман.

Те пристигнаха на мястото в момента, когато преследвачите правеха пореден опит да ги догонят. Роман намали скоростта преди завоя и тойотата веднага се озова в застрашителна близост. Десният й прозорец се смъкна и се показа дулото на автомат.

- Ще стрелят - каза Максим, докато поглеждаше с опасение натам.

- Няма да успеят - отвърна Роман и отново увеличи скоростта.

Ладата вече беше влязла в завоя и сега наваксваше дистанцията. Максим се вгледа внимателно напред в падащия здрач и се опита да забележи онези, които трябваше да ги посрещнат. Но неволно се присви, защото го оглуши внезапен грохот. Той се обърна назад и видя феерична гледка - преследващата ги кола се беше превърнала в огнено кълбо и сега бавно се разпадаше на парчета, докато инерцията продължаваше да я влачи по шосето.

- Какво е това? - тихо попита той, потресен от страшната гледка.

- Гранатомет - обясни Роман и намали скоростта, като караше плътно вдясно. - По-точно, огнемет. Нали ти казах, че ще ни посрещнат и няма от какво да ни е страх? Сега вече можем спокойно да се върнем.

- А другата кола?

- Не са глупаци. Експлозията се вижда отдалече, няма да припарят насам. Но това вече е без значение, важното е, че ги надиграхме.

Той направи обратен завой и спря до банкета на пътя. Отломките от горящата кола, които се бяха струпали в канавката, се виждаха добре. В края на гората се показа човек в маскировъчни дрехи и махна с ръка - пътят беше свободен.

- Това беше. Да си отиваме! - Роман изкара ладата на шосето и скоро димящите останки на тойотата останаха зад тях.

Пътуваха в мълчание. Максим се огледа само веднъж и забеляза следващия ги джип.

- Това са наши хора - успокои го Роман. - Ще ни изпратят, защото имат заповед да ни охраняват до града. Той включи фаровете. Вперил поглед в блестящото от дъжда шосе, Максим неочаквано почувства огромна умора - толкова събития му се бяха струпали този ден. Пък и сега въобще не знаеше къде отиват. Някъде вътре в себе си усещаше странна празнота и не искаше да мисли за нищо.

Когато пристигнаха в града, охраната им изчезна също така внезапно, както се беше появила. Той опита да се ориентира, но не успя. Роман криволичеше няколко минути из тесни улички, за да обърка възможните преследвачи. Максим окончателно изгуби представа къде се намират.

Накрая колата спря пред голяма двуетажна къща с плътна тухлена ограда. Безшумно се разтвори голяма желязна врата. Максим учудено видя двама охранители, въоръжени с къси автомати.

- Ето ни вкъщи. Почини си, а после ще решим какво да правим. - Роман изключи двигателя и угаси фаровете. Максим излезе от колата и с наслада вдъхна чистия нощен въздух. След дъжда всичко наоколо лъхаше на свежест. Зад тях тихо щракна ключалката на желязната врата. Роман размени няколко думи с охраната. После тихо скръцна входната врата на къщата и на прага излезе девойка в джинси и тънък, светъл пуловер. Тя кимна на Роман и се насочи към Максим:

- Да се запознаем, аз съм Оксана!

Погледът й беше приветлив, а всичко в нея - от смешно чипия нос до гъстата руса коса, излъчваше очарование. Против волята си той се усмихна в отговор:

- Максим.

Беше леко смутен, все пак толкова красиво момиче рядко се срещаше.

- Да вървим, ще ти покажа твоята стая.

Те влязоха в къщата. Оксана му обясняваше пътьом:

- Това са стаите на охраната. Там е спортната зала. По онзи коридор се отива в кухнята и трапезарията. Да вървим горе!

Те се изкачиха на втория етаж по елегантна стълба с перила от ковано желязо. Оксана отвори една врата и отново погледна Максим:

- Ето я твоята стая. Вземи душ и след половин час слез за вечеря! Чакаме те.

Той се изкъпа с наслада. Струите хладка вода отнасяха умората и прогонваха неспокойствието от изминалия ден. На фона на весело плискащата вода изглеждаха толкова нереални и далечни терористите и смъртта на Дана, дългото преследване и огненият вихър около бялата тойота. Облече леки домашни дрехи - беше ги взел за подобен случай, и слезе долу.

Роман и Оксана седяха в трапезарията на малка масичка с бяла покривка и разговаряха. Роман посочи на Максим стола до себе си.

Оксана стана, отиде в кухнята и след малко започна да подрежда масата.

Максим седна с известна неловкост - просто не знаеше как да се държи. Роман го погледна замислено:

- Кажи, видя ли добре онези, които стреляха в Дана?

- Да... - Максим се запъна за секунда. - Отначало стреля шофьорът - висок, на около четиридесет години, светла коса. Дана падна и тогава в нея стреля жената, Яна. Струва ми се, че тя ги ръководеше.

- Как откриха Дана?

- Търсеха куриер, започнаха да бият пътниците. Тогава Дана ми даде пудриерата и се изправи. Те искаха да тръгне с тях, но тя отказа. После... стана нещо страшно: звън, тежест в главата, започнаха да стрелят... Онзи с пистолета умря, видях как го вмъкнаха в колата. И на още един му стана нещо с главата, също го вкараха в колата и заминаха.

- Колко бяха?

- Четирима - трима мъже и жената.

- Опиши я! - помоли Роман.

- Висока, красива... черна коса до раменете.

- Бенка на лицето?

- Да - спомни си той. - Тук, отляво, до устната. Роман едва забележимо въздъхна:

- Тя е.

- Яж, Максим - Роман взе вилицата и започна да човърка пържолата си, явно мислите му бяха заети с нещо друго.

Вечерята премина в тишина. Максим нищо не питаше, стопаните също нямаха желание да говорят. Той допи чашата с ароматен чай и се надигна:

- Благодаря, Оксана. Ще ида в стаята си.

- Да, да... - Роман бутна настрани вилицата и чинията с недоядената пържола. - Почини си, денят беше труден.

Изгревът едва беше позлатил небето, когато Максим се събуди. Веднага разбра причината - в стаята звучеше тиха музика. С все още сънени очи огледа наоколо и едва сега видя колонките върху стената. Но не забеляза плейър или касетофон, кабелите водеха в съседната стая.

Часовникът му показваше шест. Полежа още малко, облече се и оправи леглото. Музиката продължи пет минути и постепенно утихна.

В коридора се сблъска с пълна жена на около четиридесет години. Видът й беше приветлив.

- Ето го и новия ни гостенин - каза тя, кръглото й лице излъчваше доброта. - Здравей, аз съм Галина. По-­точно, Галина Андревна, но по-добре само Галина. Закуската е готова, заповядай в кухнята.

- Благодаря. Между другото, аз съм Максим.

- Зная - отново се усмихна Галина.

- А къде са останалите? - попита той.

- Вече заминаха, днес те имат доста работа. - Тя внезапно помрачня, в очите й блеснаха сълзи. - Как стана това с Данушка, а? Колко ми е мъчно за нея. Ела, ела, че закуската ще изстине!

Докато Максим закусваше, Галина бърбореше почти безспирно; впрочем, след като се осведоми дали не му пречи. Защото, ако пречела, можела и да помълчи, макар че приказливостта била основната й черта.

По време на закуската Максим узна много за нея. Галина му разказа, че преди живеела в малката си къщичка в едно съседно село, но тя изгоряла при пожар. Виновен бил съседът алкохолик - колко пъти му казвала да бъде по-внимателен, но все напразно. Гаврътне своето и вече морето му до колене, лека му пръст...

След като останала без дом, се преместила в града. Опитала да си намери работа, била склададжийка, но някой обрал склада и хвърлили вината върху нея. Ако не бил Роман с момчетата, сега щяла да лежи в затвора. А тук е полезна - готви, наглежда къщата и се моли на Бога всичко при момчетата и момичетата да е наред.

В началото Максим се дразнеше малко от неспирното бърборене, но към края на закуската като че ли привикна и дори усети симпатия към тази добра и простодушна женица. Бог не й беше дал семейство и деца, и затова сега тя даваше на обитателите на къщата цялата си любов.

След закуската Максим отиде в своята стая. Имаше за какво да размишлява - събитията от вчера и смъртта на Дана не му даваха покой. Имаше ли вина, макар и само отчасти? Смяташе, че има.

Обядва заедно с Галина и двама охранители, които се оказаха добри момчета. Към Максим се отнасяха с явно уважение, смятаха го за един от групата. Това го караше да се чувства неудобно - що за хакер беше той? Въпреки това лесно намери общ език с тях.

Самите хакери се появиха едва вечерта, когато Галина приготвяше вечерята. Оксана не се усмихваше, Роман също бе мрачен. Той се извини на Максим, задето го бяха оставили сам, но днес трябвало да изяснят къде е тялото на Дана, да намерят хора за организиране на погребението. И всичко да стане така, че легионерите да не го използват за свои цели и да разкрият хакерите.

- Ще погребат Дана без нас - каза Роман. - След време ще я препогребем на друго място. За нея ще се разплатим, обещавам го. А ние трябва да продължим да живеем.

И следващият ден започна с тихата музика. Максим се облече, изми се и слезе долу.

Откри домакините по долитащия отляво глух метален звън. Предпазливо отвори масивната врата и се озова в неголям спортен салон.

Оксана държеше здраво в ръце хищно проблясващ меч и нанасяше градушка от удари срещу Роман, които той отбиваше без особени усилия.

- Стоп! - Върхът на острието му за миг докосна корема й, след което блокира удара й. - Тук сгреши! Трябваше да увеличиш дистанцията и чак тогава да предприемеш атака. Какво направи ти? Като последна глупачка вдигна меча си, разкри се - и край, аут!

Той видя влезлия Максим и му махна с ръка:

- Правим утринна гимнастика. Все се опитвам да науча тази девица на добри маниери, но тя е бездарна ученичка.

Роман не довърши и се плъзна встрани - само след миг бляскащото острие щеше да му отсече главата. Той направи неуловимо движение и мечът на Оксеана със звън отлетя на няколко крачки встрани.

- На всичко отгоре се уморих да й повтарям: не се озлобявай, твоята омраза ще те вкара в гроба. А дотогава може да останеш без пръсти.

Океана леко се усмихваше и потъркваше ударената си ръка.

- Дивак - каза тя, като погледна влезлия Максим. - Истински дивак.

- Вземи го! - Роман посочи на Максим меча, който лежеше върху дървения под. - Интересуваш ли се от оръжия?

- Не, не ми се е налагало - Максим предпазливо взе меча. Острието беше притъпено и заоблено, мечът се оказа учебен. - Какъв е смисълът, днес никой не се бие така?

- Вярно, но понякога и мечът е полезен. Освен това помага да се отработи култура на движенията, да се придобият множество полезни навици и в този смисъл е направо незаменим.

- Това японски меч ли е?

- Да, „катана", но по принцип използваме различни оръжия. Пробвай го!

Максим замахна няколко пъти. Но дори според неговите дилетантски критерии се получи непохватно. Роман внимателно го наблюдаваше:

- Има няколко основни правила. Главното е да почувстваш меча, да се слееш с него. Не го размахвай като тояга. Ударът се нанася с тялото, мечът само концентрира енергията. И не стискай дръжката прекалено силно, в ръцете не трябва да има излишно напрежение! Дръж меча, сякаш е птица - ако е прекалено силно, ще я задушиш; прекалено слабо - ще отлети. Доколкото разбирам, никога не си се увличал от бойни изкуства?

- Не - леко сконфузено отвърна Максим. Роман се усмихна:

- Не увесвай нос, това си има своите плюсове! Най-малкото не се налага да забравяш неправилно заученото. Добре, върни меча на тази упорита девица - той хвърли присмехулен поглед към Океана - и да вървим на закуска!

Галина беше отишла да пазарува, придружена от охранител. Затова Оксана приготви закуската. Максим седеше на масата, но все още продължаваше да се чувства крайно неловко. Чайникът върху печката тихо шумеше. Роман забеляза смущението му и се прокашля:

- Макс, има едно важно правило: адекватност спрямо ситуацията. С една дума: когато се биеш - бий се, но когато пиеш чай, просто си пий чая и не мисли за друго. Смятай, че последните събития са вече в миналото, ти нямаш вина за тях. Трябва да се живее с настоящето - в името на бъдещето. Не хаби силата си за напразни съжаления!

Оксана се усмихна:

- В тези думи е целият Роман. Ще видиш, той си има важно правило за всяко нещо на тоя свят. Щеше да бъде забележителен учител, ако нямаше отвратителен стил на обучение.

- Какво наричаш отвратителен стил на обучение?

- Прекалено обичаш да се забавляваш. Не мисли, че съм забравила номерата ти - всичко помня и в един хубав ден ще ти ги върна тъпкано.

- Ето. След всичко, което сторих за нея... Просто черна неблагодарност. Максим, не й вярвай и не прави нищо за нея - тя въобще не умее да цени добрините. На всичко отгоре иска да бъде Пазител!

Докато слушаше шеговитата им кавга, Максим донякъде се отпусна и неочаквано почувства колко му е добре в компанията на тези странни хора.

- Сами сте си виновни, не съм се натрапвала. Ако не бяхте вие, щях да бъда вече в трети курс - Оксана оправи непослушната си коса и този прост жест в нейно изпълнение беше съвсем очарователен.

- Чаят кипна, пазителке! - Роман се усмихна, когато тя подскочи и се защура около свирещия чайник.

- Две години така и не успях да я науча да се съсредоточава. - Той със смях поклати глава. - Трудът ми е отишъл на вятъра.

Оксана свали чайника от печката и наля вода в каната. В кухнята се разнесе нежен аромат.

- Френско грозде - установи Максим, подушвайки въздуха. - И още нещо.

- Горски ягоди плюс малко индийски чай, за цвят.

- Внимавай, тя е магьосница! - предупреди Роман. - Докато мигнеш, и ще те напие с някаква отвара.

- Специално тебе непременно ще те напия някой път. Вече нямам сили да гледам кривото ти подхилкване. И по-добре замълчи! Държа чайник с вряла вода.

Оксана наля чая, седна и си намаза с масло филийка. Погледна Максим:

- Ето франзела, масло, захар, конфитюр. Не се притеснявай!

- Благодаря - Максим си намаза филийка с масло и с удоволствие отпи от чая, ухаещ на слънчеви поляни. Няколко минути всички мълчаха, вкусвайки горските аромати. Максим крадешком поглеждаше Оксана - в нея имаше нещо вълнуващо. Щом тя искаше да бъде Пазителка, но това още не се беше случило, значи очевидно беше Доста трудно.

Вратата скръцна и той трепна. Огледа се и въздъхна с облекчение.

В стаята беше влязъл Борис.